Марк Олдън
Кисаенг (9)

8.

Парк Сонг отседна в петнадесететажен хотел с архитектура на френски замък на модния лондонски „Пикадили“. Регистрира се под името Хари Ю Лан с паспорт на китайски финансов брокер, роден в Тайван, с постоянно местожителство в Макао. Това бе един от псевдонимите, които той използваше по време на пътуванията си на Запад три-четири пъти годишно.

Наслаждавайки се на случайните съвпадения, избра този псевдоним като една особена шега. Фестивалът на Ю Лан, гладните духове, се празнуваше в Хонконг през юли. В този ден гладни духове бродеха по земята и можеха да бъдат умилостивени с банкноти, плодове, храна и други дарове. Умът на Сонг винаги се концентрираше върху парите — ето защо той пътуваше по света като господин Гладен дух.

Отвътре хотелът на „Пикадили“ бе облицован с портландски камък, имаше мраморен коридор с позлатени тавани, галерия с първокласни магазини и бронзова скулптура в естествени размери на полугола жена във фоайето. Тази жена, ирландска куртизанка от деветнадесети век, построила хотела за триста хиляди лири, които получила от индийски дипломат за привилегията да прекара една нощ с нея. На Сонг му стана много забавно, като научи как е умряла. Един млад актьор поискал ръката й, тя му се изсмяла, с което го вбесила и той я удушил.

Френският ресторант на хотела имаше изглед към дискретна градина, предлагаше тридесет и един вида шампанско в листата на вината си и сервираше най-невероятната пушена сьомга, която бе опитвал в живота си. Обичаше добрата храна. За да мислиш, да се любиш или да правиш добре каквото и да е, трябва първо да се нахраниш добре. Ако имаше възможност да избира, той по-скоро би умрял от преяждане, отколкото от глад.

В шест и четиридесет и три сутринта след срещата си с Роуина Дартигю влезе в огромната дневна на хотелския си апартамент, запали полилея, а после две бронзови лампи в стил арт деко. Носеше черен анцуг на бели кантове, жълта превръзка на главата и сламени чехли. Държеше в ръце обувки с налчета и малък касетофон. От врата му висеше кърпа.

Беше запланувал едночасова тренировка по таекуондо и малко степ, после — закуска с бодигарда Дейвид Милта и с шофьора, експерт по джудо — Хан Чой. След това щеше да се захване с бизнес, щеше да продаде фалшивите си пари и акции. До вечерта трябваше да напусне тази страна, където никога не преставаше да вали. После отлиташе за Ню Йорк, последната спирка от отчаяната екскурзия, която трябваше да спаси живота му — Ню Йорк, където щеше да вземе големите пари и американчето, което купи от Роуина Дартигю.

Остави обувките за танц и касетофона на прага, отиде до прозореца и погледна към градината на Бъкингамския дворец дванадесет етажа по-надолу. За съжаление не успя да види нищо. Гледката се закриваше от мрака и дъжда. Така и не разбра, че кралицата е оградила градината, за да си осигури уединение. Винаги когато Сонг отиваше да види лично кралското семейство, градината беше затворена. Продължи да се взира натам още няколко минути. Когато не можеш да получиш онова, което обичаш, трябва да обичаш това, което ти е под ръка.

Пое си дълбоко дъх, погледна през прозореца и започна енергично да масажира тила си. После леко потупа с юмруци раменете, тялото и краката си. Кожата му пламна. Студеният, влажен английски климат смразяваше кръвта. Трябваше отново да я раздвижи.

Той обу обувките си за танц. После стана и включи касетофона. Щом Фред Астер запя „Прекалено чудесно, за да бъде изказано с думи“, затанцува бавен степ върху плочките край камината. Танцът го отпускаше. Тогава мислеше най-добре. Затваряйки очи, той остави гласа на Астер да го затопли. Вече не беше уморен. Житейските проблеми и страхове вече не го притесняваха. Танцуването бе един от най-сладостните моменти в живота му. Започна да тананика заедно с Астер.

Когато пътуваше в чужбина, обикновено правеше бизнес в хотела си. Беше много предпазлив и издаваше местонахождението си пред клиентите чак в последната минута. В деня, когато щяха да купуват от него, клиентите трябваше да седят до телефона, докато той им позвъни и им нареди веднага да се явят при него. Беше лудост да разчиташ на друг, освен на себе си. Природата може би беше безразлична към оцеляването на Парк Сонг, но той не беше.

Докато танцуваше, прехвърли наум дневната си програма. Да се вземат фалшивите пари и акции, преди да пристигнат клиентите. Да реши дали да остави парите от тези продажби в Англия на Роуина, или да ги изпрати в Сеул. Да вземе документите за заема, покриващи осемте милиона долара, които снощи даде на Роуина. Да накара Дейвид Милта да потвърди полета им от Лондон за Монреал.

