Луан Райс
Звездите водят към дома (17)

Седемнайсета глава

Алан се върна в кабинета си от болницата. Негов пациент си пукнал главата на плажа „Джети“ и от спешното го повикаха. Крие Райт, седемгодишно момче с две по-големи сестри, си ударил главата, докато играел с фризби. Сестра му Айбигейл се грижела за него, тъй като родителите им излезли в морето с корабчето си, и помолила лекарите в спешното да се обадят на доктор Макинтош. Той веднага отиде.

Сега вече беше в кабинета си и се загледа в бележката на бюрото. В първия момент написаното му се стори безсмислено: „Обади се брат ви Тим.“ Следваше грешен номер.

Алан позвъни на Марта. Тя чакаше на другата линия да разговаря с невролога, който прегледа Крис, но веднага отговори:

— Да, доктор Макинтош?

— Телефонното съобщение от брат ми… — започна той.

— А, да. Обади се, докато бяхте в болницата. Той…

— Сгрешила си телефонния номер — прекъсна я Алан.

— Не, не съм.

Марта беше безупречна медицинска сестра, но не я биваше като секретарка. Той отдавна се канеше да си наеме секретарка, за да махне това бреме от нея. Но засега тя му беше секретарка и той й се скара, тъй като в чакалнята го чакаха много пациенти.

— Виж какво, Марта — изрече той, — записала си телефонния номер на Малахи Кондон, Където и да ловува брат ми в момента, със сигурност не е в Канада. Затова би ли отишла до бюрото си да потърсиш…

— При Малахи е — спокойно отвърна сестрата. — Ясно го каза.

— О! — изненада се Алан. — Съжалявам.

— Ако позволите, на втора линия е неврологът на Крис…

— Здравей, Джейк? — Той натисна копчето за втора линия, готов да чуе резултатите на Крис от Джейкъб Трентън, най-добрия невролог в болница „Хоторн Колидж“. Зарадва се като чу, че детето няма сътресение на мозъка, няма нищо притеснително и че ще се оправи. Но Алан беше разсеян.

Като приключи разговора, се загледа в бележката. Брат му беше в Луненбург, Нова Скотия, при Малахи Кондон, а той беше посъветвал Даян да се обърне към Малахи, ако се нуждае от нещо. Това, че изпрати жената, която обича, в ръцете на брат си, го разстрои. Набра познатия телефонен номер в корабчето на Малахи.

* * *

Даян се наслаждаваше на всеки километър от пътя. Защо досега не бяха правили такова пътуване? Реши, че ще посетят с каравана всички прекрасни места в Съединените щати — планините на Колорадо, пещерите на Кентъки, Мемфис, Големия каньон, река Мисисипи. Посетиха Удлей и се потопиха в средновековието. Видяха нос Траверс, където преди сто зими мъже, впрегнати като коне, са теглели през пролива шейни с пътници.

От всяко място, което посещаваха, изпращаше картички на Алан. На всеки плаж строяха замъци. На север пясъкът беше бял, а по южното крайбрежие — червен. На Джулия, изглежда, й харесваше да е на пясъка със семейството си и да украсява замъците с мидички и сухи водорасли.

— Може да сменя професията си — каза Даян. — Отсега нататък ще правя пясъчни замъци вместо къщички за игра. Джулия ще ми помага.

— Не можеш да продаваш пясъчни замъци — тъжно заяви Ейми. — Те са нетрайни.

— Знам — отвърна тя и помогна на Джулия да сложи мокър червен пясък върху една кула. — Но докато морето не ги отнесе, са толкова красиви.

— Ма-а-а — обади се Джулия.

Посетиха и местата, които любимата героиня на Лусинда, Ан, е познавала. Видяха и двора на къщата на Луси — Мод Монтгомъри, където е живяла авторката с баба си и дядо си след смъртта на майка й.

— Знаела е от собствен опит — каза Лусинда.

