Луан Райс
Звездите водят към дома (20)

Двайсета глава

Сами по себе си пристъпите не бяха сериозни, въпреки че това, което ги причиняваше, може би беше доста сериозно. Джулия се стабилизира достатъчно, за да я приберат вкъщи. Постепенно се посъживи и започна да размахва ръце с почти обичайната енергичност. На Даян й поолекна. Не преживяваше такова нещо за пръв път — криза, заради която Джулия трябваше да влезе в болница и от която не беше сигурна дали ще се оправи.

Алан ги закара до Гъл Пойнт. Даян се надяваше да види караваната паркирана на алеята за коли, щом завият по улицата.

— Снощи мама се обади от Хавърхил, Масачузетс — каза тя. — Всеки момент трябва да пристигне. Не мога да повярвам, че я оставих да измине целия този път сама.

— Сигурен съм, че Ейми се справя чудесно като навигатор — успокои я Алан.

— Трябваше да се досетя, че е обикновен припадък. — Даян погледна Джулия през рамо. — Трябваше да запазя спокойствие, да си дам сметка, че ще премине.

— Знаеш ли какво? — погледна я той. — Иска ми се да знаеш колко добра майка си. Думичката „трябваше“ не е подходяща в случая. Обади се на Малахи и това беше правилно решение.

Даян погледна сплетените им ръце. После вдигна поглед към очите на Алан, които я гледаха с топлота и любопитство. Тя се облегна на седалката и му се усмихна. Не забрави целувките им в библиотеката по време на цялото пътуване в Нова Скотия. Настръхна от вятъра, който влизаше през отворения прозорец.

— Хубаво е да се прибереш у дома — каза.

— Днес блатото е прекрасно — отбеляза той, загледан в златистото одеяло от тръстика. След вчерашната буря въздухът беше свеж и чист. Духаше силен вятър и високите треви се поклащаха като блестящ златен чаршаф.

— Не това имах предвид.

— Така ли?

— Липсваше ми — каза тя.

Алан се усмихна, сякаш тези думи го бяха направили най-щастливия човек на света.

— Нямаш представа колко ми липсваше.

— С Джулия за пръв път предприемаме такова пътуване — каза тя. — Прекарахме невероятно. Ще ти разкажа всичко, ще ти покажа снимки, сувенирите, които си купихме. Видяхме най-прекрасните плажове на земята, но знаеш… — Тя се усмихна.

— Какво? — тихо попита той.

— Почувствах се толкова добре, като те видях на летището.

— Нима не знаеше, че ще дойда?

Даян наклони глава.

— Да. Знаех. Точно това е невероятното. Знаех, че ще си там — ти винаги си до нас.

— Затова е семейството.

— Затова би трябвало да бъде. — Тя отмести поглед от Алан към Джулия. Помисли си за Тим, за неприятните неща, които са се случили в дома на Ейми. Пристигнаха и трябваше да приберат Джулия в къщата. Внесоха я вътре. Отвориха вратата и прозорците, за да проветрят стаята. Джулия беше щастлива, че си е у дома. Оглеждаше се и размахваше ръце във въздуха. Даян разбра, че търси Лусинда, Ейми и животните.

— Скоро ще се приберат — каза Даян.

— Га-а-а — изписука дъщеря й.

Алан занесе момичето горе. Даян вървеше след тях и видя колко нежно е прегърнал детето със силните си ръце. Занесе я в стаята й и я сложи на масата за преобличане. Даян пристъпи напред, за да се заеме със задълженията си, но Алан вече го правеше.

Беше толкова приятно, да го наблюдава как преобува Джулия. Тя ритна по възглавничката, а ръцете й се движеха леко. Алан й говореше през цялото време, а тя го гледаше в лицето. Даян видя, че той се навежда да я целуне. Джулия се пресегна и сграбчи очилата му. Изкривените й пръсти се вкопчиха в стоманените рамки. За миг се озоваха лице в лице.

— Да-а-а — произнесе Джулия.

— Радвам се, че си си у дома — каза Алан. — Не можеш да си представиш колко ми липсваше.

Даян затаи дъх. Пресегна се да хване ръката му, а той я прегърна.

