— Страшно много ми хареса — сияещо каза Ейми. — Ан си я бива. Обикаля острова и търси сродни души… Направо ме разплака! На теб харесва ли ти, Лусинда? Не мислиш ли, че книгата е хубава?

— Много хубава книга сухо отговори тя. — Книга, която се чете цели три месеца…

Усети, че я изиграха. „Ан от имението Грийн Гейбълс“ беше любимата й книга и беше сигурна, че Ейми го знае. И тя като Ан бе останала сираче. Три години живя в сиропиталище в Провидънс, а после я осиновиха враждебно настроени хора. Въпреки че ги наричаше свои родители, в сърцето й имаше място само за истинските й родители. Щеше й се да беше попаднала в хубав дом като този на Ан.

— Съществува ли остров Принц Едуард? — попита Ейми.

— Да — отвърна Лусинда. — Той е една от канадските морски провинции.

— Била ли си там?

— Не. — Тя отпи от чая си. — Емет все обещаваше, че ще ме заведе, но почина, преди да успеем да отидем.

— Емет твоята сродна душа ли беше?

— О, да — отвърна Лусинда.

— Баща ми е сродната душа на мама — заяви Ейми. — Те бяха най-добрите приятели, не просто семейна двойка.

Лусинда се усмихна. Това дете беше много мъдро за годините си.

— Така трябва и да бъде. Но невинаги се получава.

— Тяхната песен беше „Имаш приятел“ — каза момичето. — На Джеймс Тейлър. Обещали си, че винаги ще са заедно. Баща ми се казваше Ръсел, а майка ми се казва Тереза и близо до библиотеката има дърво, на което се издълбани техните инициали „Р“ и „Т“ в голямо сърце. Той ги е издълбал.

— Добре, че библиотекарката не го е хванала — пошегува се Лусинда.

— Щеше да го харесаш — увери я Ейми. — Бил добър човек. Даян го каза.

— Е, има поне две неща в негова полза това, че според Даян е бил добър човек, и че ти си му дъщеря.

— Даян и Тим сродни души ли бяха?

— Ами…

— Лудо влюбени един в друг?

— Да, бяха много влюбени — отвърна Лусинда, — но не бих казала, че бяха сродни души. Има голяма разлика. „Влюбването“ трябва да се развива още много, докато се доближи до царството на сродните души. Някои неща помагат за това — трудности, радости, болести, парични притеснения, раждането на деца. Всичко, което преживяваме всеки ден. Когато обаче човек реши, че не може да се задържи на едно място, това е краят.

— Дано — прошепна Ейми. — Не съм от онези, които напускат семействата си.

— Предчувствам, че няма да си такава.

— Те си мислят, че съм лоша.

— Кой мисли така?

— Щатът Кънектикът — прошепна момичето и сълзите му потекоха. — Мислят, че съм агресивна, защото блъснах Амбър.

— Това означава, че си направила грешка — обясни Лусинда, — а не, че си агресивна.

— Казват, че съм го научила от Бъди. Че когато едно дете научи подобни неща в собствения си дом, може да стане лош човек.

— Може и да го научи. — Лусинда си спомни жестокото лице и острия език на осиновителя си, плющенето на колана му, часовете, които беше прекарала заключена в стаята си. — Обаче не е задължително то да стане част и от собствения му живот.

— Така ли? — Ейми вдигна поглед.

— Да. Бих казала, че е негов дълг — към самия него, към родителите му, към Бога да не бъде такъв.

— Разбирам. — Момичето избърса очите си.

— Човек сам гради живота си каза жената. Ти лично поемаш отговорност за действията си. Да виниш другите е само извинение. Ти си добро момиче. Ейми.

— Благодаря — отвърна тя.

— Донесе много радост на Даян и Джулия.

— Така ми се иска Тим да не ги беше напуснал.

— На мен също.

— Човек не напуска сродната си душа.

— Не, не я напуска — съгласи се Лусинда.

