Луан Райс
Звездите водят към дома (10)

Десета глава

Един дъждовен ден няколко деца си играеха в бараката зад къщата на Ейми. Амбър беше откраднала цигари от майка си и всички пушеха. Ейми чу смеха и излезе да види какво става. Дейвид Багуел се правеше на тарикат — беше се облегнал на стената, а от устата му висеше цигара.

— Не бива да стоите тук — притеснено каза момичето.

— Изгони ни, де — отвърна Амбър.

— На Бъди никак няма да му хареса…

— Той е много готин — прекъсна я Дейвид. — Свири в групата на баща ми. Имаш късмет, че ти е втори баща.

— Те не са женени! — отвърна Ейми и направи кръст, който предпазва от вампири и зли сили. От дима й беше трудно да вижда. Приличаше на мъглива нощ, само че миришеше отвратително. Навън беше започнало да вали и дъждовните капки трополяха по ламаринения покрив. Тя съжаляваше тези деца за това, че пушеха. Знаеше, че край тях нямаше хора като Даян и доктор Макинтош, които да им покажат, че в живота има много по-хубави и полезни неща от това да си тровят дробовете с цигари.

— Самоубивате се — троснато изрече тя и се почувства неудобно от тона си. — Пушенето е вредно.

— О, върви си играй с идиотчето! — Амбър направи кръгчета от цигарения дим.

— Тя не е… — понечи да каже Ейми, шокирана и наранена.

— Обирай си крушите, кучка такава. — Дейвид смачка празна кутия от цигари и я хвърли по нея.

— Само един невежа би нарекъл някого с такива думи — отвърна Ейми, както Даян я бе научила.

— „Кучка“ означава женско куче — това си ти! — извика Дейвид, докато тя излизаше от бараката.

Когато мина покрай Дейвид, се опита да го съжали, но й дойде множко. През главата й минаваха мисли, от които я болеше. Докато тичаше под дъжда, се чувстваше обидена от това, че Дейвид я нарече „кучка“, бясна от това, което Амбър каза за Джулия, но най-вече се тревожеше за майка си. Снощи се беше случило нещо лошо зад затворената врата на стаята на майка й. Днес Ейми все още не я беше виждала, а вече беше три часът следобед.

Валеше като из ведро. Дворът се превърна в голяма локва. Тя знаеше, че мазето ще се наводни и Бъди ще бъде в още по-лошо настроение от обикновено. Ейми умееше да предугажда добрите и лошите му настроения. Беше разбрала какво го радва и какво го вбесява. В такъв момент се стараеше да не му се мярка пред очите. Но в каквото и настроение да беше Бъди в момента, Ейми щеше да види майка си.

Тя влезе в къщата мокра до кости. Събу гуменките си в кухнята. Сърцето й биеше бързо, сякаш влизаше в „къщата на духовете“ на панаира, кой го правеха по жътва. Къщата беше тъмна и тиха, каквато беше през целия ден. Кученцето изскимтя пронизително — това беше неговият страхлив поздрав.

Предишната вечер скандалът беше страхотен. Вечерта започна добре. Ейми, майка й и Бъди вечеряха в кухнята. Бъди беше в страхотно настроение. Бяха му платили и собственикът на някакъв бар го беше поздравил за хубавата музика. Най-много от всичко обичаше да е „върхът“, „голямата работа“. Беше се облегнал на стола, разперил ръце покрай стената зад себе си и им разправяше, че групата му ще стане по-добра от „Пърл Джам“, „Гънс енд Роузис“ или пък „Найн инч Нейлс“.

Бъди пиеше бира, а майка й бяло вино. Като видя, че Бъди пак си пълни чашата, Ейми усети, че стомахът й се свива на топка. Забеляза всички сигнали за опасност и разбра значението на всеки един от тях. Колкото повече пиеше Бъди, толкова по-лошо ставаше.

Най-напред майка й сервира пържени рибени хапки. Щом ги видя, той сви тънките си устни. Рибата, дори малките замразени хапки, му напомняха за бащата на Ейми и за това, че майка й е била омъжена преди. Но Бъди не каза нищо. Все още беше в прекрасно настроение, уверен, че бъдещият носител на наградите „Грами“ е по-добър от загубилия се в морето рибар.

След това майка й поиска да пуснат Джеймс Тейлър по средата на компактдиска на „Туул“. Музиката им не беше подходяща за вечеря — беше много шумна и неприятна, и майка й тихо попита дали някой има нещо против да послушат малко Джеймс. Бъди не възрази, но беше ясно, че не е във възторг. Той сви устните и очите си и те се превърнаха в малки цепки. Всичко започна от Джеймс Тейлър. Музиката му трогна майка й и тя отново се натъжи, а след това започна да разглежда албуми със стари снимки. Скоро седеше на дивана, гледаше снимки на бащата на Ейми и сълзите се стичаха по страните й.

На следващия ден Ейми отиде на пръсти до стаята на майка си и лекичко почука на вратата.

— Мамо? — прошепна. — Мамо?

Кучето изскимтя малко по-силно. Тя знаеше, че то не би се обадило, ако Бъди си е у дома, и събра смелост да отвори вратата. През дъждовните дни стаята на майка й беше най-тъмна. Бяха спуснати и щорите, и завесите. Майка й искаше да е напълно сигурна, че няма да влезе слънце в стаята. Дъждът барабанеше по покрива. Майка й се беше свила в леглото, сякаш цял ден не е помръдвала.

Ейми страхливо се приближи. В стаята миришеше отвратително не само на фасовете и бирата на Бъди, но и на тоалетна като памперсите на Джулия. В дома на Джулия този мирис беше някак си приятен, а тук беше непоносим. Не можеше да го обясни, но от този мирис й се прииска да разтърси майка си с всичка сила и да изкрещи колкото й глас държи. В същото време не смееше да се помръдне. Седна на края на леглото на майка си и не откъсваше очи от нея.

— Мамо? — прошепна. — Мамо, събуди се! Искам да те питам нещо…

Почувства се ужасно, че се страхува да събуди майка си. Кога започна да се чувства така? Когато Бъди се премести да живее при тях. Точно преди три години, четири месеца и две седмици. Точно тогава.

— Мамо! — извика Ейми малко по-силно.

Майка й простена.

— Три часът следобед е — каза Ейми. Предишната вечер й беше много мъчно за майка й, като слушаше как Бъди й крещи, като чуваше шамарите и писъците на майка си. Беше се завила през глава и се чудеше какво да прави. Можеше да повика полицията, някой съсед иди да заплаши Бъди с кухненски нож. Но не знаеше как да постъпи, какво би искала майка й, затова не направи нищо.

— Ох-х-х! — простена майка й.

— Мамо! — извика Ейми и усети, че гневът й се надига. Какво правеше нейната умна, красива, забавна майка в леглото посред бял ден? Би трябвало да рисува картина, да пише поема или да прави сандвич на Ейми.

— Ставай! — Ейми хвана майка си за раменете и я обърна по гръб.