— Какво е да си сираче ли? — попита Ейми.

— Да — отвърна тя — Не можеш да си представиш, това е най-самотното чувство на света.

— Предполагам — Хвана я за ръка Ейми.

Разхождаха се из фермата и една стара ябълкова градина. От самата къща бяха останали само основите и бяла ограда. Даян беше разочарована. Искаше й се да я снима, за да направи същата за някое момиченце от Хоторн. Заслуша се в разговора на Ейми и майка си, докато буташе количката на Джулия, и беше благодарна, че има майка и че Лусинда е здрава.

— Това, че съм тук, означава много за мен. — Лусинда хвана Даян и Ейми за ръце.

— Знам, че обичаш тази книга — каза дъщеря й.

— Детството ми беше твърде самотно — обясни Лусинда. — Осиновителите ми все се караха и често се стигаше до насилие.

— Аха — обади се Ейми. — Много добре знам за какво говориш.

— Ще ми се да беше започнала да четеш по-отрано, — Лусинда я целуна по главата. — Книгите бяха моето бягство от реалността. Щом чуех, че баща ми крещи, вземах книгата си и потъвах в нея. Не знам какво щях да правя, ако не четях.

— А аз исках само да не се карат — каза Ейми. — Лежах в кревата си със стиснати палци и си го пожелавах от все сърце. Молех се на всички ангели нещо да се случи, Бъди да изчезне и нещата да се оправят.

— Явно някой от тези ангели те е чул.

— Да — поклати глава тя. — И аз така мисля.

— Бъди си отиде, а майка ти е по-добре.

— Беше толкова ужасно — прошепна Ейми, — като чувах, че я удря…

— Този звук — Лусинда затвори очи, сякаш все още чуваше скандалите в собственото си семейство. — Плющенето на шамарите… Когато налагаше с юмруци, беше още по-лошо.

— Писъците й — каза Ейми. — И да знаеш, че не можеш да направиш нищо, за да й помогнеш.

— Въпреки че искаш — добави възрастната жена.

— Повече от всичко на света — изрече момичето.

Даян возеше Джулия и си даде сметка, че няма място в този разговор. Майка й толкова рядко говореше за трудното си детство. То беше част от нея, която пазеше в тайна. Винаги когато се сетеше за детството на майка си, й ставаше мъчно за самотното сираче. Изглежда, на майка й й беше твърде тежко и болезнено да говори за миналото си. А и Ейми почти не споменаваше за проблемите в семейството си. Даян знаеше, че според Алан терапията ще й се отрази добре, тъй като е била травмирана от семейните проблеми. Той обясни, че подобно преживяване е същото като това, което са изпитали хора по време на война.

Разхождаха се из полята. Ябълковите дървета бяха отрупани с плод и силно миришеше на ябълково вино. Даян си помисли за Алан; той щеше да се радва, че Ейми споделя част от проблемите си.

— Големи късметлийки сме — каза Даян.

— Скъпа?

— Ние с Джулия — обясни тя. — Животът ни е прекрасен.

— Но, Даян — погледна я учудено момичето. — Как можеш да говориш така, след като Джулия е толкова болна…

— Така е — отвърна тя. — И страдах много заради това. Повече, отколкото бих искала да си призная. Но въпреки това сме щастливи. Около нас винаги е имало само любов.

— Баща й ви е напуснал — тихо й припомни Ейми.

— Но тя получи много от други хора. Така че това вече почти няма значение. Тя има мен, баба си, чичо си… — казвайки това, разбра колко много й липсва Алан.

— Кой не би обикнал Джулия? — Лусинда се наведе да целуне внучката си.

— Бъди — тържествено заяви Ейми.

— Права си — отговори възрастната жена. — Моят осиновител също. Такива зли хора просто не могат да обичат.

