Луан Райс
Звездите водят към дома (12)

Дванайсета глава

В сапфиреносиния залив имаше многобройни малки островчета с островърхи борове. Тъмните, високи дървета стигаха чак до скалистия бряг. В тази част на Мейн морето изведнъж ставаше дълбоко, нямаше плитки плажове с пясъчна ивица. Там бреговете представляваха стръмни скали, а водите бяха много дълбоки. Имаше повече омари, отколкото Тим Макинтош можеше да улови. „Афродита“ се носеше по водата толкова близо до брега, че той чуваше как лосовете дъвчат лаврови листа.

Издърпа коша, хвърли в кошницата дванайсет големи омара, сложи нова стръв и пак го метна във водата. После отиде да провери и другите кошове. Неговите шамандури бяха в бяло и червено. Трябваше да се съсредоточи, та да не обърка цветовете. Тим пътуваше на запад, като по пътя подписваше договори за работа с различни компании за ловене на омари, всяка от които имаше собствени цветове. Ловеше омари, плащаха му за тях и продължаваше нататък. Чергарският живот на ловец на омари, който водеше, напълно го задоволяваше. Това, че непрекъснато бе в движение, му помагаше да не мисли за миналото. Отдаването на подобни мисли бе пагубно за него. Предпочете да гледа околния свят, а не вътре в себе си — гранитните скали, синьото море, искрящото море, стадото китове, самотния орел, който се рееше в небето. Трябваше да се справя с ежедневни проблеми — нивото на горивото, скалистия бряг, счупената лебедка, ниското налягане нагоре по брега.

Засега Тим щеше да остане на остров Елк. Това беше много приятно място с тихи хора. Заплащането беше горе-долу добро — Дърк Кроуфорт беше стиснат също като другите собственици на кораби, за които бе работил. Дърк осигуряваше кошовете за лов, което според него му даваше право на седемдесет и пет процента от улова на Тим.

И какво от това? Тим нямаше семейство, което да издържа. Спеше на корабчето, хранеше се сам „Афродита“ беше неговият дом. Тя беше и неговото семейство, съпруга, неговият единствен другар. Тим Макинтош се беше отказал от истинските неща в живота, така че трябваше да се примири с това, което имаше. Корабчето си го биваше. Приютяваше го на топло през нощта. Лягаше си в каютата, слушаше как „Афродита“ скърца и трака, как вълните се плискат в корпуса на кораба и се оставяше да го приспят.

Корабът се грижеше за него.

Това получи, кръщавайки го на богинята на любовта. Купи го, когато се ожениха с Даян. Тя го беше насърчила да купи ново корабче. Алан му даде парите за капарото. Емет и Лусинда му заеха останалата част от сумата. Тим беше на върха на щастието. Не беше най-умният на света, но не беше и глупав. Ако това корабче не беше дар на любовта, то тогава какво беше? Кръсти го „Афродита“, понеже искаше да им благодари, а го биваше много в милите жестове.

Издърпа последния кош за деня. Ято кресливи чайки го следваха. Загледа се в старата ферма за гъски. Мръсни гъски се клатушкаха по осеяното с камъни поле, а възрастен мъж и младо момче вървяха по пътеката към плевнята. Бялата къща беше малка и красива и Даян щеше да я хареса. Ако беше тук, щеше да я снима, за да я превърне в къщичка за игра.

Тим поклати глава и се загледа в морето пред себе си. Мислите за Даян не му се отразяваха добре. Това, че чуваше гласа й през нощта в корабчето си, беше достатъчно мъчително за него и без да избира къщи, които тя да копира. Очакваше да види дъщеря си, която играе в къщичка, направена от майка й, да я чува, че го нарича „татко“, и си представи, че я прегръща.

Ловците на омари бяха известни с това, че не се подчиняваха на правилата, но според Тим имаше няколко, които не можеха да се пренебрегнат. Мъже, които не познават собствените си деца, нямаха право да мечтаят за тях. Същото се отнасяше и за тези, които бяха напуснали съпругите си. Нямаха правото да им се обаждат, да им изпращат картички за рожден ден и да ги молят да ги приемат отново. Не биваше да се самосъжаляват и да се питат какво е можело да бъде.

