Луан Райс
Звездите водят към дома (15)

Петнайсета глава

Тъй като беше почетен гост, Лусинда реши, че може да покани на бала на библиотеката, когото си поиска. Избра Даян и Ейми. Една медицинска сестра щеше да гледа Джулия тази вечер. Орион щеше да пази къщата, докато ги няма.

Балът щеше да се състои втората събота на август в самата библиотека. Даян и Ейми си купиха рокли от шхуната — магазин в Есекс. Оттам се купуваха всички официални дрехи. Майката на Даян я беше водила там много пъти и тя беше щастлива, че споделя този миг с Ейми.

— Добре ли е? — попита Ейми, излизайки от пробната. Жълтата рокля правеше черните й къдрици и зелените й очи още по-красиви.

— Изглеждаш великолепно — отвърна Даян.

— Наистина ли? — Момичето се завъртя пред огледалото. На лицето му се четеше смесица от срамежливост, гордост и вълнение. Даян имаше чувството, че то никога не е било в хубав магазин за дрехи.

— Да — потвърди Даян и обърна количката на Джулия, за да види Ейми.

— Караш ме да се чувствам като принцеса. — Ейми се хвърли в обятията на Даян. — За пръв път идвам в такъв магазин. Благодаря ти.

На път за вкъщи обаче тя беше тиха. Като минаваха по моста „Балдуин“, момичето замислено се загледа в река Кънектикът.

— Какво има? — попита Даян и погледна назад.

— Нищо — отговори Ейми и притисна плика към себе си.

— Наистина изглеждаш прекрасно в новата рокля.

— Х-м.

— Познавам още един човек, който ще е на същото мнение.

Ейми вдигна поглед.

— Майка ти. Искаш ли да й покажем роклята?

— Тя няма кой знае колко красиви неща. — Момичето сведе поглед. — Опасявам се, че ще се почувства зле.

— Обикновено майките се надяват дъщерите им да имат нещата, които те самите не могат да притежават — каза Даян.

Според съдебното постановление Ейми можеше да се върне у дома едва когато започнеше учебната година през септември, а вече беше средата на лятото. Майка й имаше право на посещение, стига Бъди да не е наблизо. Решиха Тес Брукс да вижда Ейми в дома на семейство Робинс в събота сутрин, но вече два пъти тя отмени посещенията с обяснението, че е болна. Даян виждаше как Ейми се затваря в себе си всеки път, когато майка й не изпълняваше обещанието си. Не играеше с Джулия, не говореше, не се хранеше, а гледаше телевизия с часове. Гледаше в екрана, без значение какво даваха. Когато Даян или Лусинда я питаха как е, тя просто казваше, че не е разстроена, защото майка й често боледува.

Даян знаеше много добре, че майка й ужасно й липсва. Събуждаше се нощем и я чуваше да плаче, заровила лице във възглавницата си. Младата жена се ядосваше, защото Тес трябваше да донесе акта за раждане на Ейми. Ако отидеха сега, можеха да го вземат.

— Можем да се обадим — каза Даян.

— Да сме сигурни, че Бъди го няма ли? — попита Ейми развълнувана. — И после ще отидем да я видим?

— Да.

Спряха в една млекарница и Даян позвъни от обществения телефон. Никой не се обади. Решиха да минат покрай къщата на Ейми. Камионът на Бъди не се виждаше, а завесите на прозорците бяха спуснати.

— Да влезем ли? — попита Даян. — Искаш ли аз да вляза първа и да се уверя, че Бъди го няма?

— Всичко е наред. — Ейми се загледа в един от прозорците. — По-добре да не влизаме, тя доста се изморява.

Даян си представи майката на Ейми в леглото и разбра, че момичето се тревожи в какво състояние ще я завари. Щеше да се почувства неудобно в присъствието на Даян. Но щом потеглиха, Ейми погледна назад, а в зелените й очи се четяха безгранична любов и копнеж.

Даян беше твърдо убедена, че момичето трябва да се види с майка си. Освен това актът за раждане й трябваше. Щом се приберяха, щеше да се обади на Алан. Знаеше, че той ще направи каквото е нужно.

* * *

Всеки, който плати двайсет и пет долара, може да присъства на бала на библиотеката. Гостите бяха поощрявани да дадат повече, ако имат възможност. Обществената библиотека на Хоторн се нуждаеше от още книги, компютри и нов покрив. Всички библиотекарки взимаха ниски заплати. Всяка година Алан Макинтош пишеше чек за хиляда долара, изваждаше от гардероба синьо сако и слагаше вратовръзка.

