Марк Олдън
Кисаенг (8)

7.

Докато Роуина Дартигю отиваше към хранилището на Шепърд Маркет, съпругът й лежеше в увиснало легло в двустаен апартамент в Сохо и смучеше пръстите на краката на Найджела Бароу — дългокрака, двадесет и шест годишна англичанка, която работеше като крупие. От касетофона върху нощната масичка се носеше „Браздите от сълзите ми“ на Смоуки Робинсън.

Як четиридесет и шест годишен шотландец с четинести рижи мустаци и униформа на лондонски полицай наблюдаваше двойката през пробитата врата на гардероба. Името му беше Бърнард Мюър.

Майкъл Дартигю спря, взе бутилка ликьор от нощната масичка и отпи. После наля ликьор между бедрата на Найджела и започна да го облизва. Хленчейки, тя придърпа главата му. Ноктите й бяха лакирани в различни цветове. Докато той усърдно смучеше клитора й, тя се опита да притисне езика му и изкрещя, когато вдигна дупето си от леглото.

С блеснали очи прошепна в сладостен унес:

— Ти си жесток. Точно това искам. Господи, точно това искам.

— Сагата продължава — прошепна Майкъл.

— Искам да съм отгоре — помоли го тя.

Смениха си местата. Тя го яздеше в бесен ритъм, с животинска ярост.

— Стисни ми връхчетата — извика тя. — По-силно. По-силно. — Той изпълни заповедта й. Стискаше плътта й болезнено. — Така е добре — прошепна тя. — О-оо, колко е добре.

Тя свърши първа, изкрещя и го захапа по ухото. Когато заби нокти в гърдите му, той бързо я сграбчи за ръцете.

— Внимавай — напомни й. — Жена ми.

Свитата на кълбо Найджела бързо се извини.

— Съжалявам, любов моя. Все забравям. Прости ми.

После се отпуснаха. Найджела остана отгоре, дългата й кестенява коса покри гърдите му. Заслуша се в биенето на сърцето му. После каза:

— Само още няколко минутки, любов моя, и всичко ще свърши.

Предупреждение от две минути. Само дето това не беше баскетбол, а една по-голяма игра в различен шампионат. Две минути, за да спечели или да загуби всичко. Сърцето на Майкъл щеше да изскочи. Твърде късно бе да се откаже.

Найджела се огледа.

— Нямаме трева, но е останала малко кока. Искаш ли да смръкнеш малко?

Той закри очи с мускулестата си ръка и се обърна към стената.

— Хайде просто да свършваме с това.

Тя се измъкна от леглото и намали касетофона. Вратата на гардероба се отвори и Бърнард Мюър влезе в стаята с палка в ръка.

Изправи се до леглото, облиза малката си кръгла уста и жадно се загледа в Майкъл, потупвайки длан с палката.

— Е, сега, млади господине, какво става тук? Бих казал, че сме малко непочтени. Бих те арестувал за това, но аз съм честен човек. Всъщност съм в добро настроение. Склонен съм да прощавам. Хайде тогава да сключим една сделка. Ще се позабавлявам малко и ще забравя какво видях в тази стая. Добре ли е?

Майкъл не отговори и не се обърна към шотландеца.

Мюър удари дланта си по-силно.

— Попитах добре ли е?

Той прошепна:

— Моля ви, полицай, ще направя каквото искате, но само не ме арестувайте. Моля ви, не ме арестувайте.

Мюър остави палката на леглото, свали тъмносините си панталони и белите си шорти и ги пусна на пода.

— Е, искаш да ти направя нещо, така ли?

— Да, искам да… — Гласът на Майкъл заглъхна.

— Е, ама наистина ли го искаш?

Мюър бръкна в джоба на полицейската си куртка, извади от там презерватив, скъса обвивката и налапа презерватива.

С полицейската куртка и каска на главата полуголият Бърнард Мюър пропълзя в леглото и взе безпомощния пенис на Майкъл Дартигю във влажните си устни. За секунди опитният му език нагласи презерватива върху половия орган на американеца. Започна да смуче здраво, а Майкъл, с лице към стената, се опитваше да не обръща внимание какво правят с него. „Майната му, най-добре всичко да свършва — помисли си. — Да свършва с тази гадост, преди да съм повърнал. Нямам избор. Трябва да я изтърпя тая гадост, но Исусе…“

 

 

Разтреперан от отвращение, Майкъл се измъкна изпод шотландеца. Намръщен и все още гол, той се втурна към банята, оставяйки Найджела Бароу на леглото до Мюър. Тя хвана главата на полицая и я обърна към себе си.

— Направи ли си кефа, Бърни?

Дебелобузестият шотландец се ухили.

— Разбира се. Абсолютно блаженство. А сега ми позволи да изпълня своята част от сделката.

Вдигна панталона си от пода и извади мъничка синя тетрадка от задния джоб. Усмихна й се и я подразни, като размаха тетрадчицата пред лицето й. С разтуптяно сърце тя го погледна алчно и едва устоя на изкушението да дръпне тетрадката от ръцете му. Той откъсна първите три страници и й ги подаде. Чак тогава тя успя да си поеме дъх.

Три странички от евтина тетрадчица. Отплатата на Мюър за току-що завършилата щуротия с Майкъл. Три мънички странички с информация за милиони долари.