Те можеха единствено да вървят напред. Морето беше добър другар. То го движеше напред, караше го да бъде нащрек. Вълните и теченията, бурните води, лошото време, несигурното небе не му позволяваха да се отпуска. Другите хора водеха различен начин на живот. Живот на семеен човек, за който Тим не знаеше много. Беше опитал да живее така, но откри, че това не го удовлетворява. Никой не му бе казвал, че любовта е трудно нещо. Баща му беше ловил риба до смъртта си, а майка му бе починала пияна, преди да успее да му даде някакви напътствия. Брат му Алан също беше чергар, макар и да не го осъзнаваше. Имаше болницата и пациентите си. Притежаваше къща в Хоторн. За Тим това беше равнозначно на ловенето на омари и „Афродита“. Те бяха нещо, с което да се занимава, и място, където да се подслони, когато искаше да се усамоти. Въпреки всичките си дипломи и Алан беше неудачник като всеки друг. Нийл липсваше на Тим. Понякога имаше чувството, че Нийл — пораснал, а не осемнайсетгодишното момче, което беше, когато почина — е до него на мостика на корабчето. Сякаш беше свидетел на всичките му издънки в живота, сякаш го обичаше толкова много, че беше готов да му прости всичко. Неща, които Алан никога нямаше да прости и да забрави.

Тим хвана щурвала и се замисли за брат си и Даян. Те се познаваха отдавна, още преди да се появи той. Бяха излизали само веднъж, но за Алан това не беше обикновена среща. Тим не трябваше да се заблуждава. Алан реши да омаловажи значението на тази среща в името на добрите отношения с брат си, но сигурно вече е бил влюбен в нея. Наставленията му да се държи добре с нея, да бъде добър съпруг не бяха думи на по-голям брат. Тим никога не го бе виждал да се държи така с жена. А след това Тим отведе Даян, просто ей така. Без да се интересува от чувствата на брат си, а може би точно заради тях постъпи така. Съперничеството между братя, братска конкуренция… Опита се да опише с хубави думи това, което се бе случило, но стомахът му се сви.

Чу звънчето на шамандурата. Градът се намираше точно пред него, зад вълнолома. Тим видя, че знамето на пощенската станция се развява. Червено, бяло и синьо. Знамето на Съединените щати. Като го видя, усети, че нещо го задушава. Знамето го накара да се почувства част от нещо голямо. Беше се отказал от семейството и от дома си, така че му оставаше само Родината.

Скоро щеше да напусне и нея за известно време. Щом си тръгнеше от Елк Айлънд, щеше да се отправи на север към Канада. Имаше нужда от реален приятел, не от призрака на Нийл или гласа на корабчето си. Това чувство се засили някъде през пролетта — нуждата да поговори с човешко същество, което го познава добре. Затова реши да отиде до Нова Скотия и да се види с Малахи. Сега обаче трябваше да продаде омарите и да си вземе парите. Все още изплащаше заема за корабчето. Всеки месец, където и да се намираше, изпращаше запис по пощата за двеста долара на Лусинда. Досега й беше върнал двайсет и шест хиляди и четиристотин долара. До края на годината щеше да се разплати с нея.

Чудеше се какво ли си мисли тя като получава записите с пощенско клеймо от целия североизток. От уважение към Даян той изпращаше записите на майка й в библиотеката, за да не й се налага да отваря пощенската кутия и да вижда неговия почерк. Смяташе, че си има достатъчно грижи с детето. Нямаше нужда да й се напомня, че Тим Макинтош все още обикаля моретата.

* * *

Ейми беше останала сама с Джулия в ателието. Даян й беше поверила тази голяма отговорност, докато изтича до къщата за няколко минути. Ейми се опитваше да научи Джулия да рисува. Държеше син молив в ръката на Джулия и го плъзгаше леко по хартията. Рисуваха Стела, която пак се беше свила до леглото и чакаше Орион да се покаже.

