Марк Олдън
Кисаенг (7)

6.

Лондон, декември

Телеграмата ядоса госпожа Роуина Дартигю, защото трябваше да промени плановете си в последната минута.

Известието от Парк Сонг пристигна в тухлената й къща от времето на крал Джордж в Челси, в елегантния квартал Чейни Уолк, в десет вечерта. Трябваше да присъства на премиерата на „Вълшебната флейта“ от Моцарт в Ковънт Гардън. Приключил работата си в Рим, сега кореецът се намираше в Лондон. Беше пристигнал с двадесет и четири часа по-рано.

Госпожа Дартигю трябваше да го посрещне веднага. Незабавно се очакваше телефонно обаждане, в което той да я уведоми за времето и мястото на срещата.

Беше подписал телеграмата си „Подслушване“. Тя не бе доловила никакво бръмчене в слушалката. И ако все пак бе чула нещо, то най-вероятно е бил Фред Астер, който се е обръщал в гроба си.

Прочете телеграмата още веднъж и я пусна върху пламналото борово клонче в камината на облицованата си с дъбова ламперия спалня. После каза на Морийн Кастело, седемнадесетгодишната й слугиня, че не желае да я безпокоят. Госпожа Дартигю толкова искаше да присъства на премиерата — принцът и принцесата на Уелс бяха почетни гости — но и дума не можеше да става да не се подчини на Парк Сонг.

Обади се на лорд Джаспър Кинсман, който трябваше да я придружи на премиерата.

— Съжалявам, скъпи — извини му се, — нямам възможност. Ще трябва да отидеш без мен.

Негова Светлост не се възпротиви — безкритичен и безгръбначен като всички от неговата класа. Той беше наследил десет милиона лири на двадесет и една години и ги беше пропилял, докато стане на двадесет и три. За госпожа Дартигю приятелството с лорда се основаваше на аристократичното му потекло и готовността му да задоволява всеки неин каприз.

Роуина Каролайн Дартигю наближаваше шестдесет, слаба, с дълго лице англичанка, която изглеждаше доста по-млада в резултат на това, че два пъти в годината в един швейцарски санаториум й инжектираха овчи клетки. Косата й беше изрусена, а неспокойните й сиви очи рядко се задържаха върху един предмет за повече от няколко секунди. Необикновено интелигентна, тя веднага откриваше слабостите на хората. Беше безмилостна, когато желаеше нещо, и почти на никого не се доверяваше. Зад очарователната си фасада тя оставаше нащрек и разкриваше много малко от себе си.

Притежаваше „Роузбъд“, моден магазин за дрехи и аксесоари на шикозния Бийчъм Плейс. Магазинът й се бе превърнал в успешна изложбена зала за млади и талантливи дизайнери от Англия и от чужбина. Много от тях току-що бяха завършили колежа и това й позволяваше да им плаща по-малки комисиони, отколкото на утвърдените дизайнери. Независимо от това цените за клиентите си оставаха ужасно високи.

— Това искат снобите, скъпи — каза тя на съпруга си Майкъл — едър американец, по-млад от нея с цели двадесет и три години. Тя го обичаше силно и сляпо му вярваше. — Истинските сноби направо си умират да платят повече и после да се похвалят с това. Такива хора трябва да се глобяват, не мислиш ли?

Самият Майкъл пък глобяваше госпожа Дартигю, практика, която служеше като основа и оправдание на връзката им. Продължаващият вече шест месеца брак си беше чиста сделка — той се ожени за парите й, а тя се омъжи за потентността му. Наскоро му подари нов мерцедес 560 SL с телефон, стереоуредба, хладилник и факс. За благодарност той й обеща през следващите два месеца да прекарва с нея поне уикендите.

Тридесет и пет годишен, съпругът й беше атлетичен, едър, подвижен мъж със сънливи очи, голям нос и руса коса, вързана на опашчица. Беше очарователен, забавен и жизнен, от онези американци, чиято енергия моментално привличаше англичанките, отегчени от студените си и неотзивчиви сънародници. Като оставим настрани привлекателността му, той се бе провалил във всичко след славните му дни като баскетболен идол в университета в Маями. Според собствените му думи той напуснал училище, стоварил се на земята и запълзял.

