Луан Райс
Звездите водят към дома (21)

Двайсет и първа глава

Даян ровеше в пикала да вземе две кутии бяла боя и намери старата къщичка за птички. Взе я от двора на Алан, когато му занесе супата, хвърли я в колата и съвсем забрави за нея. Сега я взе и я занесе в ателието си. Подпря я на бюрото, разбърка боята и нанесе един слой върху къщичката, която бе направила за момиченце от Ноанк.

Джулия дремеше в столчето си. Беше се свила на кълбо, а ръцете си бе стиснала в юмруци близо до сърцето. Стела си почиваше на таблата на столчето, челото на детето се допираше до гърба на котката. Орион лежеше, положил глава на лапите си. Даян слушаше музика. Докато чака боята да изсъхне, реши да разгледа къщичката за птици.

Това беше къщичка за сини птици. Беше я направила на Алан преди дванайсет години. Спомни си, че взе мерките от една книга за птици и използва бургия с дебелина трийсет сантиметра, за да направи отвора. От времето дървото беше станало сребристо. Дупките от пироните, с които е била закачена на дървото, бяха потъмнели от ръждата. Корнизът се беше отчупил, а птиците бяха разширили отвора с човките си.

Даян разкова покрива и го свали. Погледна вътре и видя гнездо, в което имаше три пъстри яйца. Гнездото беше направено от клонки и слама и беше покри го с пухкава перушина и кичури коса. Тя бръкна много внимателно и го извади.

— Ма-а-а — събуди се Джулия.

— Виж, скъпа. — Отиде при нея да й покаже гнездото.

Джулия примигва с очи. Беше бледа като платно. Съвсем леко поклати глава, нямаше ги предишните енергия и плам. Беше отпуснала ръце — притискаше ги една в друга и пак ги разтваряше, като че ли ги криеше. Стела се протегна, слезе от таблата и се качи в кошницата си.

— Това е гнездо на птички — обясни й Даян.

— Ба-а-а — обади се Джулия.

— Птиците живеят тук, както ние живеем в нашата къща. — Хвана ръката на дъщеря си и прокара пръстите й по грубите клонки.

— Дли-и-и.

Даян разтвори ръката на Джулия и сложи в дланта й едното яйце. То беше мъничко, не по-голямо от голям жълъд. Беше кремаво, напръскано с кафяво и златисто. Джулия лекичко сви пръсти около него, сякаш искаше да го предпази.

— Вътре има малко пиленце обясни й Даян.

— Ма-а…

— Пиленце. — Спомни си екскурзията, която си направиха през лятото с Джулия и Ейми. — Пухкаво, пискливо мъниче.

Джулия наклони глава. Държеше яйцето е вдигната ръка. Даян погледа собственото си пиленце, в чиито ръце имаше яйце, от което никога нямаше да се излюпи пиленце. Колко ли птици са свивали гнезда в къщичката, която бе направила на Алан, колко ли семейства птици са долитали и отлитали пред очите му!

— Ма-а. — Джулия отпусна ръката си. Беше се уморила. Главата й клюмна на гърдите. Даян лекичко взе яйцето. Върна го в гнездото, а после сложи гнездото на бюрото си. Къщичката имаше нужда от поправка и докато съхнеше боята върху другата й работа, Даян се захвана с тях.

* * *

Ейми и майка й отново трябваше да свикват една с друга. Първия ден момичето слезе от училищния автобус и усети познатото свиване на стомаха, докато се качваше по стълбите. Къщата си беше все същата. В ъглите мазилката се лющеше, счупените саксии си стояха под храстите отпред, а тревата бе твърде избуяла. Но от колата на Бъди нямаше и следа, а това й вдъхна надежда.

Завари майка си в хола да пуши цигара. Щом видя Ейми, се усмихна, остави цигарата в пепелника и стана.

— Здрасти, мамо — поздрави момичето.

— Как мина денят ти? — попита майката.

— Добре — отвърна Ейми. — Учителят по английски ми харесва.

— Това беше любимият ми предмет.