— Котките не са сини — обясни момичето на приятелката си. — Сигурна съм, че го знаеш и се чудиш защо използвам син молив. Правим го единствено защото синьото е по-красиво от сивото и кафявото и мисля, че…

Внезапно Стела наостри уши. Скочи на шкафа и се скри в кошницата си. Ейми погледна към вратата и видя, че Амбър стои там.

— Чук, чук — каза посетителката.

Момичето замръзна на мястото си.

— Няма ли да ме поканиш?

— Ъ-ъ… — измънка Ейми. Беше като парализирана. Не искаше да я пуска. Ами ако я попита къде се губи? Не желаеше да й обяснява, че известно време ще живее тук. Амбър обаче не чака да я поканят. Отвори вратата и влезе. Носеше панталон и потниче. Презрамките на сутиена й се показваха толкова много, че Ейми се изчерви като домат. Щом Амбър пристъпи напред, Ейми застана пред Джулия.

— Коя е тази? — попита Амбър.

— Не би трябвало да си тук.

— Къде се загуби, по дяволите? Звънях поне трийсет пъти. Майка ти не вдига телефона и въобще нямаше да те открия, ако Бъди не беше казал на бащата на Дейвид, че си избягала.

— Хъх — измънка Ейми, изненадана, че Дейвид и Амбър се интересуват къде е. Не й стана неприятно, че са си помислили, че е избягала, въпреки че това не беше съвсем вярно. Нямаше достатъчно смелост, за да избяга, но предпочиташе да си мислят така.

— Защо избяга тук, за бога? — попита Амбър и понижи гласа си. — Според мен вещиците и идиотчетата не са особено забавни.

— Млъкни, Амбър — извика тя.

— Нека да погледна — каза Амбър, опитвайки се да заобиколи Ейми.

— Престани.

— Хайде, де. — Тя сграбчи Ейми за раменете и я блъсна. После започна да се смее. Ейми хвана слабите ръце на Амбър и я избута, опитвайки се да не й позволи да се доближи до Джулия. Не че Амбър бе красива — очите й бяха твърде приближени, имаше пърхот, а на шията й се виждаха две бенки, които приличаха на картофени очички.

Ейми се стресна и паникьоса от настойчивостта на Амбър, която се опита да надникне зад нея. След това се престори, че се спъва. Когато Ейми се опита да я хване да не падне, тя я избута настрани.

— Господи! — възкликна Амбър. Зяпаше Джулия с отворена уста. — Та това е дете? Как си мърда главата?

— Остави я на мира — каза Ейми.

— Това момиче ли е? — попита Амбър. — Изглежда като изкуствена. Сякаш е робот или нещо такова, как си мърда главата и ръцете. Като навита на пружинка. Боже мой, Ейми!

— Глий! — извика Джулия. Тя протегна ръце и погледна Ейми право в очите, сякаш искаше тя да я защити. Гърлото й се сви. Коленичи и прегърна приятелката си.

— Ти я докосваш? — учуди се Амбър. — Ейми, какво ти става? По цялото й лице има фъстъци.

— Не ти ли хрумва, че може да те чуе? — попита Ейми и прегърна Джулия. Беше виждала как го прави Даян. Не можеше просто да я стисне в прегръдките си. Сърцето на Ейми биеше лудо и тя усещаше дъха на Джулия по бузите си.

— По дяволите — каза Амбър и се наведе. — Тя разбира ли? Не знаех…

— Въобще не помисли за това, нали?

— Съжалявам — отвърна Амбър.

— Гла-а-а-а — обади се Джулия, заровила лице в шията на Ейми.

— На колко години е?

— На единайсет.

— Шегуваш се…

Ейми нищо не каза. Искаше й се да удари с глава плоския корем на Амбър и да я изхвърли навън, но не желаеше повече да разстройва Джулия. Преди малко тя дишаше много тежко, сякаш иска да издуха перце, паднало на носа й, но вече се бе поуспокоила.

