Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Follow the Stars Home, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светлана Павлова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 18гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Луан Райс. Звездите водят към дома
Американска. Първо издание
ИК „Плеяда“, София, 2005
Редактор: Лилия Анастасова
История
- —Добавяне
Двайсет и пета глава
Джулия получи нов пристъп. Този път се случи в студена ноемврийска нощ. Даян я чу да рита по стената като див кон, който удря по бокса в конюшнята. Изтича в стаята, грабна дъщеря си и се опита да хване ръцете й, за да не се удари по лицето. Държеше я в прегръдките си. Не можеше да слуша хриптящите звуци, които издаваше Джулия.
— Какво става, Даян? — попита Лусинда.
— Обади се на 911 — задъхана каза тя. — Обади се на Алан.
Майка й изчезна. Даян остана сама с Джулия. Трахеята на детето бе блокирана. Не можеше да диша. Дали не си бе глътнала езика? Или се бе задавила от нещо, оставено в леглото й? Джулия започна да посинява.
Даян се паникьоса и скочи на крака. Пристъпът не минаваше. Даян се опита да я потупа по гърба. Нещо изпука, все едно й беше счупила някоя кост. Но и това не помогна. Джулия се задушаваше. Опита се да я обърне надолу с главата. Беше полудяла от тревога и се ослушваше да чуе сирените на линейката. Колко ли време бе минало, откакто Лусинда позвъни? Тя вдигна Джулия на ръце и се опита да я свали долу. Детето я удряше с юмруци по лицето и я риташе по краката.
Даян мислеше много бързо — помощта беше долу. Майка й беше там, а и „Бърза помощ“ бе на път. Гърбът я заболя, докато се бореше с Джулия. Усети спазъм ниско долу, но не му обърна внимание. Джулия се нуждаеше от въздух. Можеха да й направят трахеотомия. Или пък нямаше да могат да сторят нищо… Даян спря и се облегна на стената на стълбите, задушена от ридание. Можеха да оставят Джулия да си иде и всичко щеше да приключи. Всичките й страдания…
— Не! — Не можеше да понесе тази мисъл. Продължи да слиза по стълбите, трябваше да осигури помощ на дъщеря си. — Не ме напускай, Джулия.
Линейката вече беше тук. Помогнаха й веднага. Лусинда им беше обяснила, че Джулия има пристъп, и лекарите от „Бърза помощ“ бяха готови. Сложиха й инжекция и пристъпът премина. Прочистиха трахеята — беше си прехапала езика и се беше задавила от собствената си кръв. Даян не изпусна ръцете на Джулия нито за миг. Овладя тревогата си и се концентрира върху очите на дъщеря си. Те бяха затворени, но тя ги познаваше много добре. Виждаше ги — огромни, сини, търсещи лицето на майка си.
— Обичам те — прошепна и се наведе се над Джулия, докато я качваха в линейката. — Обичам те, обичам те.
* * *
Алан ги посрещна в болницата. Увери се, че Даян е добре, настани я в чакалнята и едва тогава отиде в залата за прегледи при Джулия. В ръката, в носа и в гърлото й имаше тръбички. На лицето й бяха сложили кислородна маска.
— Когато я доведоха, дишаше сама — обясни дежурният лекар. — Но сега не.
Алан кимна. Гърлото му се сви, като видя племенницата си. Цветът на лицето й никак не му хареса, а устните й бяха посинели. Този морав цвят се дължеше на липсата на кислород в кръвта. Той провери притока на кислород от бутилката на стената. Неврологът на повикване назначи ядрено-магнитен резонанс и електроенцефалограма. Алан целуна Джулия по челото и излезе от стаята да види Даян.
— Кажи ми — скочи на крака тя. Сграбчи ръцете му и го погледна в очите.
— Правят й изследвания — отвърна той.
— Този път е по-зле, нали? — попита тя. — Много по-зле. Ще ми кажеш, ако е така, нали? По-зле ли е, Алан?
— Не знам — отговори той. Опита се да запази професионално хладнокръвие, което му бе помагало и в други подобни моменти. Пое си дълбоко въздух, огледа познатото спешно отделение, което му напомни, че и той е лекар. Но сега ставаше дума за Даян, пациентът беше Джулия и професионализмът отиде по дяволите. Очите му се напълниха със сълзи. Прегърна Даян и се разплака. — Не знам — повтори.
