Марк Олдън
Кисаенг (6)

5.

През последните шест месеца Бен Дюмас беше партньор в дискотеката „Р. В.“ — четири етажа от стара кланица на Западна четиринайсета улица с изглед към магистралата Уест Сайд и изоставените вълноломи на река Хъдсън.

Запустелият район подслоняваше нюйоркската индустрия за опаковане на месо, но предлагаше и разнообразен опасен секс, както и барове „S & M“^[1]. Тук все още можеше да се намери квартира на изгодна цена, нещо рядко в Манхатън, където хазаите гледаха на наема като на свещен скрижал, поверен им от Бога.

Той отдавна гледаше на сделката като на обмяна, в която всеки участник си отива с мисълта, че е измамил другия. Наемът за този клуб обаче бе изключение от правилата му. Търговските места в Манхатън вървяха по четири хиляди долара на квадратен метър. „Р. В.“ плащаше по петнадесет долара за квадратен метър с договор за десет години. Ако някой бе изгорял от тази сделка, то това не беше Бен Дюмас.

Главният дансинг на дискотеката беше бивша гей баня, сега изтипосана като гимназиален гимнастически салон — с кошове за баскетбол, стари джубоксове и бармани, облечени като училищни пазачи. Вторият етаж бе за групите, които свиреха на живо, а третият предлагаше изпълнения на живо на изгряващи творци експериментатори, които включваха видео, поезия, танци, филми и концептуално изкуство. Четвъртият етаж, навремето хладилна камера за месо, сега представляваше приемна за специални гости.

Щеше да отвори приемната тази вечер, ако успееше да привърши навреме работата си с Ръсел Форт. Сега го чакаше на четвъртия етаж, затворен за публика, за да могат двамата да се усамотят на спокойствие. Форт закъсняваше вече с двадесет минути, нещо обикновено за човек, който рядко идва навреме.

Дюмас бе на четиридесет и три, дангалак с издължена брадичка, с оредяваща сламеноруса коса и вълча усмивка, която издаваше склонността му да манипулира и интригантства. Силен и напрегнат, той предпочиташе собствените си стандарти и навици пред всякакви напътствия от тъй наречените авторитети. Ако го провокираха или обидеха, правеше всичко възможно, за да си отмъсти, независимо какво щеше да му струва това. Тъй като не се интересуваше от благополучието на другите, не намираше за необходимо да обуздава дълбоко вкоренената си жестокост.

Дискотеката му, частната детективска агенция и гей барът на Банк стрийт бяха печеливши. Целта му обаче не бяха парите, а тоталния мозъчен контрол над съдружниците му. Животът по клубовете му позволяваше да постави сцена и да наблюдава как актьорите върху нея — служители и клиенти — играят под неговото ръководство.

В обширната, облицована с махагон стая за важни гости Дюмас си седеше кротко в бял плетен фотьойл и слушаше барокова музика на лютня, носеща се от дека върху малката масичка до него. Само на ръка разстояние имаше още два празни плетени стола. Върху по-близкия се мъдреше плоска дървена кутия, която след отварянето се превръщаше в дъска за табла.

Отпи от силното кафе, запали една „Лъки страйк“ и се загледа в кучето си, което успешно се справяше с огромен суров хамбургер, примесен с пържено яйце. Кучето Оскар, на името на Оскар Уайлд, беше с три крака, кръстоска между огромната датска порода и черен лабрадор, грамадно общително животно, с което Дюмас се сдоби, след като напусна полицията. Според Дюмас беше либерален, защото искаше да достави удоволствие на всички.

С Форт щяха да говорят за пари. Независимо от успешния си бизнес Дюмас отчаяно се нуждаеше от пари. Почти всичко, което печелеше, отиваше за лечението на любовника му, слаб, четиридесет и две годишен японски психиатър на име Кен Йокои.

Преди година Йокои се беше заразил от СПИН не по хомосексуален път, а при акупунктурата, която си правеше, за да успокои жестокия си бурсит. Застраховката му покри някои разходи — част от лекарствата и лекарските визити. Но именно Дюмас плащаше по хиляда и шестстотин долара дневно, за да наема частни медицински сестри, които да обслужват болния на осемчасови смени.