Като видя лицето на майка си, почувства облекчение, но и отвращение. Нямаше никакви следи по лицето й — нямаше натъртвания и отоци както преди няколко месеца. Но щом майка й е добре, защо не е станала?

— Ейми, не можах да спя тази нощ — каза майка й. — Остави ме да поспя.

— Мамо, да тръгваме.

— Да тръгваме? — попита майка й.

— Да се махаме. Да се махаме далеч от тук.

Казвайки тези думи, Ейми изпита противоречиви чувства.

Щеше да й е мъчно за Даян, Джулия и доктор Макинтош — щяха да й липсват. Но с майка си щяха да избягат. Можеха да започнат начисто, да заживеят някъде другаде. Майка й щеше да се почувства по-щастлива, както преди Бъди да се появи. Можеха да си купят каравана като тази, която видяха на мястото за пикник, и да посетят красиви места, да видят каньони, планини и северни заливи, пълни с китове.

Но майка й просто лежеше и се взираше в тавана, докато ентусиазмът на Ейми нарастваше.

— Имаме пари — каза тя, имайки предвид сумата, която получиха от рибарските кораби на баща й. — Можем да се преместим някъде другаде! Мамо, толкова ще е хубаво. Ще избягаме от Бъди…

— Снощи не беше виновен Бъди — прекъсна я майка й. — Аз предизвиках кавгата.

— Не е вярно — възпротиви се Ейми. — Ти просто поиска да слушаме Джеймс Тейлър.

— Бях глупава и сантиментална. Отвращавам се от себе си, като се разрева така. Какво мога да очаквам другите да си помислят?

— Чух го да те удря — възрази дъщерята.

Майка й поклати отрицателно глава. Нима отричаше истината? Това толкова вбеси Ейми, че тя дръпна завивките и потърси синини по тялото на майка си. Ето — в горната част на ръката. Ужасен черно синкав кръг. Имаше синини и по гърдите.

— Ето. — Посочи ги тя.

— Ейми, не знаеш какво говориш. Върви да гледаш телевизия.

— Ако работеше, щеше да се чувстваш по-добре. — Ейми погледна майка си и помисли за Даян. Въпреки че постоянно трябваше да намества Джулия в инвалидната количка, да й сменя памперсите, да я храни, Даян намираше време да работи по цял ден. Понякога Ейми виждаше, че Даян страда не по-малко от майка й, но въпреки това не спираше да работи. Вместо да й е мъчно за майка й, в този момент Ейми почти я мразеше. Като я гледаше как лежи в леглото… Защо не стане?

— Знаеш, че сме добре финансово, Ейми — каза майка й. — Парите от корабите би трябвало да ни стигнат още дълго време.

— Не трябва да даваш на Бъди. За тъпата му бира.

— Нищо не разбираш.

— Той те използва — отвърна Ейми.

— Ш-ш-шт. Нищо не разбираш.

— Защо живеем с толкова подъл човек? — попита момичето. — Ние не сме лоши хора, нали? Аз ли сторих нещо лошо?

— Ейми, остави ме да поспя.

— Мамо — каза Ейми, а гърдите й щяха да се пръснат от сълзите, които сдържаше в себе си. Не чувстваше омраза, а само любов. Само любов, искаше й се да изрече, понеже се чувстваше страшно виновна, че за миг е намразила майка си, собствената си майка.

— Върви да гледаш телевизия — отчаяно и тъжно повтори майка й.

Ейми се опита да си поеме дъх. Майка й не забелязваше ли, че днешният ден не е като всички останали. Че тя цял ден си е у дома, вместо да отиде при Даян и Джулия? Ейми не й ли липсваше, когато не си беше у дома? Нищо ли не забелязваше? Но вместо да зададе тези въпроси, тя изплака и бързо излезе от стаята.

* * *

Във фонотеката на Даян имаше стара и романтична музика. Част от плочите беше още от родителите й, а други бяха песни, които бе слушала като девойка, пропилявайки дълги часове в мечти за момчета. Това бяха песни за копнеж, който никой не можеше да задоволи. Сега ги пускаше и ги пееше на Джулия — „Това момче е влюбено в теб“, „Сладка Каролин“, „Ако не за теб“, „Така изглежда любовта“.

Даян беше пуснала „Сюприймс“ и пееше с цяло гърло. Днес въобще не й се работеше. Този момент беше най-важният в отношенията между майка и дъщеря. Джулия, която все още беше толкова дребничка и изглеждаше толкова малка, беше на път да стане жена. Даян се усмихваше, мръщеше се, клатеше невярващо глава, гледаше през прозореца, пееше, крачеше насам-натам, отново отиваше до Джулия. Хвана дясната ръка на дъщеря си.

— Искам да ти кажа толкова много неща започна тя.

Джулия наклони глава и размаха лявата си ръка.

Даян се усмихна.

— И ти си като всички нас, миличка — каза на Джулия.

— Гли-и-и — изрече Джулия.

„Какво следва сега — помисли си Даян — да й дойде цикълът, да сложи сутиен?“ Спомни си каква беше на възрастна на Джулия. С часове разглеждате рекламите за дамско бельо в списанията на майка си. Един ден с най-добрата си приятелка Марджи не отидоха на училище. Останаха си у дома, пробваха бельото на по-голямата сестра на Марджи и си мечтаеха за момента, в който и те ще сложат сутиен.

Гърдите бяха най-важното нещо за нея. Сега Даян имаше хубав бюст и почти не му обръщаше внимание. Но тогава… Мислеше само за това кога ще й пораснат гърдите. Един ден седнаха двете с Лусинда и тя й обясни как се зачеват и раждат децата. Разговорът беше открит и забавен. Беше донесла книги от библиотеката да й покаже диаграми и илюстрации.

— И така, скъпа — каза Лусинда и посочи една рисунка в червено и синьо на женската полова система. Обясни й за менструацията, овулацията, болките, кървенето. Даян се беше вторачила в диаграмата, ужасена от мисълта за нещо толкова отвратително. Фалопиеви тръби в собственото й тяло? Не, благодаря.

— Сигурно на диаграмата изглежда неясно и ти звучи страшничко — каза Лусинда, — но не е. Просто трябва да се вслушваш в тялото си. Да се грижиш за себе си.

— Както когато настинеш? — попита Даян.

— Не, това не е болест! Би трябвало да ти кажа, че е нещо удивително, прекрасно, невероятно, но през повечето време е досадно и неприятно. Това е всичко. Купуваш си превръзки през първите няколко дни ги сменяш често и вървят като топъл хляб, но след това намалява. Мисля, че правителството би трябвало да субсидира купуването на дамски превръзки. Защо жените трябва да се товарят с такъв месечен разход, който мъжете нямат?

— Боли ли? — попита Даян.

Лусинда се усмихна.

— Ще ми се да ти кажа, че не боли, но истината е, че понякога боли. Чувството е много особено, сякаш очакваш да връхлети буря. Щом започне да вали, всичко свършва и се чувстваш по-добре. Нищо ти няма.