* * *

Късно вечерта Лусинда, Ейми и животните благополучно се прибраха в Кънектикът. Беше хладно като в Канада и Даян запали камината. Лусинда сложи касетката с гласовете на делфините в касетофона. Всички облякоха пижами без лосове и седнаха да си разкажат какво се бе случило през последната седмица, да преживеят отново пътуването. Стела лежеше на перваза на прозореца, а Орион се беше свил пред камината.

— Радвам се, че съм в къща без колела — каза Лусинда.

— Да, и на мен този „къмпинг“ ми хареса най-много — обади се Даян.

— Дли-и-и — тихичко прошепна Джулия.

Ейми лежеше до нея на пода и гледаше огъня в камината.

— Много сте мълчалива, госпожице Брукс — побутна я Лусинда.

— Джулия е някак различна — каза Ейми.

— Още се възстановява от пристъпа, това е — обясни й Даян. — Нормално е една-две седмици да е малко по-мълчалива.

— О, така ли! — Обаче това обяснение не я успокои.

Лусинда не искаше да се намесва в разговора, но беше съгласна с момичето. Внучката й й изглеждаше апатична и отпусната, сякаш частица от живота си беше отишла от нея. Очите й не бяха така блестящи както преди, а гласът й сякаш идваше от много далеч. Състоянието на Джулия се влошаваше. Когато беше на една годинка, можеше да взима малки играчки, но на две започна постепенно да губи способностите си да хваща. Вече не се интересуваше от играчките. Надеждата, че звуците, които издава, ще се превърнат в думи, постепенно умираше. Тя попадаше в свой собствен свят и колкото и да се опитваше Даян да я върне, не успяваше. Съветваха я да я стимулира повече — да й чете по-често, да я кара да си играе с кубчета, да я хване за ръце и да я кара да се изправи.

— Нима смятат, че не знам какво трябва да правя — изплакваше Даян. — Нима мислят, че не чета книги за родители, че не искам да съм добра майка?

— Ти си прекрасна майка — казваше й Лусинда, но въпреки това тя се тревожеше. Смяташе, че по някакъв начин е навредила на Джулия преди раждането й, че и е предала лоши гени, че е прогонила баща й.

— Га-а-а — обади се сега Джулия.

— Здравей, миличка — отговори й Лусинда — По-добре ли си? Добре ли прекара ваканцията?

— Га-а-а — въздъхна детето.

— „Га“ означава „бабо“ — преведе Ейми.

— Винаги съм го знаела — каза Лусинда.

— Чудя се колко ли от замъците, които построихме са оцелели? — обади се отново Ейми.

— Построихме ги доста високо, далеч от приливите нали?

— Приливът си има начини да открива всички пясъчни замъци — поясни Лусинда. — Сякаш това е мисията на приливите на тази земя.

— Може би не на всички приливи — добави Даян.

Ейми не откъсваше очи от Джулия, сега примигна и се загледа как Даян играе с детето си. Лусинда забеляла, че Ейми наблюдава майката и дъщерята, и се зачуди какви ли мисли й минават през главата. Докато пътуваха двете заедно, тя се убеди, че Ейми е чувствителна, състрадателна, умна и че обича да използва въображението си. Щеше да се опита да я накара да участва в конкурса за разказ организиран от библиотеката.

— Какво сте се замислили всички? — попита тя.

— Аз ли? — каза Даян. — Мислех си, че нямам търпение да проявим снимките, че е хубаво да се прибереш у дома и че Джулия е прекрасна.

— Ма-а-а — промърмори Джулия.

— След няколко дни започваме училище — каза Ейми. — За това си мисля аз. Мога да се прибера у дома. Хем искам, хем не.

— И аз така се чувствам. — Даян я притисна до себе си. — Радвам се, че си отиваш, но в същото време ми се иска да останеш тук с нас.

— Да не говорим за това сега — прошепна момичето. — Да се насладим на завръщането си и да не мислим за раздялата.

— А ти, мамо? — попита Даян. — Ти за какво си се замислила?

— Мислех си, че… — Спомни дългия път, безкрайните плажове, падащите звезди, вълнението, което изпита, когато видя родния остров на героинята от " Ан от имението Грийн Гейбълс" — имам най-прекрасните момичета на света. И трите.