От Монреал до Ню Йорк щяха да пътуват с кола под наем. Щяха да прекосят канадско-американската граница далеч от митници и гранични патрули. Усмихвайки се, Сонг удари пети една о друга. Всички пътища водеха до красивото момиченце Тауни. В началото тя може би щеше да се сърди, но в неговите ръце постепенно щеше да стане мека като памук. С времето любовта й към него щеше да изпълни живота й.

Днес очакваше да спечели четири милиона долара само от двама клиенти. Единият беше огромен нигериец с племенни белези по лицето, който ръководеше туристическа агенция на Търлоу стрийт, когато не се занимаваше с измами със застраховки и кредитни карти. Другите бяха индийска двойка, която уреждаше женитби, за да си изкарва прехраната, а в свободното си време се занимаваше с дребна контрабанда със злато, диаманти и наркотици. Те имаха изключително добри препоръки.

Роуина бе гарантирала за индийците, които от време на време й намирали азиатски момичета. Колкото до нигериеца, той го познаваше бегло, беше го срещал преди две години в Рим у един свой клиент. Бен Дюмас провери нигериеца и индийците и не откри нищо, което да го накара да отхвърли някого от тях. Сонг вече бе готов да се заеме с търговията си, да върви напред и да прави пазарлъци.

С всеки изминал час обаче програмата му ставаше изключително напрегната. Имаше само четири дни да събере остатъка от тридесетте милиона долара на Йангсам или да стане жертва на гнева му.

В Ню Йорк, последната му спирка, беше уредил продажби, които щяха да му донесат единадесет милиона долара; като прибавеше продажбите в Хонконг и Европа, както и онова, което очакваше да спечели днес, щеше да изкара тридесетте милиона на Йангсам и щяха да му останат три милиона долара печалба. Но през следващите деветдесет и шест часа съдбата трябваше да е на негова страна или с него щеше да е свършено.

Най-сладката част от тази сделка бяха трите милиона долара печалба. Тези пари щяха да му позволят да спре фалшифицирането за няколко месеца, щеше да се посвети на степа и на оформянето на малката си американка, на превръщането й в съвършена жена. Само чрез парите, най-милото на сърцето му, Сонг можеше да живее и да бъде щастлив. Нека всеки, който вярва, че парите не са изключително важни за оцеляването, се опита под смъртна заплаха да събере тридесет милиона долара за три седмици.

Дневната светлина пропълзяваше през хотелския прозорец, когато Дейвид Милта, бос и с къса хавлия, влезе в дневната, като се прозяваше и си чешеше топките. Без да обръща внимание на Сонг, той се стовари на дивана, пресегна се към телефона върху дървената масичка за кафе и поръча закуска за трима. Самоуверен и откровен, бившият парашутист не пропусна да се пошегува със закуската на Сонг от рохко яйце и бисквитки. След като затвори телефона, Милта се усмихна.

— Твоят специалитет а ла Джоан Крофърд пристига.

Сонг се обърна на триста и шестдесет градуса върху плочките, удари три пъти пети и пак се завъртя. Седнал върху дивана, Милта запали първата си цигара за деня, издуха дима към полилея и попита кога те двамата с Чой трябва да донесат нещицата. Така наричаше фалшивите пари и акции на Сонг.

— В девет и тридесет — отсече кореецът. Сега танцуваше с невероятния вокал на актьора Джеймс Стюарт и неговата „Лесно е да те обичам“. — Двамата с Чой имате час и половина да закусите и да се облечете. Обадил съм се и ви очакват. Всичко е готово и ви чака. Чой стана ли?

Бодигардът изсумтя.

— Стана и веднага отвори широко и двата прозореца. От носа ми увиснаха ледени шушулки и излязох от стаята.

Сонг се изкиска. Той си имаше самостоятелна стая, но Милта и Чой трябваше да спят заедно. Това ужасно ядосваше израелеца, чието спокойствие никога не разкриваше истинските му чувства. Дори онези, които си мислеха, че познават стройния, брадат мъж, в края на краищата решаваха, че е неуловим като живак.

Беше водил живот, изпълнен с опасности, схватки и интриги, но с никого не говореше за това. Това включваше и жена му в Израел, която ръководеше малкия им бизнес за софтуер от планинския им дом с изглед към залива Хайфа. Тя управляваше и другите им инвестиции — кино на Ханаси стрийт в Хайфа и цирк на Шарон Плейн.

Но Милта, потаен по природа, не й разказваше нищо за работата си като наемник, който се бие в чужди войни за пари. Тя знаеше, че той е обзет от ненаситна страст към войната, че се бие по цял свят, откакто е навършил четиринадесет години, че не помни броя на хората, които е убил. Тя знаеше също, че съществува възможност той да се върне при нея в ковчег или просто да изчезне завинаги.

Милта получаваше едно малко състояние като бодигард на Парк Сонг, много повече отколкото изкарваше, докато обучаваше бодигардове и убийци за колумбийските los magicos. Така наричаха меделинските наркобарони, които като че ли забогатяваха чрез магия. Ето защо, отхвърляйки склонността си към уединение, той прие да споделя една стая с мускулестия, двадесет и шест годишен Чой, който можеше да вдигне двеста килограма и който веднъж счупи гръбнака на един човек, защото без да иска го настъпи в дискотеката.

