Луан Райс
Звездите водят към дома (18)

Осемнайсета глава

Докато прекосяваха Нова Скотия на път за ферибота, който щеше да ги отведе на континента. Джулия получи пристъп. Тялото й се скова, прехапа езика си до кръв и две минути се мята. Ейми се разпищя, а животните се скриха под леглата. Даян отби веднага и едва не преобърна караваната в канавката.

— Джулия — изкрещя тя и се опита да я прегърне. От устата на момиченцето излизаше кръв и очите му се забелиха.

— Какво й е? Какво става? — извика Ейми.

— Даян, ето ти лъжица. — Лусинда се опита да пъхне лъжицата в устата на Джулия. — Трябва да притиснем езика й, за да не го глътне.

— Отдръпни се! — изкрещя Даян. — Изведи Ейми оттук и ни остави сами. Мамо, знам какво правя. Това само ще я нарани. Направете ми място. Излезте!

Лусинда беше много разтревожена, но помогна на Ейми да слезе от караваната. Даян чу гласовете им — разтревожения глас на Ейми и успокоителния на Лусинда. За пръв път се случваше, но Алан я беше предупредил да внимава Джулия да не получи пристъп. Беше я предупредил по време на пристъп никога да не слага твърд предмет в устата й, който може да счупи зъб или да нарани небцето. Единственото нещо, което можеше да направи, бе да я прегърне и да изчака пристъпът да премине. Пристъпът отминаваше. Мускулите й се поотпуснаха. Тялото й потрепери още веднъж. Детето въздъхна. На Даян й се доплака. Искаше да се извини на майка си, че й се развика, и да се увери, че Ейми е добре. Искаше да подреди всичко, което Джулия беше съборила — шише с плодов сок, купчина пътеводители. Даваше си сметка, че става нещо лошо и трябва да намери медицинска помощ.

— Мамо! — извика Даян.

Лусинда и Ейми застанаха на прага.

— Шофирай ти, мамо — каза, люлеейки Джулия. — Закарай ни до най-близката болница.

Лусинда кимна и седна зад волана. Нова Скотия беше провинциален район и притежаваше красота, която спира дъха. Навсякъде се простираха полета с цветя. В далечината се виждаха сини хълмове. Високи борове хвърляха сянка на пътя, но не се виждаха градове. Ейми гледаше картата и упътваше Лусинда, доколкото можеше.

— Скъпа — каза Лусинда след петнайсетина километра, — кажи ми какво да правя сега.

— Намери телефон — отвърна Даян.

Джулия лежеше в скута й и потрепваше. Дишането й беше повърхностно и беше бледа. Клепачите й потрепваха, сякаш е заспала дълбоко и сънува, но не се събуждаше. Стомахът на Даян се сви от страх, сякаш тя и детето й се бяха изгубили в пустошта. На следващата отбивка имаше четири телефонни кабини. Докато Даян изтича да се обади, Лусинда прегърна Джулия, а Ейми се въртеше около тях. Сърцето на Даян биеше ускорено. Беше толкова паникьосана, че не можеше да мисли трезво. В Канада имаше ли телефон за спешни случаи 911? Ако се обади, къде щеше да им каже да дойдат? С треперещи ръце набра телефона на Малахи.

— Пак ли си ти? — сопна се той, щом вдигна слушалката. — Мисля, че ти казах, че това е между брат ти…

— Малахи! — изплака Даян. — Обажда се Даян Робинс. Намирам се в Нова Скотия и…

— Успокой се и говори по-бавно — отвърна той със съвсем друг тон. — Знам, че сте тук. Чух цялата история. Какво има? Защо си така уплашена?

— Дъщеря ми е зле, Малахи — каза тя. — Трябва да я заведа в болница, а не знам къде да отида…

— Кажи ми къде сте.

Даян му описа къде се намират. Каза му, че са в Пиктоу на път за Ярмът, като спомена и последния пътен знак, който си спомняше.

— Трябва да отидете в Халифакс — посъветва я той. — Това е най-доброто място, а и е най-близо. Тя ще издържи ли, скъпа? Какво е състоянието й?

— В безсъзнание е. Получи пристъп. Пулсът й е ускорен и… — Избухна в сълзи. Гласът на Малахи беше дълбок и мил и я накара да се замисли как щеше да звучи гласът на баща й.