* * *

Даян беше до Джулия, докато Алан й правеше електрокардиограмата. Той сложи малко гел върху кожата й и залепи вакуумните лепенки. Ребрата й бяха деформирани, а гръдният й кош беше хлътнал. Вратът и ръцете й бяха изгорели от слънцето и презрамките на банския й се бяха отбелязали. На рамото й имаше поизбеляла временна татуировка на розичка.

— Това е татуировката й — обясни Даян, защото забеляза погледа му.

— Ейми? — попита той.

Тя кимна.

— Да. Ходихме до магазина „Лейтън“ и Ейми реши, че с Джулия трябва да си направят татуировки за през лятото. Виж и тук. — Посочи левия крак на дъщеря си.

Той се усмихна. На глезена на Джулия имаше пеперуда в синьо и оранжево. Имаше и гривничка за глезен, която представляваше цветни мъниста, нанизани като цветчета.

— Много е красиво, Джулия — каза Алан. — Племенницата ми е най-готиното момиче на плажа.

— Алан — Даян не можа да овладее вълнението в гласа си. — Би ли направил електрокардиограмата, моля те?

Той кимна и включи апарата. Уредът избръмча и почти веднага се появи разпечатката. От машината излезе дълга бяла лента, покрита с черни линии. Приличаше на касова бележка от магазин за хранителни стоки. Алан забеляза, че майката се опитва да ги разчете, наклонила глава на една страна.

— Успокой се — каза й.

Тя тежко въздъхна.

— Съжалявам — извини се той. Беше не по-малко притеснен от нея.

Ръцете му се бяха изпотили, докато държеше дългия лист хартия. Разгледа графиката и се опита да открие някакви промени. Предишните електрокардиограми на Джулия бяха в картона й, но той ги познаваше достатъчно добре, за да направи сравнението и без да ги гледа. Имаше шум, неопределен звук.

— Какво показва? — попита Даян.

— Чакай малко — отговори той.

Джулия лежеше на масата и гледаше възрастните. Тя стискаше ръцете си. Стискането на ръцете е често срещано при момичетата със синдрома на Рет. Това е генетично заболяване и засяга предимно момиченца — но когато Алан видя, че Джулия извива ръцете си, се почувства безпомощен, сякаш тя изразяваше отчаянието си.

— Виждаш ли нещо? — попита Даян, когато той изключи апарата.

Алан смъкна очилата си и погледна над тях миниатюрните линии. Разгледа дългата лента. Даваше си сметка, че е долно от негова страна точно в този момент да се вълнува от близостта й. Разчитаха електрокардиограмите на Джулия, а той се опиваше от аромата на косата и кожата на Даян.

— Ако не кажеш нещо — предупреди тя, — ще изкрещя. Няма да се въздържа.

— Не виждам съществени промени — отвърна той и усети, че тя се обляга на него. Той потупа листа с ръка, а тя погледна по-отблизо. — Тук може би има нещо, но не съм сигурен. Ще го изпратя по факса в Провидънс, за да го види Барбара Холмс.

— Какво „нещо“? — попита Даян, хванала Джулия за ръката, без да се отдалечава от Алан. Стоеше между него и детето, докосвайки и двамата.

— Съвсем леко отклонение от нормата — отвърна той.

— Току-що каза, че няма съществена промяна.

— Точно това означава „съвсем леко“ отклонение.

Даян беше с блуза без ръкави на бели и жълти карета. Голата й ръка беше почерняла и се бяха появили лунички. Алан усети топлината й през синята си риза. Имаше желание да се наведе и да целуне голото й рамо, но тя толкова бързо се отдръпна, че той внезапно усети хлад.

— Аз не съм лекар — заплашително отвърна тя, наведе се над Джулия и започна да отлепва лепенките от кожата й.

— Знам.

— Не ми е приятно, когато се отнасяш така снизходително — изрече тя с треперещ глас. — Наясно съм с разликата между „съществен“ и, „съвсем лек“. Но каза, че ще изпратиш по факса резултатите на доктор Холмс, а не би го направил, ако всичко е наред.