— И това се случва всеки месец? — тъжно попита Даян.

— На всеки двайсет и осем дни — отговори Лусинда и я потупа по ръката.

— Отвратително, мамо.

— Скъпа, погледни диаграмата — Лусинда посочи тялото без глава, осеяно с червени и сини линии като пътна карта. Художникът му бе придал формата на пясъчен часовник със сексапилни извивки и тънко кръстче. — Това е тайната на вселената — каза майката на Даян. — Тя се намира в теб — ето тук. Ти си жена и си изключителна. Не си мисли, че си слаба, капризна, сприхава и тем подобни неща, в които мъжете те обвиняват, когато си в цикъл. Не бъди от онези момичета, които пропускат часовете по физическо и искат извинителна бележка от медицинската сестра на училището.

Даян слушаше.

— Не позволявай да ти казват, че чувствата ти не са истински, а просто месечни изблици. Не се оправдавай с цикъла си и за най-малкото нещо, защото ако го направиш, само ще се обезличиш.

— О, мамо.

— Някои жени го наричат „проклятието“. Други „моят малък приятел“. Аз не го възприемам по този начин. То си е просто цикъл. Също както приливът е прилив, а вятърът е вятър.

— „Проклятието“ ми звучи добре — каза Даян, вперила поглед в осеяната с вени диаграма в учебника по анатомия. Все още беше притеснена от откритието, че има матка, шийка на матката и срамни устни. — Наистина ли изглеждам така отвътре?

— Да. Както и Марджи, както и аз. Знаеш ли кое е най-удивителното?

— Кое?

— Излязла си от тук. А когато и ти си готова да имаш дете, го също ще излезе от тук.

Сега Даян гледаше това бебе — Джулия. Какво щеше да стане, когато Джулия започнеше да я боли корем? Какво щеше да си помисли, че се случва? Даян искаше да й покаже диаграмата на човешкото тяло и да й помогне да разбере. Целуна ръката й и притисна буза до нежната кожа на дъщеря си.

— Джулия — попита, — какво си мислиш в момента?

— Га-а-а — отговори момичето.

Даян имаше много задачи — да изпрати чекове, да направи каталог и да си прегледа сметките. Откъм блатото духаше силен вятър и дъждът падаше косо. Искаше й се да видят залива, защото имаше идея как да помогне на дъщеря си.

— Бурята идва от юг — каза, носейки Джулия към колата. — Усещаш ли колко е топъл дъждът?

Валеше като из ведро. Даян си представи, че вятърът духа от Флорида, минал е над Кейп Катерас, над палми и бариерни острови. Закопча Джулия на столчето й в пикапа. Започна да сменя радиостанциите, защото търсеше женски гласове — днес не й трябваше никакъв мъж. Щом чу Блонди да пее „Сънувам“, остави радиото на тази станция.

Тръгна направо към центъра на Хоторн. Приливът беше придошъл и кеят за лодки беше наводнен. Кабинетът на Алан се намираше в една от старите тухлени постройки и тя погледна нагоре. После погледна бурята навън, пое си дълбоко въздух и хвана дъщеря си за ръка.

„Боли ли?“ — беше попитала майка си Даян.

„Буря“ — беше отвърнала Лусинда…

На тринайсетгодишна възраст Даян усети, че в тялото й се разразява буря. Беше погълнала ураган и имаше чувството, че ще я разкъса. Цикълът й дойде, най-сетне й пораснаха гърди и започна тайничко да въздиша по момчета. Майка й много точно беше описала с думи това, което чувстваше. Но какво чувстваше Джулия? Тя приличаше на малко дете. Не познаваше момчета, но какво ли щеше да е мнението й за тях, ако ги познаваше. Тялото й реагираше точно както и тялото на всяко момиче, навличащо в пубертета, независимо дали си даваше сметка за това.

— Порасналото ми момиче — каза Даян.

Джулия проплака.

— Виж. Джулия. — Даян и посочи водата. Зад яхтклуба морето беше бурно. Вълните се разбиваха във вълнолома и хиляди капки вода се разпръскваха във въздуха. Тя се пресегна към задната седалка. Сложи дясната си ръка на корема на дъщеря си.

— Абсолютно същото е — прошепна. — Там… и тук.

Дали Джулия я разбра? Даян искаше да й каже, че всичко е наред. Искаше да й разкаже за птичките и пчеличките, за неприятните моменти по време на цикъл, за нелекото щастие да си жена.

— Обичам те, Джулия — каза Даян. — Не се бой.

Не каза нищо повече. Знаеше, че дъщеря й няма да я разбере с думи. С едната си ръка посочи разбиващите се вълни, а с другата отново леко натисна корема й. „Абсолютно същото е. Абсолютно същото. Не се страхувай от леката буря в теб. Не се бой, любов моя.“

Кабинетът на Алан гледаше към пристанището. Даян се чудеше дали той стои на прозореца и гледа пикапа й. Мисълта, че е там, я накара да се почувства по-добре, но в същото време я изнерви и вбеси.

Не й излизаше от ума колко непринудено бе положила глава на рамото му предишната вечер. Той я притисна в обятията си и тя почувства, че в нея се надига копнеж. Мислеше си за мускулестото му тяло, усещаше силните му ръце около себе си и знаеше, че някога се бяха желали. Преди много време се бяха целунали.

Тя погледна към кабинета му. Той ли стоеше до прозореца? Мерна силует на човек, който гледа навън. Сигурно бе той. Изчерви се, все едно я бе хванал да го наблюдава. Сниши се на седалката, а сърцето й щеше да се пръсне. Все още изпитваше гняв към него, въпреки че бяха минали толкова години.

— Ето го там чичо Алан — каза Даян.

— Да-а-а — обади се Джулия и размаха ръце.

Даян погледна отвъд кея. Там, където живееха с Тим, имаше склад за стриди. Където бяха заченали Джулия. Какво си бе въобразявала тогава? Че животът с Алан ще е твърде лесен, твърде удобен и предсказуем? Трябваше да избере брат му, нехранимайкото с белези и счупен зъб само за да докаже, че е супержена. Че ще го накара да си стои у дома, да бъде по-уравновесен.

Алан стоеше до прозореца. Изглежда, говореше по телефона и гледаше към морето. Беше висок и силен — фигурата му изпълваше прозореца. Понеже той стоеше там неподвижен, не се отдръпна, тя усети невероятното му излъчване. Не можеше да откъсне поглед от него.

— Д-а-а-а — изрече Джулия. По гласа й личеше, че нещо я притеснява — или беше гладна, или се беше подмокрила. Започна да плаче.

— Добре, скъпа — спокойно каза Даян. — Прибираме се.

Почувства се толкова смазана от действителността. Гледаше Алан и й се искаше той да ги види, и да дойде при тях. Имаше нужда някой да я прегърне, да й каже, че всичко ще е наред, че се справя добре. Почти се разплака, когато отново се сети за ръцете на Алан, обгърнали кръста й. В момента се чувстваше изоставена. Застанала в сянката на кабинета на Алан, съвсем близо до стария склад за стриди, тя затвори очи и хвана ръката на Джулия.