Всяка сутрин каленият и дебелоглав Чой, който навсякъде носеше със себе си сребърния медал по джудо в оригиналната му кутийка, правеше по две хиляди лицеви опори, последвани от няколко минути патешко ходене, за да си заякчи мускулите на краката. После медитираше десет минути пред отворен прозорец въпреки студа. Ако прозорците бяха запечатани, намаляваше докрай отоплението.

Милта, който го смяташе за малко побъркан, преценяваше собствените си умения по бойни изкуства като добри, но в никакъв случай не толкова, че да победи корееца в бой. Ако се стигнеше до нещо такова, израелецът, на когото измамата не бе непозната, възнамеряваше бързо да застреля Чой, даже ако се наложеше да стреля в гърба му. Кореецът предпочиташе да излага аргументите си чрез уменията си по джудо. Да го хванеш с голи ръце беше все едно да се втурнеш към смъртта си.

Сонг подвикна:

— След натоварването ти и Чой се връщате направо тук. Никакво спиране, никакво заобикаляне. Докато се върнете, аз ще уредя срещите с купувачите.

Натоварването.

Фалшивите долари и акции на Сонг го очакваха в корейското посолство на Пелъс Гейт, на една пресечка от грамадните къщи, разположени на един хвърлей от Кенсингтън Пелъс. „Нещицата“ пътуваха с дипломатическа поща, услуга от полковник Йангсам, щедро компенсиран за помощта си. Благодарение на свидливия Йангсам и на агентите му от разузнаването в посолствата по цял свят собствеността на Сонг бе на по-сигурно място, отколкото в банков сейф. И тъй като алчността си оставаше най-изпепеляващата страст на Бръснача, Смехурко си имаше влиятелен приятел.

Милта му напомни:

— Трябва да изпратя пари на жена си.

— Направи го, преди да отидете в посолството. Не се чувствам сигурен, като знам, че вие с Чой ще спирате някъде, докато носите продукта. Искам довечера да напусна Англия, което значи, че всичко трябва да върви според програмата. Трябва да предвидя и малко аванс, в случай че дъждът ни задържи на път към летището.

Бодигардът смачка цигарата си и стана.

— Когато и да дойдем тук, отвън като че се излива пикня. Мразя тази сива страна, мразя студеното време, мразя студените хора. Ако трябваше да живея тук, щях да се побъркам.

Кореецът спря да танцува и избърса лицето си.

— Чувам, че в Ню Йорк било студено, така че си провери вълнените дрешки.

Милта мушна ръце в джобовете на хавлията си.

— Като стана дума за Ню Йорк, какво прави нашият приятел доктор Йокои напоследък?

Сонг метна кърпата си върху камината и продължи да танцува.

— Трябваше да чуеш Роуина. Горката направо се ужасява да не пипне болестта от Кен. Не иска да го вижда покрай себе си. Да не се притеснява. Ние няма да имаме работа с Кен, който така или иначе отказва да се вижда с когото и да е, освен със скъпоценния си Бен. Ще работим с господин Дюмас. О, и с Роуина, разбира се.

Милта знаеше какво прави Сонг с малки момиченца като Тауни да Силва, но просто не обръщаше внимание на проблема. Като се изключи това, че от време на време беше доста нападателен, кореецът го биваше за работа. Тъй или иначе Милта си знаеше, че не може да остане наемник за дълго, ако отказва работата само защото предложението идвало от някого с шантави представи за жените. Беше се навъртал в тези среди достатъчно дълго и знаеше, че силните и влиятелни хора в Африка, Южна Америка, Европа и Близкия изток ежедневно извършваха сексуални престъпления и ритуални убийства. Животът на наемника зависеше от това да не обръща внимание на странностите на подобни хора. На Милта му беше ясно, че любовта му към войната го е омърсила.

От опит бе научил, че хората се ръфат малко повече от вълците. Даже Макиавели, любимият му автор, бе нарекъл хората диви зверове. Големият Мак е бил прав. Във всеки случай моралът бе лукс, който наемниците не можеха да си позволят. Войникът на съдбата не бе нает заради любовта си към Христа.

Милта приемаше факта, че в работата си ще върши неща, за които никой правоверен равин не би казал brocha, благословия, край. Онова, което имаше значение, бе кипването на адреналина винаги когато влезеше в битка. Като се изключи жена му Месалина, всичко друго на света не струваше и пукната пара.

Тридесет и осем годишна, тя бе три години по-възрастна от него. Беше вдовица на парашутист и от два месеца носеше първото дете на Милта. Той се надяваше, че тя няма да се претоварва с работа, докато отсъства, но Месалина си беше Sabra, родена в Израел, енергична и упорита жена, която правеше каквото й харесва. Влюби се в нея, защото бе най-силната, най-искрената жена, която някога бе срещал.

Танцуващият Сонг прекъсна бляновете му:

— Събуди се господин Милта, времето е пари. — Израелецът изсумтя, после тръгна към стаята, която споделяше с Чой.