Алан я гледаше как нежно изтрива гела от кожата на Джулия. Ползваше меки кърпички, като съвсем леко и внимателно избърсваше, защото не искаше да нарани дъщеря си или да остане гел по нея. Намокри малко памук с топла вода и избърса останалия гел. Не взе грубата хавлиена кърпа, а подсуши гърдите на Джулия с парче марля. Раменете й бяха напрегнати.

— Даян. — Алан искаше тя да се обърне.

Тя само поклати отрицателно глава и продължи да почиства Джулия.

— В никакъв случай не бих се отнесъл снизходително с теб — каза той и усети напрежение в гърлото. — Никога.

Тя сви рамене. Каза, че не е лекар, но познаваше кабинета му по-добре от Марта. Беше правила такива медицински процедури на Джулия, които биха уплашили повечето хора без медицинско образование.

Алан я хвана за раменете и я обърна към себе си. Тя се възпротиви и той разбра, че не иска да го погледне. Тя наведе глава и заби поглед в пода. Косата й беше с цвета на чисто злато и блестеше на светлината. Ухаеше на цветя и на море. Сърцето на Алан биеше толкова силно, че той не смееше да проговори.

— Тревожа се за Джулия — промълви той.

Тя рязко вдигна глава. Погледна го умолително с дълбоките си сини очи. Така му се искаше да поеме болката и страха й върху себе си.

— Винаги ще се притеснявам, когато става дума за Джулия — продължи той. — Ти също. Това е неизбежно, след като е част от нашия живот.

— А изследването…

Ръцете му бяха върху раменете й. Желаеше да я притисне до себе си и да я целуне. В моменти като този си даваше сметка, че е твърде пристрастен, за да лекува Джулия, че би трябвало да я прехвърли на друг лекар, който не е толкова близък с тях. Но не можеше да го стори. Никога нямаше да изостави нея или Даян. Той се прокашля.

— Резултатите не са окончателни — каза. — Няма нищо конкретно, няма ясни индикации. Живеем в сивата зона, където винаги сме се намирали с Джулия. Да вземаме с пълни шепи това, което ни се дава, и да се радваме на всеки миг, прекаран с нея. Всяка минутка…

— Толкова много се нуждая от нея — прошепна Даян.

— Знам — отвърна той.

— Давам си сметка колко ми е нужна едва когато дойдем тук. Едва когато се изправя пред мисълта, че някой ден ще я загубя.

— Тук ли си мислиш за това?

Стомахът му се сви. Винаги се е смятал за покровител на Джулия, за лъча надежда на Даян. Винаги се бе опитвал да им помогне. През най-тежките периоди винаги бе на разположение — беше отменял ангажименти, пропускал конференции, отказвал покани.

— Да — отговори Даян и преглътна. — Тук научаваме новините. Каквито и да са те, тук ги чуваме за пръв път.

— Имало е и добри. — Погали я по гърба и се опита да овладее собствената си паника, тъй като искаше да го види в различна светлина. Той гласът на съдбата ли беше? Дали, когато го погледнеше, виждаше олицетворението на най-лошото, което би могло до се случи с Джулия?

— Хората ми задаваха въпроса „защо“? — каза Даян. — Защо реших да я задържа. Щом научих за състоянието й от изследванията на околоплодните води, можех просто да направя аборт. Трябваше да избирам между нея и съпруга си.

Тялото му се напрегна. Прегърнал Даян, той си представи брат си някъде из моретата, без да има ни най-малка представа за всичко това.

— Задаваха ми този въпрос. Представяш ли си?

— Хората невинаги мислят, когато говорят — отвърна Алан.

