Луан Райс
Звездите водят към дома (19)

Деветнайсета глава

Алан отиде да чака самолета от Нова Скотия. Валеше ситен дъжд и над югоизточната част на Ню Инглад бяха надвиснали ниски сиви облаци. Той стоеше до линейката и гледаше небето, вятърът рошеше косата му.

Когато се появи в небето, самолетът се клатушкаше като водно конче. Изглеждаше уязвим и крехък. Вятърът го люшкаше насам-натам и сърцето на Алан се сви, като гледаше как пилотът приземява малкия двумоторен самолет на летище „Т.Е. Грий“ в Провидънс.

Даян и Джулия първи слязоха от самолета. Застанаха горе на стълбичката. Даян носеше на ръце Джулия и предпазваше главата й от дъжда и вятъра. Две стюардеси се опитваха да ги накарат да влязат в самолета. Екипът на „Бърза помощ“ беше готов, извадиха носилката от линейката, но Алан се качи тичешком по стълбичката преди тях.

— Ти дойде. — Даян го погледна с широко отворени очи.

— Вие сте тук. — Той прегърна и двете.

Главите им се докоснаха, образувайки малък триъгълник. Гърлото на Алан се беше свило, гърдите го стягаха, в ума му се въртяха единствено молитви и благодарности, че се върнаха благополучно при него, че Джулия не почина в Нова Скотия и че можеше да прегърне силно и двете.

— Би-и-и — едва изписука Джулия.

Алан я взе на ръце и я погледна в очите. Долови промяна. Обикновено очите й бяха широко отворени и наблюдаваха всичко, а днес бяха притворени, апатични, натежали за сън. Сърцето му се сви от тази промяна. Екипът на „Бърза помощ“ пристигна с носилката, но той им махна с ръка да се връщат. Наведе глава, за да се предпази от дъжда, покри Джулия с якето си и последва Даян по стълбите на самолета до линейката.

* * *

Даян изчака отново да повторят изследванията. Много пъти беше седяла в болницата „Хоторн Колидж“ и познаваше Повечето медицински сестри. Те й позволяваха да ползва сестринската кухничка да си направи чай или готова супа. Настояха да си вземе шоколадов пудинг, желиран сладкиш и соленки. Даян мислеше за майка си и Ейми, които бяха на път. Искаше й се да се приберат по-скоро. Бръкна в джоба на дънките си, за да си вземе салфетка, и извади камъчета от плажа с черния пясък.

— Как си? — попита Алан и седна до нея. Беше с бяла престилка и стетоскоп на врата.

— Добре — отвърна тя и стисна ръката му. — Видя ли Джулия?

— Правят й ядрено-магнитен резонанс.

— В Халифакс й правиха — напрегнато каза Даян. Бяха й направили какви ли не изследвания — изследвания на кръвта и урината, електроенцефалограма, електромагнитен резонанс, скенер на костите, изследване на мускулния тонус.

Електромагнитният резонанс се прави в затворена стая. Завързаха я с каиши за една маса, не биваше да мърда, а тя не разбираше какво й казват лаборанти те — кога ще свършат, кога може да види майка си.

— Знам — отвърна Алан. — Но трябва да си направим наши собствени изследвания. Скоро ще приключат. Ти как се справяш?

— О, аз ли? — поклати глава тя. Не би си и помислила да се оплаче при всичко, което преживяваше дъщеря й. Как да каже, че я болят главата, гърбът, че се измъчва, като гледа как се бори Джулия? — Добре съм.

Той я прегърна. Преди месеци сигурно щеше да го отблъсне. Сега обаче се сгуши в него, усети как гърдите му се повдигат. Опита се да остави ритъмът на дишането му да я успокои, да отнеме част от страха й. Погледна скута си, където той беше хванал ръката й.

— Какво й е? — прошепна тя.

— Все още не знаем.

— Прекарахме толкова хубаво. — Представи си дните, прекарани на златистите плажове, вълшебното пътуване с ферибота, виенското колело, ябълковата градина, пясъчните замъци, които бяха построили всички заедно.

— Джулия беше толкова щастлива.

— Вчера получих картичката ви — каза Алан. — Изглежда пътуването е било невероятно.

— Много ли й дойде? — Стисна ръката му по-силно. — Изтощих ли я? Превъзбуди ли се? Пътуването твърде тежко ли беше за нея? Пътят беше дълъг и друсаше доста.

— Не — отвърна той. — Не си причинявай това.

— Пристъпът беше толкова внезапен. Без никакво предупреждение…

— Даян, винаги е внезапно. Случва се често при болните със синдрома на Рет. Това е един от симптомите. Ограничаваме проблема.