— Как се казва? — попита Амбър.

Ейми се поколеба:

— Джулия.

— Аха! Здравей, Джулия.

Ейми усети, че щом чу името си, Джулия се поотпусна. Мускулите й се отпуснаха, сякаш разбираше, че човекът, изрекъл името й, трябва да е приятел. Ейми осъзна, че Джулия няма врагове. Сигурно си мислеше, че всеки, който произнесе името й, е добър човек.

— Га-а-а — обади се Джулия.

— Нека да я поздравя. — Амбър се опита да отстрани Ейми от пътя си. — Хайде, де. Дойдох чак дотук да те видя. Това е най-малкото, което можеш да направиш за мен.

— Върви си, Амбър — каза Ейми.

— Хей, аз съм ти приятелка. Ти избяга, а аз дойдох да те видя. Тук е много хубаво. Не те виня, че избяга от пиянството на Бъди. И той е като бащата на Дейвид. Не знаят кога да спрат. В петък откраднахме шест бири от баща му. Беше толкова пиян, че си помисли, че той ги е изпил.

— Ти пиеш? — учуди се Ейми. Не знаеше защо, но сърцето й се сви. Какво я е грижа какво прави Амбър? Двете бяха толкова различни. Но я безпокоеше това, че някой на нейната възраст може дори да се докосне до алкохол, след като вижда до какво води той.

— Няколко бирички — отвърна другото момиче — не може да се нарече пиене. Не и както те пият. Тази вечер ще си правим купон на плажа. Ако искаш ела и ти.

— Гли-и-и — обади се Джулия и започна да размахва ръце.

— Виждаш ли? Джулия ме харесва. Чуй я само. Нека я видя.

Ейми се отдръпна много бавно. Отмести русата коса на Джулия от лицето й. Големите очи на Джулия шареха насам-натам и тя се усмихна толкова широко, че всичките зъби й се видяха.

— Хубава усмивка — каза Амбър.

— Наистина — съгласи се Ейми.

Загледа се в Джулия. Тя беше във възторг от Амбър. Беше вперила поглед в нея и най-вече във висящите й сребърни обици.

Джулия беше много по-красива от Амбър. Беше нежна, приличаше на ангел, а очите й бяха одухотворени. Като видя как Амбър й се усмихна, Ейми си помисли, че и тя има добро сърце.

— Поли иска ли солетка? — подигравателно се изхили Амбър.

— Га-а-а — каза Джулия.

— Добра птичка, добър хуманоид. А сега кажи: „Заведи ме при господаря си…“ — Амбър избухна в смях.

Ейми скочи и я изблъска. Зашлеви й такъв шамар, че сякаш я удари гръм.

— Махай се! — каза й. — Махай се и никога повече не идвай тук.

— Глупава кучка — изкрещя Амбър и разтри бузата си. — Знаеш ли, че си пълен боклук? Нищожество, Мислиш, че не знаем за сцената на паркинга за каравани?

— Не живея на паркинг за каравани! — изкрещя Ейми.

— Все едно, че живееш. У вас е същата кочина. Майка ти вечно спи, толкова е мързелива. Прилича на старица в старчески дом, която лежи в смрадливите чаршафи. Питала ли си се някога защо престанах да идвам у вас?

— Не — треперейки, изкрещя Ейми. — Бях твърде радостна, за да се запитам!

— Да. Ами, защото у вас вони ужасно. Всички го казват. Всички! Все едно майка ти се е наакала в леглото и се е въргаляла в него. Нищо чудно, че тук ти харесва. Мирише на същото.

— Махай се! — извика Ейми. Беше се задъхана и плачеше.

— Ти и идиотчето си приличате много по тези неща — бащите ви и миризмата.

— Какво за баща ми? — попита Ейми. Мисълта за него й даде сили.

— Баща й я е изоставил. — Амбър посочи с палец Джулия. — Родителите ми се отнасят с мен като с голяма и ми разказаха неща, за които си твърде малка. Баща й зарязал майка й и заминат за дълго в морето, без дори да види изоставащото в развитието си дете. Умен човек. Твоят баща, от друга страна…

— Удави се — каза Ейми.