— Аз ще съм виновна, ако се случи нещо — изплака тя. — Спрях на стълбите. Поисках само за секунда, но все пак поисках тя да умре!
— Всеки би поискал това — каза Алан. — За един миг. Да я гледаш как се мъчи…
— Не го мислех сериозно.
— Знам.
Чакаха с часове. Той седеше до Даян в ъгъла на светлата чакалня с ръка на рамото й. Гледаха хора да влизат и да излизат от болницата. Имаше хора с рани, с изкълчвания, с болки в гърдите. Мислено поставяше диагноза на всеки болен. Преценяваше степента на заболяването и назначаваше лечение. Но точно сега, когато ставаше дума за Джулия, беше родител, а не лекар.
— Алан? — повика го при бюрото си Джим Уедстоун. Джим беше невролог от старата школа. Предпочиташе да разговарят като лекар с лекар. Джим беше специалистът, а Алан нещо като лекуващ лекар в този случай. Джим щеше да каже истината на колегата си и очакваше той да я съобщи на Даян.
Но на него този сценарий не му се нравеше. Взе ръката на Даян и я поведе през спешното отделение.
— Джим, това е Даян Робинс! Майката на Джулия.
— А, приятно ми е. — Джим изглеждаше недоволен, или по-скоро се чувстваше неудобно, че ще трябва да говори с нея, но Алан го постави при свършен факт.
— Как е Джулия? — попита Алан.
— Отново диша самостоятелно — отговори неврологът. — Кардиологът ще разговаря с вас, но смятаме, че в момента има някакъв проблем с набавянето на достатъчно кислород. Не го получава достатъчно бързо и той не може да циркулира до мозъка и до другите органи…
— Пораснала е. — Даян погледна Алан е разширени очи. — Това е проблемът, нали?
— Отчасти — отвърна той. — Може и да е така.
— Цяло лято се опасявах точно от това — разтрепери се майката — белите й дробове не могат да се справят… Затова ли получи пристъпа?
— При подобни малформации не е необичайно пациентът да получи пристъп. — Джим изрече една от многото тайни в състоянието на Джулия. Пристъпите бяха точно по неговата специалност. Изнесе на Даян една доста успокоителна и разумна лекция за връзките между нервните клетки и биохимичните вещества, които предават нервните импулси от една нервна клетка на друга. Алан забеляза, че тя клати разбиращо глава с широко отворени очи и поглъща всяка негова дума.
По-лесно е да слушаш, отколкото да мислиш. Джулия беше пораснала. Това, от което се бояха, се случваше.
— Хайде. — Алан хвана Даян за ръката.
— Чакай малко — опита се да се усмихне тя, а устните й бяха пресъхнали. — Доктор Уедстоун ми разказва за…
Джим Уедстоун можеше цял ден да омайва майката на Джулия с теориите си за припадъците при подрастващи момичета, страдащи от различни увреждания, но Алан я отведе. Той благодари на Джим и грабна палтото на Даян от облегалката на стола. Съзнаваше, че му е сърдита за грубия начин, по който се държа с колегата си.
— Той просто беше любезен — каза тя. — Обясни ми, помогна ми да разбера някои неща за болестта на Джулия.
— Знам — отвърна Алан и закопча най-горното копче на палтото й. Навън бе студено, откъм пристанището духаше студен вятър. — Нека се разходим.
* * *
Морето край пристанището беше сиво и бурно. Листата на всички крушови дървета в Хоторн бяха опадали и вятърът клатеше голите им клони. Даян вдигна яката на палтото си и тръгна с Алан. Беше прав, като я накара да излезе навън. В болницата беше задушно, а и тя винаги се побъркваше от притеснение, докато не й позволят да е отново до Джулия. Във въздуха се носеха снежинки. Падаха на тротоара и образуваха бели вихрушки. На Даян не й се вярваше, че зимата идва. Денят на благодарността беше следващата седмица, после идваше декември, след това Коледа.
— Кога може да си дойде у дома? — попита тя.
— Ще видим. Щом се стабилизира.
— Един ден — каза Даян. — Толкова й трябва, за да се съвземе. Тя е добре, нали? Това, че не й достига кислород… можете да се справите с този проблем, нали?
— Нека се разходим — каза Алан.