— Както винаги — наведе глава тя. — Както правим, откакто се е родила.

Знаеше, че заболяването на Джулия е нелечимо. Имаше неврологични смущения, които прогресираха и се влошаваха с времето. Растежът се забавяше, мускулният тонус намаляваше, а контактът с очи ставаше все по-рядък. Тя възприемаше размахването на ръцете като начин на изразяване. Даваше си сметка, че колкото повече се влошава, щяха да са все по-малко начините на общуване, като накрая съвсем ще спрат. Все си мислеше, че ще е подготвена за този момент.

— Страх ме е — с треперещ глас изрече.

— Знам — отвърна Алан.

— Какво ще стане?

— Не знаем. Ще продължим да я обичаме. Аз няма да престана да се грижа за нея. Само това мога да кажа.

Даян прехапа устни. Поклати глава в знак на съгласие. Откъм хълма се чу камбанен звън и количката с вечерята мина покрай тях.

— Слава богу, че си тук — изрече тя толкова тихо, че си помисли, че Алан няма да я чуе. — И че се прибрахме при теб.

— Слава богу, че се прибрахте — прошепна той в отговор и я прегърна още по-силно. Тялото му беше едро и силно. Даян си спомни колко често я беше утешавал. От години приемаше утехата му, смяташе добрината му за даденост, но сега чувстваше само огромна благодарност и си даде сметка, че вече никога няма да го приема за даденост. Не си спомняше дв се е нуждаела от него повече отколкото сега.

* * *

— Колко прави това? — попита Лусинда.

— Чакай да видя — отвърна Ейми и погледна списъка — остров Принц Едуард. Нова Скотия две провинции. След това истинската граница между Канада и САЩ, прави три. После Мейн — четири.

Искаха да видят колко граници ще пресекат, преди да приетите в Хоторн. Опитваха се да се занимават с нещо, за да не мислят как е Джулия. Лусинда едва издържаше, а и Ейми беше много притеснена, и непрекъснато питаше още колко километра остават.

— Дали Джулия е добре? — попита момичето.

— Надявам се — отвърна Лусинда.

— Какво стана, когато започна да се тресе така?

— Получи пристъп.

— Това като припадък ли е?

— Много прилича на припадък.

— Уплаших се — тихо каза момичето. — Когато от устата й потече кръв.

— Прехапа си езика. Нищо не можеше да се направи.

— Помислих си, че умира — каза Ейми.

— М-м-м — отговори Лусинда, без да откъсва очи от пътя.

— Това ще стане ли? Джулия ще умре ли?

— Някой ден, скъпа.

— Някой ден всички ще умрем — отговори Ейми. — Като татко и Емет и като брата на доктор Макинтош, Нийл. Не е честно да умре някой млад човек като Нийл или Джулия. Как може да се случва такова нещо?

— Господ решава кога му е дошло времето на човек — обясни Лусинда. — Решава, че има повече нужда от дадения човек в рая, отколкото ние на земята.

— Защо има нужда от Джулия? — попита Ейми, загледана в боровете, които минаваха покрай тях. — Повече отколкото от мен?

— Първо, никой не може да каже. И второ, това все още не се е случило. Просто Джулия получи пристъп и Алан поиска да се прибере у дома, за да й направят изследвания. Преживяла е много по-страшни неща, миличка. Тя е невероятна — опита се да я успокои Лусинда.

— Липсва ми. — Ейми пъхна пръст в дупка на коляното на дънките си.

— Знам. Тази голяма стара каравана изглежда празна без нея и Даян. Но трябва да мислим за хубави неща. Прекарахме страхотна почивка, от която ще ни останат прекрасни спомени за цял живот.

— Имаме и сувенири — засмя се Ейми, имайки предвид ябълките, които си взеха от овощната градина и които съхнеха в кухничката.

— Точно така — потвърди Лусинда. — И си отиваме у дома при хората, които обичаме. Даян и Джулия…

— И майка ми — добави Ейми.

— И Алан.

— Аз му викам доктор Макинтош.

— М-м-м — измърмори Лусинда.

— Не исках ваканцията да свършва, но сега нямам търпение да се приберем у дома — каза момичето.

— Аз също.

По магистралата се пътуваше спокойно. Движението не беше натоварено в този късен летен ден. Лусинда се включи към един „керван“ от каравани, който се беше насочил на запад към платената магистрала за Мейн и Повечето се шофираха от възрастни хора като нея. Забеляза една двойка на нейната възраст. Мъжът беше с побеляла коса като на Малахи Котон и тя се сети за касетката, която й даде. Беше я пъхнала някъде… Бръкна под сенника над волана и я намери.

