Луан Райс
Звездите водят към дома (1)

Първа глава

В Ню Йорк валеше сняг. Пелената от ситни снежинки скриваше горните етажи на черно сребристите небостъргачи в центъра на града. Снегът се трупаше бързо и снегорините не успяваха да го почистят. Покри паметниците и спряния фонтан на хотел „Плаза“. Когато се смрачи и прозорците на сградите светнаха, жената и момичето застанаха пред входа на хотела и поеха студения въздух.

— В града снегът изглежда вълшебен! — удиви се дванайсетгодишната Ейми.

— Много е красиво — съгласи се Даян.

— А децата къде се пързалят с шейни?

— В Сентрал Парк, предполагам. Ето там — отвърна Даян и посочи дърветата, през чиито заснежени клони проблясваха жълтеникавите светлини на лампите.

Ейми безмълвно се взираше. Всичко в Ню Йорк беше ново и прекрасно, а на Даян й бе много приятно да вижда града през нейните очи. Всичко тук бе много по-различно от Източен Кънектикът. Настаниха се в хотел „Плаза“, видяха Дядо Коледа в магазин „Мейси“, караха кънки на пързалката в Рокфелер Център. За тази вечер имаха билети за балета „Лешникотрошачката“ в Нюйоркската опера.

Докато стояха пред входа на хотела, те се любуваха на коледните светлини, на портиерите с ливреи и на издокараните гости на хотела.

Наблизо бяха спрели три таксита, на светлините на фаровете им се виждаше колко силно вали. Поне двайсет души се бяха наредили и се оглеждаха за таксита. Даян се поколеба само за момент, хвана Ейми за ръката и слезе по стълбите.

Беше развълнувана заради самата себе си и заради детето и не искаше да рискува да изпуснат началото на представлението, като чакат на дългата опашка за таксита. Застанала на тротоара, разгледа картата на града и се запита дали да не отидат пеша до Линкълн Център.

— Даян, ще закъснеем ли? — попита Ейми.

— Не, няма — решително отвърна тя. — Ще спра такси.

Момичето се засмя, като видя как „приятелката“ й застава на улицата и маха ръка като истинска нюйоркчанка. Даян носеше черна кадифена рокля, черна кашмирена пелерина, беше си сложила перлена огърлица и обиците с перли и сапфири на свекърва си — бижута, които никога не носеше у дома в Гъл Пойнт. Официалната й чантичка — истинска антика, купена от бутик в Есекс, Кънектикът, беше от черен сатен, който се беше втвърдил от дългото стоене в затворения шкаф.

— О, нека аз да спра таксито — каза Ейми, като подскачаше от радост и махаше с ръка също като Даян. Направи по-рязко движение, подхлъзна се на снега и се хвана за чантата на Деян. Дръжката беше много дълга — дори когато Даян беше с вдигната ръка, чантата стигаше малко под ханша й. Тя за малко да падне на заледената улица, но хвана момичето и двете се задържаха на крака.

Прегърнаха се за миг и се усмихнаха. Денят на благодарността беше минал и вече навсякъде блещукаха светлинките на коледната украса. Под снежната пелена градът изглеждаше като омагьосан. Музикална група от Армията на спасението свиреше „Тиха нощ, свята нощ“. На минаващите файтони весело подрънкваха звънчета.

— Никога не съм била на подобно място — каза Ейми. Огромните й зелени очи, вперени в очите на Даян, бяха изпълнени с възторга на дванайсетгодишно момиченце, което преживява чудесно приключение.

— Много се радвам, че дойде с мен — каза приятелката й.

— Де да можеше и Джулия да е тук — отвърна тя.

Даян се замисли за дъщеря си, която й липсваше, и твърде късно видя таксито.

Колата се завъртя на леда и откачи бронята на един черен мерцедес. В същия момент по отсрещното платно минаваха снегорин и камион с пясък. Таксито се удари в снегорина и отскочи, предницата се смачка, предното стъкло се счупи. Даян се хвърли към Ейми.