— В момента четем митове и легенди. — Кой знае защо се почувства напрегната, сякаш си бъбреше с някой продавач. Майка й беше сложила на масата кутия бонбони „Туинксис“. Все поглеждаше към тях с надеждата Ейми да ги нападне. Но стомахът на момичето се беше свил и въобще не му беше до ядене.

— Коя е любимата ти легенда? — попита майката.

— Ами, за Орион… — На гърлото й заседна буца, щом произнесе името.

Беше оставила кучето у Даян. Не защото не го обичаше или не го искаше у дома. Знаеше, че споменът за нейния дом, за Бъди, щеше да е твърде болезнен за кученцето. То и без това беше много чувствително, а ужасите, които преживя в клетката и под леглото, се бяха случили само преди няколко седмици.

— Разкажи ми я — помоли майка й.

— Орион е бил гръцки ловец — заразказва Ейми. — Бил много хубав и чаровен, любим на Артемида. Тя, без да иска го убила. Скръбта й по него била толкова голяма, че го поставила на небето като съзвездие заедно с ловното му куче Сириус.

— Искаш ли бонбони? — попита майка й.

Ейми се подвоуми. Ето, разказва на майка си любимата си легенда, героят на която е и любимото й съзвездие. Учеха астрономия и разбра, че две от най-ярките звезди на небето, Ригел и Бетелгейзе, се намират в съзвездието Орион. За пръв път училището й харесваше толкова много, искаше да сподели впечатленията си, а майка й я канеше да си вземе бонбони. Даян и Лусинда щяха да я изслушат много внимателно.

— Искам да ти разкажа за Орион.

— Чух те, Ейми — каза майка й. Като оставяше цигарата си, ръцете й трепереха. Завесите бяха дръпнати и в скромния хол влизаше светлина. Майката на Ейми беше с чисти дънки и пуловер, на лицето й имаше дълбоки бръчки от тревога и тъга.

— Представяш ли си колко ужасно се е почувствала? — Ейми искаше майка й да осмисли легендата. — Артемида? След като е убила човека, когото най-много е обичала на този свят?

Майка й поклати утвърдително глава. Дръпна си от цигарата и изпусна облак дим. У Ейми се надигна гняв. Искаше да поговори с майка си за звездите и легендите, за любовта на жена, която е изпратила съпруга си на небето, а майка й се интересуваше само от бонбоните и цигарите.

— Мамо, това е нещо много сериозно — каза. — Това, което се е случило с тях. Артемида е преживяла истинска трагедия.

— О, много добре знам как се е почувствала — заяви Тес.

Ейми замълча.

— Като е убила човека, когото най-много е обичала… Познавам това чувство.

— Какво искаш да кажеш? — попита дъщерята.

Тес протегна ръка. Ръката й беше малка и трепереше. Ейми забеляза, че пак си е сложила халката и годежния пръстен. Докато живееше с Бъди ги беше прибрала в чекмеджето. Очакваше Ейми да поеме ръката й и тя неохотно го стори.

— Какво искаш да кажеш? — повтори.

— Има много начини да убиеш човек — каза майка й. — Можеш да убиеш духа на някого, без дори да подозираш, че го правиш. Аз това ли правех с теб? Понякога говорим точно за това с моя психотерапевт. Толкова ме е страх… съжалявам, Ейми.

— Ти не си ме наранила. Нараняваш единствено себе си.

— Ще ми се да повярвам, че е така. Но не е съвсем вярно. Това, което човек върши у дома, рефлектира върху всички членове на семейството.

— Аз съм жива — каза Ейми.

— И прекрасна — добави майка й. — Много се радвам, че тази година училището ти харесва.

— Така е — потвърди тя. — Тази година искам да имам отлични оценки, да пиша разкази по английски, да науча всички легенди.

По не искаше животът й да е като този на героите в легендите. Не искаше майка й да е като Артемида.

— Радвам се, че си си у дома, при мен.

— Аз също. — Ейми се почувства виновна, защото това беше и истина, и лъжа.

— Наистина ли? — Бръчката на челото на Тес стана по-дълбока. — Радваш се, че си тук?