Зад него веселият Сонг добави своя вой към хрипкавия тенор на Джийн Кели в „Аз пея в дъжда“.

 

 

Малко преди един часа Парк Сонг, в червен копринен халат и чехли, носени от Нелсън Еди в „Палавата Мариета“, приключи първата си продажба за деня в хотелския апартамент, сега притъмнял от декемврийския дъжд.

Клиентите бяха господин и госпожа Прокаш, весела индийска двойка, която смени два милиона долара и четвърт за осем милиона във фалшиви стотарки и Хонконгски ценни книжа. Сивокоса, пълна жена, преминала петдесетте, госпожа Прокаш бе облечена със сари в розово и жълто под вехтото палто. Говореше предимно тя. Съпругът й, слаб бенгалец към петдесетте, се усмихваше постоянно, отстъпваше й и от време на време изваждаше лулата от устата си, за да каже:

— Млого добле, млого добле.

Придружаваха ги двамата им по-големи синове — единият с костюм, а другият с джинси и фланелка на „Чикаго Беърс“. И двамата седнаха тихо пред фалшивите пари, струпани върху дървената масичка за кафе. Погледнаха ги със страхопочитание и учудване. Сонг си помисли: „Хлапета, никоя жена няма да ви донесе повече радост от това, което сега виждате пред вас“.

Майката накара синовете да извадят от джобовете си калкулаторите, бележниците и химикалките, необходими за пресмятане на фалшификатите. Докато тя броеше, синовете събираха фалшивите банкноти и акции в петте куфара, донесени от семейството. Макар да гледаше парите, госпожа Прокаш не сваляше малките си черни очички от ръцете на двете си рожби.

Ако съществува нещо като доверие между крадците, помисли си Сонг, то не се отнася за тази тайфа. Майката нямаше вяра на децата си, нито пък уважаваше съпруга си. Господин Прокаш, бедното копеле, се бе оженил за деспот, не за съпруга.

По молба на майката Сонг допусна синовете й да присъстват на сделката. Били й необходими, обясни тя, да занесат фалшивите банкноти и акции у дома, и тъй като предпочиташе да не загуби толкова нужната му сделка, той се съгласи. Нищо в миналото на Прокаш не бе свързано с използване на насилие при сделките. Все пак настоя и двамата сина да бъдат без оръжие — Милта щателно ги претърси.

Огнестрелните оръжия, обясни госпожа Прокаш, ужасно ги плашели. Без бодигардове и оръжия, те пристигнаха до хотела с такси и възнамеряваха да се върнат по същия начин до дома си на Лейди Маргарет Роуд в Саутъл — най-големия азиатски квартал в Лондон.

Сонг едва успя да прошепне на Милта:

— Надявам се никога да не стана толкова безразсъден.

Сонг и семейство Прокаш брояха мълчаливо. За да ускори пресмятането, кореецът използваше броячна машина от посолството, уред, който удиви индийците, но не дотолкова, че да се откажат от броенето на ръка.

— Старите методи винаги са ми вършили работа — обясни жената, — защото да ги променям точно сега?

Междувременно Милта обикаляше стаята неспокойно с деветмилиметров таурус в дясната си ръка, с узи, увиснало от рамото му, и магнум 357, затъкнат в колана. Израелецът излъчваше злоба, която обезсърчаваше индийците. Те не говореха, дори не смееха да погледнат към него. Погледът му се стрелкаше от тях към вратата, от там към телефона, после обратно към семейство Прокаш.

Мрачният Чой с черен костюм и бели чорапки стоеше с гръб към вратата, с ръце, скръстени върху масивните си гърди, и също не откъсваше поглед от семейството. За разлика от Милта той не помръдваше, не примигваше. Даже дишането му беше незабележимо. Единственият звук в стаята бе от дъжда и вятъра зад прозорците.

Броенето приключи, грациозният Парк Сонг подаде ръка на семейство Прокаш и ги придружи до вратата. Те бързаха да си тръгнат, а и той изгаряше от нетърпение да се отърве от тях. Обаче продължи да бъде сърдечен и благовъзпитан, макар и да не се впусна в дълги любезности. Нямаше време за такива глупости. Нигериецът щеше да пристигне скоро, а след сделката с него той щеше да отлети за Америка.

На излизане индийците се усмихнаха нервно на Милта и Чой, но двамата бодигардове не им обърнаха никакво внимание. Гледаха през тях, сякаш те бяха от стъкло. Когато смутеният син на Прокаш изпусна един куфар в краката на Чой и се спъна в него, мускулестият кореец просто се отдръпна и отново зае бдителната си позиция. Парк Сонг протегна ръка за помощ към падналия син, после пожела на семейството безопасно пътуване до къщи.

Семейство Прокаш си отиде, а усмихнатият Сонг размаха юмруци във въздуха. Искаше му се да танцува, а и защо не. Беше по-богат отпреди час и това определено го радваше.

