Гордън Корман
Императорският шифър (2)

Глава 2

На Дан „Последният император“ му беше точно толкова скучен, колкото и десетчасовият полет до Пекин.

— Гледай по-внимателно — препоръча му Ейми. — Това ще бъде добра подготовка за посещението ни в Китай.

— Хмм — промърмори момчето с натежали клепачи. Единственото хубаво на това, че го бяха лишили от „Терминатор“, беше, че този глупав филм сигурно щеше да го приспи.

Тъкмо се беше унесъл, когато най-неочаквано Ейми впи нокти в ръката му.

— Дан!

— Какво има пак? — Той извърна сънени очи към сестра си, която сочеше екрана. — Стига, Ейми. Заспах само и само за да не гледам „Последният император“.

— Виж, виж! — настоя Ейми. — Ей на онази стена!

Дан присви очи. Показваха как тригодишният Пу Ий, император на Китай, си играе в огромния дворцов комплекс с името Забранения град. Там имаше стотици богато украсени замъци, храмове и статуи. И отстрани на една малка сграда беше нарисуван…

— Гербът на Джанъс! — ахна изумен Дан.

Ейми се свъси.

— Какво търси тук в „Последният император“?

— В шоубизнеса има доста хора от клана Джанъс — предположи брат й. — Може би сред тях е и човекът, направил филма.

— Възможно е — съгласи се недоволна сестра му, — но се съмнявам. „Последният император“ е сниман през осемдесетте години. Боята по стената изглежда много по-стара.

— Но кой тогава?… — Дан се ококори. — За него ли говориш? — Той посочи момченцето в царски одежди върху екрана. — За Пи Пий?

Ейми се отврати.

— Казва се Пу Ий и е бил император на Китай, а не пискливо пиленце.

— И според теб е потомък на някой от азиатските кланове в рода Кахил, така ли?

— Не е задължително гербът да е нарисуван точно от Пу Ий — отсъди Ейми. — Забраненият град съществува от векове. И там са живели не само императори, но и много други хора. Да не забравяме велможите, придворните, монасите, евнусите…

— Какво е евнух? — прекъсна я момчето.

— Ами… — Ейми се изчерви и започна да подбира внимателно думите. — Знаеш, че Саладин го кастрираха, за да не прави малки котенца…

— Да, но хората не ги кастрират… — Дан пребледня като тебешир. — Или ги кастрират?

— В Древен Китай са го правели — потвърди сестра му.

Дан се стресна.

— Но не и сега, нали?

Тя завъртя очи.

— В много култури са правели неща, които за нас днес са странни. Включително в нашата. При всички положения, след като са напуснали Африка, мама и татко са отишли именно в Китай, Грейс също. Филмът е поредното доказателство, че сме на прав път. Само на нашите седалки в самолета са пуснали „Последният император“. Някой е искал да видим герба на Джанъс.

— Да, но ако конкурентите ни пращат за зелен хайвер? — попита Дан. — Или Мадригалите се опитват да…

Той сви устни в гримаса.

— Трябва да рискуваме — отсече Ейми. — Ако не друго, поне знаем къде трябва да отидем най-напред, след като пристигнем в Пекин: в Забранения град, където китайските владетели са живели половин век преди да се роди Гидиън Кахил.

Не биваше да забравят целта. Беше логично.

Точно както би разсъждавал един Мадригал.

* * *

Новото летище на Пекин беше сред най-съвременните в света. Ултрамодерно, но и подчертано китайско: в извивките на високия стъклен таван бяха вплетени древнокитайски цветове и рисунки.

— В пътеводителя пише, че цялата сграда е с формата на китайския дракон — съобщи Ейми на своите спътници.

Дан беше вперил очи в табелите, водещи към залата за получаване на багажа.

— Дано авиокомпанията не е пратила Саладин на Антарктика.

Клетката за домашни любимци започна да се върти заедно с лентата за багажа — беше отчасти скрита зад много по-големи куфари, сакове и кашони. Чак до средата на залата за пристигащи с международните полети се чуваше възмутено мяукане.

Дан издърпа клетката изпод сак със стикове за голф. Надзърна вътре да види котарака.

— Я по-спокойно, приятелче.

В отговор чу изпълнено с укор „мъъър“.

След като излязоха от залата за багажа, котаракът се развилня още повече. Задраска отвътре по телената мрежа на клетката.

Ейми се притесни.

— Какво му е на Саладин, Дан? Да не е болен?