Провалил се като ресторантьор, продавач на недвижими имоти, филмов продуцент, мениджър на рокконцерти и наркодилър. Даже Роуина Дартигю бе принудена да признае, че съпругът и е празноглав, неетичен и разбира състоянието на хората не по-зле от дърво. Етичността и чувствителността не бяха сред най-силните страни на Майкъл Дартигю.

Според собственото му мнение причината за нещастията му не се криеше у него. Той възразяваше, че не е натиснал копчето на саморазрушението. Всичките си провали обясняваше с това, че не бил склонен на компромиси, с лоши финансови съвети, с предателства от страна на доверени партньори и с политиката.

— Не е моя вината, че постоянно ме прецакват — обясняваше той на съпругата си. — Веднъж те събарят и после всички се струпват отгоре ти, не ти дават да се изправиш. Не че ми е лош късметът, ами изобщо нямам късмет.

Що се отнася до сексуалността, самочувствието на Майкъл не познаваше граници. За щастие по този въпрос бяха на едно мнение с Роуина. Тя никога не бе имала мъж, който да я дарява с по-сладостни оргазми или да задоволява по-добре всичките й сексуални желания. Той раздаваше еротичния си темперамент като награда за финансовата й щедрост. Задоволяваше я до краен предел. Майкъл я караше да се чувства млада; връщаше й дните, когато животът имаше криле, нещо, за което тя можеше да похарчи неограничени суми.

Що се отнася до „Роузбъд“, той не бе основният й източник на приходи. Магазинът й позволяваше да узаконява печалбите си пред данъчните и да пътува в чужбина под предлог, че търси нови дизайнери. Позволяваше й също да се държи на положение в обществото и така прикриваше тайния си живот и истинския произход на значителните си доходи.

Повечето пари на госпожа Дартигю идваха от търговия с бели робини. Използвайки псевдонима „господин Фокс“, тя продаваше бели робини — млади момичета — на богати купувачи от цял свят. Веднъж годишно организираше търг за роби, където най-привлекателните момичета се продаваха на подиума срещу големи пари. Следващият подобен търг щеше да се проведе в Ню Йорк след три дни.

Беше превзела фондацията „Лесли“, малко благотворително дружество, създадено да подпомага бягствата на младежи, подложени на тормоз. Подобно на магазина за дрехи, тя използваше благотворителността, за да изпира доходите от търговията с бели робини. Сред онези, които използваха благотворителното й дружество, за да узаконяват парите си, беше и Парк Сонг.

Фондацията „Лесли“ я снабдяваше с момичета. Ако благотворителността се ценеше високо от цялото човечество, то Роуина Дартигю я оценяваше даже още по-високо. Благотворителността представляваше маска, която й позволяваше да бъде полезна за другите и да печели от това.

Тази страна от живота й не беше известна на Майкъл. Той не бе част от ежедневието й заради силата на мисълта си. Само светците пазят тайни, а съпругът на Роуина не беше светец. Той знаеше, че тя си изкарва прехраната от магазина. Пътуванията й в чужбина бяха свързани с търсене на нови дизайнери и с продажба на дрехите от „Роузбъд“ на чуждестранни купувачи.

След обаждането до лорд Кинсман тя отиде до нишата в спалнята, където върху множество лавици бе разположена колекцията й от старинни часовници със стрелки. Един часовник ръчна изработка, без стрелки, стоеше на най-горната лавица до малка синя ваза с цветове от жълт чай. Този забележителен уред за измерване на времето — прозрачен „Фаберже“ от чисто сребро — струваше повече от всичките й други часовници, взети заедно.

Парк Сонг й го беше дал преди няколко месеца срещу едно изящно момиченце от Австрия. Госпожа Дартигю не си спомняше името на момичето, но ако знаеше за садистичните наклонности на Сонг, човек можеше да е сигурен, че малкото сладурче отдавна е издъхнало. Междувременно часовникът бе удвоил стойността си, а това го превръщаше в изгодно капиталовложение. С пари не можеш да си купиш щастие, но те ти позволяват да купуваш нещастията, които предпочиташ.