Позволи му да я хване за ръка. Вървяха бързо по крайбрежната улица, минаха покрай пристана за лодки и рибарските докове. Повечето кораби бяха закотвени там, флаговете им се развяваха. Тя погледна през рамо назад и се запита колко ли ще се отдалечат от болницата. Джулия скоро щеше да е готова с изследванията и искаше да е там. Завиха и тръгнаха по Уотър Стрийт. Тук вятърът беше по-силен, понеже нямаше складове за риба или кораби за ловене на омари, които да правят завет. Щипеше бузите. Тя се сгуши до Алан и той я прегърна през раменете. Тъкмо щеше да му каже, че трябва да се връщат, за да видят Джулия, когато той спря пред любимата й къща.
— О! — възкликна тя и погледна през оградата. Въпреки че не носеше ръкавици, се хвана за желязната решетка.
Алан я хвана за ръката. В първия момент помисли, че той иска да продължат, за да се стоплят, и лекичко се отдръпна, защото й се искаше да постои няколко минутки. Загледа се в голямата бяла къща и моравата пред нея.
— Това място — каза тя.
Алан стоеше с ръце в джобовете и я гледаше. Лицето му беше поруменяло от студ, беше пъхнал брадичката си в яката на палтото. Тя знаеше, че умира от студ, но въпреки това я оставя да изживее мечтите си. Имаше нужда да се откъсне от реалността в болницата, от това, което се случваше с дъщеря й, да противодейства на ужасните мисли, които бяха минали през главата й по стълбите.
— Когато бях малка… — започна.
— Какво си представяше? — попита той. — Нещо свързано с тази къща?
— О, градински партита. Но това беше толкова отдавна. Дами в бели рокли. Малки деца, които си играят на тревата.
— Разходката, която си направихме миналото лято — каза Алан, — когато се спряхме тук…
Даян си спомняше тази вечер. Разхождаха се в тъмното, хванати за ръце, духаше летен бриз. Танцуваха и се целуваха. Споменът я накара да се усмихне. Вдигна глава и погледна Алан в очите. Бяха толкова проницателни и настойчиви. Ако не беше толкова притеснена, щеше да се надигне на пръсти и да го целуне.
— Тогава те попитах дали смяташ, че хората, които живеят тук, са щастливи. Ти ми отговори, че не знаеш — каза той.
— Какво значение има? — отчаяно изрече Даян.
— Хайде, ела — отново я хвана за ръката и я поведе през портата.
— Алан — дръпна се тя. Беше шокирана, че му е хрумнало да нахлуят в чужда собственост. На алеята нямаше коли, но на централното стълбище имаше тиква.
— Няма да имат нищо напротив — каза той.
— Откъде знаеш — попита тя. — Ами ако вътре има някой? Само защото няма кола.
— Мисля, че няма никого — увери я Алан.
Даян неохотно го последва по алеята за коли. Тя беше покрита е фино счукани мидени черупки, които скърцаха под краката им. Цветните лехи бяха затрупани с тор и слама за през зимата, а дворът беше почистен.
За пръв път се доближаваше толкова до къщата и неволно оглеждаше всеки детайл. Беше точно като къщичката, която баща й й беше направил. Имаше три комина, беше облицована с бели дъски, на прозорците имаше черни капаци, величествени колони и бели каменни стълби. Щом се приближиха, забрави колко е притеснена, че навлизат в чужда собственост. Сега беше развълнувана. На прозорците нямаше завеси. Може би ще може да погледне вътре.
Алан търсеше нещо в джобовете си. Даян пусна ръката му и се приближи до къщата. Добре оформени чемшири и тис стигаха почти до брадичката на човек. Трябваше да протегне врат, за да погледне през прозореца, а когато го стори, ахна от изненада.
Къщата беше празна.
Белите стени бяха голи. На пода нямаше нищо. Домъчня й, като видя, че тази прекрасна къща е така пуста. Нямаше мебели, картини, нямаше живот. Искаше й се да види картини по стените и книги по рафтовете. Почувства някаква вътрешна празнота, толкова я плашеше мисълта за това, което става е Джулия, че й се искаше целият свят да е пълен с живот.
— Къде са те? — прошепна, а очите й бяха пълни със сълзи.