Тя благодари на Мюър, целуна го по бузата и му предложи чаша чай, като предварително знаеше, че той ще й откаже.

Шотландецът погледна часовника си.

— С удоволствие, но след четиридесет минути застъпвам на дежурство. Ще си имам проблеми, ако отида с тия дрехи. Не е приятно да се шляеш в такова време.

— Разбирам. Ще изпратим дела ти в Лихтенщайн, както ни помоли.

— Няма да изглежда много редно изведнъж да се сдобия с толкова мангизи тук в Англия. А в Лихтенщайн парите ще са на сигурно място.

Изведнъж Мюър стана недружелюбен. Присви очи и погледна към тавана. Изрече с леден глас:

— Еди Уолкърдайн ми дава шанс да си подплатя гърбината и смятам да не го изпусна. Моят шеф, оная воняща чернилка, казва, че съм бил твърде стар. Щял да ме уволни, защото в днешно време охраната на пари била работа за млад човек. Мижава индийска свиня. — Погледна към Найджела. — Още си ме бива, нали знаеш. Бачкам като вол и ще минат години, докато ми стане нещо. Но това не пречи на господин Рави Съни да се отърве от мен. Още на първи догодина ще си падна на задника. Без пенсия. Не съм работил достатъчно, за да си я изкарам, тъй приказва. И знаеш ли какво ми дава онова копеле за дванадесет години вярна служба? Чек за сто лири. И значка, разбира се. Шибана значка. Боже всемогъщи, да му го начукам.

Стана от леглото.

— Е, нека ме уволни. Аз ще си тръгна с доста повече от шибаната му значка. Бас ловя.

Найджела продължи да го наблюдава. Той отиде до гардероба, извади един празен куфар и го стовари върху леглото. Напъха вътре полицейската куртка, каската, панталона и палката. Върна се до гардероба, бръкна между дрехите й и извади сив костюм, палто и тъмнокафява шапка.

Вече облечен, той си взе чадъра и куфара, после огледа стаята.

— Да се надяваме, че съм прибрал всичко. Боя се, че нямам време да се измия. Много поздрави на господин Уолкърдайн. Тези бележки, които ти дадох, трябва да му решат проблема. Ако му трябва още нещо, знае къде да ме намери. Когато след две седмици се обадя в лихтенщайнската си банка, се надявам да намеря моя дял на депозит.

— Още веднъж ти благодаря, Бърни — отвърна Найджела. — Парите ти ще са там. Еди си държи на думата.

Мюър докосна шапката си с дръжката на чадъра за довиждане, обърна се и тръгна, после спря.

— Лека нощ, Майкъл — извика, — прекарах си чудесно.

От банята се чу звук от счупено стъкло, после Майкъл изкрещя:

— Да ти го начукам.

Шотландецът се обърна към Найджела:

— Най-много ще ми липсва мелодичният му глас.

 

 

Еди Уолкърдайн беше дребен, четиридесет и две годишен англичанин с оредяваща черна, чуплива коса. Демоничната му усмивка разкриваше два реда редки зъби. Беше облякъл смокинг с карамфил в ревера, черни мокасини от „Гучи“ и златен пръстен със сапфир. Между предните му зъби стърчеше забита тънка пура.

Двамата с Найджела Бароу седяха на леглото й, когато Майкъл Дартигю, изкъпан, със сив панталон и бял пуловер излезе от банята. Седна до Найджела, а тя взе ръцете му и ги целуна. И двамата наблюдаваха как Уолкърдайн мълчаливо преглежда информацията, получена преди малко от Мюър. С почти безшумно ръмжене дребният англичанин прегледа страничките с присвити очички.

Преди два месеца бе започнал да крои планове как да спечели пари и да се премести завинаги в Марбела, най-разкошния и шикозен курорт в испанската Коста дел Сол. Планът му, ако успееше, щеше да му осигури предостатъчно пари за издръжка на двете му бивши съпруги, годишна рента на друга жена, чийто осемгодишен син бе осиновил, и да плати санаториума на болната си майка.

Щяха да му стигнат да купи ресторант на брега в Марбела, хотелче до казината в Пуерто Банкус и за нова жилищна сграда до курорта. Недвижимата собственост бе най-голямата страст на Уолкърдайн. Това бе наградата, която той преследваше от дете и до която съвсем скоро щеше да се докопа.

Още щом научи, че имотът се продава, той пламна от желание да го придобие. Сега принадлежеше на Нед Клег, слаб четиридесетгодишен австралийски собственик на вестник, който се нуждаеше от пари, за да разшири конюшнята си за четиристотин коня. Преди два месеца австралиецът бе предложил да му продаде имота си за двадесет милиона долара, малко под пазарната стойност. Условието беше Уолкърдайн да плати цялата сума в брой не по-късно от края на декември.

Дадено. Уолкърдайн ще има парите, до стотинка, и то навреме. Избягна всички финансови усложнения — за да си набави парите, възнамеряваше просто да ограби хранилището Шепърд Маркет и да отмъкне от там близо петдесет милиона лири.