— Тук много ми харесва. — Даян усети топлия бриз, който духаше между овощните дървета. Затвори очи. За да запомни този миг завинаги. Не само мястото, но и разговора — хората, които най-много обичаше, се доверяваха с отворени сърца. Мислеше си за Алан и знаеше, че всичко ще се оправи, когато се прибере.

— На мен също — обади се майка й.

— Да си вземем нещо — предложи Ейми. — За спомен.

— О, скъпа — каза Лусинда, — не е редно да взимаме каквото и да било…

— Ето. — Момичето изтича и взе четири спаружени ябълки. — Никой няма да има нищо против, ако ги вземем, нали?

Даян ги погледна с недоумение. Ябълките бяха наранени и сбръчкани. Дръжките им бяха изкривени и миришеха на оцет или на вино. Защо Ейми избра нещо толкова грозно? Можеше да набере цветя, да намери хубави камъчета, да потърси четирилистни детелини, да събере пожълтели листа.

Лусинда обаче я разбра. Тя клатеше глава и докосваше всяка ябълка колкото се може по-нежно.

— Добре ще изсъхнат — каза тя.

— Така ли? — попита Ейми.

— Да. Ще ги сложим в кухничката на караваната и докато се приберем, ще са изсъхнали. Много ми харесват. Невероятни са.

— Но защо? — попита Даян. — Не разбирам. Защо взе тези изгнили ябълки?

— Това сме ние — отговори момичето.

— Нима не разбираш? — попита Лусинда, а сините й очи блестяха. — Ти би трябвало най-добре да разбереш, скъпа. Ейми е права, те олицетворяват нас самите. Те са наранени, грозни, съсипани. Непривлекателни и отблъскващи, лежат на земята…

— Докато някой не ни вдигне оттам — прошепна Ейми. — Докато ти не ме вдигна, Даян.

— О! — възкликна Даян и сложи ръка на устата си.

— Неща, които другите биха сметнали за непривлекателни и отблъскващи — каза Лусинда и тя най-накрая разбра. Майка й имаше предвид себе си като дете. Даян погледна Джулия, която се взираше в небето и слушаше шумоленето на вятъра в листата на дърветата. Гърлото й се сви, като си помисли за всички онези хора, които виждат дъщеря й само като уродливо, непривлекателно същество.

— Винаги ще ги пазим — тържествено заяви Ейми, както би говорило само едно дванайсетгодишно момиче. Обаче миг по-късно Лусинда изрече със същия приповдигнат тон:

— Во веки веков.

Даян взе своята ябълка и затвори очи. Замисли се за себе си. Беше захвърлена и изоставена, а после беше вдигната и обичана от брата на мъжа, който явно я беше смятал за непривлекателна. Даян се влюбваше.

— Те олицетворяват нас самите — изрече на глас.

Каза го на Джулия, на майка си, на Ейми и на някого, който беше много далеч, чак отвъд морето.

* * *

Вечерта спряха на паркинг край морето. Тук звездите сякаш блестяха по-ярко отколкото у дома. Стела седеше на прозореца и гледаше съзвездието си.

Кученцето се беше настанило в леглото на Ейми и спеше в краката й. Всички си бяха облекли пижамите с лосове, защото беше хладно. Даян и Лусинда седяха на сгъваемите столове отвън и слушаха шума на вълните. На масата между тях гореше свещ, за да гони насекомите. Пиеха чай от портокал с мед, а топлината от чашите сгряваше ръцете им.

— Чувстваш ли се пенсионерка? — попита дъщерята.

— Чувствам се млада, щастлива, развълнувана, енергична…

— Харесва ли ти пътуването? — попита Даян.

— То е моята сбъдната мечта — отговори Лусинда. — Много повече, отколкото някога съм очаквала, хиляди пъти по-хубаво, понеже вие с Джулия сте с мен. А и Ейми е толкова мила…

— Само татко го няма.

— На мен той ми липсва — каза Лусинда. — А на теб кой ти липсва?

— Не знам — отвърна Даян.