Жестокият танц се разигра като на забавен каданс. Таксито направи един, втори пирует и продължи да се върти на заледената улица. Младата жена грабна детето. Опита се да запази равновесие. По тротоара се разпиляха стъкла. Минувачите запищяха. Даян притисна Ейми и се опита да побегне. След секунди разбра какво се случва и че няма да успее да се отдръпне навреме. Покри с тялото си детето, опитвайки се да го защити от удара.

Таксито се вряза в тълпата.

Хората полетяха във въздуха и падаха на различни места. Хлъзгаха се по паважа, превръщаха се в безформена маса. В продължение на една безкрайна минута градът затихна. Движението спря. Никой не помръдна. Снегът почервеня от кръвта. На пресечката засвириха клаксони. В далечината се чу сирена. Хората се спуснаха да помагат.

— Мъртви са! — извика някой.

— Толкова много кръв…

— Не пипайте никого, може да причините повече травми.

— Онова малко момиченце помръдна ли? Живо ли е?

Петима души лежаха като счупени играчки, заобиколени от хора, които не знаеха какво да правят. Две ченгета от нюйоркската полиция, които бяха излезли със съпругите си, видяха суматохата от колата си и спряха да помогнат. Единият изтича до смазаното такси. Пресегна се през счупеното стъкло, дръпна дръжката на вратата, но спря. Шофьорът беше загинал, вратът му бе прерязан от металната врата. Той вонеше на уиски. Ченгето поклати глава и отиде при ранените пешеходци.

— Шофьорът е мъртъв — каза и разкопча палтото на Ейми, за да провери дали сърцето й бие.

Полицаите не обърнаха внимание на Даян, тъй като се заеха първо с детето. Тя лежеше по корем на снега. По русата й коса течеше кръв, а ръката й бе неестествено извита под тялото. Един непознат бързо отиде и клекна до нея. Наведе се и докосна врата й, сякаш проверяваше пулса. Никой не видя как скри в ръката си диамантената обица и как дръпна перлената огърлица от врата й. Едва когато грабна чантата й, една жена го забеляза. Крадецът беше хванал дръжката и я измъкваше изпод ръката на падналата жена.

— Хей! — извика жената от тълпата. — Какво, по дяволите, правиш?

Крадецът дръпна по-силно закопчалката. Чантата се отвори и съдържанието й се разпиля в снега — гребен, билети за балет, кристално флаконче парфюм, документи и малко зелено портмоне. Мъжът грабна портмонето, тичешком прекоси улицата и изчезна в тъмния парк.

Един от пострадалите, възрастен мъж, беше починал. Жена лежеше неподвижно, а съпругът й се опитваше да пропълзи по-близо до нея. Един полицай се беше навел над детето и не откъсваше поглед от него. Другият отиде при жената — вероятно майката на момичето — забелязвайки кръвта, която течеше от главата й. Той свали якето си и го притисна към откритата рана. Заедно е полицията пристигна линейка и фелдшерите обърнаха русата жена по гръб. Тя беше много красива, а лицето й беше бледо като платно. Полицаят много пъти се беше срещал със смъртта и тръпките, които го побиха, му подсказаха, че майката никак не е добре.

Хората се отдръпнаха назад, като говореха едновременно:

— Шофьорът на таксито… изгуби контрол… колата поднесе на леда… блъсна петима души… майката се опита да спаси момиченцето… един мръсник й открадна портмонето.

— Взел ли е документите й за самоличност? — попита шофьорът на линейката. — О, по дяволите, не! Искаш да кажеш, че никой не знае как се казват? Няма на кого да се обадим?

— Точно така — отвърна един от полицаите. Представи си, че някой някъде чака жената и детето, а те няма как да се свържат с него. Освен това за неразпознатите жертви се попълваха и се пишеха купища документи.