— Знам.

Амбър се захили и тя усети, че сърцето й пак заби лудо.

— Знаеш ли защо се е удавил?

— Амбър, недей — умолително изрече Ейми.

— Бил е пиян, също като Бъди. В кораба му е имало голямо шише алкохол, което е изпил до дъно. С такава дъщеря като теб кой би го упрекнал? Не е ли логично? С мързелива майка и баща пияница ти си просто отвратителен боклук.

Ейми се втурна към Амбър и я събори на земята. Сълзите я заслепяваха. Сърцето й се беше свило от ярост, която я изгаряше отвътре и караше кръвта й да кипи. Джулия плачеше. Ейми долавяше страх и болка в гласа на приятелката си. Представи си как прекрасният й баща потъва с кораба си и й се искаше да изтръгне самодоволството от жестокия глас на Амбър.

Изведнъж усети, че Даян я хваща откъм гърба.

— Ейми, престани — казваше й тя. — Престани, скъпа.

Остави се Даян да я дръпне назад. Хвърли се в обятията й и се разрида от отчаяние. Даян я прегърна силно за момент, но нещата, които наговори Амбър за Джулия, не излизаха от ума на Ейми. Освободи се от прегръдката на Даян и се опита да сдържи сълзите си. Наведе се над Джулия — по лицата и на двете се стичаха сълзи.

— Добре ли си? — Даян попита Амбър и й протегна ръка, за да й помогне да се изправи.

— Не! — изпищя тя. — Тя ме блъсна! Нахвърли се върху мен като луда и…

— Е — каза жената и поизтупа дрехите й, — може би някой ден ще поумнееш и ще разбереш, че да разпространяваш лъжи за бащите на хората не е много полезно за здравето ти.

— Ти не… — заекна Амбър. — Не е редно да я защитаваш. Ти си възрастният човек тук! Не видя ли какво направи? Виждаш ли това? — Вдигна ръка и показа, че е ожулила лакътя си.

— Да, виждам — отвърна Даян е най-ледения тон, който Ейми бе чувала от нея. — И ми е много мъчно за теб.

* * *

Целият залив бе обагрен в тъмнозлатисто. Облачета с огненочервени краища минаваха през залязващото слънце. Орлите — рибари отлитаха на запад над тръстиките и започваха вечерния си лов. Марта предаде на Алан, че Даян го е търсила и е споменала, че Ейми се е сбила със съседско дете. Щом прегледа последния пациент за деня, той отиде да види какво е станало. Като влезе в студиото, Даян и момичетата седяха до прозореца.

— Беше толкова жестока — каза Ейми.

— Така е — съгласи се Даян.

— Какво се е случило? — попита Алан.

Докато му разказваха, му стана горещо от гняв, но се опита да остане безпристрастен. Амбър де Грей беше негова пациентка. Веднъж спаси брат й, който щеше да се задуши с топче памук.

— Тя каза всичко това? — попита.

— При това се усмихваше — поясни Ейми — И се смееше, сякаш си мисли, че разказва страхотен виц.

— Ейми изтри усмивката от лицето й — обади се Даян, без да показва какво чувства, а погледът й срещна този на Алан. За миг останаха загледани един в друг и той усети топлотата на присъствието й.

— Баща ми не беше пияница… — прошепна Ейми и отново се разплака. — Въобще не приличаше на Бъди.

Седяха до прозореца и пиеха лимонада. Даян беше прегърнала с едната си ръка Ейми, а с другата Джулия. И двете още потръпваха от плач. Алан видя, че Даян притиска Ейми към себе си.

— Знам, че не е бил пиян — успокои я Даян.

— Не би направил такова нещо.

— Баща ти е бил добър рибар — каза Алан, седнал на купчина дъсчици. — Знам го от Тим. И не съм чул никой да казва, че той е виновен за потъването на кораба. Имали е силна буря. Тогава са се загубили още няколко кораба по източното крайбрежие.