Не виждаше причина да не може да ги измъкне. Енергичен и хитър, той планираше ходовете си внимателно, използваше сила, когато го предизвикаха, и се гордееше, че знае кога да се оттегли. Започна като автобусен шофьор. Никога не бе познавал баща си, но с нокти и зъби си проби път и успя да се измъкне от отвратителния лондонски Уест Енд, като умело използваше слабостите на онези, които можеха да подкрепят амбициите му. Независимо от маймунската му физиономия жените го намираха за умен, силен и секси.

Уолкърдайн управляваше „Ривиера“, дискотека на Лисистър Скуеър и я превърна в един от най-успешните лондонски клубове. Обслужваше богати чернокожи. Те не бяха добре дошли в елитните клубове, където черните лица се посрещаха със: „Само за членове“, но избягваха и клубовете, посещавани от бедни чернокожи — места, където често възникваха свади, а понякога се вършеха и злодейства.

Белите бяха добре дошли, но основните посетители на „Ривиера“ си останаха черните паралии, сред които имаше и няколко африкански и карибски милионери. Посещенията на черни звезди от американския шоубизнес и спорт даже придадоха на клуба определена елегантност. Уолкърдайн и Дартигю се срещнаха, когато американецът се изтърси с черни приятели, професионални баскетболисти в Щатите и Европа.

Уолкърдайн печелеше осемдесет хиляди лири годишно. И с онова, което успееше да задигне, годишният му доход надхвърляше сто хиляди. Задигането бе отговор на собственика, кльощав ливанец с връзки в милициите Амал, който не изпълни обещанието си да го направи партньор.

През септември Уолкърдайн се ожени за трети път. Младоженката се казваше Джина Бранчеро, двадесет и пет годишна испанска манекенка, родена в Марбела. Тя мечтаеше да се върне там заради слънцето. Според нея за един ден там имало повече слънце, отколкото в Лондон за цял месец.

Уолкърдайн срещна страстната, тъмноока Джина, когато беше на почивка в Марбела. Там тя бе любовница на арабски шейх, един от големите търговци на оръжие и собственик на най-голямата яхта по крайбрежието. Шейхът с радост се отърва от „Мис Сангриа 1986“, защото му беше писнало от постоянните молби на Джина да зареже дванадесетте си съпруги и да се ожени за нея.

Джина не бе единствената, която искаше да зареже противното английско време и да си живее на слънце по цяла година. Астмата на Уолкърдайн се влошаваше, дразнеше се от английския студен, влажен климат. През миналата пролет един белодробен специалист от Харли стрийт го предупреди, че инхалаторите, хапчетата и инжекциите вече не са достатъчни за дихателните му проблеми. Ако не се преместеше на топъл, сух климат, щеше да получи астматичен пристъп, който можеше да се окаже фатален.

След двадесет и пет години в дискотеки, барове, частни клубове и ресторанти Уолкърдайн ненавиждаше осемнадесетчасовите работни дни, нечестните собственици на клубове, рекетьорите, огънатите петаци за разплащане, безмозъчните доставчици на храна и среднощните скандали между пияни тузари.

Уолкърдайн не желаеше повече да се разправя и със свръхдозите в дамските тоалетни, с арогантните рокзвезди и техните бодигардове, с шефове, които запрашваха за Майорка без намерение да се връщат, с бармани, които закачаха сервитьорките и крадяха алкохол. А най-вече му беше писнало да работи за други хора.

От години почиваше в Марбела, където остроумието и арогантността му го превърнаха в популярна фигура сред британските емигранти, богатите араби и филмовите звезди, избрали заточението, за да избегнат високите данъци. Обичаше шампанско и се опитваше да очарова богатите собственици на огромни яхти, привързани на пристана. За него нямаше по-голямо щастие от това да живее там с Джина до края на дните си.

Притежаваше малка вила зад казиното „Марбела Пуерто Банкус“ и крайморски апартамент. През по-голямата част от годината даваше под наем и двете. Доходът от тези имоти обаче не покриваше разходите на Уолкърдайн, нито пък му позволяваше да си живее добре сред тлъстите тузари. Доходът от имотите на Нед Клег обаче щеше да му позволява всичко.

Преди два месеца, във вторник вечерта, се появи бъдещето на Уолкърдайн. Това бъдеще бе приело формата на къркания Бърни Мюър, който залитайки нахълта в клуба. Във вторник за „Ривиера“ беше „Гей вечер“. Тогава хомосексуалистите превземаха целия клуб и лудуваха, необезпокоявани от никого. Нищо твърде шантаво. Малко танци, разни тъпи състезания и възможност да се отпуснеш, без да си навлечеш гнева на нетолерантните нормални.

Тази идея бе измислена от Уолкърдайн — един начин да се събуди бизнесът в една от най-заспалите вечери през седмицата. Отпусна на гей групите добри цени за храната и напитките, позволи им да си доведат гей дисководещ и рекламираше по няколко гей публикации на вечер. Даже позволи клубът да бъде използван за събиране на болните от СПИН. В резултат на това вторникът стана извънредно печеливш.

Бърни Мюър бе организатор на „Гей вечерта“. Уолкърдайн не се интересуваше много от него, смяташе шотландеца за мрачен несретник, който винаги си избира неподходящ любовник и после се жалва на цял свят. Мюър пиеше твърде много; беше се натряскал до козирката, когато се оплака на Уолкърдайн, че са го изхвърлили. Дрънкаше, че трябвало да си отмъсти за уволнението. Но той не обърна особено внимание на пиянските му приказки. Даже се пошегува с него.