— Га-а-а — обади се Джулия и тихичко запя заедно с делфините от касетката.

* * *

На следващия ден Ейми трябваше да си отиде у дома. Събуди се много рано. На двора и над блатото се стелеха теменужени сенки, морето зад тях приличаше на тъмно блещукащо огледало. Тя стоеше на прозореца в стаята на Джулия и слушаше неравномерното дишане на приятелката си. Искаше й се да можеха да излязат да си поиграят. Докато живя далеч от дома си, стана по-независима. Слезе долу, изяде един сладкиш и изведе Орион на разходка. Изтича боса по пътеката до блатото. Старата лодка беше там, пълна с вода от дъждовете. Изгреба я и накара Орион да скочи вътре.

Никъде блатата не миришеха така, както тези в Хоторн. В тях беше пълно с морски животни. Понякога бяха топли и мътни, а друг път — чисти и бистри. По време на пътуването до Канада Ейми научи много за хаоса в живота. Разбра, че в живота не всичко е само бяло или черно, че човек може да изпитва различни чувства и да запази разума си.

Докато гребеше тъмната вода, се почувства пораснала, готова за какво ли не. Не знаеше какво ще завари, като се прибере у дома. Искаше да вземе нещо от плажа, да го съхрани дълбоко в себе си и да се подготви за всичко. Загреба с веслата и обърна лодката към фара.

Изкара лодката на брега и заби котвата, както правеше Даян. Орион затича из дюните и залая срещу изгряващото слънце, сякаш беше неговата собствена червена топка. Зарови муцуна в тревите на брега. Ейми се разходи по плажа и намери прозрачни камъчета, черупки от яйца и едно старо шише от вино.

Отиде до фара и коленичи. Пясъкът беше влажен и тя започна да копае. Огледа се, за да се увери, че мястото е подходящо. Приливът беше на цели шест метра. Пясъкът беше влажен и твърд, защото там се оттичаха водите от фара.

— Приливът няма да разруши този замък — каза на Орион.

Той излая.

Ейми се научи да прави пясъчни замъци от Даян и Лусинда. Искаше този да бъде здрав като крепост, издръжлив като къщичките, които Даян правеше в ателието си. За нея той бе като магически символ: ако успееше да построи пясъчен замък, който да не бъде разрушен от прилива, Джулия щеше да оздравее. Тя щеше да живее.

Отъпка пясъка и го направи много твърд. Направи дебели стени и внимателно сложи зъбери отгоре. Подсили основите с камъни. Укрепи стените с подпори от плавей. Докато тупаше пясъка с ръка, й хрумна да построи убежище. Място, където никой не може да бъде наранен.

След няколко часа щеше да си е у дома. Тази мисъл малко я уплаши. Не разбираше защо. Майка й я обичаше, вече беше по-добре. Страхът на Ейми беше нищо в сравнение с това, което чувстваше Джулия. Какво ли е да получиш такъв припадък, да си прехапеш езика и да се тресеш целият. Да се качиш на самолет за пръв път, да се издигнеш във въздуха и да летиш бързо в небето, без да знаеш дали няма да паднеш. Да произнасяш думи, които никой не разбира, гласът ти да е толкова тих, че едва да се чува.

Замъкът беше готов.

Орион лаеше и радостно тичаше в кръг. Тя се затича след кучето. Енергията, която не беше изразходвала, се отприщи и тя заскимтя като кученце, казваше неща, които никой не можеше да разбере. Червеният диск на слънцето обагряше в розово и лилаво вълните, които достигаха до брега.

Замъкът беше здрав и стабилен. Не беше толкова красив като онези, които построиха на остров Принц Едуард. Не беше и изящен и вълшебен като онези замъци високо в планината или навътре в гората, за които се разказваше в приказките. Не беше като замъците, които беше виждала по филмите — замъци насред Дисни Уърлд, които приличаха на сладолед.