— Сигурно е замаян от клатенето — отвърна брат й. — Ще го пусна да се поразтъпче.

— Не може — спря го Нели. — Намираме се на оживено летище.

Но Дан вече беше отворил клетката.

Саладин изскочи отвътре така, сякаш са го изстреляли с топ, и задраска с лапи по плочките на пода. Огледа се — да се ориентира. После пред ужасените погледи на тримата се стрелна към висок, слаб, по-възрастен мъж, който седеше наблизо и четеше вестник.

— Саладин! — ахна Ейми. — Не!

Жертвата изпищя стъписано и скочи на крака, при което бомбето й изхвърча на пода.

Дан грабна котарака. Ейми вдигна падналата шапка и я подаде на собственика й.

— Извинявайте, господине…

Погледът й падна върху украсената с диаманти ръкохватка на бастуна.

Мъжът взе бомбето със смутена усмивка. Пред тях стоеше Алистър Ох, техният братовчед от рода Кахил и съперник в издирването на трийсет и деветте ключа.

— О, здравейте, деца. Изглеждате добре.

От ръцете на Дан котаракът, порода египетска мау, изсъска срещу мъжа.

— Шпионираш ни, а? — обвини го Ейми.

— Да ви шпионирам ли? — повтори чичо Алистър. — Няма такова нещо. Тук съм просто за да ви посрещна отново в Азия и да ви предложа помощта си. Езиковата бариера пречи доста в Китай, но моят китайски е отличен.

Нели присви очи — както винаги, когато подозираше, че някой иска да се възползва от поверените й деца.

— И предлагаш помощ просто защото си добър по душа?

— Естествено! Макар че… — Милата усмивка на Алистър вече изглеждаше малко изкуствена. — Макар че това е прекрасна възможност да си разкажем кой докъде е стигнал с издирването на ключовете.

— Да бе, да — избухна Дан. — Искаш да ни помагаш само за да ни откраднеш ключовете, защото знаеш, че губиш!

Усмивката изчезна и Ейми и Дан забелязаха, че очите на далечния им братовчед са зачервени и уморени.

— Опасявам се, деца, че може би всички губим — призна той. — Иън и Натали Кабра са в Китай вече от няколко дни. Още по-притеснителното е, че семейство Холт е изчезнало от радара.

— Виж дали не са на конкурса за „Мистър Вселена“ — препоръча му Дан.

Алистър го погледна тъжно.

— Всички подценихме семейство Холт. В клана Екатерина се говори, че те са направили голям пробив. Още не е късно да ги настигнем… стига да работим заедно.

Ейми не сваляше очи от брат си. От всичките им съперници в надпреварата те чувстваха само чичо Алистър като роднина. Е, да, той ги беше предавал… и то неведнъж. Но от всичките им братовчеди в рода Кахил единствен Алистър като че ли се интересуваше какво става с тях.

Образът на чичо Алистър беше изместен в съзнанието на Ейми от много по-мрачна картина — ужасната вечер преди много години и пожара, в който бяха загинали майка им и баща им. Алистър също беше там.

Ейми се просълзи. „Стига си мислила за това!“

Алистър не беше убиец. В най-лошия случай беше неволен съучастник на Изабел. Но въпреки това Ейми щеше да му се довери много трудно. Колкото до Дан…

— Толкова ли не можеш просто да лъжеш и да мамиш като другите? — тросна се момчето. — Толкова ли не виждаш, че това е за предпочитане, вместо ту да бъдеш добър, ту да ни обръщаш гръб и да ни предаваш? Може да е съвсем в стила на рода Кахил, но е гадно! Грейс все повтаряше: „Ако веднъж ме излъжеш, жалко за теб, направиш ли го втори път, ще те фрасна по главата ей с тази клетка за домашни любимци!“.

— Помислете хубаво — подкани припряно Алистър.

В разговора се намеси и Нели:

— Децата ти казаха вече — без тия!

— Да, но…

Дан пусна Саладин, който се хвърли върху глезените на Алистър. Чу се звук като от раздран плат: котаракът смъкна с нокти почти целия ляв маншет на шития по поръчка официален панталон на Алистър. Старецът се втурна към изхода… С разкъсан крачол, плющящ като знаме.

— Ако решите друго, аз съм в хотел „Империал“ — подвикна той през рамо и се скри от поглед.

Нели прегърна поверените й деца.

— Дано, умници такива, имате някакъв план, след като прогонихте Алистър.

Ейми се насили да се усмихне притеснено.

— Следваща спирка: Портата на небесния мир.