— Ами че вземи ги ограби. Сбирай бандата и ошушкай всички сейфове в хранилището.

И на двамата им трябваха пари.

— Добра идея — отвърна Мюър и му разказа как могат да я осъществят.

След една безсънна нощ, през която обмисляше думите на Мюър, на другия ден Уолкърдайн го откри. Тази вечер и двамата не ходиха на работа. Разговаряха цели шест часа. Вече без шегички.

Животът на Уолкърдайн бе наполовина свършен. Беше болен и чакаше обстоятелствата да го направят богат. Дойде времето той самият да създаде обстоятелствата.

 

 

Седнал в леглото на Найджела Бароу, Уолкърдайн смачка пурата в пепелника и стана. Почеса брадичката си с бележките на Мюър и се усмихна на Майкъл.

— Не изглеждаш чак толкова зле след всичко това, слънчице — подкачи го той.

Американецът разтри врата си.

— Добре съм. Догади ми се, когато Мюър свърши, но сега съм добре. Шибаното му копеле е побъркано. Да се облече като ченге. Исусе. Мен ако питаш, този човек цял живот е бил със спуснати пердета. Но какво можеш да кажеш за педерастите, дето вече не е било казано за хемороидите.

Уолкърдайн се ухили.

— Такава ни беше сделката, слънчице. Вземаме информацията за охраната в хранилището, а той се оправя с теб. Такава му беше цената на Бърни. Твоето мъжко тяло плюс двеста хиляди лири. Секс и пари. Те въртят света, не е ли така?

Потупа Майкъл по рамото с бележките на Мюър.

— Приказвай каквото си искаш, но чекиджията си удържа на думата. Всичко е тук черно на бяло. Разположение на затворената верига от телевизионни камери, странични аларми, шифрови ключалки. Брой на дежурните пазачи след полунощ. И най-важното, което научихме, е, че телефонните линии са свързани със страничните аларми. Срежеш една, режеш и двете. Никакви обаждания навън или отвън. Никакви неприятности.

Майкъл попита:

— Казваш, че когато прережем телефонните линии, никой не може да се обажда отвътре и отвън. Чудесно. Сега да предположим, че докато сме вътре и дупчим всички онези сейфове, някой вземе, че се обади на пазачите и не може да се свърже. Струва ми се, че точно тогава ще я оплескаме здравата.

Уолкърдайн поклати глава.

— Сега не си в Америка, каубой. Ние британците сме малко по-спокойни за някои неща и сигурността за щастие или за нещастие е едно от тях. Нямаме си вашата престъпност и затова нямаме и вашата параноя. Тук вашата американска сигурност си е толкова на мястото, колкото тестиси в женски манастир. Мюър казва, че охраната е хлабава, тъй че карай по-леко. Нощем в хранилището е направо мъртвило. Рядко се отбиват клиенти след десет, а след полунощ няма повече от един-двама седмично.

— Ами пазачите? Ако ще се стига до стрелба, по-добре да си седя у дома.

— Нека да повторя — сега не си в Америка. Не се задълбавай толкова. Няма да получиш куршум в незаменимия си задник. Пазачите нямат оръжие. Теоретично алармата трябва да включи и чак тогава охранителната компания праща въоръжена охрана. Но като срежем жиците, няма да има никаква аларма. И за късмет охранителната компания е чак на другия край на Лондон, което значи, че ще им трябва известно време, докато пристигнат в хранилището. Центърът разчита на сигурни ключалки, здрави врати, на алармите, разбира се, и на факта, че в цялата му история там не е имало грабеж. Сочна ябълка, само да я откъснеш. Аз казвам, че точно ние трябва да я откъснем.

Едно изщракване от касетофона сигнализира, че касетата на Смоуки Робинсън е свършила. Найджела стана да я смени, а Уолкърдайн запали още една пура и издуха дима към тавана. Преди да продължи, погледна към Майкъл. Той с мъка издържа погледа му.

— Никакво отказване, слънчице — спокойно натърти Уолкърдайн.

Майкъл стана от леглото. Лицето му беше зачервено, а слепоочията му пулсираха.

— От къде на къде, по дяволите, ще вземеш да приказваш, че ще се откажа?

Уолкърдайн вдигна ръце за извинение.

— Съжалявам, шефе. Съжалявам. Не съм искал да те обидя. Само дето съм влязъл много дълбоко, както казал владиката на актрисата. Не си ги виждал ония двамата, дето ще работят с нас, но повярвай — хич не си поплюват, когато някой не си държи на думата. Ще вземем да се откажем от нашата малка авантюра за вторник, хубаво. Ама после ще трябва да им обяснявам нещата на ония двамата главорези, а пък те може да поискат обяснения от теб. Корави мъже, така им викаме ние. От Ийст Енд в Лондон, където престъпността е просто начин на живот. Такива типове ще пъхнат стъклена пръчка в задника на баба ти, а после ще я вържат за някой камион и ще я разкарват из цялата страна, ама ще гледат да се удари във всяка издатина по пътя.

Намусеният Майкъл почеса вежда с розовия си нокът.

— Искаш да свършиш тая работа без мен? Иска ти се сам да надникнеш в онези сейфове? Говори по-силно, че не те чувам.