— Знам, че е преживяла много, горкото дете — каза той. — Просто я закарай в Халифакс, а ние ще дойдем направо в болницата. В състояние ли си да шофираш?

— Мисля, че да — отговори Даян. — Ще се стегна заради Джулия. Благодаря. Радвам се, че ти се обадих.

Едва след като затвори телефона, тя се спря и се запита с кого ли ще дойде в болницата Малахи и откъде знае, че е на път.

* * *

— В Луненбург е хубаво. — Тим се качи с покупките на корабчето. — Прекрасен град.

Изражението на Малахи му подсказа, че нещо не е наред.

— Става въпрос за дъщеря ти, Тим — заяви той. — Много зле е.

— Джулия… — смая се Тим.

— Току-що се обади Даян.

— Обади се тук?

— Сигурно е нещо сериозно.

Руменото лице на Малахи беше мрачно, а очите му — дълбоки и тъжни. Той беше ирландец, разбира се, и можеше да погледне трагично на абсолютно всичко — на гъстата мъгла или на топящия се сладолед например. Тим преглътна с мъка и зачака да чуе какво е станало. От доста време бягаше, но това не означаваше, че не мисли за него, за детето, което изостави. Сърцето му биеше ускорено.

— Тя е страдала доста — каза Малахи.

— Знам.

— Ужасно е страдала — продължи старият му приятел. — Животът на едно момиченце не бива да е толкова тежък. Нито пък на една майка или баща. Остави покупките и да тръгваме.

— Какво? — попита Тим.

— Идваш с мен в Халифакс Те са там.

— Халифакс, Нова Скотия ли? Нагоре по пътя?

— Точно там — отговори Малахи. — Брат ти Алан те търси. Даян е тук на почивка и детето е получило пристъп. Взимай си якето и…

— Не мога!

— Как ли пък не! — Малахи го бутна по ръката. — Тя ти е дъщеря, Тим. Каквото и да изживява Даян, ще й е по-леко, ако бащата на Джулия е до нея. Остави глупавата си гордост и се дръж като мъж. Направи го заради момиченцето.

— Искам, но не мога — изрече Тим. Спомни си как изглеждаше Даян последния път, когато я видя — бременна в деветия месец, по лицето й течаха сълзи, хвана ръката му и го помоли да не си отива. Цели единайсет години той се опитваше да избяга далеч от този спомен и само си представяше какво е направила. За нейно добро не искаше отново да влиза в живота й.

— За бога, Тим! — извика Малахи. — Като някой призрак си. Преследваш собствения си живот! Що за живот е това да ловиш омари за всяка компания, която те наеме? Нямаш семейство, дори Алан нямаш вече. Нямаш пристанище, на което да е домът ти, нямаш любов. Това е шансът ти, Тим.

Тим стоеше като вцепенен, затворил очи, сякаш може да спре всичко, което се случва.

— Сляп ли си, синко? Та това е цяло чудо. Дъщеря ти се нуждае от теб точно в този момент. Мислиш, че тези неща се случват случайно ли?

— Не знам — отвърна той.

— Да, ама аз знам — заяви възрастният мъж, вперил поглед в него. — И те уверявам, че не се случват току-така. Това е твоят шанс, може би последният. Ако можех да прекарам една минута с Гейбриъл и Бриджит, бих дал живота си за това. Грабни я, Тим!

Гърлото на Тим се сви. Ами ако Малахи бе прав? Ами ако можеше да се види с Даян, да се запознае с дъщеря си? Защо дойде в Канада точно сега, точно това лято, тази седмица? Защо те дойдоха тук точно сега?

— Халифакс ли? — чу се да пита. — Там ли са?

— Натам са тръгнали — отвърна Малахи. — Хайде.

Тим поклати отрицателно глава. Знаеше, че няма да отиде.

— Хайде, тръгвай. — Приятелят му го дръпна за ръката.

Той се освободи и каза:

— Стига, Малахи. Остави ме на мира.

— Да те оставя на мира ли? — изрева Малахи. Изправи се в цял ръст и извика: — Дъщеря ти е тук и се нуждае от теб сега, а ти си твърде безхарактерен, за да й помогнеш?

— Не мога… — каза Тим.

— Негодник такъв. Безгръбначно мекотело такова.