Погледна ръчния си часовник Мики Маус — сувенир от пътуването му до Дисниленд във Флорида преди три години. Беше два без двадесет — двадесет минути преди да се появи Катсина Джонатан, огромният четиридесет и две годишен нигериец, с един милион и осемстотин хиляди долара за хазната на Сонг. Всичко вървеше по план. Може би хората го смятаха за късметлия, но онова, което светът смяташе за късмет, той го наричаше упорита работа и разумна преценка. Във всеки случай съдбата му щеше да се реши от самия него, не от полковник Йангсам.

Милта и Чой занесоха парите на Прокаш в спалнята и почиваха в дневната, когато на вратата се чу пронизителен звън. „Полиция. Отворете“.

Изненадан, кореецът скочи от дивана. Усети жестока болка в гърдите и започна да се задушава. В напразно усилие да спре внезапното главоболие притисна с ръце слепоочията си.

— Не — прошепна. — Не, не, не.

От другата страна на вратата се чу мъжки глас с кокни акцент.

— Господин Хенри Ю Лан, знаем, че сте вътре. Внимателно отворете вратата. Много бихме желали да помогнете на разследването ни, ако обичате.

Сонг налудничаво закрачи напред-назад. Изведнъж спря, извади от джоба на халата си червена копринена носна кърпичка и я разкъса със зъби. Видя, че Милта отива до вътрешния телефон и вдига слушалката. Близо до израелеца мълчаливият Чой стана от дивана с безизразно както винаги лице. Погледна към Сонг и зачака инструкции.

Израелецът затръшна слушалката и каза:

— Линията е прекъсната. — Тръсна глава към вратата. — Не е полиция. Това е грабеж.

Смехурко престана да дъвче кърпичката. Едно малко парцалче все още висеше върху брадичката му.

— Как разбра? Как?

Милта мушна магнума си в халата на Сонг.

— Как съм разбрал? Защото подозирам, че телефонът е бил прекъснат едва когато ти се сдоби с два милиона долара. А пък и при твоето досие полицията първо опира пистолета о главата ти и чак тогава се представя.

Сонг погледна към вратата.

— Ами ако грешиш? Ако тия типове наистина са от полицията?

— Съвсем скоро ще разберем.

Прошепна нещо в ухото на Сонг. Докато слушаше, кореецът махна на Чой. Секунди по-късно Милта се втурна към банята, оставяйки Сонг набързо да даде инструкциите си на Чой.

— Господин Ю Лан, сър. Не си създавайте усложнения. Просто искаме да ви зададем няколко въпроса.

Той извика:

— Сега идвам, полицай.

Почтителният му глас подвеждаше. Бяха изчезнали всички признаци на страха и ужаса му. Спокоен и хладнокръвен, погледна как Милта затваря вратата на банята, после премести поглед към входната врата. Омразата му към всеки, който се опитваше да го ограби, не познаваше граници. Ако „полицаите“ се окажеха крадци, възнамеряваше да ги накъса на парчета.

Междувременно Чой се възбуди от мисълта за приближаващата битка. Усети ледената омраза, която излъчваше Сонг, и знаеше колко опасен може да бъде фалшификаторът. Той беше щедър работодател, но и горд човек, който не позволяваше да го обиждат, да му играят номера или да го мамят.

Следван близко от бодигарда, Сонг отиде до вратата. Когато я отвори, в усмивката му се четяха откровеност и прочувственост.

— Добър ден, господа полицаи. Аз съм Хенри Ю Лан. С какво мога да ви услужа?

— Най-напред можеш да се отстраниш и да ни пуснеш да влезем във владенията ти. Как ти се струва като за начало?

Най-отпред стоеше набит кокни около трийсетте с малки бръчки върху голямото си червендалесто лице. Следваха го двама по-млади мъже, чиито лица едва се виждаха от полицейските каски. И тримата бяха облечени с тъмни наметала над униформите в морскосиньо.

С ръце в джобовете на халата, Сонг отстъпи, следван от тримата полицаи. Червендалестият водач и трътлест здравеняк със стърчащи зъби внимателно пристъпиха покрай него в разкошния апартамент. Третият полицай, притеснено слабо човече с увиснали мустаци, остана зад Сонг и Чой.

С гръб към Смехурко червендалестият кокни се представи:

— Аз съм полицай Фоулър. Искаме да обсъдим някои паспортни проблеми, ако е възможно. — С поглед към полилея, той се обърна кръгом към двамата корейци.

Сонг продължи да се усмихва.

— Има ли нещо? Мислех, че паспортът ми е наред.

Фоулър огледа бавно стаята.

— Преди да се заемем с това, знам, че с вас пътува и още един джентълмен. Бихте ли ми казали къде се намира той сега?

Сонг кимна към банята.

— В момента си взема гореща вана. Мисля, че е понастинал. Не е свикнал на такова време.

Фоулър духна в шепи.

— Знаеш как е. Мръсно време е това. Вали като из ведро, пък от студа могат да замръзнат и топките на месингова маймуна. Удоволствие и скръб, тъй му викаме ние. Така е дъжд на кокни.

— Наистина ли? — учуди се кореецът. — Не знаех.