— След бала доста закъсня.

— М-м-м. — Даян се загледа в небето. Тук на север въздухът беше много чист. Звездите блестяха. Млечният път се белееше в нощта и един метеор падна в океана.

— Видя ли? — попита Даян.

— Да — отвърна Лусинда. — Падаща звезда. Какво съвпадение.

— Още една! — Младата жена скочи на крака и погледна майка си. — Какво искаш да кажеш, че е съвпадение?

— Че говорим за хората, които обичаме, и виждаме падащи звезди. Щеше да ми разкажеш за разходката си.

— Мамо…

— Разходката с Алан.

— Просто се разходихме по пристанището. — Сърцето й заби силно, като си спомни. Не можеше да реши дали е готова да сподели. Падащи звезди кръстосваха небето и оставяха бели огнени следи. — Какво става? Остров Принц Едуард привлича метеори или какво?

— Това е метеоритен дъжд — обясни Лусинда. — Наблюдава се през август, в Кънектикът също. С баща ти го проследявахме всяко лято.

Даян си спомни и поклати глава. Стояха с баща си край блатата, хваната за ръце, и той й обещаваше падащи звезди. А те не спираха да падат — метеор след метеор. Не знаеше, че това е природно явление. Смяташе, че баща й е толкова невероятен, че може да командва падащите звезди.

— От години не съм ги виждала — каза тя.

— Имаше толкова грижи, скъпа — отбеляза майка й. — Беше твърде погълната от Джулия, за да погледнеш небето.

— Знам. — Сега Даян наблюдаваше звездите.

— Или пък да забележиш, че един прекрасен човек иска да те дари с любов.

— Мамо…

— Така е, скъпа.

— Сега вече го разбирам.

Даян се взираше в небето. От няколко секунди не бе виждала метеор и осъзна, че е затаила дъх. После падна един и тя си отдъхна. Сети се, че учи Алан как да си пожелава нещо, когато види падаща звезда. Толкова е лесно да свикнеш с невероятните неща в живота. Човек свиква точно толкова бързо и с мъката. Тогава защо да не свикне и с любовта? Животът може да се промени за миг и човек забравя какво е било преди.

— Даян? — подкани я майка й да продължи.

— Снощи споделих нещо с него — тихо каза тя.

— Какво?

— Казах му, че навремето съм избрала неподходящия брат.

— Я виж ти — каза Лусинда, а Даян усети, че майка й се усмихва. — Я виж ти, я виж ти!

— Исках нещата да потръгнат — каза младата жена.

— Имам всички основания да смятам, че така ще стане.

— Защо? — попита Даян. — Какви основания имаш?

— Ти, Алан… — Лусинда все още се усмихваше.

— От доста време провалям нещата — възрази дъщеря й. — Не всичко ще тръгне по мед и масло.

— Ако въобще се случи — отбеляза майка й.

— Да.

— Това, което трябва да направиш — каза Лусинда, — е да продължиш напред.

Даян нищо не каза. Зад нея на прозореца на караваната Стела съзря съзвездието Орион, което се намираше над морето, и записка от радост.

Лусинда продължи:

— Общо взето, цял живот се уча как да продължа напред. Първо, трябваше да простя на родителите си за това, че са починали, и на другите за това, че са ме осиновили.

— Но как? — попита Даян.

— Има само един-единствен начин. — Тя се пресегна да хване ръката на дъщеря си. — Любовта.

— Как успя? След като си се чувствала толкова зле?

— Всичко започна от Емет — обясни Лусинда — и продължи с теб.

— И аз искам да опитам — прошепна Даян.

— Най-голямата ни грешка — каза майка й — е да смятаме, че любовта е чувство, емоция. Не е вярно. Тя е действие, начин на живот. Тя е това, което правиш с Джулия. Тя е това, което искаш да направиш и за Алан.

— Знам, че го искам — прошепна младата жена. — От известно време съм наясно с това.