Тя бе помолила Парк Сонг да й донесе нещо много скъпо от Рим и да го отбие от цената на американското момиче, което той мислеше да купи от госпожа Дартигю и американския й партньор Бен Дюмас. Момичето, Тауни, сега се намираше в Ню Йорк под зорката охрана на Дюмас. Снимките показваха малката като спокойна, синеока красавица със златисторуса коса и привлекателност, на която някои мъже изобщо не бяха в състояние да устоят.

Копията от снимките, изпратени с въздушна поща до Сонг в Южна Корея, запалиха у него такава похотливост, че в телефонното си обаждане до госпожа Дартигю той беше направо възхитен. На нея не й бе необходима кой знае каква интуиция, за да разбере, че този път е хванала Смехурко натясно.

— Четвърт милион долара — предложи му тя тогава. — Улови момента, скъпи, или Тауни отива на търг.

— Искам я. Още сега ми я продай. — Кореецът буквално гореше. Не бе изненадващо за човек, отдаден на толкова долни страсти.

— С удоволствие, мило момче. Двеста и петдесет хиляди гущера и е твоя.

Гласът му се извиси с една октава.

— Да не си луда? Давам ти сто хиляди, което е повече от обичайната цена за твоите момичета.

— Понякога направо ме боли, когато някой се опитва да се пазари, защото това означава, че прави усилие да ме измами.

— Сто двадесет и пет хиляди. Искам това момиче.

Тя продължи:

— Скъпи, нали си спомняш генерал Абуджа, онова джудже, онзи напорист нигериец, който похарчи малко състояние, за да организира борба с бикове в страната си? Сигурно си въртял бизнес с него. Е, той от месеци ме преследва да му намеря някое малко бижу като Тауни. Същото мога да кажа и за един италиански принц със страхотни връзки във Ватикана. А трябва ли да ти казвам колко богати араби биха си умрели от удоволствие да разкъсат това сладко детенце? Нека ти го кажа така — ако отиде на търг, смятам да започна от двеста хиляди. При тези обстоятелства ти я вземаш на сметка.

Парк Сонг въздъхна.

— А аз бих казал, че този път никак не си щедра. Май забравяш, че едно време направи доста пари покрай мен.

— Не бих направила тези пари, ако не бях ти свършила услуги, които си струваха. Никой не те насилва да търгуваш с мен, сам го знаеш. Никой не ти е опрял пистолет в главата, скъпо момче. Чувствай се свободен да си избереш други партньори.

Кореецът се умълча. Най-накрая каза:

— Направо си гениална. Убеждаваш хората, че им даваш нещо, което искат. Добре. Двеста и петдесет хиляди долара.

— Скъпи, нищо евтино не си струва да го притежаваш. Половината пари — като се видим в Лондон, другата половина — когато Бен ти предаде момичето. О, като отидеш в Рим, там има нещо, което искам да ми вземеш. Просто го отбий от цената на момичето.

— Нали знаеш, смятам, че би си продала и лайната от задника, стига да можеше. Изпразваш джобовете на човека и го караш да повярва, че му вършиш услуга.

Лицето на Роуина почервеня. Канеше се да каже нещо неучтиво, нещо изключително жестоко, но се сети с кого разговаря и затвори очи.

— Груби думи, скъпи — укори го тя. — Но пък и никой досега не те е обвинил, че имаш нежно сърце. Май забравяш кой те запозна с Бен Дюмас, същият Бен Дюмас, който те снабдява с хартия — толкова важен фактор във фалшификаторския ти бизнес.

Парк Сонг изсумтя:

— Да забравя? Ти никога няма да ми позволиш да го забравя.

— Същият Бен Дюмас, който разследва миналото на потенциалните ти клиенти и така ти спестява неописуеми трудности и страдания. Можеш да ме обиждаш, но ще трябва да ми платиш.

Кореецът се изкиска.