* * *

Алан стоеше до прозореца и довършваше телефонния си разговор. Запита се: „Това там до кея пикапът на Даян ли е? Какво прави тук в този проливен дъжд?“ Можеше да каже на Марта да помоли пациентите му да почакат, да отговаря на телефона, да грабне якето си и да отиде да види какво става. Но тъкмо реши да излезе, и Даян потегли.

Имаше тежък ден. Тригодишно дете беше глътнало няколко къщички от „Монополи“ и той цяла сутрин се опитваше да установи колко. Една? Тринайсет? Обезумялата от тревога майка влязла в стаята точно когато синът й пъхал една в устата си. Глътнал още една, преди да успее да го спре. Рентгеновата снимка показа, че са три, затова той им каза да следят изпражненията на детето и ги изпрати да си ходят. Вдигна телефона на бюрото си и набра телефонен номер в Нова Скотия.

— Да? — чу се глас. Беше нисък и дрезгав, като гласа на злодея, герой в анимационен филм.

— Чудесно — каза Алан. — Можеше да ти се обаждат от Международния съвет по делфините, за да ти кажат, че ти отпускат пари за твоите изследвания, а ти им изкара акъла.

— Вече получих парите им. Защо пак да им целувам задниците? Проблемът на вас, докторите, е в това, че придавате твърде голямо значение на подхода към хората. По мое мнение това е загуба на време за всички. Не че си ми искал мнението.

— Здрасти, Малахи.

— Здрасти, Алан. На какво дължа тази чест?

— Чест ли?

— Разбира се. Ангажиран млад лекар като теб да ми се обажда! — Алан си представи Малахи в кабинета на кораба му. След като се пенсионира от Океанографския институт на Уудс Хол, той започна собствени изследвания в Луненбург, Нова Скотия. Живееше и работеше на един стар буксир и записваше морски бозайници, за да изучава начина им на общуване. Странно занимание за човек, чиито комуникативни умения в най-добрия случай бяха съмнителни.

— Как е там? — попита Алан.

— Слънчево и топло. Ще дойдеш ли?

— Имам много работа.

— Имам страхотна идея. Излекувай бързо всички болни деца. Дай си срок до Коледа. След това зарежи лекарската практика, ела в Канада и по цял ден слушай китовете. Би могъл да ми бъдеш от полза.

— Звучи примамливо.

— Какво те спира тогава? Сложи бележка на вратата на кабинета си, пожелай на всички прав им път и ела.

— Прав им път — повтори Алан и се загледа в таблото със снимки — бебета, деца, неговите пациенти, всички му се усмихваха.

— Какво ще прави БСМ без теб? — попита Малахи. — Това е единственото ми притеснение.

— БСМ… Да… Пилешките супи и пайовете ще идат зян. Шоколадовите торти и пуловерите. Трябва да си голям късметлия — отбеляза Алан.

— Прекрасните дами на Нова Скотия ме избягват — поясни Малахи. — Една съпруга ми бе достатъчна.

— Сигурно е заради пиратския знак с черепа и костите на вратата ти. Или заради начина, по който отговаряш на телефона.

— Стига си се заяждал със старите хора — каза Малахи, — а давай по същество. Снощи шест часа бях в морето с хидрофоните и имам да прослушвам още две ролки. Какво става? Децата ли те разстроиха?

— Гълтат играчките си.

— Ех-х! Веднъж моят син глътна морска звезда. Оцеля. Какво друго те тревожи?

— Племенницата ми. — Алан се загледа в картона на Джулия.

— Дъщерята на Тим?

— Да.

— Слушам те.

— Вече е на единайсет години. Има повече болни органи, отколкото здрави.

— Май така е от самото и раждане.

— Знам, мислиш, че съм забравил сапунения сериал? Какво се е променило? — попита Малахи, а дрезгавината в гласа му бе изчезнала.

— Защо ми задаваш този въпрос?

— От единайсет години си плътно до нея, но изведнъж нещо те е разтревожило. Какво е то, по-зле ли е?

Алан погледна през прозореца.

— Още не.

— Но състоянието й ще се влоши, нали?

— Да. Чувал ли си се с Тим?

— Въздържам се да говоря с него за теб, както и предпочитам да не говоря с теб за него. Нали разбираш? Мога да създам проблеми. Какво казва майка й?

— Наясно е с фактите, но не иска да ги проумее.

— Само не ми казвай „отрича ги“ — изръмжа Малахи.

— Няма да кажа това — отвърна Алан. Ръководителят му го беше учил да избягва жаргона, никога да не омаловажава, която и да е ситуация, като използва модни фрази, които звучат като взети от статии в списания. — Но всъщност е точно така.

— Виж какво — каза Малахи. — Ти си най-добрият педиатър, завършил Харвард през последните двайсет години. Без изключение. Правиш всичко възможно за това дете… Тя е в добри ръце. Друго не можеш да предложиш.

— Изглежда, би трябвало да има още нещо.

— Преди много време ти казах, че е по-лесно да си океанограф.

— Така е, и понякога ми се ще да те бях послушал.

— Как е тя?

— Джулия ли? Казах ти, тя…

— Не, майката, Даян.

На Алан му стана много студено. Сърцето му биеше силно и той го усещаше в гърлото си.

— Ти ли питаш, или някой друг? Той при теб ли е?

— Аз питам.

— Добре е. — Малахи не бе отговорил на втория му въпрос. — Много е добре.

— Радвам се да го чуя — каза Малахи. — Тя не беше виновна за нищо.

— Не, не беше. — Алан усети, че старият гняв го обзема отново. — За нищо.

— Гадна работа, единият брат да отмъкне гаджето на другия.

— Тя не ми беше гадже — отвърна Алан. — Излязохме един-единствен път.

— Може и така да си го възприел, но не така си го почувствал. Трябвало е да кажеш истината, когато си имал тази възможност. Опита се да запазиш добрите отношения между вас и сега си плащаш за това.

— Да. — Алан се загледа в бурните води на пристанището.

— Добре ли си, Алан?

— Искам да уредя този въпрос — каза той.

— Имаш предвид да уредиш с Тим?

— Да.

— Време беше. Няма смисъл да се тормозиш.

— Дотук беше с добрите отношения между нас — каза Алан.

— Какво му беше доброто във вашите отношения? — попита Малахи.

— Разбирам те, Мал. Значи, ако видиш Тим, ако случайно спре на твоето пристанище, би ли му предал, че искам да говоря с него. Веднага.

— Ще си отварям очите на четири — обеща Малахи Кондон.

* * *

Бъди се прибра вир-вода от проливния дъжд и изруга. Ейми седеше на пода до клетката на кученцето, четеше „Ан от имението Грийн Гейбълс“, гледаше телевизия и въобще не му обърна внимание. Чу го, че затваря и отваря вратите на шкафовете в кухнята много по-силно от необходимото. Ако научи нещо от следобедите, прекарани при Джулия и Даян, го това бе, че подходът е много важно нещо.