— Тогава, остави се, скъпа — каза Лусинда. — Остави се да го обичаш.

Даян поклати глава в знак на съгласие и погледна падащите звезди.

Животните издаваха обичайните си звуци, а децата спяха в караваната. Вълните се разбиваха на брега. Атлантическият океан се простираше хиляди километри на юг и тя си представи, че Алан слуша същите вълни в Хоторн. Знаеше, че той я чака да се върне, а тя бе на път към дома.

* * *

Докато пътуваха към ферибота, Даян реши да разходи Орион. Отби по черен път и спря зад една дюна. Всички бяха тъжни, защото не им се тръгваше от острова Принц Едуард в такъв хубав, слънчев ден. Ейми се качи на дюната и първа го видя — в скритото заливче имаше плаж с черен пясък.

— Елате всички! — извика тя. — Тук трябва да построим замък. Има черен пясък!

— Нямаме време — погледна часовника си Лусинда. — Трябва да хванем ферибота.

— Дли-и-и — обади се Джулия.

Даян знаеше, че тя много обича да играе на пясъка.

— Мисля, че ще имаме време — каза, — ако строим бързо.

— Ти си архитектът — отбеляза Лусинда. — Оставям строителните въпроси на теб.

Изкачиха се по дюната и изтичаха към водата. Пясъкът скърцаше под краката им. Беше много фин и приятен, като стрит на прах талк, лепеше се по краката им и блестеше като късчета черни диаманти. Изравниха едно място над плискащите се вълни. Започнаха да трупат пясък на купчина и да го оформят.

— Ма-а-а — каза Джулия, докато Даян й помагаше да загребе малко твърд пясък.

— Миличка — прошепна майката. — Това е толкова рядко. За пръв път виждаме черен пясък.

Моделираше се лесно. Издълбаха крепостите валове и балконите. И мидичките бяха много странни — розови и крехки. Даян помогна на Джулия да огради прозорците с мидички и камъчета, като се стараеше да не поглежда часовника си.

— Черен замък — каза Ейми.

— Нашето произведение на изкуството — тъжно изрече Лусинда. — През последния ден от престоя ни тук.

— Защо трябва да си тръгваме? — попита Ейми, докато внимателно оформяше ръбовете покрай стените на замъка. — Защо не можем да останем?

— Съгласна съм — отвърна Лусинда. — Аз съм пенсионерка. Нямам никакви задължения, нямам закъде да бързам.

— Ти ще ми преподаваш — каза момичето. — Ще живеем в караваната. Тя ще ни бъде и училище. На Джулия също ще й хареса.

— Сигурна съм — отговори Лусинда. — Нашият безкраен пилигрим. Дойдохме, видяхме и останахме.

— Га-а-а — изчурулика Джулия, свита в скута на Даян. Бяха седнали от другата страна на черния замък, срещу Ейми и Лусинда. Даян лежеше на една страна и издълбаваше вратите в стената с пръчка, а Джулия се беше свила до нея. По кожата й беше полепнал пясък и блестеше като черни звезди. Даян слушаше как останалите се забавляват, докато обсъждат различни начини да останат на острова още малко, и хвърли пръчката.

Тя притисна дъщеря си до себе си. Гласовете бяха като музика, която приглася на нежните вълни. Де да можеше това да трае вечно: топлото слънце, лекият ветрец, чувството, че са заедно. Лятото беше към края си — другата седмица беше първи септември. Даян слушаше как майка й и Ейми се смеят и прегърна Джулия по-силно.

Щеше ли да остане, ако имаше тази възможност? Ако можеше да си пожелае този миг никога да не свършва, щеше ли да го направи? Черният пясък беше по-топъл от обикновения. Той привличаше топлината, задържаше слънцето в тъмните си зрънца. Тя си помисли за падащите звезди и за това, че ще види Алан отново. Но тук, на този рядък и невероятен плаж, не се ли намираше всичко, всичко, което можеше да си пожелае.