— Не че бях чак толкова добра и благородна — продължи Даян. — Не бях смела, въпреки че хората твърдяха обратното. Толкова се страхувах…

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Да имам дъщеря. Цял живот съм искала да имам дъщеря. Много се боях, че няма да имам друг шанс. Когато бях малка, много обичах куклите. Непрекъснато си играех с тях и карах майка ми да ми купува истински памперси и бебешки дрешки. Баща ми им направи люлки. Имах къщичка за игра…

— Онази, която Емет ти е построил? — Вече беше чувал тази история.

— Да — отговори тя. — Беше прекрасна и стоеше в стаята ми. На прозорците имаше сандъчета с цветя, а на вратата бе поставен истински звънец, свързан с батерия. Все в нея си играех. Татко я направи по модел на една къща тук в Хоторн, любимата ми. Представях си как ще порасна и ще имам деца. Как ще живея щастливо в подобна къща.

— И ти наистина си родила дете.

— Джулия — изрече Даян и се отдръпна от него. Той се пресегна с намерението да я привлече отново към себе си, но тя се беше обърнала към дъщеря си. Продължаваше да говори, но той трябваше да се приближи, за да я чува, защото гласът й бе тих. — Не можеш да избираш децата си. Ако не бях родила Джулия, кой знае дали щях да имам друго дете? Джулия е моя.

— Даян…

Изглежда, не го чуваше. Прегърна Джулия и я притисна силно към себе си.

— Тя е моя, а аз съм нейна. Но не ми говори за Ада, Алан. Не ми казвай, че се намираме в преддверието на Ада.

— Добре.

— Преизподнята е за децата, които не могат да отидат в Рая. Не е за Джулия.

— Права си. Раят е за хора като Джулия — съгласи се Алан.

— Обичам те — прошепна Даян на дъщеря си. Огромните очи на момичето блуждаеха по лицето на майка му. То вдигна ръце и докосна устните и брадичката на Даян.

— Аз също. — Алан пристъпи напред и сложи ръце върху раменете на племенницата си. Джулия обърна глава и широко се усмихна. Даян продължи да я люлее. Помисли си, че той говори само на Джулия. Не подозираше, че думите му се отнасят и за двете.

— Искам да я заведа някъде — каза Даян.

— Къде?

— На екскурзия. Да види малко свят. Можем ли да го направим?

— Ами… — Бе объркан от идеята й. — Ако отсядате близо до големи градове, където има добри болници. За всеки случай. Къде смяташ да ходите?

— Няма да е в Дисни Уърлд — отвърна Даян и хвана ръката на дъщеря си. — Знам само, че ще е на някое красиво място.

От високия прозорец на кабинета му се виждаше град Хоторн, който блестеше на слънцето. Пристанището беше доста натоварено, пълно с платноходки, траулери и спортни риболовни корабчета. Големите бели къщи бяха наредени покрай брега и той се запита коя ли от тях е вдъхновила бащата на Даян. Марта му позвъни и му каза, че го е търсила Бетина Горей — помолила да се срещнат направо в театъра вместо в дома й.

— Промяна в плановете — обясни той на Даян. Тази вечер имаше среща и внимателно я наблюдаваше, за да види дали ще открие признаци на интерес или ревност.

— О! — Тя започна да облича Джулия. — Извинявай, че ти отнехме толкова време. Знам, че имаш да преглеждаш още пациенти…

— Не исках да кажа това — обясни той.

Но тя побърза да си тръгне.

* * *

Алан често говореше за странностите в състоянието на Джулия, но на път за вкъщи Даян си даде сметка за странностите в собственото си поведение. Няколко дни преди прегледите на Джулия започваше да се притеснява. Получаваше главоболие, не можеше да спи, ставаше сприхава. Напрежението нарастваше. Лежеше будна и си представяше, че ще чуе възможно най-лошите новини. В кабинета на Алан вече се чувстваше като развалина. Ако кажеше дори и няколко общи приказки, й идеше да му откъсне главата. А той не го заслужаваше. Щом прегледът свършеше, й се искаше да запее.