„Нека да ругае, нека да беснее“ — помисли си Ейми и се опита да се концентрира върху книгата, която Даян й беше дала. Постара се да използва същия подход, който свърши работа при Дейвид Багуел — да го съжалява. Толкова долен човек като него е просто жалък, едно човешко същество достойно за съжаление. Но щом Бъди се доближи до стаята на майка й, цялото й съчувствие към него се изпари.

— Не влизай там — каза тя.

— Моля?! — изненада се Бъди.

— Казах — преглътна Ейми, — остави майка ми на мира.

— Няма да позволя в собствения ми дом да ми се казва какво мога и какво не мога да правя. Нито от теб, нито от майка ти.

— И ние живеем тук. — Сърцето на Ейми отново заби лудо. За да събере смелост, се опита да си представи лицето на Даян. Беше толкова объркана и уплашена, че това не помогна.

— Млъквай, Ейми — каза той. — Спри телевизора, докато четеш. Последните ти оценки от училище не са добри.

Оценките за годината бяха втората болезнена тема за Ейми след факта, че майка й спи през по-голямата част от деня. Тъй като й идеше да потъне в земята от срам, тя се насили да погледне Бъди.

— Ти нарани мама — изрече.

— Какво каза?

— Нарани я — повтори Ейми. — Видях.

— Не се меси, когато възрастните се карат. Още нещо не разбираш от тези неща.

— Нищо — поправи го Ейми. — Не нещо.

— Устатница, също като майка си. Тя е надута кучка, така че защо ги да си…

Очите на Ейми се напълниха със сълзи. Как е възможно някакъв си подлец като Бъди да говори така за майка й? Как е възможно майка й да живее под един покрив с човек като него — и Ейми да живее там с нея? Преди да се усети, тя вече беше скочила на крака и тичаше с всичка сила към него.

— Не говори така за нея.

— Чу я снощи, пя „Имаш приятел“, въобразявайки си, че има хубав глас. Глупачка, това е тя. Караоке без сцена.

— Това е тяхната песен — на нея и на татко! — изкрещя Ейми, вперила поглед в него.

По изуменото му изражение разбра, че не го е знаел. Сграбчи ръката й и я изви. Грозната му физиономия се сгърчи.

— Искаш да ми натриеш носа, а? — попита. — Да видим тогава как ще ти се хареса това.

Бъди никога не се беше отнасял грубо с нея. Сега я дръпна за ръката и я повлече към другия край на стаята. Ейми пищеше, но той само я хвърли на пода, за да отвори клетката на кученцето. То се беше свило в дъното с широко отворени от ужас очи. Измъкна кученцето от клетката и го запрати в другия край на стаята.

— Бъди, моля те — чу се гласът на майката на Ейми. Беше тих и слаб, пълен със страх и паника. — Остави я…

— Заври си носа вътре. — Бъди натисна лицето на Ейми във вестника, на който пишкаше кученцето. — Харесвали ти, малка умнице?

Майка й пищеше, дърпаше ръката му, а Ейми си беше запушила устата с ръка и плачеше. Миризмата я задушаваше, лютеше й на очите и на гърлото. Кученцето сигурно се беше напикало на килима от ужас, защото тя осъзна, че Бъди я е пуснал и рита кучето.

— Проклет кучи син — изрева той. — Глупаво животно. Безполезен, крастав помияр такъв. Дай ми един чувал. Веднага ми дай чувал.

Майката на Ейми изтича в кухнята след него. Лицето на момичето беше мокро от сълзи, повръщано и кучешка урина. Майката на Ейми го умоляваше да се успокои, а Бъди в яда си вадеше и хвърляше всичко от килерчето, за да изрови чувала. Ейми не се съмняваше, че той възнамерява да удави кученцето, и това я накара да действа.

Кученцето беше изтичало и се беше скрило под леглото. Ейми го последва в стаята на майка си и не се поколеба. Бъди, колкото и подъл да беше, й даде идея. Тя свали пожълтялата калъфка от една от възглавниците. Веднага пропълзя под леглото, хвана и напъха кученцето в калъфката.

След това Ейми избяга от къщата, а Бъди продължаваше да хвърля наляво и надясно в килера в кухнята, да ругае всички жени, бащата на Ейми, Джеймс Тейлър и пикливото кученце. Кученцето се мъчеше да се измъкне от калъфката, примряло от страх.

— Отиваме на по-хубаво място — обеща му Ейми, а го се буташе в гърба й. — На много, много по-хубаво място.

Кученцето скимтеше и мърдаше. Ноктите му бяха остри, а то се опитваше да се качи по гърба на Ейми, сякаш беше ленивец, а тя дърво. Зъбите му тракаха в тъмното и от време на време я захапваше по рамото или по главата. В бързината не си беше взела яке или шапка. Беше боса, а стъпалата й все още не бяха загрубели от пясъка на плажа.

Чу, че изсвириха гуми на кола. Бъди винаги форсираше колата, когато беше ядосан. Ейми мина напряко през задните дворове и се озова на две преки от къщи. Краката я боляха, а рамото й кървеше на мястото, където кученцето я хапеше. Тя плачеше тихо. Беше свикната да скрива сълзите си, а сега не беше моментът някой съсед да реши да я върне вкъщи.

Една кола зави по улицата и тръгна към нея. Не беше Бъди, защото колата не звучеше като картечница, която покосява цяло село. Ейми плачеше толкова силно, че сълзите замъгляваха очите й и тя почти не виждаше. Погледна през рамото си, на което кученцето се въртеше в калъфката. Колата се оказа пикап. Беше зелен. На предното стъкло имаше стикери от пристанища и аквариуми.

— Здрасти, Ейми — каза Даян, засмя се и смъкна стъклото на колата. — Да те закарам ли до някъде?

— Помогни ми, Даян — изплака детето и едва не изпусна кучето, като разтвори ръцете. — Помогни ни, моля те!

* * *

Даян подкара направо към къщи. Ейми плака през целия път. Все поглеждаше през рамо като беглец. Джулия мълчеше. Ръцете й се движеха въпросително във въздуха. Щом паркираха и Даян отключи вратата на ателието си, Ейми изтича вътре. С обезумял от страх поглед тя застана в средата на стаята, стиснала една мърдаща се торба. По ръката й течеше кръв.

— Какво се е случило, Ейми? — попита Даян и бавно се приближи към нея.

— Трябваше да го взема — каза момичето. Беше стъпило с босите си крака на пода, а тялото му беше изпънато като струна. Беше стиснало торбата, сякаш смяташе да направи нещо налудничаво, като някакъв фанатик, който се кани да извърши терористичен акт в името на някаква патриотична идея.

— Кого да вземеш? — попита Даян. — Миличка, ти кървиш…

— Мога ли да го пусна? — Ейми отново заплака. — Ръцете ми се умориха.