— Не го познавах много добре — обади се Даян. — Тим познаваше много рибари, но аз не излизах често с тях. Но от това, което съм чувала да се говори, знам, че баща ти е бил добър човек.

Щом Даян спомена името на брат му, Алан усети болка в гърдите.

— Ръсел Брукс. — Ейми въздъхна тежко.

— Добър човек — повтори Даян.

Ейми отново въздъхна тежко:

— Тя излъга. Просто излъга.

— Някои хора лъжат — каза Даян.

— За съжаление — добави Алан.

Ейми сниши глас и се наведе по-близо до Даян, за да не чуе Джулия:

— Тя наговори такива ужасни неща за Джулия.

— Някои хора правят и това — обясни й Даян.

— За това как се движи — каза момичето. — Как изглежда тялото й.

Даян затвори очи и Алан видя, че гали Джулия по главата. Косата й беше като коприна. Костите й бяха толкова крехки. Беше съвсем дребничка. Даян прегърна Джулия: толкова обичаше детето си.

— Защо? — попита Ейми.

— Имаш предвид защо Амбър наговори всички тези неща ли? — попита Даян.

Детето поклати отрицателно глава. Когато заговори, гласът му трепереше.

— Не. Имах предвид защо Джулия е така.

— Има увреждания по рождение — обясни Алан. — Така се роди.

— Но защо? На хората им е много лесно да са жестоки с нея. Да я обиждат, да я оставят сама. Не искам никой да наранява Джулия.

— Знам. — Алан хвана ръката на Ейми.

— Знаеш ли — изрече Даян с тих и нежен глас, — мисля, че това не може да се случи. Никой не може да я обиди и да я нарани.

Беше махнала ръката си от рамото на Ейми и нежно прегръщаше Джулия.

Джулия затвори очи. Майка й я привлече по-близо до себе си. Лицето й бе бледо, а устните й се размърдаха, сякаш сучеше.

— Преди си мислех, че е възможно — продължи Даян и нежно галеше косата на дъщеря си. — Че може да се засегне от нещата, които говорят хората, от начина, по който я гледат. Но грешах. Не разсъждавах разумно.

— А сега как разсъждаваш? — попита Алан.

— По-ясно. — Даян отвори очи. Те бяха светлосини и внезапно лицето й се озари от усмивка. — Ейми много ми помогна. Тя е добра приятелка на Джулия. Харесва Джулия такава каквато е…

— Аз обичам Джулия — поправи я тихо Ейми.

— Майка ми всяка сутрин чете Библията — продължи Даян. — Милион пъти ми е казвала: „Хората гледат външността, а Господ гледа в сърцето.“ Казал го е Самуил. Ейми ми помогна да разбера думи те му. — Даян не спираше да люлее Джулия.

— Наистина ли? — попита Ейми с тъничък глас.

— О, да — отвърна тя и преглътна. — Определено.

Джулия заспа и се сви в обичайната си ембрионална поза.

Алан знаеше, че това е симптом на синдрома на Рет, но си представи, че тя иска отново да се върне в утробата на майка си, и усети, че гърлото му се стяга. Много обичаше игрите. Ейми се облегна на Даян. Слънцето беше залязло и откъм къщата се носеше уханието на гозбите на Лусинда.

Четиримата седяха мълчаливо и след малко котката на Даян излезе от кошницата си. Алан добре познаваше характера на котките, но за пръв път виждаше тази котка да прави това. Тя беше боязлива и саможива. Бавно слезе от шкафа и го гледа дълго и внимателно.

— Иска да се увери, че си безопасен — прошепна Ейми.

— Че си приятел — допълни Даян.

— Аз съм приятел. — Той погледна Даян в очите.

Гледаха как котката обикаля около леглото. Най-накрая се настани, като се сви толкова много, че стана колкото тостер. Вторачи се в процепа между кувертюрата и пода, сякаш чакаше или търсеше нещо. Сърцето на Алан биеше силно. Не знаеше защо, но изведнъж почувства, че и той чака същото нещо.