— Мал…

— Това е — заяви Малахи. — Това е краят. Когато отказа да дадеш кръв за детето си, го отдадох на това, че беше млад, уплашен и че беше далеч. Но сега. Тя е тук. На няколко километра по пътя…

— Не ме обвинявай, Мал. — Тим се почувства така, както когато беше дете и майка му го изостави заради бутилката. — Не казвай…

— Да не казвам истината ли? Вдигам ръце от теб. Обичах те като син, но няма да позволя мой син да е толкова слабохарактерен. Ти си скапан страхливец, Тим Макинтош, и повече не искам да чувам за теб.

— Хей, Малахи! — извика Тим и изтича след стареца, а сълзите се стичаха по страните му.

— Оставям те на мира. — Малахи се забърза — Точно това правя. Ти ме помоли за това и аз се подчинявам. Върви по дяволите!

Тим се спря. Стоеше на дока на пристанището в Луненбург и плачейки от ярост, гледайте как човекът, който беше като негов баща през последните двайсет и няколко години, го отхвърля.

* * *

Докато стигнат до болницата, Джулия се стабилизира. Нямаше втори пристъп. Беше будна и сравнително жизнена. Поетично отваряше уста, сякаш искаше да каже нещо. Пак започна да размахва ръце, но движенията й бяха вяли. Даян я държеше на ръце, но лекарите искаха да я отведат да й направят ядрено-магнитен резонанс.

— Мога ли да дойда с нея? — попита Даян.

— По-добре изчакайте тук — каза лаборантът. — Всичко ще бъде наред. Ще ви я върнем, щом свършим.

Тя с ужас гледаше как отвеждат Джулия. Не й се мислеше как се чувства дъщеря й. Искаше да е до нея по време на всички процедури и манипулации, така че когато Джулия се уплаши, майка й да е там и да я успокои. Даян се огледа за Лусинда, но тя беше завела Ейми долу до кафето. Даян беше много притеснена. В чакалнята телевизорът работеше, но тя ме можеше да се съсредоточи да гледа. До бюрото на сестрите имайте няколко телефона. Почти машинално отиде до тях и позвъни на Алан.

— В момента преглежда пациент, Даян. Може ли да…

— Марта — Даян хвана слушалката с две ръце, — не мога да чакам. Имам нужда от него веднага. Моля те, извикай го. Моля те…

След десет секунди Алан беше на линията. Поздрави я, а очите на Даян се напълниха със сълзи. Тялото й се разтърси от сдържаните досега ридания.

— Алан, аз съм — изплака тя. — Ние сме в болница. Джулия получи пристъп и я отведоха да й правят ядрено-магнитен резонанс. Пътуването мина великолепно, тя прекара страхотно…

— В съзнание ли е? — тихо попита той. — Диша ли?

Въпросите му й подействаха успокояващо. Бяха точни и конкретни и я накараха да мисли и да се съсредоточи.

— Да — отвърна. — И на двата въпроса. Докато пристигнем, тя сякаш се посъвзе.

— Опитваше ли се да хване невидими пеперуди? — Алан така добре описа ръкомаханията на Джулия, че Даян почти се усмихна.

— Махаше с ръце.

— Това е нашето момиче — каза той.

И преди бяха преживявали лоши моменти, и винаги ги преодоляваха. Никой не познаваше случая на Джулия по-добре от него. Даян забеляза, че тези непознати лекари поклащат глава от съжаление при вида на деформираното й тяло. За Алан Джулия беше неговата красива племенничка. Той действаше много предпазливо и спокойно, за да вдъхне смелост на Даян.

— Кой е на смяна там? — попита Алан и си записа името и телефонния номер на лекаря.

— Да им разреша ли да я приемат в болницата? — Тя се почувства много далеч от него.

— Ще говоря с лекаря — отвърна той. — Но ми се ще да я върнем у дома колкото се може по-скоро. Наблизо има ли летище?

— Намирам се в Халифакс. — Даян се сети, че на картата видя знака за летище.

— Ако лекарите разрешат, искам днес двете да се качите на самолета. Ще ви чакам в Провидънс и от там ще я закараме направо в болница „Хоторн Колидж“.