В момента беше сама в колата с Джулия, стъклата бяха смъкнати и радиото свиреше. Тя можеше да се протегне назад и да докосне ръката на дъщеря си. Беше лято, те бяха заедно; чувстваше голямо облекчение, сякаш са отменили присъдата им. Това беше особеното в поведението на Даян — напрежението изчезваше, щом излезеха от кабинета на Алан. Мислеше си за бялото знаме, за капитулацията, за която си мечтаеше. Де да можеше да престане да обвинява Алан.

Като се прибраха, заведе Джулия в ателието. Ейми седеше на бюрото й и щом влязоха, подскочи.

— Сърдиш ли ми се? — попита момичето. — Исках да напиша писмо.

— Можеш да използваш бюрото ми, когато поискаш — отвърна Даян. — Нямам нищо напротив.

— Пиша писмо — повтори Ейми.

Даян се усмихна, защото знаеше, че тя очаква да я попита на кого пише. Все пак го направи.

— На баща ми — отвърна гордо момичето. — Той е моята сродна душа.

— Четеш „Ан от имението Грийн Гейбълс“ — отбеляза Даян.

— Говорих и с Лусинда. Тя каза, че разговаря с Емет, макар че е починал. И реших да напиша писмо на баща си.

— Наистина, защо пък не. — Даян сложи Джулия в столчето й.

— Няма нищо по-хубаво от това да общуваш със сродната си душа — заяви Ейми и отново взе химикалката. — Този, който най-много те обича, те познава най-добре. Бас ловя, че баща ми знае всичко за мен, но все пак имам да му казвам някои неща. Как е Джулия?

— Добре е — отвърна Даян и отмести косата от лицето си.

— Ще разкажа на татко за нея. Как е доктор Макинтош?

— И той е добре.

— Той е сродната ми душа тук на Земята. Вие с Джулия също. Но баща ми ме познава от най-дълго време и имам да му казвам много неща. Коя е твоята?

— Моята какво?

— Твоята сродна душа — поясни Ейми.

— О! — възкликна Даян. — Майка ми, предполагам, ти, Джулия.

Хвана се, че мисли и за Алан, и усети, че се изчервява.

— Хъм. — Ейми приглади листа хартия и започна да пише. От начина, по който летеше химикалката по листа, Даян разбра, че наистина има много неща да каже на баща си. Кой знае защо се чувстваше неспокойна, като гледаше Ейми. Думите се лееха, сякаш сърцето й е било пълно и тя най-сетне е открила човека, с когото може да сподели. Даян от много време не беше споделяла така с никого и дори не знаеше откъде да започне. Представи си, че Алан я слуша, и беше сигурна, че той ще държи ръката й през цялото време. Беше изморена и реши да си почине на кушетката. Пружината изскърца и стресна Стела. Тя беше на поста си до леглото и се взираше под него.

Даян заспа. Сънува как Алан я държи сред вълните, как Тим й се хили от корабчето, как Джулия лети като ангелче със спусната златисторуса коса. Гласът на Ейми я изтръгна от тези сънища.

— Даян! — прошепна момичето. — Събуди се. Трябва да видиш това!

Даян отвори очи. Веднага погледна Джулия, но тя беше добре, седеше изправена и махаше с ръце. Ейми сякаш беше замръзнала на бюрото и се боеше да помръдне. Но се усмихваше и сочеше пода.

— Това е Орион! — прошепна.

Даян легна на една страна и погледна. Кученцето излизаше изпод леглото. Тя виждаше черното му носле. Мокро и потрепващо се показваше изпод кувертюрата. Вместо да се отдръпне назад, Стела се приближи. Сякаш искаше да успокои кученцето, че няма нищо страшно. Беше невероятно смела. Мустачките й помръднаха, а розовото й носле докосна неговото.

— Той излиза! — прошепна Ейми и сключи ръце.