Любовта на бившето ченге към умиращия японец не познаваше граници. Лоялността му беше фанатична. Именно заради нея той уби акупунктуриста, чиито игли бяха донесли фаталната инфекция. Дюмас пъхна ледена шушулка в носа на акупунктуриста, вкара я чак в мозъка му и това го уби моментално. След като не откри доказателства за насилие, следователят заключи, че смъртта е естествена, а именно — мозъчен кръвоизлив.

Понастоящем банковата сметка на Дюмас съдържаше по-малко от две хиляди долара, а намалелият му портфейл от акции струваше само четири хиляди. Караше осемгодишна кола „Хонда Сивик“, притежаваше два костюма и живееше съвсем скромно във Вилидж, в едностаен апартамент на Хъдсън стрийт с изглед към сто и седемдесет годишната църква „Свети Лука“. Спартанският живот му се нравеше. Спокойно би могъл да живее така до края на дните си.

Заради любовта си към Кен обаче трябваше да събере колкото може повече пари. Трябваше да е богат, за да може японецът да поживее малко по-дълго. Дюмас по принцип си беше находчив, но като станеше дума за болестта на Кен, винаги се появяваше нещо, с което не можеше да се справи, нещо, което можеше да се оправи само с много пари. „Р. В.“ вървеше добре, защото се вслуша в съвета на Кен Йокои и започна да се отнася благосклонно към азиатците. Японските бизнесмени, туристите и местните жители харчат най-много в нюйоркските клубове, така му беше казал Кен. В тези дни Изтокът правеше най-много пари.

Идеята в неговия клуб да се обслужват азиатци допадна на Дюмас, който поначало ги смяташе за очарователни и привлекателни. Прие предложението на любовника си. Даже отиде още по-далеч — половината от персонала му се състоеше от азиатци. Понякога възприемаше деликатната им и крехка красота като нещо непреодолимо. Да си ги държиш в „Р. В.“ беше все едно да притежаваш клетка с красиви птици.

В стаята за важни гости Оскар вдигна очи от чинията си към дека. Очевидно хвалеше китариста Джейкъб Линдберг за изпълнението му на Соната в до мажор от Ронкали. Дюмас изпрати кръгче дим към тавана. Спомни си как Кен го запозна с бароковата музика и му каза, че тя била написана през по-културни времена и че не е омърсена от модерния живот.

Оскар се върна към вечерята си, но секунди по-късно спря да яде и обърна грамадната си черна глава към входната врата. В момента, в който кучето се втренчи във вратата, някой от другата страна натисна бравата. Като разбра, че вратата е заключена, посетителят извика:

— Какво става, какво става? Бен, там ли си?

Дюмас стана, отиде до вратата и погледна през шпионката. После дръпна резето, отвори и с едва забележимо движение на главата покани Ръсел Форт. Двамата се здрависаха, Дюмас се усмихна и каза на госта, че се радва да го види. Посочи към плетените столове.

Защо, учуди се, черните толкова си падат по контенето. Като сводници. Тази вечер едрият, дебелобузест Форт се бе издокарал с лилаво кадифено сако с метални капси, със златна обица и сиви ботуши от гущерова кожа. Носеше бежово палто от камилска вълна, а освен това беше накичен с достатъчно злато, че да покрие олтара на някоя мексиканска църква. Очите му бяха скрити зад кехлибарени очила, а бръснатата му глава лъщеше като луната. В гласа му се усещаше лек карибски акцент. Не можеше да скрие, че е прекарал първите дванадесет години от живота си в кингстънските бордеи.

Забеляза питието в ръката му. Очевидно господин Ф. се е отбил в бара и вероятно го е глобил с една чашка. Чудеше се колко ли жени е потупал по задника господин Ф., преди да дойде на уговорената среща.

Не, Дюмас не беше сляп за недостатъците на своя афроамерикански приятел. Господин Ф. бе пристрастен към забавленията, особено хазарта и жените и той не можеше да разчита на него. Дюмас смяташе, че всички черни са такива.