— Да… — отвърна Даян.

Ейми остави на пода торбата, която се оказа мръсна калъфка за възглавница, и от там изскочи черно кученце. Имаше дълги крака и приличаше на малка сърничка. Бялото на очите му проблясваше от ужас. Клекна и се изпишка на дървения под. След това хукна и се скри под кушетката в ъгъла.

Даян веднага отиде при Ейми. Приближи се до нея предпазливо и внимателно, защото не знаеше как ще реагира. Детето трепереше, беше пребледняло и беше почти в шок. Устните му бяха посинели и се отваряха и затваряха като на малка рибка. Погледна Даян безпомощно и с копнеж, а когато тя разтвори ръце, се хвърли в обятията й.

— В безопасност си — прошепна Даян на плачещото дете, без да знае точно от какво трябва да е в безопасност. — Обещавам ти.

— Тревожа се за кученцето — изплака Ейми. — Казва се Слаш, но не мога да му викам така. Името е ужасно. Трябва да му измислим друго…

— Да — съгласи се Даян и погледна кръвта и тъмните червени линийки по гърба на Ейми. — Съгласна съм с теб. Твърде е сладък, за да се казва Слаш.

Помогна на момичето да си свали блузката и видя, че кръвта тече от там, където кучето беше драскало и хапало. Ейми почти истерично каза, че то не е виновно, че е било уплашено и объркано и че не е искало да я нарани. Даян се съгласи, че сигурно не е искало да я нарани. Драскотините бяха повърхностни и тя внимателно ги изми със сапун и вода. Имаше един белег, който не беше от кучето.

По цялото рамо на Ейми и по шията й имаше морав отпечатък от пръсти. Даян видя следите от дланта, четирите пръста на ключицата на Ейми и палеца на едната й плешка. Направо й призля, като видя синините.

— Ейми, кой ти стори това?

— Никой — отвърна тя.

— Нямам предвид ухапваният. Тук имаш една синина, която…

— Ударих си рамото. Докато изваждах кученцето от клетката.

Даян пое дълбоко въздух. Който и да я бе ударил, бе оставил прекалено явна следа.

— Удари ли те някой, Ейми? — попита и усети, че гласът й трепери.

— Не!

— Можеш да ми кажеш, миличка. Обещавам ти, че всичко ще е наред…

— Добре съм — каза Ейми. — Заради кученцето е. Исках да ви го покажа.

Позволи на Даян да я полюлее в обятията си няколко минути, но после стана неспокойна. Погледна под леглото да провери дали кученцето е там. Вдигна поглед и потърси Стела. От кошницата се показваха само сиви ушички. След това погледна през прозореца. Най-накрая отиде и седна при Джулия. Приближи стола си до този на Джулия и положи глава на таблата му. Джулия започна да прави изящни движения с ръце, сякаш се опитваше да утеши приятелката си.

Даян отиде до бюрото си. Обърна се с гръб към момичетата и набра номера на Алан в кабинета му. Беше късно, почти шест и половина, но Марта вдигна телефона.

— Здрасти, Даян — отговори той след няколко минути.

— Здрасти — каза тя. — Ейми е тук.

— Добре — отвърна той. — Как е тя?

Даян понижи глас:

— Някой я е ударил, Алан. Тя отрече, но някой я е…

— Веднага идвам — рязко отвърна той.

* * *

Ужасно е да се надяваш по тялото на дете да има следи от насилие, но Алан точно за това се молеше на път за дома на Даян. В медицинската си чанта имаше фотоапарат. Като педиатър беше свидетел на какви ли не ужасии, беше чул много лъжи. Недохранени деца, лишени от храна. Изгаряния от цигари, за които се твърди, че са от радиатора. Белези от удари с колан, които се представят като получени при падане.

При такива случаи действаше бързо. Едно обаждане в полицията и социалният работник отвеждаше детето в приемно семейство. Не се задаваха въпроси. Не можеш да биеш и да гориш с цигара детето си.

Но имаше и по-заплетени случаи. Думата „малтретиране“, колкото и невероятно да звучи, можеше да се тълкува по различен начин. Имаше безчувствени родители, които осигуряваха храна и подаръци на децата си, но ги лишаваха от любовта си, никога не им вдъхваха увереност с онова всесилно и изпълнено с любов погалване. Малко по-жестоки бяха родителите, които наказваха децата си с думи, които изкарваха безсилието и ограничеността си върху своите деца — наричаха ги глупави, грозни, лоши, мързеливи, нищожества. Без съмнение родителите знаеха, че тези думи се отнасят до самите тях, но Алан не им беше психиатър и изобщо не им съчувстваше.

Той съчувстваше на потиснатите деца. Деца, чиито родители някога са им желали доброто, родители, които обичаха децата си истински, но които вероятно бяха по-наранени от всички нас и не можеха да се избавят от тази болка. Някои, като майката на Алан, посягаха към алкохола. Други, като майката на Ейми, се завиваха през глава и обричаха децата си на самота и отчаяние.

Бъди Слейн не беше баща на Ейми, но беше част от живота й. Щом детето имаше белези по тялото си, той се обзалагаше, че са причинени от Бъди. Алан щеше да я отнеме от Тес Брукс, независимо от твърденията й, че много обича дъщеря си.

* * *

Сърцето на Ейми биеше лудо, но като седна при Джулия, започна да се успокоява. Джулия танцуваше с ръце и извършваше добри заклинания над главата й. Тя изхвърли всичките й лоши мисли далеч, много далеч. Ръцете на Джулия бяха толкова нежни. От време на време, минавайки покрай ухото на Ейми, те докосваха кожата й, галеха косата й. Днес Джулия пришепваше с особено нежен и тих глас: „гли-и-и-и, гли-и-и-и“ — своето послание за блажено спокойствие.

Ейми се престори, че си почива, докато Даян говореше с доктор Макинтош, но чу всичко. Трябваше да реши какво да предприеме.

В една от мечтите й Даян я осиновяваше. Тя щеше да й бъде майка. Джулия щеше да стане малката й сестричка и всички щяха да са много щастливи тук. Старата госпожа Робинс щеше да бъде нейна баба. Щеше да чете най-хубавите книги от библиотеката и да бъде най-добрата по граматика в седми глас.

Тази мечта си я биваше. Тя се опита да я направи още по-съвършена. Защо с Джулия да нямат и баща? Доктор Макинтош. Той и Даян можеха да се влюбят. Те щяха да са добри родители и всички щяха да са щастливи. Джулия въздъхна, сякаш и тя си мечтаеше за същото.