Алан не я чу. Стоеше до вратата, сякаш очакваше някой да я отвори и да ги покани да влязат. Даян се сети за дъщеря си, която лежеше сама в болничната стая само на няколко пресечки от тук.
Животът можеше да прилича на една пуста къща. Снощи Даян стоеше на стълбите в къщата на майка си и за един ужасен миг пожела дъщеря й да умре. Нямаше работа тук. Каквито и изследвания да правеха на Джулия, скоро щяха да приключат. Трябваше бързо да се върне при нея.
Обърна се, за да хвърли последен поглед на къщата. В стаята имаше една-единствена мебел. Даян не го забеляза в началото малък стол с лице към камината в дъното на стаята. Беше люлеещ се стол с лакътници, ръчно боядисан в бледорозово, с филизи бръшлян, цветчета синьо грамофонче и червена кандилка, които се виеха нагоре по дървото.
Столът беше малък. Заради розовия цвят предположи, че е на малко момиченце. Какво ли е накарало родителите му да напуснат тази къща? Изведнъж й се прииска да се обърне и да избяга. Тук живееха реални хора, които си имаха свой собствен живот и проблеми, също като Даян, Алан и Джулия.
— Алан, да си вървим — помоли се тя и го дръпна.
— Даян — протегна ръка той.
— Трябва да тръгваме. Не е редно да сме тук. А и трябва да се връщам при Джулия.
— Аз също — каза той. — И аз трябва да се връщам при нея. Но преди това имаме малко работа тук.
Целуна я. Насред чуждата градина той я прегърна и я дари с най-сладката целувка, която някога си е представяла. Опита да се отскубне от прегръдката му. Сърцето й щеше да изскочи. Самотното столче я накара да се почувства неудобно от семейството, което живее тук, и й се искаше да се махнат, преди да са се върнали и да са ги хванали, че нахлуват в личния им живот. Тяхната тиква беше на стълбите в краката им.
— Тук живеят хора — примоли се тя.
— Знам — прошепна той, целуна я и мушна нещо в ръката й. Беше студено и твърдо.
— Какво… — Погледна в ръката си тя. Беше ключ.
Алан не й даде възможност да задава повече въпроси. Взе ръката й и пъхна ключа в ключалката. Завъртя го и отключи. Даян го погледна. Не разбираше какво става. Лицето му грееше, а в очите му имаше вълнение.
— Алан — прошепна тя, — какво правиш?
— Добре дошла у дома — протегна ръце той.
Тя го погледна в очите, които бяха пълни със сълзи. Сложи ръце на раменете й, лекичко я отдръпна от вратата, после я вдигна на ръце. Даян обви ръце около врага му и притисна лицето си към неговото. Погледна го с недоумение. По лицето й се стичаха сълзи, които не можеше да спре. Той я пренесе през прага. Тя плачеше и се опитваше да разбере какво става. В болницата животът й се сриваше, детето й беше на път да загуби битката за живота си, а Алан я пренася през прага на къщата, която цял живот е обичала.
Стъпките му кънтяха в празната стая, докато вървеше към мраморната камина и малкото столче. Сега вече бяха по-близо до него и Даян видя, че на облегалката е написано едно име: ДЖУЛИЯ
Буквите представляваха зелени стъбълца, от които излизаха цветчета. Бяха бели като на ябълката и крушата и сини като на телефончетата. В основата на буквите имайте ябълки, които сякаш растяха в чудна градина, в която имаше и цветя, и плодове.
— Тези хора имат момиченце на име Джулия — смая се Даян.
— Да. — Алан я прегърна и я наведе, за да разгледат столчето.
— Къде са? — попита тя.
— Тук.
— Ние ли?
— Ние, скъпа.
Тя вдигна поглед към топлите му зеленикаво златисти очи. Очилата му се бяха изпотили, той ги свали и се опита да ги пъхне в джоба си. Ръцете му трепереха, затова Даян се пресегна, взе очилата му и ги задържа в ръка.
— Тази къща… — И нейните ръце трепереха.
— Купих я за теб. За нас.
— Столчето! — Даян започна да схваща.
— Поръчах го специално за Джулия — обясни той.
— О, Алан — разплака се тя.
— Искам тя да ми стане дъщеря, а ти — съпруга и да живеем тук, в къщата, която винаги си обичала.
— Така е. Обичам я откакто се помня.