— Ти си кучка.

— Благодаря за комплимента, скъпи. А сега, ето какво ще трябва да ми вземеш от Рим.

 

 

Малко преди седем Роуина Дартигю излезе от къщи и влезе в спрялото радиотакси.

Морийн бе поръчала колата, която се оказа скапан форд със скъсана тапицерия, пълни пепелници и тайнствено скърцаща задна врата. Тъй като беше маниачка на тема чистота, госпожа Дартигю изпита отвращение при вида на возилото.

Шофьорът беше дундест петдесетгодишен сикх с оранжев тюрбан и дълго до петите палто — нелегален имигрант, изпитващ на гърба си първата си лондонска зима, която не му се харесваше. Той изпсува на панджаби в ръчната си радиостанция, съобщи маршрута си на диспечера и придружи обаждането си с неприличен коментар за студения дъжд, който забавял движението из цял Лондон.

На задната седалка Роуина Дартигю, с очи скрити зад тъмни очила, седеше с голяма плоска чантичка, небрежно оставена на мястото до нея. Проектирана от седемнадесетгодишна белгийка, чантата бе изработена от тъмновиолетова телешка кожа и обшита с ширити от виолетова коприна. Бе една от най-търсените стоки в „Роузбъд“. Тя допълваше коженото палто от черна норка, което госпожа Дартигю носеше напук на защитниците.

Шофирането на сикха я вбесяваше. Той маниакално спазваше ограниченията за скоростта и спираше на всяка пешеходна пътека даже когато върху нея нямаше жива душа. Хлъзгавите от дъжда улици и задръстванията само усложняваха проблема. Най-накрая госпожа Дартигю извади валиум от чантичката си и го глътна с минерална вода от мъничката си сребърна манерка.

Сикхът загуби цели тридесет минути, за да стигне от Челси до площада пред Парламента — едно от най-натоварените кръстовища в Лондон. Тук фордът запълзя като охлюв покрай бронзовите статуи на Дизраели, Уинстън Чърчил и високия, разрошен Ейбрахам Линкълн. „Байрон е бил прав — помисли си госпожа Дартигю. — Английската зима свършва през юли и започва отново през август.“

От площада пред Парламента сикхът зави по крайбрежната улица „Виктория“. До моста „Ватерло“ движението не беше натоварено. Десен завой по моста и госпожа Дартигю, изключително напрегната, се насочваше към южния бряг. Това със сигурност не беше сред любимите й лондонски квартали. Просяци, спящи под мостовете в импровизирани градчета от картонени колиби, най-грозните обществени сгради в Лондон, пусти улици и долнопробни кръчми. Точно като в романа на Дикенс.

Само минутки след като слезе от моста, сикхът спря пред главния вход на гара „Ватерло“. Беше ужасен шофьор и тъй като госпожа Дартигю смяташе, че некомпетентността не заслужава награди, тя му даде нищожен бакшиш от двадесет пенса за обща сума от петнадесет лири. Бакшишите са надници, заплащани на чужди наемни работници. Затова при всяка възможност избягваше да дава бакшиши.

Влезе в сградата на най-голямата във Великобритания гара. Вървеше бързо, без да се оглежда, като стискаше чантичката под лявата си мишница. Отбягваше вестникарските будки, сергиите за книги, изтощените носачи и досадните ямайски кондуктори на изхода към влаковете. Не спря нито за миг чак докато стигна Ватерло Роуд и излезе от сградата. Там спря на няколко метра от редица черни таксита.

Покритата гара я защити от дъжда, но не успя да я предпази от студа. Трепереше под черните си норки и съжали, че не си бе облякла топло бельо. Беше студено като в хладилник и ставаше все по-лошо.

Ненавиждаше дъжда. Валеше и онази нощ в Кейптаун, когато един мъж, облечен като свещеник, застреля първия й съпруг Роджър заради работата му в организации, настроени против апартейда. Валеше и на сутринта, когато си тръгна от Южна Африка и се върна в Англия с праха на Роджър. Толкова обожаваше съпруга си, че месеци след убийството му спеше облечена с кървавата му риза. Майната му на дъжда. Толкова сълзи бе проляла в дъжда, че вече можеше да й се стори даже красив.