— Дявол да го вземе — каза приятелят му, наблюдавайки как ги качват в линейката. Жената беше толкова красива, нежна и дребна. Свидетелите на катастрофата разказваха, че тя закрила детето с тялото си, за да го предпази от връхлитащото такси: „Вероятно не е от града, а е отседнала в хотел «Плаза», за да прекара добре, но я блъсна почерпен таксиметров шофьор.“

Хвърлиха безполезната чанта в линейката, която потегли с пуснати сирени по Западна петдесет и девета улица към болница „Сейнт Бернадет“.

* * *

Шофьорът на линейката караше много бързо през града, внимаваше на светофарите и намаляваше на кръстовищата. Зимата показваше нюйоркчани в най-лошата им светлина. Те се паникьосваха при първия снеговалеж. Шофьорът беше спокоен и се стремеше да избегне задръстванията и дребните автопроизшествия. Знаеше, че пътниците му са в критично състояние, и се обади, за да предупреди лекарите от спешното отделение в болницата да са готови.

Пострадалите бяха с кислородни маски. Фелдшерът свали пелерината на жената, понеже търсеше пулса й. Стресна се, когато тя отвори очи. Лежеше неподвижно, а устните й бяха посинели. Беше ужасно да гледа човек как отвори уста и изрече:

— Ейми?

— Малкото момиче? — попита фелдшерът.

— Ейми… — повтори жената, а в очите й и в усилията, които положи да прошепне името на детето, личеше паника.

— Вашата дъщеря? — попита фелдшерът. — Тя е тук до вас, добре е. И двете ще се оправите. Сега лежете, точно така. Просто… — започна той, наблюдавайки мъката, изписана на лицето под кислородната маска, преди жената отново да изпадне в безсъзнание.

— Ръката на детето е зле. — Почувства се неудобно от лъжата, която изрече.

Травматологичният екип беше готов. Посрещнаха линейката под широкия портал и преместиха жената и момичето на носилки на колела. На тях бяха закачени системи. Банките с кръв и кръвна плазма бяха готови и чакаха само да се определи кръвната група на пациентките. Медицински сестри и лекари в зелени престилки наобиколиха пострадалите и прегледаха най-сериозните наранявания. Вкараха жената и детето в отделни боксове.

Докато лекарите си вършеха работата, един фелдшер донесе черната чантичка и я остави на бюрото. Старшата сестра провери дали има документи за самоличност, но докладът на полицията се оказа верен — портмонето липсваше. Тя намери два билета за балетна постановка, два използвани билета от Американските железници, издадени в Олд Сейбрук, и две визитни картички: едната на склад за дървен материал в Ниантик, а другата на рибарски кораб на име „Афродита“.

— Намери ли нещо? — попита млада медицинска сестра, която излезе от бокса на пострадалата жена. — Добре ще е да се обадим на някого.

— Какво е състоянието й? — попита старшата сестра и вдигна поглед към младата.

— Критично — отвърна тя и хвърли ръкавиците си. Беше трийсет и осем годишна, почти колкото жената, за която току-що се бе погрижила. Самата тя имаше деца, едно, от които бе десетгодишно момиче, почти на възрастта на пострадалото момиченце, и винаги се разстройваше при вида на сериозно ранени жени и деца. — И на двете. Жената е загубила много кръв, има натъртвания, сътресение на мозъка и контузии, а момиченцето има фрактура на раменната кост и разкъсана артерия. Подготвят го за операция.

— Тук няма нищо важно — отвърна старшата сестра. — Визитни картички от склад за дървен материал и рибарски кораб…

Тя се загледа по-внимателно в чантата. Забеляза малък цип, който бе пропуснала. Отвори го, бръкна в джоба и намери малка визитка, написана с елегантен почерк:

„При спешен случай моля, позвънете на Тимъти Макинтош/203/555–8941.“

— Това е номер в Кънектикът — обясни младата сестра, като прочете картичката. — Мислиш ли, че това е съпругът й?

Старшата сестра набираше номера и не отговори. Включи се автоматична система за справки — кодът на района бе сменен. Когато набра новия код, разбра, че телефонът е изключен. Опита да се свърже със склада за дървен материал. По това време никой не вдигна телефона. Ядоса се, погледна последната визитка и се запита какво ще се получи, ако се обади на рибарски кораб в края на ноември. Тъй като нямаше избор, тя позвъни на морската телефонна централа и помоли да я свържат с кораба „Афродита“.