Ейми въздъхна. Замисли се за другия си дом, онзи, в който бяха Даян и Джулия, и гърлото й се сви. Радваше се, че може да се върне там, когато пожелае, но мястото й бе тук. Именно тук искаше да бъде.

— Да. И се радвам, че завесите не са спуснати.

* * *

Една вечер в началото на октомври, когато листата на дърветата вече пожълтяваха. Даян помоли майка си да гледа Джулия. Обу кафяви джинси, облече ръждивочервеникава копринена риза и излезе с пикала си. Зад планината се показваше сърпът на луната. Духаше вятър, краищата на облаците бяха огнено златисти.

По пътя за Хоторн Даян беше спокойна. Не бързаше и обръщаше внимание на всичко около себе си. Беше се загърнала с плътен кадифен шал, защото беше хладно, но стъклото на прозореца на пикапа беше смъкнато. Чуваше шумоленето на трева и шума на вълните. Тази вечер светът й се стори чувствен и загадъчен, а тя се чувстваше част от него.

Откакто се върнаха от Канада, изцяло се бе посветила на Джулия. Тя се възстановяваше бавно, но Даян бе търпелива. Смяташе, че ще разбере кога е добре и може да я остави на Лусинда за една вечер, и тази вечер беше дошла.

Когато наближи града, сърцето й заби по-силно. В същото време намали скоростта. Искаше да не бърза. Имаше чувството, че върши точно това, което трябва.

През лятото си беше пожелала нещо и търпеливо чака желанието й да се изпълни. Тази вечер животът й щеше да се промени и искаше да запомни абсолютно всяка подробност — червеникавожълтата светлина на уличните лампи, тиквите по верандите, пронизващия студ.

В къщата на Алан беше тъмно. За момент си помисли, че не си е у дома. Волвото му обаче беше паркирано в страничния двор. Лампата в кухнята светеше. Насред двора се издигаше дъбът, на който бе закачена къщичката за птици. Клоните му се разпростираха, а кафявите листа по тях шумоляха.

Даян натисна звънеца. След няколко секунди чу стъпките му. Бавно се приближаваха и се чуваха все по-ясно. Той отвори вратата. Беше с памучен работен панталон и широка бяла риза, Не можа да види изражението му, понеже лампата го осветяваше откъм гърба. В първия момент й се стори, че е изненадан, но после той я хвана за ръка и тя забрави всичко.

— Здравей — каза й.

— Връщам ти това. — Подаде му къщичката за птици. — Беше паднала от дървото. Сигурно не си забелязал…

— Напротив, забелязах — отвърна той.

Не запали лампата на верандата, а направо я въведе в светлата кухня. Току-що беше вечерял и миеше съдовете. Застана до шкафа и огледа къщичката. Даян беше лъснала дървото до блясък. Беше сменила ръждясалите панти и беше сложила нови кукички. Беше възстановила пръчката, на която кацат птичките, като на мястото на счупената беше сложила тънка брезова клонка. Беше изгладила с шкурка отвора, през който птичките влизат в къщичката.

— Направих я специално за сини птички — обясни тя.

— Май не съм виждал сини птички да влизат вътре — каза той.

— В нея имаше гнездо — поясни тя. — С няколко яйца. Проверих в книгата си за птици и мисля, че са на английски врабчета.

— Къде е? — Той повдигна покрива на къщичката. — Гнездото, де?

— В ателието ми — отговори тя. — Запазих го.

Сърцето й биеше ускорено. Чувстваше се много спокойна и невероятно развълнувана. От начина, по който я гледаше Алан, разбра, че и той се чувства така. Тя пристъпи към него, като много добре знаеше какво иска. След толкова време най-после го разбра.

— Исках да те видя тази вечер — започна тя.

— Радвам се — отвърна той.

— Изненадан ли си?

— Би трябвало, но не съм.

Даян поклати глава. Той сложи къщичката на шкафа и я прегърна. Нежно отмести косата от лицето й, сякаш повече от всичко на света искаше да погледне в очите й.

— Чаках те — прошепна. — От деня, в който се запознахме.