Ейми обичаше да мечтае. Мечтите я откъсваха от страховете и тревогите й. Преструваше се, че е куче, котка, делфин, мравка, прилеп. Представяше си, че Бъди умира, а баща й възкръсва. Заспивайки, си представяше, че с майка си плуват под вода в коралов риф, че красиви делфини ги теглят през кристалночисти води, че самите те се превръщат в тези делфини и плуват към баща й. Толкова много щастливи мечти…

Една сълза се търкулна по носа на Ейми. Сега обаче трябваше да се изправи пред действителността. Доктор Макинтош щеше да дойде. Щеше да я разпитва за синините, които Даян видя, и тя трябваше да го излъже. Беше толкова просто. Беше наясно с процедурата. ДСС — Детските социални служби — вече имаха досие за нея. Нямаше да им отнеме много време да я отделят от дома й.

Понякога й се искаше да се махне от там.

Обаче точно това — желанието да се махне от тъмната къща, й причиняваше мъка. Да се махне от крясъците, пиянството, кавгите и виковете, от спуснатите завеси и бирените бутилки на Бъди. На света имаше и семейства като Даян и Джулия, домове, в които животът не беше идеален, но въпреки всичко хората се обичаха. Тя трябваше да каже само една дума и доктор Макинтош щеше да я настани в такова семейство.

Но това означаваше да напусне майка си. При тази мисъл сърцето й се сви от мъка. Тя обичаше майка си повече от всичко, повече, отколкото съвършените момичета обичаха безукорните си майки. Това чувство я разтърси. Не посмя да заплаче, за да не я чуе Даян и да дойде. Но Джулия чу, или по-скоро усети, и престана да танцува с ръце. Положи ги на главата на Ейми.

Ейми просто лежеше и тихо плачеше. Джулия задържа ръцете си на главата й и лекичко потупа косата й, тя дишаше по нейния си особен начин, като вдишваше и издишваше въздуха с леко хриптене, което означавайте много повече от думите. Ейми познаваше езика на мълчанието. Самата тя то говореше по хиляди начини дори в момента говореше на него с котката на бюфета и с кучето под леглото. Лежеше неподвижно и мълчаливо общуваше с приятелката си и животните.

— Ейми? — извика я Даян. — Искаш ли да поговорим?

— Не — спокойно отговори тя. — Никой не ме е удрял. Просто нараних рамото си, докато бърках в клетката, за да извадя кучето.

— Ейми — изрече Алан и я погледна право в очите.

По рождение децата са честни и откровени. Като се появят на този свят, знаят единствено истината банята е мокра, хавлиената кърпа е суха, млякото засища глада им, майките им ухаят на „майка“. Като пораснат, някои деца се научават да лъжат. Това дразнеше и ядосваше Алан. Той почти винаги разбираше, че лъжат. И Ейми го правеше от известно време.

— Вярно е — заяви тя, без да го поглежда в очите, което я издаде.

— Ейми, когато те открих на пътя, беше много разстроена — тихо каза Даян. Тя беше застанала зад Алан скръстила ръце на гърдите си. Не беше съвсем сигурна дали е редно да присъства на този разговор. Алан се отдръпна, за да може тя да пристъпи напред и да застане до него.

— Да, Даян казва, че си била боса и без яке.

— Тя също. — Ейми я посочи с пръст.

Алан погледна надолу. Вярно беше. Босите крака на Даян се подаваха от крачолите на дънките й. През всичките тези години я беше виждал по-често боса, отколкото с обувки.

— В колата бях с обувки — поясни Даян. — Навън също.

— Да, но… — понечи да възрази Ейми.

— Не извъртай въпроса — обади се Алан. — Сега не говорим за обувките, а за синините по рамото ти, Ейми. Смятам, че вече знаеш, че много се тревожа за теб. Защо бягахте с кучето?

— Кучето не харесва Бъди — отговори тя.

— Бъди. Бъди ли те удари? — попита той.

— Той не ме удари — най-после каза тя. Алан отново забеляза, че тя гледа встрани. Той четеше мислите й. Тя знаеше много добре, че ако издаде Бъди, ще я отведат от дома й и ще я разделят от майка й. Алан си представи леглото и завивките, покрили главата на спящата жена. Познаваше много добре майките, които изпитваха душевна болка и се криеха от нея.

— Ейми… — започна Даян. — Искаме да ти помогнем. Без значение какво се е случило. — Коленичи пред Ейми и хвана ръката й. Даян обичаше дъщеря си от все сърце, с истинска всеотдайност и мислеше, че би трябвало да е така с всички майки. Подобни конфликти й бяха чужди и й се струваше, че е съвсем естествено детето да каже истината.

— Бъди удари кученцето — прошепна Ейми, вперила поглед в една точка. — Това е всичко. Той просто удари кученцето.

— Б-а-а-а — простена Джулия. Откакто дойде Алан, тя стана по-спокойна.

Сега плачеше и Даян отиде при нея. Алан усети раздразнението на Даян. Той седеше при Ейми и я виждаше как се затваря в себе си. Винаги го правеше след някакъв инцидент вкъщи — ставаше тиха, потайна и се затваряше в свой собствен свят. Дори сега се смъкна от мястото си до прозореца и пропълзя в една от недовършените къщички на Даян.

Той погледна дали във фотоапарата има лента. Не се беше отказал да направи снимки.

Даян го погледна от другия край на стаята. Погледът й беше любопитен и предизвикателен. Искаше да види как ще се справи с този случай, как ще помогне на малтретирано дете, което се страхува да приеме помощта му. Алан се замисли за лъжите, за това, че хората ги изричаха, защото се страхуваха от истината. Не беше съвпадение, че се обади на Малахи в опита си да открие Тим. Алан трябваше да започне да казва истината — цялата истина — на Даян. Стресът от лъжите, които бе изричал в продължение на единайсет години, си казваше думата. Усещаше непреодолима любов към нея, но не искаше да й се натрапва, беше направил всичко по силите си, за да я предпази от любовта си.

* * *

Лусинда Робинс беше купила две скални кокошки, за да се почерпят с Даян, но след като разбра, че Алан и Ейми ще останат за вечеря, ги раздели на две и сложи още ориз. Отначало разговорът вървеше трудно — какво друго може да се очаква, като се има предвид, че служителите от социалните служби бяха разпитвали цял час всички заинтересовани?

— Ейми, обичаш ли да готвиш? — попита Лусинда.

— Да готвя? — повтори тя, сякаш за пръв път чува тази дума.

— Питам те — обясни Лусинда, — защото в библиотеката получих нови готварски книги за тийнейджъри. Още не съм ги сложила по рафтовете, много ми беше интересно да прочета как се прави лимонада от бяла ружа и къща от шоколад и малини.

— Ейми е добра готвачка — обади се Алан, който седеше между Ейми и Джулия.

И двете го гледаха така, сякаш беше техен баща.

— Га-а-а — обади се Джулия.

— Нейните гозби ще ги харесат — каза той и доближи сламката за пиене до устата й. — Прави страхотни млечни шейкове.

— Спомняш си? — попита Ейми. Изглеждаше отчаяна. Имаше тъмни кръгове, очите й бяха подути от плач.

— Как мога да забравя? — отговори Алан. — Дойде у дома точно преди зарята на Четвърти юли миналата година и организира най-хубавия пикник, който някога съм имал.