Фоулър въздъхна.

— Казваш, че приятелят ти е в банята. Е, казват, че чистотата била близка до божественото, макар че това не може да се докаже чрез моята тъща. Какво мръсно същество е тя. Позволи ми да ти направя комплимент за чехлите. Червени със златен ширит. Много отиват на халата, така си е. Много хубаво. Там, откъдето идвам, няма да видиш често такива нещица. Предполагам, че чувствителните малки птиченца оценяват хубавите дрехи повече от нас.

Мустакатият полицай се разкикоти, а трътлестият пристъпи зад Фоулър и му прошепна нещо в ухото. Той кимна. После тръсна глава към спалнята и заповяда:

— Полицай Куилиан ще отиде да се увери, че приятелчето ти се мие зад ушите, а след това ще се захванем за работа. Полицай Куилиан, изпълнете задълженията си.

Кривозъбко измъкна ръце изпод наметалото. Държеше рязана пушка. Сонг не реагира, продължи да се усмихва.

Кривозъбко се запъти към спалнята, а Фоулър се обърна към корейците:

— Сигурен съм, господа, че нямате нищо против да останете тук с мен и с полицай Доусън, докато полицай Куилиан се върне и ми докладва за вашето приятелче. Доусън?

С гръб към камината мустакатият Доусън извади изпод наметалото рязаната си пушка и я насочи към корейците.

Сонг отбеляза:

— Мислех, че британските полицаи не носят оръжие.

Усмихнатият Фоулър скръсти ръце. Зад пръстите му бяха татуирани орли и рози.

— О, правим го, сър. В специални случаи определено го правим.

— И това тук е специален случай, така ли да го разбирам?

— О, разбира се, сър. Разбира се, че е. Което ми напомня нещо. Ако нямате нищо против, бих искал да огледам вашите оръжия. Само формалност, нали разбирате.

Той взе магнума от Сонг и чешкия CZ75 от Чой.

— Срамота, срамота — възкликна. — Да се разхождате из Англия въоръжени до зъби като някои шибани пирати. Не вярвате ли на нашите полицаи? — Остави двата пистолета върху полицата на камината, после зае позицията си до дивана.

— Аз самият никога не съм обичал оръжия — отбеляза. — По-вероятно е да се простреляш сам, отколкото да гръмнеш другия тип, не съм ли прав?

Оплешивяващият червендалест Фоулър свали каската си, изтри чело с длан и пак се наложи. Голям майтап — да се облече като ченге. Той, който прекара три от последните си четири години вътре за нападение, кражба и измама. Същият Реджиналд Емет Фоулър — боксьор и букмейкър, като и в двете не постигна кой знае какво — сега бе на път да награби повече пари от Рони Бигс и трийсетте му главорези в Големия влаков обир през 1962. Реджиналд Емет Фоулър, който се оказа страхотно ченге, но криеше ръцете си под наметалото, защото се тресеше като листо.

В спалнята кривозъбият, понатежал Патрик Куилиан отвори вратата с дулото на рязаната си пушка. „Милиони долари и за нас ще има стабилен дял — беше казал Фоулър. — За нас и за човека, който ни праща. Ще бъдат с едно дръпнато малко копеленце. То седи върху купчина истински сладурчета и доста фалшива стока.“ Според Фоулър работата на господин Хенри Ю Лан не била от най-чистите, така че нямало да се оплаче от неприличното им поведение.

Куилиан направи три стъпки в празната спалня, осветена от една-единствена лампа върху нощната масичка. Три стъпки, преди да замръзне на място и да види парите. Не можа да повярва на очите си. По леглата бе разпиляна красива купчина американски пари. „Боже всемогъщи, мамка му стара — помисли си Куилиан, — аз съм богат. Умрял съм и съм попаднал в рая, наистина.“

Патрик Йан Куилиан най-сетне бе извадил късмет. Вече никакви сделки с наркотици с ярдитата, ямайските гангстери, които по-скоро биха застреляли човек, отколкото да го погледнат. Двамата с Доусън вече няма да събират дългове за големите лихварски акули, които ги караха да чупят капачките на бедните копелета за назидание. Този дъждовен ден на Пикадили бе най-хубавият ден във вонящия живот на Куилиан. Слава богу, така си беше.

Във въображението му се родиха представи за по-добър живот. Да има собствени дългокраки хрътки и ново ремарке, за да пътува по най-класните състезания с кучета. И жени. Много мадами.

Тези мечти продължиха само секунди. Но това бяха секунди, през които забрави защо е влязъл в спалнята. Секунди, в които се разсея и забрави за задачата си.

Той неохотно се отдръпна от парите и погледна към банята, чиято врата бе леко открехната. Шумът от течаща вода показваше, че онзи тип вътре обича пълна вана. Върху фотьойла до банята някой беше оставил обувки за балет със стоманени налчета. Той се ухили. Сигурно са на онзи педал с червените чехли; сигурно тия двамата го оправят. Куилиан уверено стисна пушката си и се запъти към банята. Няма защо да се страхува от тези галени момченца. Няма защо.