Форт се загърна с палтото си, седна в плетения стол и вдигна крака върху касапския дръвник, който сега изпълняваше ролята на масичка за кафе. Дюмас се върна на старото си място. Отпусна дясната си ръка върху дъската за табла в стола до него.

Негърът весело вдигна питието си.

— Да се сгреем, мой човек. Колкото и много да пиеш, все не е достатъчно, така казвам аз.

— Изненадан съм, че не си се влюбил долу на дансинга — отбеляза домакинът. Шепнещият му монотонен глас звучеше приятно.

Форт отпи от скоча си и се разсмя.

— Не съм търсил любов, амиго. Но пробвай ме, винаги си търся малко ПП. Потенциална похотливост, това е то. Танцувах с едно много готино корейско маце. Чудно мъничко същество към осемнадесет. Мислех да й покажа петсантиметровия си патлак.

— Пет сантиметра?

Той се разкикоти.

— Пет сантиметра от пода, мой човек.

— Аха.

— Както и да е, ние си танцувахме, но се появи някакво корейско конте и ми я отмъкна. Бях готов да се хвърля отгоре му, но той си водеше цял отбор, така че се поохладих.

— Наистина си усложняваш живота.

Форт се усмихна.

— Не можеш да чукаш всички мадами по света, но поне можеш да опиташ. Между другото бих искал онова конте, дето прекъсна танца ми, да си вдигне задника и да го покаже по националната телевизия. Е, хайде да си поговорим за парите, които ще направя. Виждам, че си взел и кучето с косматия задник.

— Оскар има рожден ден вдругиден. Става на четири.

Гостът се ухили.

— На четири години, пък с три крака. Обратното би било по-добре. На три години, ама с четири крака, нали ме разбираш?

— Мисля, че схванах същината.

Дюмас запали още една „Лъки“ и издуха дима към тавана. Беше присвил очи; една вена пулсираше в лявото му слепоочие и той захапа долната си устна с големите си, пожълтели зъби. Исусе, ако този човек имаше малко мозък. Да се чудиш дали майка му все още не му купува дрешките. Въздъхна, усмихна се и погледна към чернокожия.

Продължи да се взира в него в продължение на няколко секунди. Усмивката му беше ледена. В немигащите му очи се забелязваше опасен блясък. Пръстите му върху дъската за табла се свиха в юмрук, побеляха от стискане, отпуснаха се и отново бавно се свиха в юмрук.

Ако Форт го бе наблюдавал по-внимателно, сигурно щеше да е нащрек. Но очите зад кехлибарените очила бяха затворени и той не забеляза предупредителния сигнал. Бяха го извикали, той седна в бързия влак и тръгна през снежната буря, изпълнен с топлина, радост и удоволствие. След като успокои душата си с малко твърдо гориво, не се боеше да си достави черния задник на господин Бен Дюмас. Човек обаче трябва да е нащрек с тип, който не само убива, но веднъж даже удуши питбула на един наркодилър с голи ръце.

Форт имаше да оправя комарджийски сметки, иначе нямаше да е в един град с този хладнокръвен педал, да не говорим, че нямаше да са в една стая. Всички знаеха, че Дюмас няма адекватно разбиране за човещина. Говореше се, че има голяма глава, за да може да събере всички гадости в нея. Прякорът му беше „Хичкок“, защото всички разбираха, че е пълен психо.

И най-страшното беше, че не можеш да убиеш този тип, тъй като той отдавна бе мъртъв.

Форт отвори очи и погледна през рамо към дека на масичката.

— Не знам как да нарека тези говна, но това не е музика. В дискотека си, тъй че дай нещо по-игриво. От дясната страна на скалата, където държат черните типове, има истинска музика. Ще ти пусна малко живец, да се поразкършиш.

Защрака с пръсти, затананика си „Сладкодумен престъпник“ на Майкъл Джексън, изправи се нестабилно и тръгна към масата. Не забеляза, че палтото се смъкна от раменете му и падна на пода.