— Отдавна ли сте приятели вие двамата? — попита Даян.

Ейми кимна.

— От съвсем малка.

— Нали знаеш таблото в кабинета ми? — попита Алан. — Онова със сладките дечица? Четири от снимките са на това сладурче тук… — Посочи Ейми.

— Брей! — възкликна Даян и си отряза парче от пилето.

Лусинда се загледа по-продължително в Ейми Брукс. Тя познаваше повечето деца в града от посещенията им в библиотеката, но Ейми не бе едно от тях. Знаеше, че когато едно дете не посещава библиотеката, вината не е негова, а на родителите.

Пред очите й бяха минали две поколения и половина читатели и странното бе, че очакваше Тес Брукс да бъде по-добра майка. Като малка Тес четеше много. Дете без книги от библиотеката е като растение без вода — увехнало, закърняло и без корен. Де да можеше и Джулия да чете! Погледна Даян, после Джулия и сърцето и се сви от мъка.

— Каква е тази птица? — попита Ейми, като човъркаше пилето с вилицата си.

— Скална кокошка отговори Даян.

— Толкова е малка.

— Не си длъжна да я ядеш — каза Даян.

— Ще я изям. — Ейми се опитваше да се справи с вилицата. — Обаче не мога да я отрежа както трябва.

Даян се пресегна да й помогне. Лусинда гледаше как дъщеря й нагласява правилно ножа и вилицата на Ейми. Толкова дребно нещо да научиш дете как правилно да си служи с нож и вилица. После погледна Джулия, която седеше във високото си столче и шарете с очи по масата, и й се усмихна.

„Джулия и Ейми“ — помисли си Лусинда. Почти не беше за вярване, че са горе-долу на една и съща възраст. Две мили момичета, изпаднали в ужасна нужда. Лусинда, Даян и Алан биха им дали всичко, стига да можеха. Лусинда забеляза, че Ейми е като гъба и попива любовта, която витаеше около масата. Повече обаче се изненада от начина, по който и Даян поглъщаше любовта. Като помагаше на това дете. Тя беше щастлива, нещо, което Лусинда не виждаше всеки ден.

Преди дванайсет години, докато седеше на същата тази маса, хванала Тим за ръка, Даян й съобщи невероятната новина. Щяха да имат дете! Дъщеря й сияеше, Лусинда никога не я бе виждала толкова щастлива. Почти засрамена, като че ли още не можеше да повярва, че в нея расте нов живот, Даян през цялото време държа дясната си ръка на плоския си корем. Цял живот беше мечтала да има деца.

— Какво е това? — попита Ейми, като намери стафида в ориза си. Имаше и орехи, и кромид лук.

— Стафида — каза Даян. — Нещо като сухо грозде.

— В ориза? — недоверчиво попита Ейми.

— Когато в ориза се слагат различни неща, се нарича пилаф — обясни й Алан.

— Обичам да експериментирам, когато готвя — обади се Лусинда.

— Бива си те, Лусинда — похвали я Алан. Беше изпразнил чинията си и тя не можеше да скрие задоволството си.

— Благодаря — отвърна тя. — Ще трябва по-често да споделяш трапезата ни.

— Трапеза? — попита Ейми, смръщи чело и се огледа кой ще й обясни.

— Това е просто израз — каза Даян. — Майка ми искаше да каже, че той трябва по-често да се храни с нас.

— Изрази… — нацупи се момичето, сякаш никога нямаше да може да ги научи.

— Вали като из ведро — продължи Даян. — Още един израз. Ако е гарга, да е рошава. Дават ли ти вземай, гонят ли те…

— Много ми хареса това, което каза Лусинда, че трябва по-често да споделям трапезата ви — каза Алан.

— Когато пожелаеш.

— Много е хубаво — прошепна Ейми. — Колко естествено каните хората. Дори не знаехте, че ще дойдем, и направихте всичкия този пилаф…

— Пилафът се приготвя много лесно — поясни Лусинда.

— Ще те научим и теб — изрече Даян толкова бързо, че се издаде. Лусинда едва понесе радостта в очите й. Даян имаше енергия за раздаване, но Джулия не можеше да я поеме. За внучката й нямаше да има уроци по готварство, нито пък щеше да учи изразите от ежедневието. От една страна, Лусинда възприемаше Ейми като божи дар, но, от друга — се страхуваше до смърт, че Даян ще се привърже твърде много към нея и ще страда, когато тя си отиде.

— Д-а-а-а — обади се Джулия.

— Здрасти, миличка — отвърна й Даян.

— Иска още мляко — каза Ейми.

Алан предложи на Джулия сламката, тя я лапна и започна да пие шумно.

— Къде е баща й? — внезапно попита Ейми и погледна сериозно.

— Моля? — попита Алан.

— Брат ти. Бащата на Джулия — попита момичето. Изглеждаше смутено и разстроено, но въпросът като че ли беше от голямо значение за него.

— Няма го — отвърна Даян.

— В морето е обясни Алан и не успя да прикрие резкостта в гласа си.

— Като моя баща. — Гласът на Ейми потрепери. — Но е жив. Би трябвало той да дава млякото на Джулия, не ти. О, да можеше да е до Джулия…

— Той не прилича на баща ти — обясни Даян.

— Само защото не всичко е идеално — каза Ейми, — не означава, че членовете на едно семейство не се обичат.

— Поне така би трябвало да бъде — добави Алан.

— Обичаш ли брат си — попита го момичето.

— Труден въпрос — отвърна той. — Но да. Той ми е брат. Обичам го.

Даян отмести погледа си. Гърлото на Лусинда се сви. Доплака й се заради всичките й тъжни и притеснени деца.

— Трябва да наемеш каравана — каза Ейми — и да отидеш да го потърсиш. Обиколи всички рибарски пристанища и закачи обяви. Доведи го у дома заради Джулия, докато не е станало твърде късно.

— Твърде късно? — попита Даян, сякаш момичето е някакъв оракул и знае нещо, което тя не знае.

— Корабът му може да потъне, като на моя татко. Може да се удави. Никога, никога няма да има друга възможност. — Сълзите на Ейми се стичаха по страните й. — Толкова ми е мъчно за тях…

— За кого? — прошепна Даян и хвана ръката й.

— За всички тях — проплака Ейми. — За всички родители, които губят децата си, и за всички деца, които губят родителите си. Аз обичам мама! Не мога да я изгубя.

— О, Ейми! — въздъхна Даян.

Алан така гледаше дъщеря й, че Лусинда остана без дъх. Чувствата се четяха в очите му, в напрегнатия му врат и рамене, сякаш много страдаше от любов по Даян. Той преглъщаше тази любов. Като гледаше как Даян плаче, докато прегръща Ейми. Алан едва се въздържаше. Лусинда виждаше, че цялото му същество е напрегнато.

— Тя има нужда от мен — изрече момичето. — Не позволявайте никой да ме раздели от нея.

— Всички се нуждаем един от друг — прошепна Лусинда.

Алан не откъсваше очи от Даян.