Даян се опита да си поеме дъх. Отново се сети за Тим, но този път го прогони от мислите си. След дванайсетгодишна борба беше дошла при Алан Макинтош.

— Какво те накара да дойдеш? — попита той.

— Откакто се върнахме от Канада го искам. Докато бяхме на остров Принц Едуард, непрекъснато мислех за теб. Мислех си за нашата разходка…

— Покрай пристана. За да видим твоята къща.

— Моята къща. — Усмихна се тя и си помисли, че баща й щеше да е щастлив от тези думи — да, за това си мислех. За това, че не съм я показала на никой друг. Колко бях щастлива, че съм с теб.

— Беше страхотна вечер.

— Как танцувахме само — каза Даян. — Заобиколени от книгите в библиотеката.

Алан изчака. Тя го погледна в очите. Никога друг мъж не я бе гледал така.

— А как се целувахме… — прошепна Даян.

Той я докосна по бузата. Погледна я и изчака няколко секунди, сякаш й даваше последен шанс да се отдръпне. Тя нямаше намерение да го направи. Надигна се на пръсти и посрещна целувката му. Той силно я притисна в обятията си.

Някъде имаше отворен прозорец, защото ставаше течение, от което Даян потрепери и изстена. Притисна се до Алан. Едрото му тяло я предпазваше. Беше доста по-висок от нея, но Даян имаше чувството, че тя приютява него.

Докато го целуваше, й се зави свят, но с цялото си същество почувства непреодолимото желание да защитава този мъж — да направи за Алан Макинтош това, което той правеше за нея и Джулия през всичките тези години. Да му се реваншира за случаите, когато се е карала с него, когато е плакала за брат му, когато го е отблъсквала. За всеки час, който е прекарал до нея и е държал ръката й, докато са чакали Джулия да се върне от изследвания, от операционната или от физиотерапия. За всяка минута, през която е слушал сърцето на Джулия, и никога не се е съмнявал, че има нужда от прегръдка и любов като всяко друго дете. За всичко, което Алан Макинтош беше направил. Даян му беше благодарна.

Не откъсваше поглед от него и вътрешно беше толкова развълнувана, че едва можеше да говори или да помръдне. Когато си отвори устата, знаеше точно какво ще каже; просто не можеше да си обясни как е възможно да й е отнело толкова време, за да го проумее.

— Обичам те, Алан — прошепна. Никога преди не му бе казвала тези думи, дори като снаха или приятел.

— Аз винаги съм те обичал, Даян.

— Не знам защо.

— Тогава не се и питай. Аз не си задавам този въпрос.

— Начинът, по който се държах…

— Държа се добре.

— Тази вечер дойдох, защото… — смути се Даян.

Той със затаен дъх я чакаше да продължи.

— Исках да съм с теб — изрече накрая тя.

Той поклати одобрително глава. Целуна я по челото, веждите, върха на носа.

Очилата му се бяха изкривили и тя се пресегна да ги оправи. Думите, които току-що изрече, увиснаха във въздуха и тя не знаеше как да реагира.

Алан обаче знаеше.

Вдигна я на ръце е лекотата, с която вдигаше и Джулия, прекоси коридора и я понесе нагоре по стълбите. Минаха по тъмния коридор и влязоха в спалнята в края на коридора.

Спалнята му беше скромно обзаведена. Имаше месингово легло, дъбово писалище, а на пода беше постлана черга, плетена от Доротея. Даян знаеше, че писалището е на Малахи — подарил му го, когато се преместил да живее на корабчето. Вече познаваше вещите на Алан доста добре и беше впечатлена и трогната от тяхната история. Той я положи на бялата кувертюра, покривала някога леглото на баба му в Нантъкет.

Луната светеше през прозореца и хвърляше лилави сенки в стаята. Алан легна до нея и докосна лицето й толкова нежно, сякаш не му се вярваше, че тя наистина е тук. Усети дъха му на бузата си. Дълго се гледаха. Той я целуна. Даян се задъха, устните им се разделиха, за да се притиснат по-силно един в друг, сякаш се страхуваха да не паднат от скала. В началото тя се почувства неудобно от това, че той докосва тялото й. От толкова време никой не я бе докосвал по този начин.

