Луан Райс
Звездите водят към дома (23)

Двайсет и трета глава

Понякога Алан тичаше сутрин преди работа и установи, че напоследък минава по нов маршрут. Вместо да обиколи парка на Хоторн, да мине зад библиотеката и ботаническата градина, вече тичаше по крайбрежната улица. Два дни подред, вместо да поддържа темпото, той намаляваше точно пред големите бели къщи на Уотър Стрийт.

Ето я къщата, която Даян обичаше. Забеляза високите прозорци, йонийските колони, зимната градина, трите комина. Видя широкия двор, който се превръщаше в ливада, желязната ограда, трите допълнителни постройки в двора. От улицата не можеше да се прецени какво е разположението вътре. Къщата беше голяма и той се чудеше дали има спални на първия етаж.

Търсеше си нова къща. Неговата беше голяма, първият етаж беше просторен, но в нея имаше твърде много спомени. Живееше в нея, откакто бе дошъл в Хоторн. Повечето му приятелки бяха преспивали там. Много пъти Тим беше спал сам горе, а след едно късно парти — заедно с Даян. Знаеше, че тя се чувства неудобно, когато ходи в дома му. По къщата имаше много работа — а и на първия етаж нямаше подходящи за спални стаи.

Може би само си мечтаеше. Не беше питал Даян какво мисли, дали въобще ще се съгласи да живее с него. Ами ако се съгласи? След завръщането й от Канада се бяха сближили. Понякога им се струваше, че смущаващото минало принадлежи на други хора. Облегна се на оградата да си поеме дъх. Къщата изглеждаше страхотно, идеално ремонтирана. Който и да беше живял в нея, я беше поддържал добре. В страничния двор имаше овощни дървета, зеленчукова градинка, зидове. Цветните лехи бяха пълни с хризантеми.

Не беше сигурен, но му се стори, че отзад първият етаж продължава. Сякаш къщата беше във формата на буквата L, точно зад чемширения храст. Спалните им могат да са там; тяхната ще е до тази на Джулия. Така Даян няма да носи момичето по стълбите. Да й купи тази къща означаваше за него много повече от това да й осигури удобство. Това означаваше да я направи щастлива, да я дари с колкото се може по-реално щастие.

Той продължи да тича към къщи. Вече беше късно, а първият му пациент беше записан за девет часа. Погледна часовника си. Ако направеше един спринт, щеше да има време да се изкъпе, да се преоблече и щом отиде в кабинета, да се обади на приятелката си Нина Мейнард, която работеше в агенция за недвижими имоти.

* * *

Ейми получи отлични оценки на всички тестове. Никога преди не беше получавала награда за отличен успех, но учителят й каза, че ако продължава да работи така усърдно, този срок може да я получи. Това щеше да е голяма изненада за майка й. Тя се тревожеше за майка си, за това, че все още спеше, когато сутрин тръгваше за училище, а понякога и когато се прибираше, я заварваше да спи.

— Мамо! — извика момичето.

Никой не отговори.

— Мамо, искаш ли чай?

След като и този път майка й не отговори, тя стана и включи готварската печка. Вече беше студено, а отоплителната печка не работеше. Може би майка й лежеше под завивките, за да не й е студено. Не можеше да я вини за това.

Усети се, че просто търси извинения за поведението на майка си. „Може да й е студено“ — мислеше си. Или „Може би не е могла да спи през нощта и затова сега има нужда от почивка.“ Трудно й беше да разбере депресията. Лекарят на майка й й обясни, че това означава да насочиш гнева си към самия себе си. Майка й се чувстваше толкова виновна за това, че се е ядосала на баща й, че е починал, че е насочила този гняв към самата себе си.

„Защо е нужно животът да е толкова сложен?“ — написа Ейми. Седеше на масата и работеше върху разказа си. Действието се развиваше в малка къщичка в град на име Оуквил, който много приличаше на Хоторн. Главната героиня беше дванайсетгодишно момиченце на име Катрин, чиято майка страда от депресия, а сестра й има увреждания по рождение. Когато си мислеше за нещо, което я притесняваше много и не й даваше мира, го прехвърляше на Катрин. Пращаше Катрин на плажа да строи красиви пясъчни замъци като символ на надеждата.

— Здравей, скъпа — каза майка й, излизайки от стаята си. Беше облечена в розова хавлия. Косата й беше сплескана от лявата страна, а по бузата й имаше следа от възглавницата. Тя се прозя и запали цигара.

— Правя чай — каза Ейми. — Искаш ли?