Тази година на път за бала имаше да изпълни една мисия. Даян му се обади и го помоли за услуга. Беше още рано, когато отиде да вземе Ейми. Даян беше в ателието си с Джулия. Лусинда горе се обличаше, а Ейми беше готова и го чакаше. Тя стоеше на вратата и гледаше навън с нетърпение и свенлива гордост.

— Здрасти — сияеща каза тя.

— Ейми Брукс, наистина ли си ти?

— Да — отвърна. Завъртя се, за да му покаже новата си рокля.

Отиваше на тена й и беше подходяща за празненство в края на лятото. Алан имаше чувството, че взима собствената си дъщеря, за да я заведе на първия й бал.

— Да тръгваме тогава. — Той задържа вратата, хвана я за ръка и я заведе до колата. — Изглеждаш прекрасно, Ейми. Ще се гордея да ме видят с теб.

Тя засия от щастие, а той й отвори вратата на колата. Алан вдигна глава и видя Лусинда с хавлиена кърпа, увита около главата, която им махаше за довиждане. Погледна към ателието: Даян, облечена в работните си дрехи, го гледаше през отворената врата. Очите им се срещнаха и двамата се усмихнаха. Той усети, че тя ги наблюдава, докато се отдалечават.

— Мама знае ли, че ще отидем? — попита Ейми.

— Да — отвърна той. — Готова е.

— Добре ли изглеждам? Няма ли да сметне, че съм твърде натруфена?

— Прекрасна си — успокои я Алан. — Точно това ще си помисли, като те види.

Докато се качваше по стъпалата на собствения си дом, Ейми беше неспокойна и размахваше ръце като Джулия. Алан натисна звънеца. Отвътре се чуха стъпки. Ейми въздъхна. Застана като пред огледало — изправи гърба, усмихна се, а след това застана сериозна. Но щом вратата се отвори, безпокойството й се изпари.

— Мамо! — извика и се хвърли в обятията на майка си.

— Ейми — изплака Тес Брукс, — о, миличка!

Алан стоеше встрани и ги наблюдаваше. Майката и дъщерята стояха прегърнати. След малко Тес хвана Ейми за ръка и ги въведе в хола. Беше чисто и светло, а завесите бяха дръпнати,

— Погледни се — каза Тес. — Погледни се само!

— Твърде натруфено ли е? — Ейми подръпна полата си.

— Не, миличка. Прекрасна си. О, толкова ми липсваш…

— Мамо, и ти ми липсваш.

— Знаеш ли, трябва да ги кажа нещо. Много съжалявам за съботните сутрини, когато не идвах да те видя.

— Знам, че върлува някакъв ужасен грип — бързо изрече момичето, защото нямаше да понесе да чуе истината.

— Не беше грип — призна Тес с треперещи ръце. — Бях депресирана… Страдам от депресия. Така се казва тази болест. Исках да знаеш, че съществува такова състояние. Не си го измислям.

— Всичко е наред, мамо — побърза да я успокои Ейми — Няма нужда да се извиняваш.

Алан си спомни какво беше изживял в стремежа си да помогне на майка си, да я измъкне от „блатото“. Възхити се на следващата стъпка на Тес Брукс. Тя взе ръцете на Ейми в своите и погледна дъщеря си в очите.

— Напротив, Ейми — каза. — Трябва да ти се извиня.

— Ш-ш-т, мамо — отговори тя. — Не е необходимо да…

— След смъртта на баща ти — продължи Тес — аз се занемарих. Загубата му беше толкова ужасна, беше такъв кошмар за мен. Исках само да се свия на топка и да заспя, за да не трябва да мисля. И точно така постъпих.

Ейми слушаше с широко отворени очи.

— Това беше ужасно. Но най-лошото беше, че не се грижех както трябва и за теб. Пренебрегвах те…

— Не. Ти не…

— Трябва, скъпа. Всичко е наред. Трябва най-сетне да съм честна, иначе няма да стигнем доникъде. Изгоних Бъди.

— Мамо! — Очите на момичето светнаха.

— Ходя на психотерапевт, който да ми помогне да превъзмогна депресията. Както казах, тази болест съществува. Както пневмонията.

— Значи… Мога да си дойда у дома? — попита Ейми.

— Скоро — отговори Тес.

— Защо не сега? Не е задължително да ходя на бала. Доктор Макинтош ще ме закара да си събера багажа или можем да го вземем по-късно. Не ми пука. Искам само да остана у дома при теб.

— Ейми, трябва да изчакаме и да видим тихо каза майка й. — Властите казват, че трябва да останеш при семейство Робинс, и мисля, че така е редно. За да сме сигурни.