* * *

Вълните се удряха в корпуса на кораба, а от нощното небе се сипеше ситен снежец. Тим Макинтош хвана щурвала и насочи кораба на юг. Беше ловил омари в Мейн и бе спестил достатъчно пари, за да прекара зимата във Флорида. Носеше дебели ръкавици, но въпреки това ръцете му бяха напукани и груби. Кожените му ботуши бяха подгизнали, а краката му — премръзнали.

Той погледна морската карта, осветена от лампата над компаса. Неговата цел бе Пойнт Плезант, Ню Джърси. Щеше да се отбие в дока „Редс Лобстър“ за една вечер, а после щеше да продължи с прилива на юг. Беше се настудувал за цял живот. Малахи Кондон се опита да го убеди да не заминава завинаги, но това се случи преди последното им скарване. Тим се беше запътил към Маями.

Сирената за мъгла се извиси над шума от разбиващите се в корпуса вълни.

Тим провери навигационната система на кораба и го насочи право към Манаскийското заливче. Морето се поуспокои, но той все още усещаше вълните на Атлантическия океан. Идваше отдалече. Голяма скала и бетонен вълнолом ограждаха канала от двете страни. Къщите бяха осветени и изглеждаха уютни. Пред прозорците се виждаха блещукащите коледни елхи и Тим си представи как семействата на другите моряци ги посрещат у дома.

Радиостанцията изпука. Ушите му бучаха от постоянния рев на вятъра и шума на дизеловия мотор, но въпреки това чу, че от централата го викат.

— „Афродита“ — обади се някакъв глас. — „Афродита“, обадете се…

Тим погледна радиоприемника. Първото, което му мина през ума, бе, че на Малахи му е минало. Олекна му — знаеше, че Малахи не може да се сърди вечно и че не е толкова безчувствен, че да го пропъди от живота си. Малахи Кондон беше възрастен океанограф, учен, но гледаше на празниците романтично, като семеен човек. Той вярваше, че може да оправи нещата. Ще поиска да се сдобрят, ще убеди Тим да промени отношението си към дъщеря си, майка й и брат си.

— Макинтош на борда на „Афродита“ — отговори той, грабвайки микрофона, готов да поздрави стария мърморко с „Честит Ден на благодарността, защо се обаждаш чак сега?“.

Радиостанцията изпука, докато телефонистката го свързваше с човека, който го търсеше.

— Обажда се Дженифър Хансън от спешното отделение на болница „Сейнт Бернадет“ в Ню Йорк. Опасявам се, че имам лоши новини…

Тим се изправи. Това беше нормалната човешка реакция на думите „лоши новини“ и „спешно отделение“ в едно и също изречение. Той мразеше Ню Йорк. Всички рибари, които познаваше, го мразеха. Още по-лошо бе, че ненавиждаше болниците и болестите с всяка частица от тялото си.

— Преди няколко часа докараха жена и дете. У тях не намерихме документи за самоличност, а само визитка с името на вашия кораб.

— „Афродита“? — объркан попита той.

— Жената е слаба, с руса коса и светла кожа.

Той нищо не каза.

— Сини очи… — добави сестрата.

Том наведе глава, сърцето му заби по-силно. В съзнанието му изникнаха познатите виолетови очи, любопитни и готови да се засмеят. Златисторусата й коса падаща до раменете, а по бледата й кожа имаше лунички. Но с дете в Ню Йорк? Не беше възможно.

— Трийсет и четири-пет годишна — продължи сестрата. — Кръвна група 0. Детето е на около дванайсет години и има кръвна група АВ.

— Не ги познавам — отговори Тим с пресъхнала уста. Дъщеря му не беше ли кръвна група А? Главата му се замая, сякаш има грип. Проблемите го застигаха. Беше време да си плати за това, че неведнъж е изоставял дъщеря си. Той вече се чувстваше достатъчно виновен, че изцяло беше погълнат от личния си живот. Малахи никога досега не го бе заклеймявал по този начин, затова гневът на стареца при последната им среща разтърси Тим до дъното на душата.