— Всичко е наред — успокои я той, щом усети, че се притеснява. — Ще действам бавно и полека.

— От толкова… — запъна се тя. — Никога не съм…

Не знаеше какво да каже. Много е лесно да забравиш тялото си, когато никой не те докосва така. Тя беше жилава, може би малко кльощава. Дали няма да си помисли, че е грозна, непривлекателна?

— Искам да знаеш, че те обичам — каза той, погали гърба й и се загледа в очите й. — Да започнем от там.

Даян кимна. Целуна го нежно с отворени очи и си каза, че трябва да му се довери. Сега беше съвсем различно, отколкото когато бе с Тим — тогава беше луда, дива, загубила контрол. Сега се водеше от любовта, от собствените си желания, от сигурността, че Алан никога няма да я нарани.

Той започна да целува врата, раменете й. Даян потръпна и хвана ръката му.

„Просто искам да знаеш, че те обичам…“ — беше казал преди малко той.

Тези думи отключиха нещо в нея и го пуснаха навън.

— Алан — пресегна се тя да докосне ръцете му. Тялото му беше силно и горещо. Искаше го толкова много, а не знаеше откъде да започне. Ръцете й потрепериха, като прокара пръсти по мускулестите му гърди. В нея се бе насъбрала дванайсетгодишна страст и тя го зацелува ненаситно.

Прегърнаха се по-силно. Щом Алан пъхна ръката си между кадифения й панталон и копринените бикини, тя се почувства толкова възбудена, че едва дишаше. Потрепери и потърси ципа на панталона му.

Той хвана ръката й, помогна й да го намери, да се успокои малко. Искаше го в себе си на секундата, без да губят време в чакане и опознаване, но той много бавно обсипа цялото й тяло с целувки, накара я да запази търпение. Даян се извиваше от горещите му целувки.

Тялото на Алан беше силно и здраво, а като свали панталона си, тя забеляза, че бедрата са опънали боксерките му. Тя много добре осъзнаваше разликата между тях — нейните крака бяха гладки, а неговите толкова космати, нейните гърди бяха пищни, а неговите бяха много стегнати. Той я целуваше навсякъде нежно и с любов, карайки я да извива гръб и да стене на глас.

— Не мога повече да чакам — каза тя.

— Тогава не е необходимо да го правиш — прошепна той.

Прегърна я и застана над нея. Тя се протегна да го прегърне, усети топлината на гърба му с ръцете си, а щом той се наведе да я целуне, жадно отвори уста. Помогна му да проникне в нея, а краката й трепереха. Цялата потръпваше.

— Даян — каза той.

— Не мога да повярвам… — каза тя, а пред очите й се появиха звездички.

Вкопчи се в него и усети топлината на телата им, докато той се движеше в нея. Те си принадлежаха. През целия си живот не се бе чувствала толкова добре. Досега бе живяла точно за този миг — да се намира в обятията на този мъж и да го чува как повтаря името й. Не можеше да повярва, че най-после се случва. Алан също не вярваше.

— О, боже! — прошепна тя. — О, моля те…

— Винаги, Даян — отвърна той, докато целуваше врата й. — Винаги ще сме заедно.

— Алан!

Те се сляха, Даян плачеше от чувство, което не си бе представяла, че би могла да изпитва. Това чувство бе на радост, мъка, любов, чудо, нещо неописуемо и необяснимо, просто и сложно едновременно. По страните й се стичаха сълзи и капеха по възглавницата. Алан я люлееше и й казваше, че я обича, че никога няма да я изостави, че така е било писано.

— Знам — изплака Даян.

— Най-после. — Той продължи да я люлее.

— Съжалявам, че плача.

— О, няма нищо, скъпа — прегърна я Алан и целуна насълзените й очи, страните и врата й. Едва сега, когато се пресегна и докосна лицето му, за да му благодари за нежността, осъзна, че и неговото лице е мокро от сълзи. И той плачеше заради това ново, безименно, невероятно чувство, което ги разтърси. Чувство, което сами бяха създали.