— Да сме сигурни в какво? — ужасена попита Ейми. Все едно някой й беше показал рая, а после беше затръшнал вратата под носа й. Лицето й се изкриви от разочарование и мъка. — Че все още ме обичаш ли?

— О, Ейми! — Тес прекъсна дъщеря си. — Никога не се съмнявай, че те обичам.

— Тогава какво? — извика тя.

— Че обича достатъчно самата себе си — обади се Алан, — за да продължи да се грижи за себе си.

Тес го погледна с благодарност. Тя само кимна, тъй като не бе в състояние да говори. Помагайки на Тес и Ейми, той имаше чувството, че му се дава втори шанс да се справи със собственото си минало. Сега беше лекар и много по-мъдър от времето, когато собствената му майка беше болна.

— Трябва да го направиш. — Ейми обгърна с длани лицето на майка си и през сълзи се взря в очите й. — Трябва да се погрижиш за себе си.

— Получавам помощ — изрече Тес. — Не става толкова бързо, колкото ми се иска.

— Трябва да се оправиш, иначе прави му сметката! — каза Ейми.

Майка й се засмя:

— Малкото ми тигърче. Все се опитва да ме командва.

— Искам да кажа… — притисна се тя в майка си.

— Хайде, Ейми. — Алан лекичко я дръпна. — Какво ли ще си помисли Лусинда, ако не сме сред публиката да видим как получава почетната значка?

— Тя наистина ме покани — тържествено каза Ейми на майка си.

— По-добре тръгвайте тогава.

— Защо го изгони? — попита момичето.

— Като видях снимката — Тес преглътна — на синините по тялото ти. Бях тук, когато го направи, но сякаш нищо не виждах. Повярвах на това, което той ми каза, че било нещастен случай. Но когато видях онази снимка, отпечатъците на голямата му ръка върху красивото ги рамо.

Тес се наведе и целуна врата и рамото й.

— Благодаря ти — прошепна Ейми.

— Нощта е прекрасна — каза Тес със светнали очи. — Искам да отидеш на бала и да изтанцуваш един танц и заради мен!

— Добре — обеща дъщеря й.

— Ще се погрижа да изпълни обещанието си. — Алан изгледа продължително Тес Брукс. Тя му даде белия лист хартия, за който бе дошъл. Поклати глава за благодарност.

— Приятно прекарване — каза Тес — и ми изпратете…

— Какво да ти изпратим? — попита Ейми.

Тес само поклати глава. Изглеждаше млада и обнадеждена, но Алан видя мъката в очите й, когато гледаше как Ейми си тръгва. Тя се грижеше за себе си, опитваше се да бъде честна, да обича детето си по най-добрия възможен начин, като засега го оставяше да си тръгне. Според лекарите това бе началото на оздравяването.

* * *

Библиотеката беше преобразена. В дъното на главната читалня свиреше оркестър. Всички маси и столове бяха изнесени, за да се направи дансинг. Гостите пиеха пунш и ядяха малки сандвичи, направени от доброволци. Единствената украса бяха книгите, рафтовете, пълни с тях, като кориците им в тъмночервено, топазено синьо и зелено блестяха на светлината на лампите.

Даян си беше вдигнала косата и се бе гримирала леко. Беше с нова синя копринена рокля без ръкави, която купи, защото Ейми каза, че отива на цвета на очите й. Беше си сложила и обиците с диаманти и сапфири на Доротея Макинтош. Стоеше в ъгъла, слушаше музика развълнувана и щастлива. От доста време не беше излизала вечер.

Гледаше майка си и беше много горда. Всички искаха да разговарят с Лусинда. Наобиколиха я и всеки разказваше как на един е помогнала за изследователски проект, на друг — да намери любимите си автори, на трети — да научи нещо повече за поезията. Лусинда сияеше и изслушваше всички. Оркестърът спря да свири и госпожа Теуфилус Маккомър се качи на сцената и взе микрофона. Тя беше една от най-влиятелните личности в Хоторн, беше председател на библиотекарския борд. Изглеждаше великолепно в черната рокля от креп и огърлицата от четири реда перли. Произнесе реч, в която благодари на всички за щедрите дарения.

— А сега моментът, който всички читатели очакват — каза тя. — Ще поканя Гуен Хънтър, новата ни библиотекарка, да дойде тук и да обяви нашият любим почетен гост.