Дюмас също се изправи. Смачка цигарата си в пепелника върху касапския дръвник, прозя се и протегна ръце над главата си. После взе дъската за табла и тръгна след него. Когато Ръсел се пресегна към радиото, той вдигна дъската и жестоко удари по дясната ръка. Счупи я.

Форт закрещя от болка, хвана ръката си и падна на колене. Дюмас пак завъртя дъската, удари го по главата, по гърба и раменете, разкъса сакото му с острия ръб. Сега Форт седеше на пода, държеше се с една ръка за билярдната маса и викаше Господ да му помогне. Дюмас не обърна внимание на молбите му да спре.

Хичкок наистина го пердашеше здравата. Форт никога в живота си не бе обработван така. Болката се усещаше навсякъде — в счупената му ръка, в раменете, даже в мозъка. Почувства се така, сякаш някой му беше извадил очите. Целият гореше.

Стига вече! Исусе, Господи, стига вече! С усилие си пое дъх, като си задаваше уместния и в този момент някак си закъснял въпрос: „Защо бе, мамка му, си помисли, че Дюмас няма да разбере?“.

Докато той разнищваше този навременен въпрос, побеснелият мъж захвърли дъската и започна да го рита в корема и ребрата. След няколко секунди прекрати атаката си, изплю се върху полумъртвия нещастник и го ритна още веднъж в гърба, преди да се отдръпне. Форт отпусна несигурната си прегръдка от масата и се строполи на пода.

Поемайки си дълбоко дъх, разгневеният мъж седна на стола си и се втренчи във Форт, който се бе свил като неродено бебе и кашляше грозно. Оскар, който все още яростно въртеше опашка, погледна към негъра, сякаш искаше да каже: „Може ли и аз да си поиграя?“.

— Това е за да ти дам да разбереш — проговори Дюмас. — Ако не ми беше необходим, щях да те очистя още тук и сега. Наистина ли си мислеше, че това ще ти се размине? Да, предполагам, че си го мислил. Толкова си тъп. Изправи се. Не искам да говоря на гърба ти.

Негърът изскърца със зъби и бавно се обърна с лице към него. С усилие проговори:

— Трябваха ми парите бе, човече. Много ми трябваха.

Очилата му несигурно висяха от едното ухо; брадичката му беше мокра и по сакото му се виждаха тъмни петна. Оскар се лигавеше обилно под масата и душеше златната верижка, откъснала се от врата на Форт по време на нападението.

— Трябвали му парите! Невероятно! Момчета и момичета, тук имаме един човек, който толкова е затънал, че все едно пътува с подводница. Не знам защо играеш комар и хич не ми пука. Но ако твоят комар ми струва пари, тогава вече започва да ми пука. Потрудил си се да финансираш този твой отвратителен навик и както може би вече си се досетил, на мен това не ми харесва. — Дюмас се наведе напред и сложи ръце върху коленете си. — Защото заради теб трябваше да премахна родителите на Тауни да Силва.

Видя как Форт изцъкли очи. Но видя и нещо друго — негърът беше разбрал добре, че да чуеш нещо за непреодолимия импулс на Бен Дюмас към действие някак си не е същото като да го изпиташ на гърба си. Дюмас бе изключително доволен от това.

— Ти си ги убил? — прошепна Форт. Той посрещна болезнения пристъп със затворени очи. Преди да проговори отново, на няколко пъти си пое дълбоко дъх. — Вестниците пишат, че било убийство и самоубийство. Съпругът я очистил, а после и себе си. Исусе, ръката ми!

— Майната му — продължи Дюмас. — Гейл да Силва казала на Мани Декър, че някакво горско зайче преследвало съпруга й по улиците. Е, около час преди семейство Да Силва да изстинат, същото това зайче им позвъни и им съобщи, че може да им върне дъщерята. Срещу заплащане, разбира се. Познай кой е бил този тайнствен благодетел.

Форт не промълви и дума и той продължи:

— Семейство Да Силва просто трябваше да те посочат и Декър щеше да поеме нещата от там нататък. Предполагам, че щеше да ти счука топките като телешки пържоли, ако не направиш каквото трябва. Колко време щеше да мине, преди да му кажеш, че Тауни да Силва е при мен? Секунда? Секунда и половина?