— О, Алан. Обичам те — каза Даян. — Любов, любов…

Не знаете с каква друга дума да нарече това, което изпитваше.

* * *

През октомври времето беше много хубаво. Беше топло, понякога даже беше горещо. През нощта ставаше хладно. През почивния си ден Алан ходеше у Даян. Обличаха добре Джулия и той ги разхождаше с лодката.

Есента беше най-хубавия сезон за плаж. Целият бряг беше на тяхно разположение. Водата беше зелена и чиста, а вълните се разбиваха лекички в брега, сякаш пазеха силата си за предстоящите зимни бури. Алан тичаше, после с Даян плуваха, гмуркаха се под вълните, но не изпускаха Джулия от поглед.

Непрекъснато се докосваха. Започнеха ли не можеха да спрат. Той обожаваше мекотата на кожата й, силата на любовта й. Тя му разказа за новото чувство, което изпитваше. Алан го разбираше много добре. То се беше натрупало от това, че се желаеха, но толкова години нямаха възможност да осъществят желанието си. То беше дълбоко и го изпълваше с радост, но щастието не беше пълно заради загубеното време.

Понякога Алан не можеше да повярва, че това наистина се случва. Лежеше на слънце, а Даян бе положила глава на гърдите му. Той настръхваше при мисълта, че във всеки един момент могат да умрат. Трябваше да усеща сърцето й до себе си, за да е сигурен, че наистина тя е до него. Защо сега, защо точно тази година? Вълните идваха, въпросите също. Наложи си да не търси отговор. Трябваше само да я обича.

— Не знаех, че толкова много обичаш плажа — един ден каза Даян.

— Никога не съм го обичал чак толкова — отвърна Алан.

— Всяка сряда, когато е свободният ти ден, тичаше до библиотеката подразни го тя.

— Сега тичам на плажа вместо до библиотеката — прегърна я той. Искам да съм там, където си ти, любов моя. Където сте ти и Джулия.

— Гли-и-и — обади се Джулия. Главата й клюмна на гърдите. Беше й все по-трудно да я държи изправена. Пристъпът й се беше отразил зле, а Алан и другите лекари не можеха да разберат защо се получава така. Алан беше учен, лекар, но знаеше, че не за всичко може да се намери обяснение. Вместо да търси отговор на тези въпроси, той придърпа Джулия на коленете си.

Даян лежеше по корем и гледаше фара. Когато за пръв път дойдоха на плажа при фара, той се почувства неудобно, понеже си спомни, че точно тук идваха с Рейчъл. Но това вече беше минало. Пропиляното минало, годините без Даян, времето, през което я чакаше да дойде при него. Нямаше намерение да пропилява повече време в разкаяние.

— Според теб защо онзи пясъчен замък стои там от толкова време? — попита тя.

— Кой пясъчен замък? — не разбра Алан.

— Онзи там горе. — Даян посочи към фара.

Той се обърна и погледна. Видя квадратна купчина пясък, която приличаше по-скоро на блокче сгурия, отколкото на замъците, които Даян, Ейми, Джулия и Лусинда са правили по време на пътуването си. Беше му показала снимки и на тях пясъчните замъци бяха невероятни, изградени с въображение.

— Там е от седмици — отбеляза тя. — Наблюдавам го.

— Сигурна ли си, че е един и същ?

— Да. Рони се по краищата, но определено е същият. Някой трябва да го е направил с хоросан. Предполагам, че толкова високо, до фара, е защитен от прилива.

— Вълните не стигат до него — каза Алан.

— Да-а-а — обади се Джулия и погали гърдите му.

— Не е валяло много тези дни — изрече Даян. При една буря ще се срути.

— Винаги можем да построим друг — отвърна Алан.

— Този ми харесва. — Не знам защо, но замъкът там горе ми харесва.

— Ма-а-а — обади се Джулия, сякаш и на нея й харесваше.

— О, Боже! — Прегърна ги и двете Алан. — Нека това щастие трае вечно.