Това беше замъкът на Джулия. Той беше здрав и стабилен и изпълнен с надежди. Нощем Ейми лежеше будна и се притесняваше, че замъците, които бяха направили в Канада, може да са отмити и нищо да не е останало от тях. Това нямаше да е случи с този. Като допълнителна предпазна мярка извади от джоба на якето си пощенска картичка и химикалка и написа бележка. Напъха картичката в една бутилка, която Орион беше намерил, и отиде до водата. Засили се и я хвърли колкото можа по-далеч. Тя падна във водата. Ейми не я беше запушила и тя потъна. Точно това целеше. Загледа се във водите и си спомни как точно на това място Даян я учи да сърфира. Беше идеалното място да построи замъка си и изпрати бележката.

Скъпи татко,

Обичам те. Слушам песните на делфините и се чудя дали и ти ги чуваш. Вярвам, че ги чуваш. Но най-много от всичко искам да съм сигурна, че ще чуеш мен. Помогни ни, татко. Помогни на мама да оздравее, на мен да бъда добра, помогни и на Джулия да се оправи. Тя ми е приятелка. Щом и пясъчен замък може да оцелее, значи и едно момиченце може. Обичам те. Чух гласа ти в песента на делфините.

С обич. Вечно твоя дъщеря, Ейми Брукс

Бутилката потъна. Слънцето се вдигна още повече, напече стените на замъка на Ейми. Орион тръгна към лодката и легна на сенчестата страна на дюната. Ейми си даде сметка, че е готова отново да види майка си, да се върне у дома. Тя затропа с веслата и прекоси блатото.

Даян стоеше на брега и гледаше как Ейми гребе през блатото. Беше оставила Джулия при Лусинда, защото искаше да остане насаме с момичето за няколко минути. Видя, че момиченцето излезе много рано, и чу, че лодката се отдалечава от брега. Водата беше гладка като тепсия. От повърхността се издигаше лека мъгла.

Даян хвана носа на лодката и помогна на Ейми да я завърже. Единствено песента на птичките нарушаваше тишината. Даян искаше да каже нещо мъдро, нещо, което да обобщи лятото, което прекараха заедно, но не можеше да говори. С Ейми се гледаха, даваха си сметка, че се разделят.

Даян се качи в лодката. Ейми седна срещу нея и се облегна на веслата. И двете въздъхнаха. Очите им бяха пълни със сълзи, но се усмихваха.

— Какво лято, а!? — обади се Даян.

— Да — поклати глава момичето и избърса очите си.

— А сега се прибираш у дома.

— Да.

— Майка ти е много щастлива — каза Даян. — Снощи ми го каза по телефона.

— Бъди си отиде завинаги.

— А и тръгваш на училище…

— Тази година ще се справя хубаво.

— Добре — поправи я Даян. — Казва се „ще се справя добре.“ — Не й беше приятно да поправя Ейми, но знаеше, че ако дъщеря й, ако Джулия правеше такива грешки, щеше да й обясни как е правилно. Погледна Ейми, за да се увери, че не я е обидила.

Ейми кимна. Наведе глава, а после вдигна поглед към Даян.

— Благодаря — каза.

Покрай лодката преминаха ято дребни рибки, от които водата заблестя като сребро. Син омар се показа от калта, размаха щипките си и отново се скри на дъното.

— Благодаря — повтори момичето — за всичко. Абсолютно за всичко. Не беше длъжна да правиш всичко това за мен.

— О, исках да го направя. — Сърцето на Даян се сви. Припомни си всичко, което бяха правили заедно, колко много радост й бе донесла Ейми. Успя да измъкне Джулия от света, в който живееше, беше помогнала на Даян да види дъщеря си в съвсем различна светлина, като едно нормално единайсетгодишно момиче, а не като болно дете.

— Наистина ли?

— Да — каза тя. — Ти ми даде много повече, отколкото аз на теб.

Ейми поклати отрицателно глава:

— Не мисля така.

— Много повече — каза Даян. Тя погледна луничавото лице на детето, което седеше срещу нея. Видя момиче изпълнено с топлота, чувство за хумор, интелигентност и разбра, че Ейми ще стане прекрасна жена.

— Като си отида — зелените очи на Ейми бяха широко отворени, — мога ли да ви идвам на гости?

— Когато поискаш.

— Знаех си, че така ще кажеш.

— Не знам дали е възможно човек да има два дома — каза Даян. — Ако е така, искам да чувстваш тази къща като втори дом.

— Аз я чувствам като свой дом — прошепна Ейми.