— Как разбра за мен и семейство Да Силва, за това, че са споменали за мен пред Декър?

— Тъп въпрос.

— Подслушвал си им телефона?

— Мисля да те отворя за една голяма работа. Сега ти посмачках фасона заради тази твоя хитринка, задето си решил да измамиш Да Силва. Заради това можех да изгубя доста добри парички. Аз и господин Фокс. Вече ти казах, че ние с господин Фокс възнамеряваме да продадем Тауни да Силва на Смехурко. Това, което не знаеш, е, че вземаме по сто двадесет и пет хиляди на глава. Всичко двеста и петдесет бона. Сигурен съм, че знаеш колко много ми трябват парите.

— Знам — отвърна Форт.

Дюмас запали цигара.

— Имах избор. Или да те очистя, задето се опита да ме прецакаш с парите, от които Кен страшно се нуждае, или да очистя семейството и така да задържа Декър настрани от теб, от мен и от момичето.

Изтърси цигарата си в пепелника върху касапския дръвник.

— Слушай ме. Това за Декър е нещо лично. Няма да остави нещата така. Все още си жив в тази мила, благородна Америка, защото Тауни да Силва струва 125 бона и защото онази кучка от АБН, която ти чукаш, може да ни доставя информация.

Негърът се поизправи и на лицето му се изписа страхотна болка.

— Не знаеш какво точно е щяло да стане. Кълна се в майка си, че нямаше да кажа нищо на родителите на момичето. Просто си играех една игричка с тях, нищо повече.

— Ясно ми е какво си се опитвал да направиш. Щял си да прибереш парите им и да ги оставиш на сухо. Това може да се очаква от адвокатите и телевизионните проповедници.

— Сюзан ми каза за момичето, разбираш ли? Декър ходил да я види и казва на всички в АБН, че търси Тауни. Искам да кажа, че това не е никаква тайна. Пък нали и във вестниците излезе обява, в която предлагаха награда.

— Забий си тези думички в черепа, Ръсел. Нямам нужда от чужда ръка, която да върти волана. Тауни да Силва си е мой бизнес, мой и на господин Фокс. Мога да си представя как са ти светнали очите, като си разбрал, че има награда за връщането на детето. Няколко обаждания до семейството и изведнъж заживяваш охолно. И си въобразяваш, че аз изобщо няма да разбера, така ли? Просто вземай парите и бягай. Ръсел, мисля, че ако някой хирург ти разпори задника, ще намери вътре главата ти. Наистина е така.

Негърът свали кехлибарените очила от ухото си и ги пусна на паркета.

— Дължа пари, не можеш ли да ме разбереш? Не на Поли Пескиа, а на друга банда. Извадих лош късмет на плейофите на Националната футболна лига.

— Понякога — прекъсна го Дюмас, — започвам да се съмнявам дали можеш да преброиш до десет, без да си събуеш гащите. Помагам ти с Поли Пескиа и минута по-късно ти задлъжняваш заради някоя друга прищявка. Ръсел Форт — човекът, който пропада до дъното, а после открива, че и на дъното има дупка. Разкажи ми за новите си кредитори.

Нещастникът избърса сълзите с опакото на ръката си.

— Един тип. Казва се Спиндлър.

— Руби Спиндлър. Лихварство, залагания и прикриване на крадени вещи. Той работи с бандата на Ло Касио в Бруклин.

— Спиндлър работи с Ло Касио? — изненада се той.

— Ръсел, моля те. Не помниш ли, че едно време беше ченге? И двамата знаем, че мазните жабари контролират хазарта в Ню Йорк. Спиндлър не може да се разпорежда, освен ако няма уговорка с някой даго^[2]. Не се стягай толкова; просто целият свят вижда как животът ти изтича в мръсния канал. Е, какво ще правим сега? С колко си влязъл при Спиндлър?

— Десетак.