— Искам да бъдем заедно — каза Алан. — Всички, като семейство. Искам да посрещнем тази Коледа тук и Джулия да е седнала в столчето до камината.
— Ще й е топло. — Даян притвори очи и се сети, че ръцете на Джулия стават понякога много студени. Дъщеря й имаше лошо кръвообращение и пръстите на ръцете и краката й вечно бяха студени. Затова толкова много хареса плажа с черния пясък. Тъмният пясък привличаше слънцето и го нагряваше. Алан й беше приготвил столче пред камината, за да й е топло през цялата година.
— И така, Даян — каза той. Взе ръката й и тя отвори очи. Изглеждаше неуверен, тя се пресегна, прегърна го, за да му покаже, че я е направил безкрайно щастлива и е премахнал страховете, които я бяха сграбчили в обятията си цели дванайсет години. Искаше да му покаже всичко това, но понеже не можеше да говори от вълнение, просто го прегърна.
— Даян — сега гласът му беше по-силен. — Даян, ще се омъжиш ли за мен?
Тя се усмихна. Инстинктивно сложи ръка на устата си, защото не можеше да повярва, че това наистина се случва. Впери поглед в него и му се усмихна по-широка. В очите й проблясваха радостни сълзи.
— Да — отговори тя. — Да, Алан!
— Обичам те — каза той.
— И аз те обичам.
Столчето беше между тях и на Даян й се стори, че то замества самото дете. Ако Джулия беше тук, щеше да е много щастлива. Доктор Макинтош, нейният чичо Алан, човекът, който я обикна от момента, в който се роди.
— Джулия трябваше да е тук. — Тя се загледа в столчето. Помисли си колко любящ и досетлив трябва да е човек, за да поръча такова нещо.
— Ще бъде — успокои я той.
— Време е да се връщаме в болницата. — Даян би останала в тази къща завинаги, но трябваше да е до Джулия. Сигурно вече се е размърдала, все още е унесена, но усеща, че майка й я няма. Трябваше да тръгват.
— Знам — каза Алан. — Просто…
— Искам да й кажа — прекъсна го Даян, — че ще станеш неин баща.
Той искаше да каже нещо. Отвори уста, но се спря. Даян го погледна, уплашена, че ще каже нещо за Тим. Не знаеше защо, просто интуиция, но се надяваше да не го направи. Молеше се той да не каже нито дума за Тим, да не споменава брат си в тази благословена и невероятна къща.
— Джулия знае. Знае, че се каня да ти предложа…
— Джулия… знае?
— Казах й, че съм купил къщата, че искам да се оженя за теб. В болницата я попитах, след като вече знаех, че ще дойдем тук… Поисках й ръката ти, Даян.
— И какво — погледна го тя, — какво ти отговори тя?
— Ами, съгласи се — каза Алан.
Даян поклати глава, а очите й блестяха.
— Казах й още, че искам да стана неин баща — продължи той, — но тя го е чувала много пъти.
— Така ли?
— Много пъти. Много, много пъти. Винаги когато ти излизаше от стаята, откакто се е родила. Казвал съм й, че искам да бъда неин баща.
— Ти си. — Даян притисна глава до гърдите му. — Ти вече си неин баща.
Искаше да й покаже още нещо, преди да се върнат при Джулия. Поведе я надолу по стълбите, минаха през солариума, където Джулия може да седи и да гледа лодките в пристанището, през най-модерната кухня, която някога е виждала, по къс коридор и я въведе в една спалня.
— Това е апартамент… — каза тя, като видя, че са свързани.
— На първия етаж — прегърна я той. — За да не се налага да я носиш по стълбите.
— О, Алан! — възкликна Даян. Гърбът я болеше. Болката беше много силна тази сутрин… с угризения се сети за това, което си пожела да се случи на Джулия, и си даде сметка, че и собствената й болка сигурно е допринесла за това.
— От сега нататък ще бъда винаги до вас, Даян — каза Алан. — За да се грижа и за двете, за теб и за Джулия. Ще те направя много щастлива.
— Аз вече съм щастлива. — Тя погледна в очите най-прекрасния мъж на света. — Нямаш представа какво ми даде.
— Нищо в сравнение с това, с което ти ме даряваш.