Знаеха, че през нощта той излиза да се нахрани и да използва котешката тоалетна на Стела, защото бяха намерили доказателства. Но до този момент Орион се боеше да се покаже, когато в стаята имаше хора. Гърлото на Даян се сви, като си помисли какъв ли ужас го е накарал да се завре толкова навътре под леглото.

Джулия въздъхна. Орион изскимтя, а Стела изписка. Даян се усмихна на Ейми, но когато пак погледна кученцето и котката, сърцето й се сви. В първия момент си каза, че причината е в това, че кученцето е било малтретирано, но знаеше, че не е само заради това. Тези създания си бяха допрели носовете. Стела, боязливата котка на Даян, беше примамила битото кученце да излезе на светло.

— Тя го накара да излезе! — възторжено каза Ейми.

Даян внезапно осъзна каква е причината сърцето й да се свие. Виждаше с очите си на какво е способна любовта — правеше уплашените зверчета смели, даваше вяра на обезверените същества. Орион излезе бавно и предпазливо. Стела отстъпи назад, за да му направи място да мине. Той се изтръска, сякаш току-що е излязъл от морето. Даян винаги бе мечтата за такава любов — любов, която кара едно наранено куче и коте да станат сродни души.

— Добро момче. — Ейми протегна ръце. — Помниш ли ме? Аз ти давах сиренето.

— И те спаси — добави Даян. Тя беше по-близо до него, кученцето я лизна по ръката и се отдръпна назад.

— Ела, Орион — повика го Ейми и на Даян много й се искаше кученцето да отиде при детето. — Ела, момчето ми.

Орион отиде при Джулия. Подуши пръстите на краката й, петите, глезените. Стела беше плътно зад него и заставаше неподвижно, щом се обърнеше назад. Джулия размахваше ръце над кучето, като че ли го благославя. От вратата духна ветрец и Орион отиде там, вдигна нос да помирише света.

— Не ме иска! — разочарова се Ейми. — Не ме помни!

— Почакай, Ейми — успокои я Даян. Усещаше нетърпението й, страха й, че ще бъде отхвърлена. Много често самата тя се бе чувствала така и си мечтаеше Тим да обърне корабчето и да се върне у дома. От този спомен стомахът й се сви. Спомни си как се беше почувствала, когато загуби мъжа, когото смяташе за своя сродна душа.

Орион много бавно се обърна към Ейми. Застана срещу нея и дълго я гледа. Може би тя му напомняше за побоищата, за ужасния живот при Бъди. Може би мирисът й му напомняше за ужаса, който беше изживял. Даян видя, че устните на Ейми треперят. Детето протегна ръце.

Орион прекоси стаята. Движеше се предпазливо и беше нащрек. Момичето продължаваше да стои с протегнати ръце. Той помириса пръстите му. Приближи се още малко и лизна ръцете й. Ейми тихичко плачеше. Тя позволи на кучето да й близне ръцете, а после то й позволи да го погали по главата.

„Любовта е чудо“ — помисли си Даян. Тя лежеше и наблюдаваше любовта около себе си. Кученцето сложи глава в скута на Ейми, а тя зарови лицето си във врата му. Даян помаха с ръка на Джулия и си представи, че и тя и маха. Сродните души оставаха заедно. Помагаха си във всичко — и в добро, и в зло. Даваха си сметка, че любовта е чудо, което се случва по всяко време.

Затвори очи и си помисли за този от братята Макинтош, който бе останал. Днес бе твърде строга с него, както много често постъпваше. Въпреки това той все още бе тук. Сети се, че тази вечер той има среща. Запита се какво ли означава тази ревност, която изпитваше към жена, която никога не е срещала, жена на име Бетина Горей.

Кучето излая тихо и без да отваря очи, Даян чу Ейми да казва:

— Сега това е твоят дом, Орион. Не бива да се страхуваш!

Към следващата част или към съдържанието

Луан Райс Звездите водят към дома (14)

Метаданни

Данни

Звездите водят към дома

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четиринайсета глава

Луан Райс
Звездите водят към дома (14)