Роуина Дартигю отиде до задния край на редицата от таксита, заобиколи я, после слезе от бордюра върху мокрия път. Още няколко метра и отляво присветнаха фарове, веднъж, два пъти, три пъти. Тя придърпа яката на коженото палто до лицето си и тръгна по-бързо.

Едно такси зави от улицата, влезе в алеята към входа и се насочи към нея. За да го избегне, бързо се прилепи до влажната стена и остана там, докато таксито отмине. После бързо изтича към спряна лимузина с включен двигател и тъмни стъкла. Отвори задната врата, влезе в колата и седна до Парк Сонг.

Кореецът вдигна чаша шампанско.

— Е, предполагам, че можем да тръгваме — каза той. — Дейвид?

Дейвид Милта, седнал до корейския шофьор на Сонг, измърмори нещо и лимузината се отдели от стената. Секунди по-късно спря до първото такси от редицата и шофьорът наду клаксона. Три кратки сигнала, пауза, после още два.

Празното такси се отдели от редицата и потегли. Лимузината го последва и двете коли излязоха от района на гарата.

При пътуванията си до Лондон Сонг спазваше строги превантивни мерки за сигурност. Заради взаимната им безопасност не искаше да се среща с госпожа Дартигю в дома й или в магазина. Срещаха се нощем в кола под наем и уреждаха сделките, докато се возеха из града. Тъй като шофьорът на Сонг не познаваше Лондон, наемаха и местно такси, което да води колата на корееца.

— Изглеждаш фантастично. — Сонг се усмихна на госпожа Дартигю. — Бих казал, че бракът ти се отразява добре. Да, съвсем определено ти се отразява добре.

— Щастливият съпруг кара и съпругата да се чувства щастлива — отвърна тя. Една малка лъжа.

Да, бракът й бе донесъл огромно сексуално удовлетворение, но духът на Майкъл като че ли не бе много приповдигнат от законната връзка между съпруга и съпругата. Той продължаваше да пие, да взема наркотици и да се прибира късно след полунощ. И през всичкото това време пръскаше парите й като пиян моряк в отпуск. Един господ знаеше къде е Майкъл тази вечер. Със сигурност не си беше у дома.

Лимузината на Сонг прекоси моста Уестминстър, следвайки празното такси покрай Парламента и парка Сейнт Джеймс, после се изкачи на Конститюшън Хил, който минаваше по средата на Грийн Парк. Развълнуваният Сонг посочи към Бъкингамския дворец отляво, отбеляза, че е великолепен и пожела неговата страна да се обедини под властта на крал и кралица. Като сноб той обожаваше монархията, особено британското кралско семейство.

— Много е тъмно. Не виждам — изрече със съжаление той, — но ти сигурно знаеш. Кралският флаг развява ли се над двореца? Това е знак, че кралицата е вътре, нали знаеш?

— Наистина ли? Да, май че го бях чула някъде. Е, като си помисля, флагът на кралицата наистина се развяваше над Бък Хаус тази седмица.

Роуина пак лъжеше. Изобщо нямаше представа къде е кралицата, пък и не й пукаше. От малката й лъжа обаче Сонг се почувства по-добре. Изглеждаше много радостен, че той и кралицата са в Лондон по едно и също време.

След като излезе от Грийн Парк, лимузината прекоси Пикадили и мина покрай музея на Уелингтън, преди да влезе в Хайд Парк. На Саут Керидж Драйв самотен бегач, зловещ в анцуга си със сива качулка, тичаше срещу колата, после изчезна в тъмнината зад нея. Сонг предложи на госпожа Дартигю чаша шампанско.

— Да, моля. — Разкопча чантичката си, бръкна вътре и му подаде два запечатани бели плика за писма.

Докато той отваряше първия, тя отпи глътка шампанско. Смехурко може би не умееше да прави реална преценка на действителността, но определено знаеше разликата между хубаво вино и котешка пикня.