— Благодаря, госпожо Маккомър — каза Гуен с мекия си акцент от Тенеси. Хвана микрофона по странен начин. — Не съм свикнала да говоря на такива уреди, но ако има човек на този свят, за когото съм готова на всичко, то това е нашият почетен гост. Знам, че тя не се нуждае от представяне. Госпожа Лусинда Робинс…

Залата избухна в аплодисменти. Лусинда се поклони, усмихна се и се изчерви.

Даян ръкопляскаше най-силно от всички. Погледна към майка си и видя, че Алан и Ейми влизат в залата. Сърцето й подскочи.

— Госпожа Робинс оказа голямо влияние в живота ми. Дори не знам откъде да започна. Когато преди десет години с Пол дойдохме да живеем тук, не познавах никого. Имах нужда от работа, нямах колежанска степен, но много обичах книгите…

Тя продължи да разказва как дошла в библиотеката, в началото като читател, а след това като помощник-библиотекар на непълен работен ден. Госпожа Робинс я взела под крилото си. През годините тя насърчавала Гуен да кандидатства в различни колежи, да учи библиотекарство и да кандидатства за мястото на библиотекарка, когато се освободи такова. Тя беше приятел и наставник на Гуен, като й показваше как да помогне на читателите, особено на младите хора, да открият книги, които биха им харесали.

— Тук — каза Гуен — смятаме Лусинда Робинс за много специален човек. Страшно много я обичаме и всеки ден ни липсва. Но се радваме за нея. Докато работеше, тя съжаляваше, че няма достатъчно време за дъщеря си и за внучката си.

Лусинда огледа насъбралите се хора и улови погледа на Даян. Изпрати въздушна целувка на дъщеря си. Тя й се усмихна, а очите й бяха пълни със сълзи от гордост.

— Сега го има — продължи Гуен. — Има време за семейството си. Искаме да знае, че делото й тук ще продължи. Ние обичаме младите си читатели и се опитваме да ги насочим към книгите, които най-добре отговарят на вкуса им. Често обаче в началото препоръчваме една книга, която госпожа Робинс много обича…

— „Ан от имението Грийн Гейбълс“ — извикаха всички, а гласът на Ейми се извиси над останалите.

— Тя насочваше три поколения читатели към това прекрасно класическо произведение — продължи Гуен. — Действието в него се развива на един зелен остров край бреговете на Канада преди сто години.

— Остров Принц Едуард! — звънна гласчето на Ейми.

— Точно така — каза Гуен и се усмихна. — Много добре, млада госпожице. Лусинда, като израз на нашата благодарност и любов, от името на всички читатели на Обществената библиотека в Хоторн бих искала да ти връча тази пътна карта…

Хората направиха път на Лусинда до сцената. Тя застана до Гуен и погледна младата библиотекарка със сълзи на очи.

— Имахме намерение да ти подарим самолетен билет до остров Принц Едуард — каза Гуен. — За да можеш да посетиш мястото, където се развива действието в любимата ти книга. Но когато споделих това с дъщеря ти, тя ми каза, че планира самата тя да те закара дотам с каравана. Така че заповядай чек, който покрива разходите за наемането на голяма каравана за теб и семейството ти. Благодарим ти за всичко. Лусинда Робинс.

Прегърнаха се и по-възрастната библиотекарка, която беше с петнайсетина сантиметра по-ниска от по-младата, я притисна здраво към себе си пред развеселената публика.

— Господи! — Лусинда се загледа в чека, а сълзите се стичаха по страните й. — Нямате представа какво означава това за мен. Нямате абсолютно никаква представа… Мислех си, че ще получа почетна значка! Но пътуването до Канада… да видя мястото, където е живяла и отраснала Ан… с моята Даян!

Лусинда огледа тълпата и откри дъщеря си. Усмихнаха се една на друга. На Даян й се искаше и баща й да можеше да е тук сега. Избърса сълзите си и изпрати въздушна целувка на майка си.

— Годините, които прекарах в библиотеката, бяха прекрасни — продължи Лусинда, като едва говореше. — От всички ви получих толкова много. Когато бях дете, книгите бяха най-добрите, а понякога и единствените ми приятели. Потъвах в техния свят и имаше дни, в които ми се искаше никога да не се връщам в реалността. Докато работех тук, се чувствах точно по този начин. С всички тези великолепни книги и всички вас животът ми бе по-хубав и от този в най-смелите ми мечти.

— Обичаме те, Лусинда — прошепна Гуен и се опита да закрие микрофона.