Той намали скоростта и смени курса на кораба към Редс. Доковете и сградите бяха побелели от сняг. По въжетата на корабите бе полепнал лед. Жена с дванайсетгодишно дете в Ню Йорк Сити? Смяташе, че не е в състояние да пътува, но миналото лято я бяха водили в Нова Скотия.

— Жената носеше една обица. Малък диамант и сапфир във формата на висулка…

Това му стигаше. Погледна нагоре и видя отражението си в стъклото на кабината на щурвала. Изпита срам и разкаяние. Спомни си малката къща край доковете в Хоторн, виждаше дърветата, които съпругата му обичаше толкова много, и онези, с белите цветчета, които миришеха така хубаво. Тя не би го потърсила. Не и след случилото се миналото лято.

— Чантичката е от сатен — продължи сестрата. — Вътре имаше бележка с името на едно място…

— Купих я от шхуната — магазин — каза Тим и се прокашля. — Подарих й я за една Коледа. Обиците бяха на баба ми…

— Значи я познавате? — напрегнато попита сестрата.

— Казва се Даян Робинс — отвърна Тим. — Бившата ми съпруга.

* * *

Таксито на фирма „Бригс“ беше стара синя импала. Тим седеше на задната седалка и гледаше през прозореца, докато пътуваха по шосе №35. От моста се виждаха къщите в предградията, затрупани от сняг и украсени с гирлянди и лампички. В дворовете на няколко къщи имаше снежни човеци. Когато наближиха парка „Гордън Стейт“, деца бомбардираха таксито със снежни топки.

— Хей! — извика шофьорът. — Би трябвало да се ядосам и да им се скарам, но на тяхно място и аз бих правил същото при този хубав сняг.

— Да — отвърна Тим. Замисли се за себе си и за брат си.

— Отивате в града да се забавлявате, ли?

— Отивам в болницата — отвърна Тим. Гърлото му бе толкова пресъхнало, че едва говореше.

— Хей, човече — каза шофьорът, — съжалявам. — Той млъкна и Тим си отдъхна. Не му се говореше. Парното работеше, радиото свиреше.

Нямаше желание да разказва живота си на непознат — как бягаше от семейството си цели единайсет години и тъкмо се канеше да избяга още по-далече, когато му се обадиха по телефона.

Коледа. Май Малахи беше прав, че по това време на годината има някаква романтика — семействата се събират, жените прощават, децата стават по-послушни. Тим се бе разочаровал и бе предал всички. Отне Даян от брат си, ожени се за нея, а после напусна и нея, и тяхната дъщеря. Едва успяваше да се помири със себе си през всичките тези единайсет години далеч в морето. Бе изгорил мостовете със стария ирландец, който се бе отдал изцяло на слушането на делфините по бреговете на Нова Скотия и който бе нарушил душевното му спокойствие. Малахи Кондон винаги го бе подтиквал да оправи нещата с Даян. Може би това беше последният шанс на Тим.

* * *

Ейми бавно се събуди. Първата й мисъл бе „Мамо“! Втората — „Даян“. Тя лежеше в болничното легло. Стените бяха зелени, а чаршафите — бели. Ръката й бе гипсирана и вдигната над главата на метален триъгълник, който приличаше на трапец.

— Даян добре ли е? — попита тя сестрата, която стоеше до леглото й.

— Това майка ти ли е, скъпа? — попита тя.

Ейми поклати глава. В очите й напираха горещи сълзи. Майка й си беше в Хоторн. Искаше да й се обади, искаше й се тя да дойде.

— Кажете ми, моля ви… — започна тя, задавяйки се от ридание. — Даян…

* * *

Шофьорът мина през холандския тунел. Тим не си спомняше откога не е минавал през тунел. Неговият живот бе морето — ракообразните, цената на омарите на рибната борса в Портланд, измръзналите крака в мокри ботуши, мириса на дизелово гориво и разкаянието.