— Мамка му, добре знаеш, че не мога да се освободя от стоката в тази страна. Ето защо ми трябваш ти.

— Никакви обаждания повече, имаме си победител. Бързакът Еди не бил чак толкова тъп колкото изглеждал. Нали ти ми каза, че ще намерим всичко, от златни кюлчета до изкуствени зъби, като направим удара в хранилището. Ама ти биеш на очи като белязано магаре и Скотланд Ярд или които там други шибаняци да са веднага ще ти вържат задника на възел. Можеш да си сложиш надпис на тениската, че ти си свършил работата. Ето къде се появява големият Майк. Аз знам как да се отърва от стоката. Ти не. Аз имам връзки в Ню Йорк и те могат да приберат онова, което сме свили. Ти нямаш. Аз знам какво да направя и нещата да изчезнат. Ти не знаеш. Става ли ти ясно сега?

Уолкърдайн се усмихна насила.

— Моите уважения, Майк. И то само два дни преди удара. Сигурно малко си се поизнервил. Двамата с теб не бива да си изпускаме нервите. Ако съм те обидил, извинявай.

Марвин Гей запя „Откажи се“, а Найджела се отмести от нощната масичка и застана до Майкъл. Взе ръката му и се обърна към Уолкърдайн:

— Можеш да разчиташ на Майкъл. Той ще свърши своето, повярвай ми.

Усмивката на англичанина не излъчваше никакви чувства. Мек отговор, помисли си той, колкото да поуспокои топката, даже когато идва от такава глупава кучка като Найджела. Намесата й му даде малко време да се успокои. Да се кара с Дартигю си беше чисто губене на време. Защо да обяснява на този кретен, че ограбването на хранилището е единственият начин да се добере до парите на жена си? Той не беше от хората, които си изпускат езика.

Не е лошо момиче Найджела. За нещастие има само няколко гънки и ги използва рядко. Половината мъже в Лондон, включително и Уолкърдайн, бяха й обръщали задника. Дали пък наистина не беше се влюбила в Дартигю, и ако е така, защо се забърква с това разглезено, пораснало дете с мозък на двегодишен?

Тя обикновено си намираше някой тип да й плаща сметките. Но този път Дартигю се изхвърли нависоко, като й обеща да разкара жена си след грабежа и да я заведе в Щатите. Възнамерявал да й купи фризьорски салон в Маями. Говори като слабоумен.

Уолкърдайн не вярваше, че американецът ще си мръдне и пръста за Найджела. Това леке само я използваше, за да задигне парите на жена си. Можеше да си заложи дробовете, че след удара Дартигю ще натисне газта и ще се изпари без Найджела. Беше й по-добре, когато се продаваше на богати араби за по сто кинта на сеанс. Поне знаеше откъде ще й дойде следващият обяд.

Уолкърдайн си взе палтото и шапката от стола и каза:

— Задължения. Вие, влюбени птички, идвате ли в клуба довечера?

Майкъл поклати глава.

— Имаме малко работа. Може би утре.

— Е, тогава до утре. О, когато се отбиете, трябва да опитате новото ни питие. Наричаме го афродизиак. Гарантирам, че ще ти вдигне молива, повярвай ми.

Щом Уолкърдайн излезе, Майкъл и Найджела дълго лежаха прегърнати и гледаха към вратата. Тя първа проговори:

— Еди е адски умен. Както вие му казвате, сече му пипето. Промъква се до тебе както си знае. Отхапва си по малко. Малко от тук, малко от там и преди да се усетиш, вече те е хванал. Еди го е грижа само за Еди, запомни това.

Майкъл кимна.

— Чувам те.

Погледна я в лицето, видя там любовта, с която се бе хранил през последните два месеца, любов, която понякога го превръщаше в глупак — направо не знаеше какво говори. Тази любов правеше всяка частица от нея скъпоценна за него. Любов, на която се бе опитал да устои и която най-накрая надделя. Любов, която сега беше негов господар. Любов, която го правеше по-силен от всякога, но и уязвим от страх да не я загуби.

Неуверено я попита:

— Доста се потрудих за тая работа, нали знаеш? Но ти познаваш Еди по-добре от мен, така че кажи. Да се откажа ли или да продължа?

Найджела сведе очи.

— Той е първокласен манипулатор. Просто трябва да сме нащрек. Ти си единственото нещо, което има значение за мен в цялата тая работа. Мога да се оправя и без пари, ако трябва. Мога и без Еди и малките му игрички.

Тя вдигна очи към него.

— Наистина не можеш просто да се оттеглиш, знаеш го. Мисля, че после няма да можеш да се понасяш, а и двамата знаем, че това няма нищо общо с Еди. Мисля, че трябва да направиш онова, което е важно за теб.

Майкъл поклати глава.

— Аз съм си един флоридски бял боклук, такъв съм си бил цял живот. Единственото, което ми е вървяло, беше баскетболът, който научих от черните. Това пък изкара акъла на родителите ми, защото те ненавиждаха черните. Особено баща ми — щеше да излезе от кожата си, като разбра кои са ми приятелите. Той беше баптистки свещеник — аятолах на своето време. Тъпчеше ме с разни фундаменталистки глупости за това как съм престъпил божия закон, защото черните били прокълнати от Бога и никога нямало да влязат в рая. Негър ще влезе в рая, казваше ми, ако Бог го направи бял.