— Ъ-ъ, разбира се — отвърна майка й. Седна на масата и погледът й попадна на разказа на Ейми. — Какво е това?

— Разказът ми.

— За какво се разказва в него?

— За едно приключение — отвърна тя и кой знае защо се почувства неловко. Наистина беше приключение, но не в морето, планината, джунглата или космоса. Беше приключенски разказ за едно семейство, за обичаните и отхвърлените, които дълго време са били изгубени един за друг, но отново са се открили.

— Звучи много вълнуващо — каза майка й, но не изглеждаше развълнувана. Опита се да се усмихне, а устните и само трепнаха. Ейми не знаеше защо се ядоса толкова от това. Защо майка й просто не се усмихне? Защо не може да е напълно щастлива? Собственият й гняв я уплаши малко. Беше насъбрала толкова много. Не можеше да забрави как миналото лято блъсна Амбър и социалните на практика я обявиха за агресивна. От друга страна, не искаше да насочва този гняв към себе си и да изпадне в депресия като майка си. Равновесието бе така крехко, затова прехвърли проблема на Катрин, която се бореше с океани от гняв.

— Днес потисната ли си, мамо? — попита.

— О, мъничко — отвърна тя.

— Изглеждаш уморена. Тревожа се, когато спиш до късно.

— Не се тревожи, Ейми. Правя каквото мога.

— Взимаш ли си лекарствата?

— Да — опита се да се усмихне Тес.

— Имаш ли нещо против да донеса Орион да живее тук? — внезапно попита Ейми. — Липсва ми, а и Даян е твърде заета и не може да се занимава много-много с него.

— Не знам — отвърна майка й. — Това куче беше на Бъди…

— Дики — изпусна се Ейми и изрече на глас името, с което беше нарекла Бъди в разказа си.

— Кой е Дики? — попита я майка й.

— Никой — отговори тя. Но в следващия момент се почувства зле, че излъга майка си, и каза: — Той е герой от разказа ми. Той е…

Чайникът засвири. Майка й се изправи и тръгна към печката. Махна чайника от котлона, взе две чаши и наля гореща вода върху пликчетата чай. Ейми разказваше на майка си за своя разказ, а тя й обърна гръб. Все едно въобще не я слушаше.

— Това — събра всичката си сила и смелост, за да изрече онова, което мисли — ме вбесява.

— Кое?

— Когато ми обръщаш гръб. — Очите й се напълниха с горещи сълзи, сякаш бяха заврели от гнева в гърдите й, преди да потекат. Беше насъбрала толкова яд, че й се искаше да закрещи.

— Слушах те — каза майка й. — Доразкажи ми за Дики.

— Няма смисъл.

— Разбира се, че има. — Майка й седна на масата с чашата чай и цигара в ръка. Усмихна се на Ейми с най-искрената усмивка, която бе виждала от дни.

Защо никога не се получаваше така с Лусинда и Даян? Нямаше и пет минути, откакто разговаряха, а Ейми вече беше готова да се развика. Всичко в майка й я вбесяваше! Това, че непрекъснато спи, че пуши, начинът, по който каза „Дики“, все едно е сладко бебче, а не отблъскваща отрепка на средна възраст.

— Разкажи ми и останалата част — помоли майка й.

Ейми си пое дълбоко въздух. Все още беше ядосана, а това не й харесваше. Майка й се опитваше да бъде мила. За секунда й се стори, че насочва гнева към себе си: „Ти си нищожество, Ейми, за това, че си бясна на тази мила жена, която по стечение на обстоятелствата те е родила и прави каквото е по силите й.“ Това беше ли насочване на гнева към самата нея, не си ли търсеше депресия? Ще трябва да обсъди и проучи тази загадка с Катрин.

— Мамо, къде са снимките на татко? — попита Ейми.

— Снимки на Ръс?

— Да.

— Ами, мисля, че повечето са на тавана. Дълго време не можех да ги погледна. Толкова ми липсваше.

Ейми кимна в знак на съгласие. Бащата на Катрин се беше удавил и на майка й й беше толкова мъчно за него, че скри всичките му любими касети в мазето. Дики ги откри и ги премести в гаража, за да са по-близо до боклука.

— Мога ли да закача няколко? — попита тя. — В моята стая?

— Разбира се — отвърна майка й. За изненада на Ейми тя загаси цигарата и отвори капака на тавана, който се намираше в кухнята. Сгъваемата стълба се спусна и майка й се качи по нея. Ейми остана долу, сърцето й биеше лудо. Трийсет секунди по-късно не бе мръднала от там, а майка й й подаде кафяв хартиен плик.