А можеше да бъде съвсем различен. Като минаваха покрай красивите къщи, украсени за Коледа, той се запита защо се бе отказал от това. Някога имаше всичко — красива съпруга, хубава къща, проспериращ бизнес с омари. Понякога се чувстваше виновен, че е отнел Даян от брат си, но изборът бе неин. Тя можеше да остане с Алан — великия доктор — ако бе пожелала, но тя избра него.

— Ще мина по Хъдсън Стрийт за центъра — каза шофьорът. — По Западната магистрала движението е ужасно.

— Просто ме закарайте дотам — отвърна Тим. Даян беше в нюйоркска болница само на няколко минути път оттук. Колкото повече се приближаваше до нея, толкова по-силно биеше сърцето му. Знаеше, че е допуснал грешки. Но вероятно би могъл да поправи някои от тях — да отиде в болницата и да види дали може да помогне с нещо. По душа бе добър човек — никога не бе имал лоши намерения. Искаше Даян да го знае.

Вероятно вече го знаеше. Не беше ли накарала сестрата да му се обади?

Тим искаше да покаже на Малахи. Не искаше да си спомня последната им среща — стояха на дока в Луненбург, вбесеният Малахи крещеше на Тим, а от устата му хвърчаха слюнки. Държеше се също като Алан — лицемерен, гледаше отвисоко Тим заради недостатъците му. Това може би бе шансът му да помогне на Даян, да докаже и на Алан, и на Малахи, че не са прави.

Освен това не беше ли знак от съдбата? Защо влезе точно в пристанището „Пойнт Плезант“, а не в някое друго? Можеше да се скрие в Нантъкет, за да избегне вчерашната буря. Можеше да влезе в Гълф Стима, първата му спирка да е в пристанище още по на юг от Ню Джърси, можеше да е изключил радиостанцията, да не чуе обаждането.

— Даян — изрече той на глас.

Ню Йорк гъмжеше от хора и коли. На всеки ъгъл имаше хора. Емпайър Стейт Билдинг беше осветена в зелено и червено. Коледните елхи от Нова Скотия, където ходи Тим миналото лято, изпълваха въздуха на града с уханието на борова гора. Даян обожаваше празниците. Тя бе прекрасен човек, преизпълнена е любов, и за нея празниците бяха още една възможност да направи семейството си щастливо — да зарадва дъщеря им, сигурен бе в това.

Когато се сети за момиченцето, което никога не бе виждал, очите му се насълзиха. Даян му бе казала, че името й е Джулия. Не се чувстваше по-добре от това, че Алан е неин педиатър, че му пращаше писма чрез Малахи.

Тим ги късаше, без да ги чете. Детето се бе родило с увреждания.

Няма ловец на омари, който да иска да му се напомня за отвратителните неща, които е извършил. Даян роди болно дете, а Тим не можа да приеме този факт. Качи се на един голям кораб за ловене на раци, кръстен на богинята на любовта, който го отведе колкото се може по-надалеч.

Тим подаде парите на таксиметровия шофьор и слезе при болницата „Сейнт Бернадет“. Тя представляваше огромен комплекс от тухлени сгради. Той изтича в спешното отделение, като избута един охранител, който му каза, че трябва да се запише в книгата за посетители. Медицинските сестри бяха любезни с него. Щом го погледнаха, разбраха, че трябва бързо да му помогнат. Тим не бе слизал от борда на „Афродита“ с дни и имаше нужда да се изкъпе и да се обръсне.

— Жената и детето — каза той на старшата сестра, — които са докарани по-рано днес, пострадали са при катастрофата, вие ми се обадихте…

— Вие сте рибарят — любезно каза тя и му подаде обицата на баба му.

Побиха го тръпки и изпъшка. Избърса лицето си с изцапания с машинно масло ръкав на кафявото си яке. Пръстите му бяха напукани и разкървавени от студа в северните морета. Стисна здраво старата обица, която Доротея Макинтош подари на Даян в деня на сватбата им. Спомни си как блещукаха на слънцето в Хоторн, докато изричаха сватбените клетви.