— О, надявам се да я пуснат. — Очите й отново се напълниха със сълзи. Мисълта, че ще се върнат при Алан, беше толкова успокояваща, че едва я понесе. Изпитваше ужас, че Джулия може да бъде приета в тази непозната болница с лекари, които не познават заболяването й. Тя се разплака. Беше навела глава и подскочи от страх, когато почувства нечия ръка на рамото си.

Беше Малахи Кондон. Старецът стоеше в избелелия си гащеризон и жълтеникавокафява риза, а бялата коса влизаше в очите му. Лицето му бе набраздено от бръчки и почерняло от слънцето, а очите му бяха пълни със състрадание. Даян не го познаваше добре, но когато я прегърна, тя се облегна на гърдите му и се разплака.

— Даян, кой е при теб? — попита Алан.

Тя се опита да отговори, но не беше в състояние да каже нищо. Малахи миришеше на тютюн и солен въздух. Тя знаеше, че е загубил детето си, и добрината му я накара да заплаче горчиво. Той я потупваше по рамото и й предложи да вземе слушалката. Тя му я подаде.

* * *

— Даян? — попита Алан. — Там ли си?

Риданията й огласиха чакалнята. Алан чу мъжки глас и сърцето му щеше да се пръсне. Дали не беше лекарят на Джулия с лоши новини? Или беше Тим? Даян каза, че се намира в Халифакс, който е само на един час път от Луненбург и доколкото знаеше, брат му беше там.

— Кой е на телефона? — обади се плътен глас с ирландски акцент.

— Малахи?

— Да, аз съм, Алан. Току-що пристигнах.

— А Тим? — попита младият мъж. Устата му беше пресъхнала, а сърцето щеше да изскочи от гърдите му. Джулия беше в болница, а той мислеше само за това, че брат му може да се добере до Даян. Тя беше толкова уязвима, толкова разтревожена. Липсваше й само бащата на детето й да се появи и да оправи положението.

— Замина — отвърна рязко Малахи.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което казах. Замина.

— Тази сутрин, когато се обадих, беше там. — Искаше да разбере всичко, до най-малката подробност. Даян и Тим бяха ли разговаряли? Просто си беше тръгнал от болницата или от града? Въпросите нахлуваха в главата му един след друг, но после осъзна, че Малахи стои само на няколко сантиметра от Даян и че се опитва да й спести истината.

— Той видя ли се с нея? — попита Алан. — Разговаряха ли?

— Не — отвърна приятелят му.

— Тя знае ли, че той е там?

— Господи! — въздъхна Малахи.

Алан също си пое дълбоко въздух. Наведе глава и опря челото си на бюрото за момент. Действаше налудничаво, не можеше да се контролира. Беше лекар, а племенницата му преживяваше криза. Вместо да запази самообладание, той се държеше като влюбен идиот.

— Видя ли Джулия? — попита Алан. — Знаеш ли какво е състоянието й?

— Така е по-добре — спокойно отговори Малахи. — Обаче не съм я виждал и не знам как е.

— Мал, направи ми една услуга — помоли. — Бъди до Даян. Аз ще позвъня в болницата, ще говоря с лекарите да видя дали ще успея да уредя прехвърлянето на Джулия в Хоторн. Ще се погрижиш ли Даян да получи всичката помощ, от която се нуждае?

— Да.

— Транспорт до летището, линейка за Джулия, ако е необходимо?

— Добре.

— Майка й е с нея — каза Алан. — В момента там ли е?

— Доколкото виждам, не — отговори Малахи.

Сигурно говореше на Даян, защото го чу да казва:

— Спокойно, скъпа. Спокойно. Твоята Джулия е малко ангелче. Тя е в най-добрите ръце. Лекарите в Халифакс са много добри. Може би не е това, на което сте свикнали у дома, но почти. Почти. Къде е майка ти?

Алан се напрегна да чуе. Гласът на Даян беше тих и нежен, а той долови страх и напрежение в него. Искаше му се да може да мине през телефона, да отиде при нея и да я прегърне. Искаше лично той да ги доведе у дома, трябваше да мобилизира всичките си сили, за да се стегне.

— Майка й е навън с Ейми — обясни му възрастният човек. — Която и да е тази Ейми. Изглежда, че с тях има кученце, което има нужда от разходка.

— Орион — отвърна Алан.

— Да — потвърди Малахи. — Точно това каза и тя.