— Снимки… — възкликна момичето. Беше невероятно. Забраната на Бъди да се говори за Ръсел Брукс и да се разглеждат негови снимки беше толкова строга, че беше забравила, че тези снимки съществуват. Не бяха много — само три баща й като бебе, при завършването на гимназията и в костюм.

— На тази снимка е толкова красив — тихо каза Тес и докосна лицето на съпруга си. — Точно тогава се опитваше да се откаже от риболова и да се захване с продажби на коли. Караха го да ходи с костюм и вратовръзка. Оплакваше ми се, че вратовръзката го задушавала. Бяха закачили тази снимка на стената в залата, в която се излагат колите.

— Татко е продавал коли? — Очите й се напълниха със сълзи от страхопочитание. Баща й е бил невероятен човек. Рибар, търговец на коли…

— Само за известно време. Докато бях бременна с теб. Много се страхувах да го пусна да пътува из морето.

— Каква марка коли продаваше? — прошепна Ейми.

— „Форд“ — отвърна майка й.

Момичето се опита да си представи логото на „Форд“. Трябваше да го намери и да прибави емблемата към колекцията си от най-скъпите спомени и важни предмети. Логото на „Форд“ щеше да бъде до рибарските лодки, делфините, пясъчните замъци и спаружените ябълки.

— Тази снимка е била на стената и всички са я гледали?

Досега не си бе давала сметка, че баща й е бил толкова известен.

— Да — отговори майка й и прокара пръсти по прашното стъкло на рамката. — В магазина на „Брентън Моторс“. Ех, да беше останал да работи там… Никога да не се беше връщал в морето…

— Не плачи, мамо — успокои я Ейми, а стомахът й се сви. По лицето на майка й се стичаха сълзи и капеха по рамките на снимките.

— Тези стари снимки — проплака Тес и ги прегърна. — Връщат всички спомени. Той беше прекрасен човек, миличка. Забавен и сладък. Няма друг като него.

— Моят татко! — Прегърна майка си през раменете.

— Ръсел Брукс — каза майка й. — Аз бях госпожа Ръсел Брукс.

— Мамо, той не пиеше много, нали? — притеснена попита Ейми.

Не искаше да задава подобен въпрос, но така и не успя да забрави ужасната лъжа на Амбър.

— Не, скъпа. Баща ти никога не е обичал алкохола. Не искаше, когато е в морето, главата му да е размътена. Въобще не пиеше много.

— Така си и мислех. — Ейми докосна снимката на баща си и се замисли за разказа си. Такова нещо никога не се беше случвало на Катрин. Не можеше да си представи майката на Катрин да се качва на тавана, за да вземе снимки на баща й, на една от които той беше сниман като търговец на коли във „Форд“. Облечен в костюм и с вратовръзка! Тази разлика между тях много й хареса. Запита се още колко ли разлики между тях ще се появят, докато дойде време да предава разказа си.

Най-хубавото бе, че вече не беше ядосана. Ядът излизаше навън, а не се насочваше към самата нея. Засега този гняв просто го нямаше. Беше й приятно да е с майка си, точно както обичаше да е с Даян, Джулия и Лусинда, за път от много време насам, обичаше собственото си семейство толкова, колкото и тяхното.

* * *

Лусинда отиде до улицата, за да вземе пощата от пощенската кутия. Между рекламните каталози откри и чек от Тим Макинтош, месечната вноска за заема, който тя и Емет му бяха дали, препратен й от библиотеката. Беше се загледала в почерка и почти не обърна внимание на колата. Ръждясалата стара кола беше спряна на завоя.

Като тръгна към къщата, Лусинда забеляза, че вътре няма никого. Огледа се. Понякога тук идваха хора, които наблюдаваха птиците. В околността имаше много птици — чапли, дъждосвирци, косове, речни рибарчета и пойни птички — особено по време на пролетната и есенната миграция на птиците. Това място се харесваше и на художниците, които поставяха триножниците си сред тръстиката. Но не видя никого.

Пъхна чека на Тим в джоба си и тръгна към къщата. Даян и Джулия си бяха вътре. Откакто Джулия настина, Даян не се отделяше от нея. Алан идваше всяка вечер, преглеждаше момичето и успокояваше Даян. Лусинда се опитваше да не им се пречка.

Тя влезе в ателието на Даян. Не знаеше защо, но й се искаше да остане сама. В последно време Алан идваше много често, връзката му с Даян се задълбочаваше и тя се почувства излишна. Може би беше време да се премести във Флорида, където ходеха пенсионерите. Или пък да се върне в Нова Скотия и да слуша делфините заедно с Малахи Кондон.