— Искам да благодаря на дъщеря си Даян — каза Лусинда — която, както много от вас знаят, направи къщичката за игра в детската библиотека, за цялата й любов и подкрепа. И на моята прекрасна внучка Джулия, която изпълни дните ми с радост. Искам да благодаря още и на невероятния педиатър на внучката ми Алан Макинтош за това, че в сряда следобед четеше списания за делфини, вместо да иде да играе голф с другите лекари. Но най-вече… — залата притихна и всички видяха как Лусинда поглежда през прозореца и преглъща сълзите си. — Най-вече бих искала да благодаря на скъпия си съпруг Емет. Емет Робинс. Той по два пъти на ден минаваше покрай библиотеката на отиване и на връщане от склада за дървен материал и всеки път натискаше клаксона. Аз му се карах, че вдига шум… а той винаги отговаряше, че така му се пада, като се е оженил за библиотекарка, за човек, чиято любима дума е „тихо“. Все казваше, че ще ме заведе на остров Принц Едуард, но… — Преглътна сълзите си. — Не му се удаде тази възможност. — Размаха пътната карта, отново погледна през прозореца и извика: — Заминаваме, скъпи. Чакай ме в Канада!

Избухнаха бурни аплодисменти. Лусинда бе заобиколена от приятели, но протегна ръце към Ейми и я извика да отиде на сцената и да я прегърне. Микрофонът още беше включен и Даян чу, че Ейми пита Лусинда:

— Ще ми изпратите ли картичка?

— Не, скъпа — отвърна Лусинда, прегърна я и погледна Даян с обич и благодарност. — Ти ще дойдеш с нас. Сигурна съм, че Даян точно това си е мислела, когато е решила да пътуваме с каравана. Заминаваме всички.

— Скоро ще видиш сродната си душа, Лусинда — извика момичето. — О, той ще те чака!

Даян беше много развълнувана и бързо излезе от залата. Не беше сигурна къде точно отива, но трябваше да се махне от тук. Сълзите я заслепяваха и се блъсна в рафтовете с книги. Най-сетне беше сама. В залата оркестърът започна да свири. Сигурно бяха попитали Лусинда какво иска да й изсвирят, защото песента беше „Винаги, когато си кажем довиждане“ — любимата им песен с Емет.

— Даян…

Тя подскочи, като чу познатия глас.

— Видях те, че изтича навън. — Алан беше застанал в края на редицата рафтове за книги. Беше си свалил очилата и ги държеше в ръка. За секунда го помисли за Тим. Гласът, тялото, всичко. Омръзна й да се повтаря все едно и също, да е жертва на неприятните си спомени.

— Стресна ме — каза тя и сложи ръка на сърцето си.

— Защо го казваш? — попита той.

— Помислих те за Тим. За секунда…

Алан се отдръпна. Отстъпи назад и Даян видя, че се прегърбва. Почти чу стенанието му и видя болката в очите му, когато се облегна на рафта с книги.

— Само за секунда… — повтори тя и й се прииска да си върне думите назад.

— Аз не съм Тим — остро отвърна той, като още държеше очилата си в ръка.

— Но приличаш на него. Когато е тъмно и те видя… без очила…

Той ги сложи и пак ги махна.

— За бога, не става дума как изглеждам — повиши тон от яд и разочарование, — а каква е душата ми. Аз не те напуснах, Даян!

Долу музиката свиреше и се чуваше весела глъчка.

— Знам, че не си! Смяташ ли, че не го знам?

— Хей…

— Невъзможно ми е да не се чувствам по този начин — извика тя.

— Какво искаш да кажеш…

— Знам, че не си Тим, знам, че си добър човек, много добър към мен. Джулия и Ейми. Господи, Алан! Мислиш ли, че искам да се чувствам така?

За момент и двамата млъкнаха. После Даян отново заговори, преди да се е разколебала.

— Направих грешен избор — каза тя с вдигната глава и продължи — преди толкова време. Ако трябваше да го направя отново, ако можех да върна времето назад, щях да…

— Направила си грешен избор? — попита Алан.

Тя го погледна. Погледите им се сляха и се задържаха така доста дълго, а Даян се облегна на най-близкия рафт с книги.

— Избрах неподходящия брат. — Като се чу да казва истината, усети, че губи почва под краката си. Преглътна, защото се страхуваше да го докосне, въпреки че й се искаше. Направи усилие и пристъпи крачка напред. Много бавно се протегна и отмести косата от очите му. Той вдигна глава. Тя го гледаше право в очите. Очилата му се бяха смъкнали надолу по носа и тя нежно ги побутна нагоре. Гърлото й се сви, като осъзна колко дълбоки чувства изпитва към този мъж. В началото той беше наранен и объркан, но погледът му започна да се разведрява и й се стори, че леко се усмихва.