Алан погледна таблото на стената, видя бебешка снимка на Джулия и се вгледа в нея. Даян я държеше в скута си. Беше сплела ръцете си пред гърдите на бебето. Пръстите й бяха дълги и слаби. Това бяха най-фините ръце, които беше виждал. Очите му се напълниха със сълзи и му трябваше минутка, за да възвърне способността си да говори.

— Грижи се за нея, Мал — помоли.

— Разчитай на мен, Алан — отвърна той.

— Мога ли да говоря с нея? — попита Алан.

Малахи замълча за момент, а после каза:

— В момента не е в състояние да говори, синко. Ти се обади на лекарите, а аз ще се погрижа за нещата тук. Става ли?

— Добре — отвърна Алан.

* * *

Кръвта вода не става.

Алан затвори телефона, припомни си какво се случи преди десет години и почувства същия гняв към Тим както тогава. Джулия беше на една годинка и се намираше в болница, за да й направят трета операция, и се нуждаеше от преливане на кръв. В болницата имаше недостиг на кръв от нейната кръвна група.

Той използва услугите на крайбрежната охрана и на приятели — рибари и откри Тим. Брат му се намираше на пристанището в Нюпорт, Роуд Айлънд, само на час път. Остави Даян и Джулия в болницата, качи се на колата и пое на север по път №95.

Обикновено Тим акостираше в Лонг Уарф. Алан познаваше навиците му и караше бавно покрай пристанището, оглеждаше рибарските корабчета, хвърлили котва там. Нямаше и следа от „Афродита“. Зави по Темз Стрийт, огледа всички кейове и я откри закотвена близо до Ню Бедефорд. Сега не му оставаше нищо друго, освен да обиколи баровете.

Откри Тим в бар „Арк“, наведен над бирата си, да разправя тъжния си живот на момиче с руса коса и тесни дънки. Брат му клатеше глава и въпреки че Алан не чуваше какво казва, знаеше, че разказва за Даян и Джулия, за да си спечели симпатията и съжалението на момичето.

— Здрасти. — Потупа го по рамото.

— Здрасти, Алан — отговори Тим, щастлив, че го вижда. Бутна стола назад и го сграбчи в мечешката си прегръдка. От сигурните му движения Алан разбра, че брат му все още не е пиян. Това беше добре.

— Става дума за Джулия — каза Алан. Беше загубил цял час да дойде дотук и му трябваше още толкова, за да се прибере. Искаше да свърши бързо това, за което бе дошъл. Когато застана срещу брат си и погледна хлътналите му очи, разбра, че го прави и заради Тим. Даваше му възможност да покаже, че е добър човек и да поправи грешката си.

— Дъщеря ти? — прояви съчувствие русокосото момиче, сякаш вече бе чуло цялата история — поне версията на Тим.

— Да, малкото ми момиченце — отговори той.

Това дойде в повече на Алан.

— Чуй ме, Тим — каза грубо. — Да излезем навън. Трябва да поговорим.

Тим се ядоса, но го последва на улицата. Беше лято и пристанището на Нюпорт гъмжеше от хора, Темз Стрийт беше широка, колкото да се разминат десет човека. Двамата застанаха на средата на тротоара и отвсякъде ги блъскаха.

— Тя се нуждае от кръв — обясни Алан. — Подложена е на серия операции, а запасите от нейната кръвна група са на изчерпване. Вие с нея имате една и съща кръвна група, А, и искам да дадеш кръв.

— Да дам кръв ли? — попита Тим. Очите му още бяха зачервени от снощния запой, но в момента беше почти трезвен.

— Да.

— Трябва да ходя в болницата? — уплашено попита.

— Ако предпочиташ — каза Алан. Знаеше, че брат му се страхува от болниците. Този първичен страх се беше появил, когато Нийл се разболя. — Но можем да го направим, където и да е. Взех всичко необходимо със себе си.

— Какво, всичко е в чантата ти ли? — попита Тим и погледна надолу. Сякаш за пръв път забелязваше лекарската му чанта. В нея той беше сложил всичко необходимо, за да помогне на Тим да постъпи правилно — спринцовки, маркучета, банки за кръв.

Тим можеше да даде двеста и петдесет милилитра кръв. Можеше да легне по гръб на задната седалка в колата на Алан, а можеха да отидат и на корабчето на Тим.