Не й беше приятно, че остарява, но го приемаше. Беше чувала шейсет и пет годишни жени да казват, че се чувстват точно както преди двайсет или четирийсет години. Че като се погледнат в огледалото, очакват да видят млади жени. Това обаче не важеше за Лусинда. Беше си заслужила всяка бръчка, всеки бял косъм. Сигурно затова Малахи й допадаше — беше на около седемдесет години и изглеждаше точно на толкова. Струваше й се, че е човек, с когото може да разговаря.

Липсваха й разговорите. Библиотеката беше подходящо място за това. Вярно, че все шепнеха, но с младите си колежки по цял ден клюкарстваха, говореха за книги и си споделяха най-съкровените неща от живота. Известно време си мислеше, че и с Даян ще бъде така — ще бъдат по-скоро приятелки, отколкото майка и дъщеря. Но не се оказа точно така. Тя беше истинска майка на Даян, а това беше по-добре, отколкото приятелка от ден до пладне.

Най-сетне Даян беше с Алан! Лусинда с години чака двамата да разберат, че им е писано да са заедно. Чуваше ги да си шепнат нощем, когато къщата е тъмна и Джулия вече спи. Лусинда лежеше в леглото си, четеше книга и се чудеше дали планират съвместното си бъдеще. Знаеше, че е въпрос на време. Нали? Какво би им попречило?

А какво щеше да прави Лусинда, когато Даян и Джулия си отидат? Въздъхна и седна на бюрото на Даян. Орион и Стела дойдоха при нея да видят дали не им е донесла храна. Бръкна в джоба, но извади поемата на Ейми. Разгъна листа на бюрото и зачете:

Ябълковите градини

На остров сред морето,

на север от Гълфстрийма,

там бяхме ний,

където ябълки растат и има.

Зелени дървета и стени от камък

се ширят пред очите ми.

Ан е играла тук, докато е раснала.

Кажи ми, а с мен какво ще стане?

У дома мама все плаче.

Татко живее под вълните.

Кажи ми, този, който се старае

да обича, успява ли да бъде смел?

Виж, аз съм просто ябълково момиче.

Някой дойде, вдигна ме

и ме излъска като перла,

сложи ме в прекрасна чаша.

В ябълковите градини нека бъда,

под звездите, вятъра и небето,

под съзвездията сред дървото

и малко по малко ще обикна живота си.

Гърлото й се сви, докато четеше поемата. Тя погали Орион по главата. Котката следеше отраженията от очилата й за четене по стената и скачаше, за да ги хване.

Лусинда въздъхна. Беше заобиколена от пренебрегнати, отхвърлени същества, които никой не обича, каквато и самата тя беше като малка. Даян извади Стела от дупка в зида, взеха Ейми и Орион от мрачния им дом, докато в него нахлуе малко светлина. Лусинда така се олицетворяваше с лирическата героиня от поемата на Ейми, че ръцете й се разтрепериха.

Детството й беше толкова тежко, че когато се запозна с Емет и се роди Даян, сякаш влезе в рая. Какво щеше да стане с нея, ако Даян продължеше живота си сама? Лусинда не одобряваше поведението на възрастни жени, които се вкопчват в порасналите си деца, вместо да се занимават с нещо, и се опасяваше да не стане като тях.

Или пък да не се върне към предишното си състояние, наранена и уплашена. И тя като Ейми беше „момиче — ябълка“. Знаеше какво е да лежиш на земята и да чакаш някой да те вдигне. Въпреки че вече беше възрастна, се чувстваше уязвима, сякаш ако не се погрижеше за себе си сега, имаше опасност да се върне към нерадостното си минало. Взе четирите спаружени ябълки от рафта и ги нареди на бюрото. Изсъхналите ябълки приличаха на човешки лица.

Малки хора, малки „момичета — ябълки“. Наведе се и взе тази, която най-много приличаше на нея. Имаше най-много бръчки, но същевременно изглеждаше най-мъдрата. Знаеше, че в тезгяха на Даян има парчета плат, останали от завесите, които слагаше на къщичките. Памучен плат на квадрати, на райета, с розови квадратчета, е ярки фигурки.

Лусинда щеше да ушие роклички и да направи от сухите ябълки, от предметите, които никой не обичаше и които Ейми взе от ябълковата градина, кукли. Можеше да поскъси крачолите на пижамата си на лосове и да ушие пижами и на куклите. С Ейми имаха много общи неща. И двете обичаха да има нещо осезаемо, материално, което да им напомня кои са и кого обичат.