Сложи я в касетофона. Дълго време не се чуваше нищо, а после започна музиката.

— Делфини — каза Ейми.

Лусинда кимна и продължи да шофира.

Разнесе се прекрасен напев. Песните на делфините бяха много стари и чисти, прекрасни до болка, изпълнени със загуба и любов. Слушайки ги, жената се замисли за семейството си. Представи си делфини, които плуват заедно, които винаги са били заедно, които бяха загубили бебета, съпрузи и бащи. Очите й се напълниха със сълзи. Избърса ги и погледна да види какво прави Ейми. Отиваха си у дома. Там, където им беше мястото.

* * *

Делфините бяха вълшебни. Ейми слушаше песните им и разбра, че те са подводните ангели. Плуваха и лудуваха, скачаха във водата от радост. Върху кожата им имаше сребриста водна мантия, която блещукаше като диаманти, когато излизаха на светло. Делфините живееха в океана, но дишаха въздух. Дали някога, преди много, много време, са били хора?

Ейми се замисли за баща си. Беше го изгубила преди толкова време. От много години сърцето я стягаше, щом си помисли какъв ли щеше да е животът й, ако той беше жив. Майка й щеше да си е щастлива. Нямаше да има кавги и побоища, нямаше да има мизерия, нямаше да го има Бъди.

Но най-важното бе, че Ейми щеше да е с баща си. Сигурно щеше да е неговото малко момиченце, щеше да я напътства и защитава. Щеше да й помага да проходи, да я учи да кара колело, да й помага с домашните. Ръсел Брукс е бил добър човек.

Сега бащата на Ейми беше при делфините. Тя слушаше песните им и се опитваше да различи гласа му. Звуците бяха изпълнени с любов. Баща й любящ човек ли е бил? Дали е мразел да отплава, а е предпочитал да остане у дома при жена си и бебето си? Това бебе бе Ейми. Тя беше единствената му дъщеря, негова плът и кръв!

Лусинда спомена за чудо. Тя разбра какво има предвид. Защо в живота има толкова много въпроси, но не на всички има отговор? Направи всичко по силите си да не обръща внимание на отвратителните думи на Амбър по адрес на баща й. Искаше да се довери на сърцето си, на това, което то й подсказваше. Щеше ли да обича баща си толкова много, ако не беше толкова прекрасен?

Заслуша се в делфините. Любов… Какво за любовта? Тя се прибираше у дома. Почти беше време за училище. Какво ли е да се прибере у дома? Толкова много обичаше майка си, но се притесняваше от срещата си с нея. В известен смисъл времето, прекарано с Лусинда и Даян, я беше разглезило, понеже любовта, за която се говори открито, се стреми към светлината. Искаше семейство, в което хората да споделят един с друг. Дълбоко в себе си се опасяваше, че Бъди ще се върне.

Бъди беше гадже на майка й от много време. Във вселената нямаше такава загадка като тази. Как може една жена да обича подобен мъж? Докато пътуваха, Ейми затвори очи.

— Какво си се замислила? — попита Лусинда.

— Искам да съм делфин — отвърна тя.

— Или поне да пееш като тях…

— Не — продължи Ейми. — Всъщност искам да съм делфин. Аз и Джулия. Щяхме да можем да плуваме на воля, да играем през цялото време, да отидем да потърсим бащите си.

— О, миличка — каза Лусинда.

— И двамата са в морето — обясни Ейми. — Моят е на дъното, а нейният пътува с кораб. Толкова много обичам баща си, Лусинда. Искам мама да си спомни…

— Какво да си спомни?

— Че я е обичал. Когато бяхме заедно. Когато всичко беше наред.

— Понякога от хубавите спомени боли най-много — отбеляза Лусинда.

Ейми се измъкна от седалката, взе спаружените ябълки от кухничката и пак седна на мястото си.

— За какво са тогава щастливите спомени — попита, хванала малката кафява ябълка, — щом ни натъжават толкова много, че вече не ги искаме?

— Когато Емет почина — каза Лусинда, — дълго не можех да погледна негова снимка.

— Но сега ги разглеждаш? — попита Ейми.

— Непрекъснато.

Момичето погледна ябълките. В тяхната къща нямаше нито една снимка на баща й. Тя си имаше една, която беше скрила в чекмеджето на бюрото. Делфините издаваха дружелюбни и забавни звуци, подобни на щракане. На заден план се чуваше как други делфини плачат. Опитваше се да си обясни как може едно същество да е едновременно и щастливо, и тъжно. Сигурно точно това й говореше Лусинда, само ако можеше да разбере как е възможно това.