Бяха живели години с болка, вина и омраза не, към когото трябва. Даян беше уморена от всичко това. В погледа на Алан се четеше болка, сякаш тя го беше наранила много повече, отколкото си представяше.

— Моля те, прости ми — каза тя.

— За какво?

— За всичко. За това, че тази вечер те помислих за Тим. И за…

— Какво?

— Тази библиотека — продължи Даян. — Когато бях малка, мама идваше на работа тук, а аз си мислех, че е нейна. Че всички книги са нейни. Мислех си, че тя ги е написала.

— Пациентите ми смятат, че ги е прочела всичките.

— Така е.

— Затова ли плачеш?

— Не — отговори тя. Сълзите се стичаха по лицето й, без да може да ги спре. — Замислих се за това, което тя каза преди малко.

— За подаръка ли?

— За баща ми. — Даян закри лицето си с ръце.

— Помня го — каза Алан, застанал толкова близо до нея, че когато тя се наведе да погледне обувките си, виждаше и неговите.

— Разкажи ми нещо, което си спомняш — помоли тя.

— Беше много добър човек. Ти беше омъжена за Тим, но той ме приемаше като част от семейството. Направи етажерките в кабинета ми, заедно си пиехме кафето през почивките и разговаряхме. Беше забавен и ме разсмиваше. Обичаше децата и много му допадаше това, че в чакалнята ми има къщичка за игра. Той те обичаше, Даян.

— Знам — прошепна тя.

— Малко бащи биха насърчили дъщерите си да станат дърводелци.

— Трябваше да стана или това, или библиотекарка — отговори тя. — Имах два прекрасни примера пред себе си.

От залата долиташе музика. Даян усети ръката на Алан върху лицето си. Беше толкова нежна. Кичур коса беше паднал на лицето й и той го прибра зад ухото й. Докосна с върха на пръстите си едната й обица — това бяха обиците на баба му. Даян затвори очи.

— Кога тръгвате? — попита той.

— Утре — отвърна тя.

— Ето акта за раждане на Ейми — изведнъж се сети за него Алан. — Тес го беше приготвила, като минахме да я видим. Последвах те тук, за да ти го дам.

— Благодаря, че го взе — пое го Даян. Тя беше поискала разрешение да заведе Ейми на семейна ваканция и Марла Арден беше говорила за това с Тес Брукс. Тес се беше съгласила. Това беше прекрасна възможност за Ейми и тя не би й попречила.

— Ще ми липсвате — каза той.

— Танцувай с мен — помоли го.

Чуваха се духови и струнни инструменти, а мелодията изпълни Даян с толкова дълбок копнеж, че сърцето й се сви.

— Да танцувам? — попита той, сякаш за пръв път чува тази дума.

— Можеш да танцуваш. Виждала съм те. В корабния клуб и на рибарската улица…

Той не я изчака да довърши. Грабна я в обятията си и я притисна плътно до себе си. Затанцуваха между книгите. Светлината беше слаба и тайнствена и тя усети, че гърдите й са притиснати към неговите.

— Целуни ме — каза толкова тихо, че тя едва го чу.

Даян се отпусна в ръцете му. Целувката му беше страстна и сладка. Тя беше несигурна и развълнувана, сякаш вършеше нещо абсолютно забранено. През всичките тези години бяха толкова потайни и безмилостни, а страстта им се беше превърнала в гняв и през цялото време тази целувка беше чакала да й дойде редът.

— Алан пришепна тя. Дълбочината на чувствата й я изуми. Начинът, по който пламна кожата й, тръпките, които я побиха от главата да петите. Тя едва си поемаше дъх. Те се целуваха в тъмната библиотека сред прашните книги точно пред Хемингуей. Очите й бяха затворени; имаше чувството, че ако той не я държи, ще се свлече на земята.

Оркестърът свиреше Гершуин, а когато престанаха да се целуват, той я задържа в прегръдките си. Краката им започнаха да се движат и Даян си даде сметка, че танцуват. Тя го гледаше в очите и се чудеше как е възможно това да се случва.

— Танцуваме в библиотеката!

— Не казвай на библиотекарката — предупреди я той.

— Тя ще се зарадва много — отвърна Даян.

— Знам — каза Алан.

— Така ли?

— Тя разбра. Много преди самата ти да го осъзнаеш.

— Какво е разбрала?

— Че си избрала неподходящия брат. — Устните му бяха върху ухото й.

Даян вярваше, че майка й го е знаела през цялото време.

— Тук става горещо — каза Алан. — Разхожда ли ти се?

— О, да. Иска ми се да подишам чист въздух.