Той извади от плика три листа и се зачете.

Роуина Дартигю го остави за няколко секунди, после каза:

— Според твоите инструкции, Бен ми изпрати това по факса сутринта.

Сонг кимна и върна сгънатите страници в плика. Кодирана информация, тя знаеше това, която той сам щеше да дешифрира. Последна информация за хората в Лондон и Ню Йорк, на които кореецът възнамеряваше да продаде фалшивите си пари, бонове и акции.

Той настоя Бен Дюмас да проведе две разследвания за миналото на потенциалните му клиенти, които да включват персонални, професионални и финансови данни. Първото беше предварителна проверка, когато на клиентите или бизнес партньорите предстоеше да се свържат със Сонг. Второто се появяваше четиридесет и осем часа преди срещата със същите тези хора за сключване на сделка.

Бен Дюмас подготвяше доклади, които позволяваха на Сонг да се представя за ясновидец. Предварително предупреден чрез тази информация, кореецът като че ли знаеше неща, недостъпни за естествените възможности на човешкото възприятие. Подобно знание имаше своята цена. Парк Сонг плащаше на Дюмас много пари, за да го предпазва от опасните пътеки.

Вторият плик. Той не съдържаше кодирана информация. Само една страница пресни данни за здравето и благополучието на Тауни да Силва, както ги беше поискал Смехурко.

След като свърши, кореецът се усмихна и небрежно удари листа с опакото на ръката си.

— Време е да се плаща за музиката.

Отвори малката вратичка на хладилника, пресегна се вътре и извади пачки с американски стодоларови банкноти. После ги подаде на усмихнатата Роуина.

— Студени парички. — Той се засмя на шегата си. — Много студени парички. Петдесет хиляди долара. Първата вноска от аванса за Тауни.

— Хиляди благодарности, скъпи.

Ръката му отново се стрелна към хладилника.

— И другото.

Подаде й плоска кутийка с размерите на книга, увита в черно кадифе. Със затворени очи тя си пое дълбоко дъх и притисна кутийката към гърдите си. Докато сваляше обвивката, ръцете й трепереха.

— Скъпо момче — нежно се обърна към Сонг. — Ах ти скъпо, скъпо момче!

Отвори я бързо и извади съдържанието — огърлица в египетски стил, изработена от злато, рубини, диаманти, перли и тюркоаз. Огърлицата вървеше заедно с обици. Роуина Дартигю никога в живота си не беше виждала подобна красота. Почувства почти сексуална възбуда.

Огърлицата и обиците, създадени отпреди повече от сто години, бяха дело на семейство Джулиано, италиански имигранти, най-добрите лондонски бижутери от деветнадесети век. Роуина Дартигю беше луда по това бижу, вдъхновено от европейския Ренесанс, особено от картините на Ханс Холбайн. Но онова, което я радваше най-много, бе неуловимото чувство към багрите, използването на скъпоценни камъни заради цвета им, а не толкова заради стойността.

Бившият собственик на бижуто бе съсухреният седемдесетгодишен принц Стефано Козенца от Рим, същият онзи с връзките във Ватикана и със страстта към руси момиченца, които едва не убиваше, преди да ги продаде в един тунизийски бордей. Трябваха му пари, за да покрие загубите си на борсата и реши да продаде бижуто, собственост на жена му, на госпожа Дартигю за седемдесет и пет хиляди долара.

За да се предпази от крадци като нейния възлюбен Майкъл, тя държеше колекцията си от Джулиано в хранилището на Шепърд Маркет. То бе отворено триста шестдесет и пет дни в годината, двадесет и четири часа в денонощието и предлагаше изключителна сигурност. Осигуряваше и свобода от банкови ограничения, както и от данъчните служби. Единствено Роуина Дартигю можеше да се добере до сейфа си. Това ставаше чрез сравняване на пръстовите й отпечатъци и снимката от паспорта й със същите данни в хранилището.