— Искам да те улесня — обясни Алан. — Тя има нужда от кръв, а ти си най-добрият й шанс.

— Току-що пих една бира — опита се да се измъкне той. — Това не е добре, нали?

— Една бира не е кой знае колко.

— Никога не съм давал кръв. — Тим беше пребледнял.

— Не бой се — каза брат му, опитвайки се да е мил. — Няма да боли.

— Човече, не знам. Мисля, че идеята не е добра.

Той погледна Алан в очите, но се наложи да отмести погледа си. Още не се беше стъмнило. Загледа се в червения залез, който се виждаше между две сгради. Две момичета в тесни поли, които минаха покрай тях, привлякоха вниманието му и той ги изгледа.

— Не ги зяпай, докато говорим за Джулия — грубо каза Алан.

— Стига, човече. — Тим се освободи от ръцете му.

— Тя ти е дъщеря. Може да умре, Тим.

— Недей! — В очите на Тим се появиха сълзи. — Не хвърляй вината за това върху мен.

— Трябва да й помогнеш. Нима не го искаш? Нима мислиш, че ще можеш да си простиш, ако не й помогнеш сега?

— Ще бъде цяло щастие, ако умре — изрече през сълзи Тим.

— Не — изправи се Алан. — Аз не мисля така, нито пък майка й.

— Майка й. Аз напуснах града, а ти получи това, което искаше. Получи Даян. Успя да станеш нейният герой. Така че не ми се прави на толкова велик и могъщ. Ти си лекарят, а не можеш да набавиш кръв от група А?

— Искам да я взема от теб — каза Алан.

Тим поклати глава. Жилите на врата му бяха изпъкнали и дишаше тежко. Сълзите се стичаха по лицето му.

— Няма да дам кръв. Това ли искаш да чуеш? За да се почувстваш по-добър от мен? Няма да я бъде. Самият аз не ходя по доктори. Не съм стъпвал в болница откакто почина Нийл. Хич не ме интересува какво си мислиш. Ако смяташ, че съм суеверен или идиот, не ми пука. Разбра ли, Алан?

— Да, Тим — отговори той и се отдалечи. — Разбрах.

— Добре, човече — разтрепери се Тим.

Около тях се насъбраха хора и те се разделиха. Червеният залез беше променен, сега беше тъмнопурпурен и златист. Алан си спомни, че беше хладно за лятото. Той стоеше на улицата и гледаше как брат му прави няколко крачки назад и се обръща, за да влезе в бара.

Може Тим да е бил прав. Може той просто да е искал да се почувства по-велик. Не знаеше защо, но беше сигурен, че брат му няма да даде кръв. За Тим спасяването на Джулия беше само една абстрактна идея. Той вече я бе отписал — защо ще иска да спаси живота й? Но зад чисто човешките мотиви да отиде до Нюпорт се криеше нещо, което Алан откри за самия себе си. Беше способен да мрази собствения си брат. Собствената си плът и кръв.

Беше сграбчил волана, шофираше с висока скорост по шосе №138, изпълнен с омраза към Тим, Мразеше го за това, че е страхливец, способен да обърне гръб на страдащото си дете. Срамуваше се, че е роднина на порасналия Тим Макинтош. Той изобщо не приличаше на момчето, което ловеше риба покрай пясъчните брегове на Кейп Код. Сега години по-късно, Алан изпитваше същата омраза.

* * *

Всичко беше уредено. Даян и Джулия щяха да се приберат със самолет, а Лусинда и Ейми — с караваната. Даян не беше на себе си. Не знаеше кое я тревожи повече състоянието на Джулия или това, че майка й и Ейми ще пътуват сами. Лусинда я целуна и прегърна, опитвайки се да я успокои.

— Не смяташ ли, че съм добър шофьор? — попита.

— Не става дума за това — каза тя. — Тревожа се не ви се случи нещо. Пътят е толкова дълъг. Когато съм с вас, сме двама шофьори ако не дай си боже стане нещо на някоя от нас. Ами ако се умориш? Или ако се загубите?

— И аз ще съм с нея — обади се Ейми. — Няма да млъкна и ще я карам да пие много кафе.

— Ще се справим, скъпа — увери я Лусинда и обгърна с длани лицето й. Даян я погледна в очи и се разплака — Вие също.