Седна на ръба на леглото и се втренчи в пода.

— Направо се беше побъркал. Един ден ми писна от расистките му глупости и стана каквато стана. Озъбих му се и той ме цапна по главата с бастуна си. Направо превъртях, после го ритнах по задника, та право в аквариума със златните рибки. Голям смях — лежи си той там, пък златните рибки се мятат по килима. Щях да го убия, ако майка ми не беше ме спряла. Не забравяй, че бях едро хлапе, доста висок за годините си. И после той ме изрита от къщи. Каза ми да се преместя при приятелчетата си негри. Аз така и направих. Бях на шестнадесет. Семейството на Андреас, те ме прибраха. Да ти говоря за бедност. Нямаха даже баня. Една барака в задния двор. Сядаш там в едно корито и се къпеш. Студено ли е, внасяш коритото в стаята. Колкото и малко да имаха, споделяха го с мен. Добри хорица, особено майка му. Най-добрата от всички. — Майкъл се усмихна. — Живея си аз в една съборетина в Либърти Сити заедно с осем привидения. Спях на пода в дневната, но не ми пукаше. Когато гуменките ни се изтъркаха, ние с Андреас си ги залепяхме, защото нямахме за нови. Зимно време носехме пижами под гащите, за да ни топлят. Страхотни времена. Страхотни времена, мамка му. В един и същи ден ни взеха в университета в Маями. В един ден. Майка му идваше на всеки домакински мач. Да видиш как я зяпнаха, като ме посочи на терена и извика: „Това е синът ми“. Каквото знам за играта, съм го научил от Андреас. Семейството му беше мое семейство и той ми беше брат. Андреас е най-великият. Точка. Край на обсъждането. Адски го обичам този човек. Адски го обичам. Сега не мога да избягам от него. Просто не мога.

Найджела седна на леглото до Майкъл и взе ръката му.

— Свърши работата — прошепна му тя. — Направи го заради приятеля си, не заради Еди Уолкърдайн. Направи го за Андреас.

За Андреас.

Преди осем дни в една мека ноемврийска сутрин Майкъл и Андреас Валентино се срещнаха в щатския затвор във Флорида, където Андреас излежаваше от десет до двадесет години за убийство. Бяха минали три години, откак с отвертка и чук се опитал да строши два касови автомата на Колинс авеню в Северен Маями Бийч. Когато се появили двама пазачи от банката да напълнят машините, той извадил рязана пушка от една пазарска торба, задигнал от пазачите двадесет и две хиляди долара, а после ги прострелял. Единият умрял, другият изгубил ръката си.

Затворът бе нещо много по-различно от университета в Маями, където двамата достигнаха до второ място в Общоамериканските игри. Само Андреас успя да влезе в NBA. Изтеглиха го от Детройт Пистънс и на осемнадесетия кръг го освободиха в тренировъчния лагер. Твърде бавен. Майкъл даже не го изтеглиха. Не бил достатъчно едър, така писаха в презрителните си доклади. Нито достатъчно бърз, нито достатъчно твърд.

Като професионалист той игра една година в Италия. Отбелязваше по двадесет и шест точки на мач за Милан. Но после тръгна слух за него и Мариса Алерджи — жената на собственика на отбора. Майкъл е жив и до днес само заради приятелите си, които го напъхаха в багажника на една кола. Тя отлетя за Швейцария, изпреварвайки само с минутки тримата бабаити с пищови, които разбиха вратата на апартамента му във Виа Понтацио.

Той седна в затворническата зала за свиждане и погледна отражението си в стъклената преграда, разделяща гостите от затворниците. Имаше бръчки по лицето. Започваше да посивява. И онзи звук — една след друга се затръшваха стоманени врати — звук, отекващ в главата му още от първия път, когато стъпи на това място. Дълго след всяко посещение Майкъл чуваше този звук в сънищата си. Понякога беше толкова страшно, че се събуждаше с болки в стомаха.

От дясно до него седеше трътлеста хаитянка на средна възраст и говореше по телефонна слушалка с осъдения от другата страна на стъклото — слаб младеж към двадесетте, за когото Майкъл предположи, че й е син. Очите и на двамата бяха пълни със сълзи. Усети, че неволно ги подслушва, и погледна встрани.

Кубинско семейство вдигаше врява върху седалките отляво. Една яка жена към двадесетте държеше новородено бебе и го поднасяше колкото може по-близо до стъклото. Майкъл гледаше как набит, черен кубински затворник притиска длан до стъклото и се усмихва, като „докосне“ бебето.

Затворникът посочи към очите си и каза нещо, от което белокоса кубинка с огромен нос от другата страна на телефона отметна глава и се разсмя. Майкъл си помисли: „Как, по дяволите, някой може да се смее в тази дупка?“. От залата сякаш се изпаряваха тъга, лош късмет и пропиляно време.

Жените посетителки като че ли преживяваха всичко това най-тежко. Плачеха, някои ставаха от столовете си и се навеждаха колкото може по-близо до преградата. Млада бременна ямайка с късичка зелена рокля и сламени сандали получи истерия. Изписка и започна да удря по стъклото с юмруци. Когато двама пазачи приближиха до нея, тя припадна. Сякаш искаше да се разкъса на парченца заради нещо вече сторено, нещо, което никога няма да може да се върне назад.