Умът му обаче още бе в парите. Що да не натъпче няколко шепи под наметалото си, преди да докладва на Фоулър? Много приятна мисъл, пък и защо не? В този свят всеки работи за себе си, няма съмнение. Пред входа на банята застана до фотьойла и внимателно бутна вратата с пушката, но парите не му излизаха от ума.

Изцяло погълнат от тази мисъл, той не забеляза Милта, който се изправи иззад фотьойла, хвана дулото на пушката с едната си ръка и едновременно с това притисна заглушения таурус в брадичката на Куилиан. Стреля два пъти, натисна пушката, Куилиан залитна и се строполи върху пода на банята. Окървавената каска падна от главата му.

В дневната Фоулър повиши тон:

— Полицай Куилиан, ще бъдете ли така добър да ни осведомите какво става там.

Милта излезе от спалнята и насочи тауруса към главата му.

— Точно сега Куилиан няма възможност да дойде — обясни вежливо израелецът.

Фоулър моментално замръзна с разтуптяно сърце. После извика:

— Гръмни го, Доусън.

Уплашен, Доусън пристъпи напред и си помисли: „От това разстояние не мога да улуча копелето. Рязаната пушка е за близка работа. Да бях мъничко по-наблизо и щях да го уцеля“. Във вълнението си забрави за корейците. Пристъпи още две крачки към Милта и остана с гръб към тях.

Чой хвана бързо Доусън отзад, изви му ръцете и го повдигна от пода. Доусън изкрещя, но Чой го стегна в желязната си хватка и му счупи ръцете. Пушката безпомощно падна на килима. Секунди по-късно кореецът пусна ревящия мъж на пода и седна върху гърдите му. После хвана реверите на сакото му, стегна яката около врата му и го удуши.

Милта влезе в стаята с пистолет, насочен към главата на Фоулър.

Сонг вдигна ръка.

— Не стреляй! Искам го жив.

Фоулър погледна към входа и видя, че единствената пречка между него и вратата е Сонг. „Само да мина край педала, помисли си, и ще съм свободен като птичка. Мамка ти, Хенри Шибаняк Ю Лан. На теб и на чехлите ти.“

Фоулър нямаше нужда от оръжие; нали казаха, че няма да го убиват? Значи юмруците щяха да му стигнат, за да се оправи с мършавия дребен педераст. Удар с юмрук, после ще изтича в коридора и ще остави бедата зад гърба си. Нека приятелчетата му да се оправят както могат.

Свали си каската и я запрати към Сонг, който се наведе и я остави да прелети над рамото му. Кореецът изрита чехлите си, а Фоулър с вдигнати юмруци се втурна към него. Сонг изчака две секунди, после бързо се извъртя, обърна гръб на Фоулър и го ритна в лицето. Петата му се заби право в носа на червендалестия кокни.

Със стиснати юмруци Фоулър залитна назад. Пулсираща болка се разнесе по цялата му глава. От счупения му нос рукна кръв. Зрението му се замъгли. И нещо по-лошо — обърка се и загуби представа за посока.

С разкрачени крака той разтърси глава, за да се пооправи.

Залитна напред и вдигна ръце да предпази нараненото си лице. Видя, че Сонг прави две стъпки вдясно, изчаква и прави една вляво. Може би Фоулър беше по-предпазлив, но не се впечатли от това. Самият той ще поработи добре с крака и от това жълтата тиква на господин Ю Лан ще увисне от жълтия му врат.

Но болката не преминаваше. Той пак разтърси глава и точно тогава Сонг го ритна отново. Ритникът му изкара въздуха и Фоулър се почувства така, все едно че го бе блъснал влак. Останал без дъх, той се паникьоса. Обърна гръб на корееца, потърси пролука за бягство, но не откри такава.

Пристъпвайки по-близо, Сонг го ритна в гърба и поразеният Фоулър се свлече на колене. Веднага щом червендалестият кокни докосна килима, той се приближи, за да го довърши. Скочи напред, цапардоса Фоулър зад лявото ухо и го повали в безсъзнание до дървената масичка за кафе.

Милта въздъхна.

— Добре де, ама аз си мислех, че ти трябва жив. В случай, че те интересува, приятелчетата му вече са в небитието.

Отиде до Фоулър и провери пулса му.

— Е, де да знаеш. Той е все още сред нас. Да се надяваме, че някой танцьор на степ няма да си изтърве нервите.

Сонг, останал спокоен по време на боя, сега извика ядосано:

— Откъде са разбрали, че сме тук?

— Присъствието ти в Лондон не е абсолютна тайна. Роуина, семейство Прокаш, Катсина Джонатан, полковник Йангсам, Дюмас знаят, че си тук.

Сонг вдигна юмруци.

— По дяволита, всичко си вървеше като по вода. Няма значение какво ще ми струва, но ще разбера кой ме е предал и ще се справя с него. Няма да позволя някое копеле да се размотава насам-натам и да ми знае плановете. Няма да го позволя.

Милта се замисли.