* * *

Алан изчака Даян да отиде да се обади на Лусинда и Ейми. Той стоеше на стълбите на библиотеката и поздравяваше приятели, съседи, родители на негови пациенти. Стараеше се да изглежда спокоен, а не така, сякаш мечтата му е на път да се сбъдне. Може би тя нямаше да излезе. Може би щеше да осъзнае, че е направила най-голямата грешка в живота си, като го е целунала в библиотеката.

Но тя излезе, проправяйки си път между хората.

— Добре са — каза тя. — Толкова са въодушевени от пътуването, че искат веднага да се приберат и да си приготвят багажа. Майка ми учи Ейми на боксьорската стъпка.

— Сигурен съм, че всички мъже искат да танцуват с майка ги. Тя е красавицата на бала.

— Мисля, че след смъртта на баща ми майка ми не е танцувала с никого.

Слязоха по стълбите и тръгнаха покрай пристанището. Усещаше се, че лятото е към края си, откъм морето духаше остър вятър. Уличните лампи светеха ярко, а по стволовете на някои дървета се бяха увили червени пълзящи растения. Алан искаше да хване Даян за ръка, но се отдръпна.

— Беше прекрасно — каза тя. — Това, което се случи в библиотеката.

— Купонът? Музиката? Знам, всичко е в чест на Лусинда.

— С нас — тихо изрече Даян.

— Наистина ли? Така ли мислиш?

— Била съм развълнувана — каза тя — от речта на майка ми, от това, че утре заминаваме за Канада. Така си мислиш, нали? Че това е причината за случилото се?

— Така ли е? — попита Алан.

— Да се разходим — предложи тя.

Сега вече я хвана за ръка.

Даян не се отдръпна, а напротив, вплете пръсти в неговите. С другата ръка събу обувките си. Разхождаха се из града, по улицата, на която капитаните на китоловни кораби бяха построили къщите си.

— Коя е? — попита той.

— Моля?

— Коя къща вдъхнови баща ти?

Беше странно, че след толкова години не го знае.

— Да направи твоята къщичка за игра? Онази, дето те е накарала да започнеш и ти? — обясни той.

— О! — възкликна Даян. — Още не сме стигнали до нея. Зад ъгъла е.

Светлините на корабчетата танцуваха по тъмните води. Фарът хвърляше снопове светлина в небето от изток на запад и после обратно. По улицата минаваха коли. Даян, изглежда, не се притесняваше, че ще я видят да се разхожда из града хванала ръката му. Той не разбираше тази промяна, но на него също не му пукаше.

— Бетина Горей не успя ли да дойде? — тихо попита тя.

— Къде да дойде? — смути се той.

— На бала тази вечер.

— Не съм я канил.

— Чудех се — каза Даян. — Онзи ден Марта спомена… когато бях в кабинета ти. Спомена, че ще се срещнете в театъра. Тя гадже ли ти е?

— Не — отговори Алан. Щом завиха зад ъгъла, къщите започнаха да стават по-големи, а дворовете — по-просторни. Тук уличните лампи не светеха така силно и улиците бяха по-тъмни.

— Нямам гадже. Винаги съм обичал теб — каза той, а сърцето му биеше лудо. В библиотеката тя каза истината, сега бе негов ред.

Даян не отговори. Вървяха през ливада, която бе най-източната част на едно от крайморските имения. Там тревата беше висока и беше пълно е диви цветя, типични за края на лятото — богородични, божур. Ограда от ковано желязо ограждаше полето, което се превръщаше в добре окосена морава. Величествената бяла къща беше тъмна.

— Ето — каза Даян и посочи с ръка. — Това е тя.

— Твоята къщичка за игра?

Даян се хвана с двете ръце за желязната ограда и погледна вътре. Къщата беше бяла, квадратна, с йонийски колони. На прозорците имаше тъмнозелени капаци и сандъчета с мушкато. Изглежда, беше боядисвана наскоро, защото боята блестеше на светлината. Къщата изглеждаше добре поддържана, но тъмна и безлюдна. Къщата на Алан, която се намираше само през две пресечки, беше пълна противоположност на тази — личеше си, че някой живее в нея, но се нуждаеше от ремонт и боядисване.

— Когато бях малка, си мислех за тази къща — каза Даян.

— Така ли?

— Мислех си, че всеки, който живее в подобна къща, би имал най-прекрасния живот.

— И баща ти ти построи къщичка като тази.

— Да. Направи всичко възможно да сбъдне мечтата ми. Разбирам това, желанието да опаковаш щастието и да го поднесеш на детето си…

— Все още ли вярваш, че хората, които живеят тук, имат прекрасен живот? — Много му се искаше тя да каже, че вярва.