За достъп до сейфа бяха нужни два ключа. Единият беше у нея, а другият — в хранилището, записан не на нейно име, а с трицифрен номер, който се сменяше всеки месец. Освен всичко друго в сейфа си държеше пари в брой, лични документи и доклади за прането на пари, извършвано чрез благотворителната й дейност. Държеше и списъци на клиенти с техните предпочитания за сексуални робини.

Бръкна в чантичката си и извади от там фенерче и бижутерска лупа. Докато Парк Сонг се подхилваше, тя вдигна тъмните си очила, нагласи лупата на окото си и включи фенерчето, насочвайки лъча му върху огърлицата. После поднесе огърлицата и фенерчето към лупата.

Усмихна се.

— Направо получавам оргазъм, скъпи. Определено е истинска. Можеш да го разбереш от белега на Джулиано върху етикета отзад. Огърлицата е подписана със С. и А. Дж., което трябва да означава — баща Карло и син Артър. Белегът е малко неясен, сигурен признак за автентичност. Както и камъните. Определено получавам оргазъм.

Тя проучи обиците и също ги обяви за автентични. Свали лупата от окото си и целуна Сонг по бузата. После пак го нарече „скъпо, скъпо момче“.

— Ще приключим ли с останалата част от нашия бизнес? — попита тя.

Наблюдаваше как кореецът взема малко куфарче от пода на колата и как го поставя върху седалката до нея. Той отвори куфарчето и го обърна, за да й покаже съдържанието. Куфарчето беше пълно с американски стодоларови банкноти.

— Осем милиона долара — уточни той. — Всичките истински, уверявам те.

Тя дръпна една банкнота от куфарчето, опипа я, после я погледна през лупата. Направи същото с още четири случайни банкноти.

— Прав си — съгласи се. — Всички са истински.

Тя заключи куфарчето с печалбите на Сонг от продажбата на фалшиви пари и акции на континента — продажба, която трябваше да му спаси живота.

Той не обели и дума за неприятностите си с Бръснача, но Бен Дюмас бе научил за тях и я беше информирал. Бен Дюмас, който знаеше всичко за всички и чийто примитивизъм тя харесваше, обичаше да се наслаждава на английския й акцент и се отнасяше към нея с определено уважение единствено заради това, че е англичанка.

Роуина Дартигю щеше да изпере осемте милиона на Сонг чрез фондацията „Лесли“ и щеше да бъде възнаградена щедро за това. Във въздуха се носеше миризма на печалба и на нея това страшно й харесваше.

Привидно една хонконгска компания за недвижимо имущество влагаше осемте милиона в благотворителната й дейност под формата на краткосрочен заем. Тя щеше да депозира парите в банката на фондацията „Лесли“ на остров Джърси. По-късно банката щеше да уреди хонконгската компания да получи полици и гаранции, срещу които да отпусне заема. Резултат — чисти парички за Смехурко.

Осемте милиона долара на Сонг щяха да донесат поне осемстотин хиляди лихва, които щяха да се разделят между фондацията „Лесли“ и Роуина Дартигю. Тя щеше да плати необходимото на банковия персонал.

— Остави ме при хранилището — обърна се тя към корееца. — Искам да заключа скъпоценностите си на сигурно място. Ще оставя там и парите ти. Утре сутринта те ще заминат за островите в Ламанша. И нареди на шофьора на таксито да ме изчака пред хранилището.

— Ами документите, потвърждаващи, че аз „спонсорирам“ твоята благотворителност?

— Утре следобед ще ги имам. Обади ми се в магазина към три. Кога напускаш Англия?

— Ако Дюмас направи необходимите проверки и всичко е наред, ще трябва да тръгна вдругиден. Ще те уведомя дали ще си взема печалбите, или ще ти ги оставя тук.

Тя си помисли: „Ах, ти, дребен глупак такъв. Наистина ли мислиш, че не знам?“. Да си тръгне от Англия с парите или да ги остави при нея не бяха единствените методи, по които изнасяше парите си от страната. Имаше и трети начин, който той смяташе, че е запазил в тайна от нея.