Нуждаеше ли се от друг вид любов? Имаше дъщеря си, майка си, тяхната приятелка, този прекрасен замък… само да можеше да спре прилива, за да не го разруши! Лусинда се изправи и изтупа пясъка от ръцете си. Както обикновено извади фотоапарата и го снима. Времето летеше. Трябваше да побързат, за да хванат ферибота. Кучето тичаше в кръг като лудо, понеже знаеше, че ще трябва отново да влезе в караваната.

— Хайде, Орион — засмя се Ейми. — Искаш ли малко вода? Ела с мен.

— Четирийсет минути — каза Лусинда. — Точно толкова време имаме, за да стигнем навреме за ферибота. Ако го изпуснем, оставаме на острова завинаги. Няма да успеете да ме накарате да си тръгна.

Даян се поколеба. Ами ако се забави? Можеше да върви едва-едва, за да закъснеят. Можеха да останат на това очарователно място, нямаше да й се наложи да се върне вкъщи и да се изправи пред чувствата си, реалността никога нямаше да се върне отново.

— Гли-и-и — обади се Джулия.

Тя издаваше особени звуци. Думите й не можеха да се преведат, но Даян ги разбираше. Те имаха свое значение както плискащите се вълни, шепнещия пясък, крясъка на чайките. Всичко в природата означава нещо одухотворено от собствена поезия и всеки, който иска, може да я чуе. Джулия беше по-смела от майка си. Казваше й да тръгват, да се върнат в Хоторн, да видят какво им готви бъдещето.

Даян вдигна Джулия и тръгна към дюните. Водите се бяха отдръпнали. Следващият прилив щеше да е след няколко часа. Дотогава вече щяха да са на ферибота за Нова Скотия на път за вкъщи. Даян държеше дъщеря си и беше благодарна, че няма да видят как морето отнася замъка от черен пясък.

Скоро щеше да е при Алан.

* * *

Когато работеше, Малахи често изключваше телефона си. Не искаше музиката на делфините да си съперничи със звъна на камбани. Малко след като го включи, му се обади Алан.

— Изпусна брат си — каза Малахи. — Той се запасява с продукти и ще отплава за Мейн. Би трябвало да се върне след час.

— Заминава ли? — попита Алан. — Кога?

— Кога ли? — Малахи се загледа в гмурците, които ловяха риба в пристанището. Свикнал с различните нюанси в говора на делфините, той улови смесица от разочарование и облекчение в гласа на Алан. — Защо не го попиташ, като ти се обади? Ще му кажа, че си звънял.

— Кажи ми, Мал — настоя Алан, — какви са намеренията му?

— Исусе Христе — възкликна приятелят му. — Писмени показания ли искаш? Напуска пристанището със сутрешния прилив. Какво има?

— Ще ти кажа, Малахи. Даян е във ваканция в района, дадох й телефонния ти номер и й казах да те потърси. Не искам да има проблеми с Тим. Най-малко от това има нужда.

— Тя е голямо момиче — отвърна Малахи. — Може пък точно от това да има нужда. Остави я да води собствените си битки в живота. Или да се помири със себе си. Не ти контролираш живота й.

— Малахи!

— Чуй ме — прекъсна го Малахи. — Ако е писано да е твоя, ще го разбереш. Няма да постигнеш нищо, ако манипулираш ситуацията с Тим. Нека природата си каже своето, нека бъде Божията воля. Както искаш, така го кажи. Но не ме карай да се намесвам в проклетия ви любовен триъгълник. Много обичам всички ви, за да го направя.

— Добре, де. — Алан се загледа през прозореца към пристанището на Хоторн. Знаеше, че Малахи е прав. Но това не намали страха, че Даян и Тим може да се видят след толкова време и да си спомнят какво е имало някога между тях. Алан беше далеч и нищо не можеше да направи.