— Аз залагам на нигериеца. Роуина и индийците не са каубои. Роуина може да ти вземе парите, без да си помръдне пръста. Ти й ги даде, не помниш ли?

— Ако съм мъртъв, няма да е необходимо да ми ги връща.

Милта кимна.

— Има смисъл, но ако Джонатан не дойде на срещата, обзалагам се, че той е нашият човек.

— Ако е той, няма да си тръгна от Англия, докато е жив. Няма да има втора възможност да ме прецака. А в момента възнамерявам да посветя вниманието си на полицай Фоулър или както там се казва копелето.

Милта изсумтя.

— Виж, не можеш ли поне засега да поотложиш забавленията? Искаш да се върнеш към него. Разбирам това, но мисля, че нямаме време. Дай ми две минути и ще накарам Фоулър да запее на иврит. Ще проговори, повярвай ми. После го ликвидираме, измъкваме се от тук и оставяме ония от посолството да почистят кашата. Който и да е изпратил тези типове, той знае къде сме. Това не ми харесва. Казвам да намерим друга дупка и да пропълзим в нея. И то бързо.

Сонг заговори шепнешком:

— Всичко става на три пъти. Това е природен закон. Тази работа с „полицаите“ беше първата пречка. Ще трябва да изтърпя още две, помни ми думата. — Вдигна три пръста. — Трима души изпратиха подире ми. Трима. Това е поличба. Казвам ти, че е поличба.

Милта се усмихна.

— Разбирам какво казваш. Но забравяш нещо. Ти оцеля след този удар. Според мен това означава, че ще оцелееш и след другите.

Сонг го погледна с благодарност.

— Наистина ли мислиш така? Наистина ли мислиш, че ще оцелея и след другите удари?

Израелецът си помисли: „Ако не успееш, заедно с теб си отиват и парите ми. Определено си струва да те поизчеткам малко“. На глас каза:

— Не виждам причина да не постигнеш онова, което си замислил.

Сонг се усмихна и сложи ръка върху рамото му.

— Благодаря ти, приятелю. Но все пак не пропъди страховете ми от предразсъдъците на Далечния изток. Земята под краката ми се тресе и това усещане не ми харесва. Трябва пак да си наложа контрол. Разбираш ли?

Милта кимна, разбираше. Смехурко нямаше да се почувства добре, докато не наложеше контрол върху този Фоулър. Казано по-друг начин, кореецът възнамеряваше да се позабавлява, докато измъчва бедното копеле.

Сонг прошепна на ухото на бодигарда си:

— Петдесет хиляди долара премия, ако ме изчакаш да свърша с всичко. Всичко. Разбираш ли?

Израелецът вдигна поглед към полилея и въздъхна. След няколко секунди се съгласи:

— Само побързай, моля те.

Сонг се усмихна. Приличаше на дете, което след дълги молби е постигнало своето.

— Един час — уточни. — Вие с Чой опаковайте багажа. Аз ще се обадя в посолството и ще им кажа, че сме имали неприятности. Йангсам си има тридесет милиона причини да ми помогне.

 

 

Фоулър сънуваше кошмар. Лежеше гол в гъста зелена джунгла върху студената твърда пръст. Леден дъжд безмилостно плющеше върху него. Изпитваше най-ужасното главоболие в живота си. Болеше го цялото тяло, особено едната ръка, която сякаш гореше. Бяха го ранили, но не си спомняше как. И най-ужасно от всичко бе змията. Огромната жълта змия, която дъвчеше ръката на Фоулър и болката пронизваше цялото му тяло.

Той отвори очи и изкрещя, но викът не се чу, защото устата му беше запушена.

Той не сънуваше.

Лежеше гол във ваната, а дясната му ръка бе закопчана с белезници за кранчето. Двата му глезена бяха здраво стегнати с колан. Студена вода се лееше от позлатения чучур. Змията бе голият Хенри Ю Лан, коленичил до ваната. С остър бръснач той изрязваше татуировките от лявата му ръка.

Фоулър се опита да издърпа окървавената си ръка от желязната хватка на корееца. Сонг натисна с палец един нерв в китката на Фоулър и по цялата му ръка премина неописуема болка. След като за миг се справи със съпротивата, Смехурко поднови работата си.

Но когато болката в лявата ръка премина всякакви граници, Фоулър отново се опита да я издърпа. Този път Сонг натисна нерва по-силно, задържайки палеца си там няколко дълги секунди. Обезумял от болка, мъжът започна да хленчи и да се гърчи. Междувременно от касетофона се носеше дълбокият, плътен глас на Джуди Гарланд, която пееше „Аз съм старомодна“.

Сонг каза:

— Когато извадя касетката, ти ще ми кажеш кой те е изпратил. Ще те попитам само веднъж, но съм сигурен, че ще ми кажеш истината. — Погледна към червендалестия с присвити очи. — Знаеш ли, че всичко става на три пъти?

С присвити устни заби острия бръснач в китката на Фоулър и направи разрез около краката на синия орел, сграбчил в ноктите си червена роза.