Смехурко никога не пътуваше с фалшиви пари. Те идваха и заминаваха по отделен маршрут, толкова охраняван и надежден, че бе малко вероятно да се загуби нещо по време на транспорта — да попадне в ръцете на полицията или на конкурентите му. Ако го арестуваха извън Южна Корея, липсата на доказателства щеше да обезсили всяко обвинение срещу него. Отделните маршрути за Сонг и за стоката му обезсилваха и враговете му, парираха всичките им усилия да го спрат.

Бен Дюмас я бе предупредил да не споделя тази информация с никого. Даже той не знаеше тайнствения контрабанден маршрут на Смехурко, но щеше да го научи. Предупреди я, че ако се разприказва, може да умре. Роуина обеща да не казва на никого, но записа тези важни сведения и ги остави на съхранение в личния си сейф.

А междувременно онова, което й каза Бен, щеше да се запази в тайна, думи, изговорени в тъмнината. Думи, които никога нямаше да видят дневна светлина.

Сонг я попита:

— Все още ли имаш планове да заминеш за Ню Йорк?

Тя вдигна огърлицата.

— Когато караш хората да те чакат, скъпи, те започват да злословят по твой адрес. Заминавам за Ню Йорк един ден след теб. Търгът ми е заплануван за нощта на пристигането ми. Даже няма да имам време да си разопаковам багажа. Заповядай. Очаквам богата клиентела, развратни консуматори на човешка плът. Казах на Майкъл обичайната лъжа — че отивам до Ню Йорк, за да интервюирам млади американски дизайнери и да присъствам на откриването на нюйоркския клон на „Роузбъд“.

Той сбърчи чело.

— Как е Майкъл напоследък?

Тя върна огърлицата в кутията й.

— Как е Майкъл? Работи върху някаква нова схема за забогатяване. Представям си. И да ме питаш, не мога да ти кажа за какво става дума. Не е готов да ми се довери. Пуска ми мухите, че работата се опичала, но нищо конкретно. А, да не забравя, имам нещо за теб.

Остави кутията с бижутата настрани, бръкна в чантичката си, извади кафяв плик и го подаде на Сонг. Той го отвори и извади черно-бяла снимка. Остана безмълвен за няколко секунди. После прошепна:

— Невъзможно. Не го вярвам.

Държеше лъскава снимка осем на десет. На нея бяха Дик Пауъл, Руби Кийлър, хореографът Бъсби Бъркли и режисьорът Марвин ле Рой. Беше направена на дискретно тържество по случай филма „Златотърсачите от 1933“. И четиримата бяха подписали снимката.

— Безценна. Откъде я взе? — попита с разтреперан от вълнение глас.

— От един мой дизайнер — млад французин. Той събира холивудски спомени и се натъкна на това в някакво мръсно магазинче на Карнаби стрийт. Беше много доволен от себе си.

— И ти я купи от него?

— Специално за теб, скъпи. — Още една лъжа. Тя открадна снимката от Джорджис, който небрежно я остави в магазина. Младежът направо щеше да се побърка заради загубата на тази безценна реликва. Много си падаше по филмовите кралици и самият той малко приличаше на кралица. Обаче всяко нещо, което доставяше удоволствие на Смехурко, можеше да даде предимства за каузата на госпожа Дартигю.

Изпълненият с благоговение Сонг не можеше да откъсне очи от снимката.

— Не знаеш какво означава това за мен. Обожавам тези хора.

— Удоволствието е изцяло мое, скъпи. Не представляваше никакъв проблем, повярвай ми. Първият ми съпруг обичаше да казва, че можем да станем любезни, като започнем да бъдем такива.

Кореецът потупа снимката с показалеца си.

— Техните филми ще живеят вечно. Вечно. Може би като теб и Майкъл.

Вечно. Тъгата налегна Роуина Дартигю без предупреждение. Тя се втренчи в Серпантината, изкуственото езеро в Хайд Парк, където силният вятър блъскаше закотвените лодки една о друга.

Майкъл. Вечно.

Тя прошепна в мрака:

Няма да тъжа, няма да тъжа.

Мъжете са винаги измамни:

един крак в морето и един на брега,

към нещо толкова непостоянно.