На Майкъл му се допуши, но се сети за табелите, забраняващи пушенето, закачени из цялата стая. Тъкмо ровеше из джобовете си за дъвка, когато видя Андреас Валентино да влиза в залата за посетители, съпроводен от плешив, шкембест полицай. Висок тридесетгодишен чернокож, с плосък нос и широко, дружелюбно лице, Андреас остави полицая да го държи за лакътя и да го отведе до празния стол между хаитянина и кубинеца.

Андреас беше облечен с оранжев гащеризон, сиви маратонки и зелена плетена шапка върху бръснатата глава. Черна превръзка покриваше лявото му око, а скорошни шевове се спускаха от лявата страна на лицето му чак до шията. Седна чак когато полицаят му позволи. Андреас Валентино, най-смелият защитник в историята на колежанския баскетбол във Флорида, чака да му позволят да седне. Исусе.

Без да обръща внимание на нарязаното лице на приятеля си, Майкъл вдигна телефона.

— Хей, чешит, радвам се да те видя.

— Не е толкоз радостно в моя свят, но благодаря ти, че дойде.

Майкъл го попита:

— Как живееш?

— Двадесет и четири и седем, мой човек. Двадесет и четири часа на ден, седем дни на седмица в едно жилище, където не плащаш наем и няма никакви правила. Ама ти изглеждаш добре. Виждам, че твойта дама си те гледа добре. Много си падам по това сако.

Майкъл го докосна.

— Шведска кожа. Тя има връзки в модния бизнес. Всичко взема с отстъпка.

Андреас се ухили.

— Тя си те гледа добре, което значи, че твойта пишка още си я бива. Пишката ще те заведе там, където мозъкът никога няма да може. Пък и ти винаги си бил от хората дето трудно се оставят на жените.

И двамата се засмяха.

Майкъл най-накрая го попита:

— Ами лицето ти, човече. Какво е станало?

Той докосна превръзката с дългите си кафяви пръсти с изпохапани до дъно нокти.

— Поне ще виждам с това око. Няма да е както беше, ама все пак остана. Ама пък и белезите ще останат. Навлякох си беля с един от онези ямайски педерасти. Тук ги има много. Педалите носят бръснарски ножчета в устата си. Плюе го и те срязва по-бързо, отколкото котка може да си оближе задника. Сдърпах се с един ямаец. Той вика: „Платих на гаджето му да ми духа“. Хич не е трябвало да плаща глупакът му с глупак. — Андреас въздъхна и си загриза ноктите. — Както и да е, този педал, той е ревнив и се опитва да ме цапардоса. Аз добре му сритах задника. Ама с това не се свърши. Миналата седмица ямайските му дружки идват при мене на двора. Мюсюлманите ги спряха да не ме убият, но преди това ми нарязаха лицето.

Майкъл поклати глава.

— Човече, съжалявам.

— Зъб за зъб. Сега хората ще чакат да видят какво ще направя. Трябва да направя нещо. Не мога да оставя мръсникът да ми направи белег, без да си плати. И нали знаеш, почват да мислят, че си слаб. Ако искам да ме уважават, трябва да му направя нещо на онзи брат дето насъска неграта срещу мен.

Майкъл се замисли: „И аз можех да седя от другата страна на стъклото с всичките каши, дето съм ги бъркал. Продаване на стероиди, потапяне на яхти заради застраховката, пробутване на фалшиви чекове, реклама на измислени рокконцерти, продаване на фалшиви акции, събиране на пари за филми, които никога няма да бъдат заснети“. Единственото, в което извади късмет, бе, че не влезе в затвора.

Наведе се към стъклената преграда. С нетърпение очакваше да каже на Андреас защо се е откъснал от бизнеса си в Ню Йорк и е долетял дотук.

— Онзи адвокат, за когото ми каза предишния път. Кубинецът, който едно време бил в комисията за предсрочно освобождаване. Още ли е тук?

Андреас огледа Майкъл.

— Имаш предвид Де Лакуила. Да-а, още е тук. Още е в бизнеса, но е много скъп. Взема ти пари дето му дишаш въздуха в офиса. Тежка артилерия. Няма смисъл да ходиш при него, ако нямаш голяма касичка. Много голяма.

— Ти каза, че имал връзки и можел да те освободи по-рано или да те включи в работна програма за освобождаване.

— Виждал съм го. Разни типове с много мангизи, остават им по осем, по десет години и наемат Де Лакуила. И преди да разбереш, ги освобождават или ги измъкват отвън, живеят си в някаква къщичка наблизо и си работят чудесна цивилна работа. Но струва доста. Петдесет бона, може би повече.

— Мога да намеря парите. Де Лакуила честен ли е?

— Твоята старица, тя ли ти дава комата?

Майкъл изсумтя.

— Няма начин оная жена да ми помогне да измъкна някой тип от затвора. Обича себе си повече от всекиго другиго. Купува ми каквото искам, но да й измъкнеш пари е все едно да й извадиш зъбите. Щом поискам нещо, трябва да ходя да й се моля. Постоянно ме прецаква, ето защо я разкарвам. Не, има друг начин да си измъкна комата.

Андреас се разсмя.

— Току-що се ожени и бягаш от кучката, а? Ти си много готин, Джак. Определено си много готин.