Целуна я и я заведе там, където си представяше, че ще бъде леглото им. Постла якето си на твърдия под и легнаха върху него. Дълго лежаха прегърнати с широко отворени очи. Даян усети, че сърцата им бият в синхрон. Пъхна ръката си между копчетата на ризата му. Припомни си първия път, когато се любиха. „Остави любовта ми да те води“ — беше й казал той. Предразположи я и всичко стана толкова естествено. Тя притисна ръка към гърдите му и установи, че й се иска да продължи и по-нататък. Започна да разкопчава копчетата много бавно.
— Не си длъжна да… — каза той.
— Остави любовта ми да те води — тихо каза тя.
Алан затвори очи. Беше възбуден, но тя забеляза, че се опитва да се овладее. Много нежно погали тялото му. Прокара ръка по мускулестите му гърди и стегнатия корем. Спусна ръката си още по-надолу и го целуна. Досега не беше поемала инициативата. Обикновено Алан я любеше. Тя просто лежеше и се наслаждаваше на удоволствието, което той й доставяше. Само това можеше да направи. Човек не се научава да обича веднага. Отнемаше време, а Алан беше търпелив и великодушен.
Дори сега се надигна и се опита да я положи по гръб. Искаше да се погрижи за нея, да я дари с любовта, от която се нуждаеше. Но този път Даян искаше да направи същото за него.
— Ето така — тихо каза тя и го целуна по ухото. — Просто ми позволи да…
— Гърбът ти.
— Добре е.
Съблече го много бавно. Разкопча ципа на панталона му. Той се извиваше под нежните й докосвания, но тя го натисна по гърдите и го накара да легне.
Даян се съблече. През широките прозорци в стаята грееше зимното слънце, нямаше къде да се скрият. Дори и да можеше, не би се крила. Искаше да се отдаде на Алан изцяло. Винаги е била срамежлива и стеснителна. Повече от десет години беше забравила, че въобще има тяло.
Но щом свали ризата, сутиена си и видя погледа на Алан, разбра, че той я обича, и искаше да му се отдаде изцяло.
— Красива си — прошепна той.
„Твърде слаба — понечи да каже тя. — Твърде кокалеста, не съм достатъчно мека.“ Но вместо да говори, покри устните му със своите. Целува го дълго и бавно, после устните им се разделиха. Помисли си колко несигурна се чувстваше и че тази несигурност няма място точно тук и сега.
Алан каза, че е красива, и любовта в очите му й помогна да повярва, че наистина е хубава.
„Това е нашата къща — помисли си тя, докато се любеха. — Нашият дом. За пръв път се любим в нашия нов дом.“
Коленичи над него, а той я прегърна. Светлината нахлуваше в стаята през прозорците и образуваше дъги по пода. Този мъж стори толкова много за нея. Промени целия й живот. Благодарение на него Даян виждаше света по различен начин.
Тя го докосваше. Насочваше движенията му вътре в себе си и усещаше познатия прилив на чувства. Искаше й се този миг никога да не свършва. Искаше й се да беше изпитала тези чувства през всичките години, през които се познаваха — нежният му поглед, нежното докосване на пръстите му по бузата й, надигащата се любов в цялото й същество.
— Алан… — прошепна тя.
— Обичам те, Даян.
Погледите им се срещнаха и не се разделиха. Наведе се и покри тялото му със своето. Завъртяха се, легнаха един до друг, без да се отделят, без да спират да се движат в ритъма, който й напомняше вълните и приливите. Пристанището се намираше пред прозореца им, а морето точно отвъд пристанището. Тя затвори очи и усети прилив на сила. Прегърнаха се и се притиснаха един в друг докато възбудата премине. Но тя не отминаваше.
„Силата на любовта“ — помисли си тя и се притисна към Алан. Това беше силата, която гради замъци, която предизвиква приливите и отливите, с която се отглеждат деца, в името на която се кръщават звезди. Посвети живота си на любовта към Джулия, но сега имаше и Алан. Те си принадлежаха един на друг.
— Прегърни ме — помоли го тя, макар че той нямаше никакво намерение да я пуска.
— Ето — каза той.
— Точно така — прошепна тя.
— Заедно сме.
— Това беше моята къщичка за игра. — Нежно обгърна с длани лицето му.
— Знам. Затова сме тук.
— Ти я превърна в мой дом.
Алан я целуна.
— У дома сме си — повтори тя, защото още не можеше да повярва, че е истина.