Даян не отговори веднага. Все още се държеше за оградата и гледаше тъмната къща, сякаш се опитваше да погледне през стените, през спуснатите завеси в тихите стаи.

— Не съм сигурна — отвърна почти шепнешком.

Искаше му се отново да я целуне. Искаше му се да я прегърне, да я притисне до себе си и да я накара да повярва.

— Надявай се на това — тихо каза той. — Дори и да не си сигурна.

— Да се надявам, че животът им е прекрасен ли?

— Да.

— А ти вярваш ли, че са щастливи? — едва прошепна тя.

Алан я хвана за ръката.

— Вярвам — каза. — Ти също вярваш. Ако не беше така нямаше да приготвяш семейството си за пътуването на живота им.

— Пътуване на живота в каравана — засмя се Даян. — Това възможно ли е?

— Бих казал, че да — отговори Алан и я погледна в очите. — Чуй ме. На път за острова ще трябва да минеш през Нова Скотия. Ще ти дам телефонния номер на Малахи Кондон. В случай, че…

— Малахи — каза Даян. Той беше ръководителят на Алан и беше като баща за Тим. Присъства на сватбата им. — Той е приятел на Тим.

— Той е и мой приятел. — Алан написа телефона на гърба на една визитка. — Той е добър човек и познава добре онзи район. Ще съм по-спокоен, като знам, че имаш номера му.

— Ще се оправим…

— Ще се върнете ли?

— Ще трябва. Ейми започва училище през септември.

— Знаех си, че ненапразно я изпратих при вас — каза Алан.

— Алан… — започна Даян.

— Не казвай нищо.

Една стена между тях се беше срутила, но не му се искаше връзката им да се развива прекалено бързо. Не биваше да се чувства уязвима, да разкрива чувствата си. Той я обгърна с ръце и дълго я държа в прегръдките си.

— Искам да го направя — каза тя.

— Ще те чакам — обеща той.

Очите й блестяха и тя му се усмихна.

— Има нещо различно в тази вечер — каза тя.

„Всичко е различно“ — помисли си той.

— Произнесох го на глас — прошепна тя. — Отне ми доста време, но го сторих. Искаше ми се…

— Какво ти се искаше?

— Точно това — прошепна тя. Те се прегръщаха в топлата лятна нощ.

Алан усети вятъра в косите си и го чу да шумоли в дърветата. Над главите им звездите блестяха много ярко, макар че се намираха в осветен град. Небето беше обгърнато в лека омара като копринен воал и звездите приличаха на оранжеви сфери.

— Даян — прошепна той в косите й.

— Точно това. — Беше стъпила на обувките му и се протегна да целуне брадичката и бузата му.

Дълго време се целуваха. Накрая Даян плъзна ръце по раменете му. Страните й блестяха на светлината на звездите и той разбра, че са мокри от сълзи.

— Възможността. — Тя се усмихна през сълзи. — Точно това желаех. Възможността да бъда с теб. Да забравя миналото.

— Миналото ни събра — изрече той със свито гърло.

— И ни разделяше.

— Значи си искала…

— Да сме заедно. — Преглътна сълзите си. — Ако е възможно.

Той отново я прегърна. Възможно ли бе това? Ако зависеше от него, да. Сърцето му биеше лудо и хиляди думи минаваха през ума му, думи, с които да я убеди, че нещата между тях ще потръгнат, стига и двамата да го искат. Да бъдат заедно… Какво повече можеше да иска? Щеше да я приеме такава, каквато е, каквато винаги е била, без да променя абсолютно нищо.

— Отдавна мечтая да съм с теб — призна той.

— И всичко това се случва вечерта, преди да замина за Канада — каза тя.

Сърцето му се сви. Тя заминаваше утре. Той я прегърна по-силно, сякаш това щеше да я спре да не замине.

— Иска ми се да не заминаваш. Как се изпълняват желанията?

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, засмя се и го целуна по брадичката, докато стояха облегнати на желязната ограда. Помисли, че се шегува, но не беше така. Той бе лекар, учен и искаше да я задължи да изпълни обещанието си. Искаше гаранция, че ще бъдат заедно.

— Как? — повтори той.

— Поглеждаш нагоре. — Взе ръката му и я вдигна нагоре. — Посочваш.

— Да? — Той погледна небето.

— И си пожелаваш нещо.

Алан затвори очи и си пожела. Когато ги отвори, тя все още беше до него.

— Дотук добре. — Той целуна ръцете й, а накрая и устните й.