Ейми събра нещата на Джулия и извика Даян да види дали всичко е в сака. Тя отиде при нея. Лусинда остана насаме с Малахи Кондон, който стоеше до караваната спряна на паркинга на летището.

— Вие сте прочутият наставник — каза тя.

— И с по-лоши думи са ме наричали — отвърна той.

— Справили сте се чудесно с възпитанието на единия от братята Макинтош.

— Не ми напомняйте. Ще ми се да убия другия.

Лусинда зяпна от изненада.

— Съжалявам — каза той, щом видя изражението й. — Толкова много неща се случиха днес и не съм на себе си.

Те се погледнаха. Малахи се стори доста привлекателен на Лусинда. Беше едър и як. Емет би го нарекъл истински мъж. Хлътналите му сини очи бяха одухотворени, но заедно с това излъчваха разкаяние и мъка.

— Няма нищо.

— Напротив — поклати глава той. — Има и още как. През Повечето време живея сам и разговарям само с делфините. Така се изграждат лоши навици. Скъпата ми съпруга Бриджит здравата щеше да ме нахока, че говоря неприлични думи в присъствието на дама. — Бръкна в горния джоб на якето си и извади касетка. — Това е подарък, за да се помирим. Слушайте я на път за вкъщи.

— Благодаря — усмихна се тя и взе касетката.

— Между другото — подхвана Малахи — наистина много обичах тези момчета. И двамата. Но като че ли беше по-лесно да обикна Тим повече. Той забърква такива каши, че не може да не ти стане симпатичен и да го обикнеш.

— Аз мога — отвърна Лусинда.

— Опитах се да го накарам да дойде в Халифакс с мен, но се оказа загубена битка от моя страна.

— Днес ли? — изненада се Лусинда. — Тим е тук? В Нова Скотия?

— Беше — отвърна Малахи.

— За какво е идвал? Пита ли за Даян и за Джулия? Какво отговори, като му казахте да дойде…

— О, какво значение има? — попита Малахи и вдигна ръце с дланите нагоре. Изглеждаше като миротворец, спокоен и ведър, гласът му трепереше от съжаление, а под това имаше нещо много по-дълбоко. — Не може да го направи и това е.

— Не, никога не е могъл. — Очите на Лусинда се премрежиха от сълзи, докато гледаше как Даян приготвя Джулия да я качи на самолета.

— Аз вече го отписах. — Очите на Малахи също се напълниха със сълзи. — Бог да ми е на помощ, но не разбирам подобно безразличие. Казах му повече да не ми се е обадил и го заявих съвсем сериозно. Егоистично копеле. Безсърдечен човек.

— Тим Макинтош сам създаде ада, в който живее. — Лусинда потупа едрия мъж по ръката, щом по високоговорителя обявиха полета и видяха притеснената Даян да се суети около носилката на Джулия. — Защото не разбира смисъла на живота.

* * *

Хоризонтът изглеждаше много, много далеч. Място, до което Тим никога нямаше да стигне. Той насочи „Афродита“ на юг-югозапад. От време на време минаваше покрай пуст остров с величествени скали и борове или срещаше друг кораб за лов на омари на път за някъде, вероятно към дома. Поражението тежеше на раменете му. Видя разочарованието, неодобрението и омразата в очите на Малахи, като му каза, че няма да отиде в Халифакс.

Омраза — точно от Малахи. Усещаше, че Алан и Даян го мразят, но не и Малахи. Побиха го тръпки. Вече беше станал експерт по изгарянето на всякакви мостове.

Жена му и дъщеря му бяха тук и се нуждаеха от помощ. Как го беше нарекъл Малахи — чудо? В известен смисъл беше точно така и Тим осъзнаваше това. Поредица от събития, съвпадения, двама души близо един до друг по едно и също време. Трябваше само да се съгласи, да последва Малахи по брега и всички щяха да бъдат доволни. Всичко щеше да бъде забравено.

Вместо това последва собствените си инстинкти.

Дълбоко в себе си знаеше, че Даян по-скоро би изпила отрова, отколкото да го погледне. И определено щеше да има право. Вятърът духаше в лицето му, а от очите му се стичаха сълзи. Слънцето блестеше в очите му. Взе шапката от седалката, сложи я на главата си и нахлупи козирката над лицето си. Плачеше, но дори в открито море, където с километри нямаше жива душа, не искаше да го видят.