Майкъл му разказа за плана на Еди Уолкърдайн да ограби хранилището Шепърд Маркет. Когато свърши, приятелят му се почеса по главата и кимна.

— Изглежда гот. Само едно нещо обаче. Защо ще те включва? Защо не вземе да си свърши работата с неговите хора? Има си вътрешен човек, за какво си му ти?

Майкъл вдигна показалец.

— Той си има един малък проблем — как да прикрие стоката. Не иска да го прави в Англия. Спомняш ли си, когато държах онзи ресторант долу в Уест Палм Бийч?

— За морските храни. Ти служеше за прикритие на някакви хора от Ню Йорк.

— Да-а, точно така. Хич не се захващай с онези жабари, няма да имаш втора възможност. Но ако си държиш на думата, не са чак толкова лоши. Тогава те се разширяваха извън Ню Йорк. Те бяха първите мафиоти, които направиха контакт с кубинците, даже стигнаха до Кастро. Имаха една шантава идея — да го накарат да отвори отново казината в Хавана. — Майкъл се ухили. — Шибаният Кастро почти се нави, но руснаците го накараха да се откаже. Не им се щеше американците да се връщат в страната. Както и да е, тези клоуни, тези продавачи на зехтин, те искаха да се разширят до Флорида и им трябваше местен ресторант за прикритие. И тъй като бях цар на обръча в колежа, успях да хвана кокала. Типовете ми плащаха да бъда и муле. Носех пари и лекарства до Ню Йорк, Атлантик Сити, Монреал, Лондон. Ето как се запознах с Роуина, с жена ми.

Андреас се ухили.

— Лекарства. Това ми харесва. Лекарствата ме вкараха тук. Дрогата те прави параноик, човече. Пуших малко трева, преди да ударя банката, и си помислих, че ония двамата пазачи ще ме убият. Те нямаше да го направят, ама аз не знаех. Както и да е, слушам те.

Приятелят му продължи:

— След като направим удара в хранилището, жабарите ще укрият стоката. Е, няма да го направят безплатно. От отмъкнатите пари ни дават по петдесет цента за долар. От всичко друго вземат по четиридесет процента. Взема ли си дела и те измъквам от тука.

Андреас стисна носа си с два пръста.

— Човече, не мога да си позволя даже да мечтая за това. Ако можеш да оправиш нещо. — Успя да се овладее и продължи: — Мамчето не е добре. След удара не се е вдигала от леглото. Не е зле да й изпратиш нещичко…

— Хей, негро, не ми пробутвай тези! Мамчето Вий е единствената майка, която имам. И винаги си е било така. Когато съм имал няколко кинта, мамчето винаги си е услаждала душата. Ти го знаеш.

Андреас кимна.

— Знам, човече. Знам.

— Оставих нещо в затворническата ти сметка. Пари, цигари. Както и да е, слушай сега, че нямам много време. Бях в Ню Йорк да оправя нещата с италианците. Трябваше да се уговоря с тях, преди да се върна в Лондон. Те не въртят бизнес по телефона. Казах им, че трябва да взема самолета до тук, за да се видя със семейството си, което си е самата истина.

Андреас се просълзи.

— Човече, ти си май единственият, който не е забравил, че съм тук. Собствените ми роднини не искат да ме знаят. Само теб имам и все си мисля за старите времена в училище, като играехме баскет и гонехме мацките. Като свършихме училище, всичко стана на говна.

— Така е — съгласи се Майкъл.

— Баскетът ме поддържа жив тука, но не се играе така както на свобода. Отскачам и за секунди затворът остава в краката ми, разбираш ли? За няколко секунди губя контакт с това място ’щото летя. После падам и съм си още тук, човече. Още тук. Не е лесно. Баскетът не е гот, ако не си свободен, а аз не съм.

Майкъл задъхано каза:

— В майка ни, човече. Заклевам се в майка ни, че ще те измъкна от тук. Заклевам се.

Приятелят му бръкна в гащеризона си, който нямаше джобове, извади нещо и го вдигна до стъклото, за да го види Майкъл. Той го видя и не успя да скрие тъгата, която го налегна. Видя изрезка от вестник, снимка на баскетболния отбор от университета в Маями, направена по време на мач през последната им година.

Снимката бе направена вечерта, когато отборът спечели с една точка полуфиналите на NCAA. Виждаха се петима прегърнати състезатели веднага след срещата. Всеки вестник във Флорида я публикува на първата си страница. Снимката бе публикувана и по спортните страници на всички вестници в страната.

Екипите им бяха потъмнели от пот, а лицата — оживени от радост, гордост и умора. Бяха се прегърнали, петима срещу целия свят. Майкъл стоеше по средата, прегърнал вратовете на Глен, Амад, Йон и Андреас. Майкъл — единственият бял на снимката. Два дни по-късно щяха да играят за националната купа и щяха да загубят с десет точки. Но снимката от полуфиналите бе направена в най-великата вечер от живота им. Това бе най-добрият им мач.

Андреас го гледаше през стъклото; Майкъл се опита да спре сълзите си, но не успя. Прехапа устни и примигна. Тъгата го съкрушаваше. Сложи дясната си ръка на стъклото върху снимката. Скоро сълзите премрежиха очите му и вече не виждаше нищо.