Тим твърде дълго се скита в търсене на нещо, което да му помогне да забрави, че е изоставил жена си и дъщеря си. Джулия се роди болна и саката. Той се страхуваше да я види.

— Къде е Даян? — попита и избърса очите си.

Сестрата го поведе. Тим я следваше, а стъпките им кънтяха по дългите коридори. Болницата изглеждаше стара — няколко тухлени сгради, свързвани с лабиринт от коридори. Беше свикнал със светлината на звездите и флуоресцентното осветление дразнеше очите му. Влязоха в по-ново крило на болницата и взеха асансьора до двайсетия етаж.

— Ще ви заведа да видите детето — каза сестрата. — Майка й все още е в операционната.

— Не… — понечи да каже Тим.

— Момичето е уплашено — каза сестрата. — Ранено е и е съвсем само.

— Дъщеря ми — прошепна Тим. Възможно ли бе наистина? Възможно ли бе след единайсет години да се срещне с малката си дъщеричка?

Стомахът му се сви. Никога не я бе виждал, но си я представяше недоразвита и парализирана като децата с увреждания, които бе виждал. Тим се подготви за това, което му предстоеше да види.

— Тук — каза сестрата и отвори една врата.

— Коя е? — попита Тим.

В стаята имаше две легла. И двете бяха заети. Пациентките лежаха спокойно, лицата им бяха в сянка. Сестрата посочи момичето със счупена ръка. То лежеше с изпънато тяло, ръката му беше вдигната над главата, закачена с въжета и лостове, които приличаха на сложно преплетените въжета на двумачтов кораб. Тим се приближи и остана смаян.

Там лежеше красиво младо момиче. Ръката му бе гипсирана, челото му бе ожулено, но то бе съвършено. Тъмни мигли падаха върху нежната му кожа. Имаше кръгло лице, прав нос и сочни устни. Тим се разтрепери, докато я гледаше.

— Моята дъщеря — каза той с дрезгав глас.

— Събужда се — добави сестрата.

Детето се размърда. Облиза устните си, опита се да си помръдне ръката. Така силно извика от болка, че на Тим му се прииска да го прегърне.

— Ох! — проплака то. — Ръката ме боли.

— Спокойно, скъпа — успокои го сестрата и се наведе над него.

Тихо и спокойно обясни на детето къде се намира, като скри Тим от погледа му. Той се опита да се посъвземе. Не искаше при първата среща с дъщеря си да изглежда шокиран като капитан Ахав — или още по-зле.

— Искам да си отида у дома — проплака момичето. — Искам да се върна в Хоторн.

— Всичко е наред — мило каза сестрата. — Ще се оправиш, скъпа. А и не си сама. Един човек е дошъл да те види.

Момичето примигна. Тим пристъпи напред и видя, че детето се взира в него. Кръвта пулсираше в ушите му също както вълните се удряха с все сила в носа на кораба. Опита се да се усмихне, тъй като не искаше да я уплаши. Но се оказа, че не е трябвало да се притеснява от това. Щом го видя, изражението й се промени. Лицето й излъчваше радост и любов.

— Доктор Макинтош! — възкликна тя и избухна в сълзи.

Тим беше онемял от вълнение. Тъй като чу само фамилното име, за момент си помисли, че дъщеря му вече го познава. Даян й е показвала негова снимка. Може би я държаха на полицата на камината. През всичките тези години са си говорили за него.

— О, доктор Макинтош — отново каза тя. Сега Тим чу и другото, думата „доктор“. По дяволите! Тя викаше брат му Алан. Тъй като все още се намираше в шок, бе зърнала единия брат Макинтош и го бе сбъркала с другия. Тим се отчая. Затвори очи и осъзна, че момиченцето е допуснало грешка.

Може пък и той да е сгрешил, мина му през ума. Щеше да изясни тази работа. Трябваше да види Даян.