Глътка текила щеше да му помогне, но вече не пиеше. Искаше сам да преодолее чувствата си. Смяташе, че като се махне от Луненбург, ще му олекне на душата и наистина му поолекна. Мисълта за Даян и тяхното страдащо дете не му излизаше от ума. Непрекъснато му напомняше, че е мръсник.

А можеше да остане.

Когато му бе най-тежко, точно тази мисъл му идваше наум. Не трябваше да бяга още от самото начало. Още преди дванайсет години, когато им съобщиха лошата вест, можеше да застане до нея и да й каже, че заедно ще преодолеят всичко. Можеше да държи ръката й, да присъства на раждането. Вместо да я оставя на Алан…

Тим обвиняваше за всичко родителите си. Те провалиха живота му. Бяха изцяло погълнати от болестта на Нийл и от стремежа си да избягат от нея. Толкова пъти бе стоял на пристанище го в Хианис, загледан в хоризонта, и чакаше баща му да се прибере. Ако не беше Алан, той щеше да е най-самотното дете на света, баща му му липсваше толкова много.

Тим в никакъв случай не искаше да бъде такъв баща. Уплашен самотник, който предпочита да кръстосва моретата, вместо да седне на масата в кухнята и да чуе какви проблеми е имала жена му през деня. Или пък какви приятни неща са й се случили, би трябвало да знае, че не го бива за семеен живот. Толкова отчаяно се нуждаеше от любовта на Даян. А тя защо трябваше да забременява? И защо бебето се оказа толкова увредено? Не му оставаше нищо друго, освен да се махне.

Нямаше друг избор според Тим. Животът не му остави възможност да избира. Поднесе му починал брат, съкрушени родители и болно дете. Тим беше негодник и животът му бе една трагедия. Хората намираха това за романтично. Той ходеше в пристанищните барове, пиеше уиски и разказваше на всеки, който беше готов да го изслуша, за съпругата си и болното си дете. Изкарваше се абсолютен негодник и чакаше барманката да му каже, че не е вярно, че той не е лош човек, а просто е много чувствителен и не може да понесе това, което го е споделяло. След това им разказваше за Нийл и изчакваше да сглобят нещата.

Те и това разбираха. Естествено, че ще постъпи така. Животът го е принудил! Загубата на брат му го е наранила страшно много. Разбира се, че няма да седи така и да чака и детето му да умре. Всеки би го разбрал. Всеки, освен Даян, Алан, а сега и Малахи. Хората, които би трябвало да се тревожат за него, да го обичат, да му съчувстват заради това, което го е сполетяло. Но те не го правеха. Когато си помисли за това, сърцето му се разтуптя. Беше поразен от това колко нечестно и несправедливо е всичко. На някои хора им харесваше да гледат другите отвисоко. Това обясняваше много неща. Даян и Алан отдавна се бяха обърнали срещу него. Малахи обаче… Тим поклати глава и избърса сълзите от очите си. Това, че Малахи се обърна срещу него, много го нарани.

Тим не беше забравил погледа на брат си вечерта, когато отказа да даде кръв. В Нюпорт сред многолюдната тълпа собственият му брат го погледна така, сякаш е боклук. Малахи не го ли нарече точно така само преди няколко часа? Боклук? Тим отплава от Нова Скотия възможно най-бързо, пътуваше бързо и надалеч и нямаше намерение да се връща. Дори нямаше да се доближи до семейството си. Тим Макинтош беше самотник и такъв щеше да си остане до края. Имаше намерение да отиде в Мейн, но не беше достатъчно далеч. Маже би щеше да отиде в Ню Хемпшир, Масачузетс. Може пък окончателно да напусне Ню Ингланд, да зареже лова на омари и да опита ловенето на раци в Чесапийк или на скариди в Залива.

Слънцето още грееше силно, а очите му все се навлажняваха. Нахлупил шапката ниско над очите си, той просто държеше руля и се движеше право напред. Морето беше пусто и безкрайно. Поне така изглеждаше от мостика на „Афродита“. Джулия щеше да се оправи. Щом беше стигнала до тази възраст, и този път щеше да прескочи трапа, и да се оправи.