— Десет хиляди долара? Ръсел, ако не те познавах, бих се заклел, че не си интелигентен. Добре, слушай сега. Давам ти десет бона, които ти ще дадеш на Спиндлър. Плащаш му и толкоз. Само имай късмет да ги изгубиш на комар — ще съжаляваш, че изобщо си се родил. Няма да те убия, Ръсел, но ще молиш Бога да го направя. Ясен ли съм?

Форт кимна.

— Страхотно. И тъй като няма безплатен обяд, ти ще ми ги върнеш. Имам една работа за теб. Ще я свършиш и ще си разчистим сметките. Някакъв проблем?

Негърът въздъхна.

— Няма проблеми, няма проблеми.

— Добре. Първо, отиваш до Вашингтон и вземаш още хартия за Смехурко. Изпратихме му цяла камара, но той иска още. Иска да е готова за пристигането му. Ясно ми е, че е решил да извади цял тон стотарки, така че ламти за всичката хартия, която можем да му доставим. Тръгваш утре вечер. — Той се изкашля и продължи: — Следвай старите правила. Оставаш една нощ в Атлантик Сити, поиграваш малко и на другата сутрин продължаваш за Вашингтон, където отиваш на гости у старата си леля — диабетичката Лорейн на улица „Н“. Прекарваш поне три часа с нея. Всичко трябва да е правдоподобно, не забравяй. Преди да си тръгнеш, вземаш хартията на Смехурко. Тя те чака на обичайното място.

— Тази ръка направо ме съсипва — изстена Форт. — Ще трябва да ида на лекар.

— Не съм свършил. Вземи и курвето с теб. Докато се чувства обичана, тя ще помага на своя човек. Ще ти дам две хиляди за комара и за разноските. Не ги пръскай всичките на масата за блекджек. — Стана от стола си, отиде до масата и клекна до Оскар, който си лижеше гениталиите. Почеса кучето по врата и продължи да говори на Форт, без да го поглежда: — Още нещо — искам курвето да ти даде копия от всички доклади на Декър до АБН. Всички молби за досиета, информация, каквото и да е. Искам да знам всичко. Наистина всичко.

Негърът изхленчи:

— Отсега ти казвам, човече. Сюзан няма да направи това. Уплашена е. Знае, че Декър е взел копия от докладите на Уили Валънтайн, за да научи кой го е предал. Тя не знаеше, че двете ченгета ще бъдат очистени. И точно сега не иска да ми дава нищо.

— Тя може да не е знаела, Ръсел, но ти много добре знаеше. — Форт затвори очи. — Пастата не може да се върне обратно в тубичката — напомни му Дюмас. — Валънтайн и Далто са минало. Оцеляваме в този свят, защото лъжем и си пробиваме път с лакти. Излъжи я, Ръсел. Кажи й, че и ти не си знаел.

— Сюзан няма да ми даде нищичко, казвам ти.

— Ръсел, Ръсел. — Гласът му беше спокоен, без нотки на раздразнение или гняв. Стана, усмихна се на Оскар и потупа кучето по главата. После сложи ръце върху масата за билярд и се втренчи в дъската за дарт на стената. Една вена на лявото му слепоочие пулсираше.

Изведнъж сграбчи една билярдна щека, счупи я в ръба на масата и сръга Форт. Той пак се строполи на пода. Едно коляно се стовари върху гърдите на чернилката, а една ръка прикова скимтящата му глава на земята. Изведнъж острият връх на счупената щека се озова до лявото око на Форт.

Дюмас прошепна:

— Ти обичаш музиката, така че чуй какво ще ти кажа. Ще ти се хареса ли да пееш като Рей Чарлз или Стиви Уондър? Или пък какво ще кажеш за Сами Дейвис Джуниър, който е само с едно око? Какво ще кажеш, а?

Ужасеният мъж се опита да извърти глава, да се освободи от хватката му, но не успя.

— Недей, недей.

Дюмас се изправи и пусна счупената щека на масата. Беше спокоен, сякаш нищо не беше се случило.

— Ръсел, мога ли да разчитам на теб да убедиш курвето?

— Ще я накарам да го направи, кълна се, че ще я накарам.

Дюмас се зае да вкарва билярдни топки в страничните джобове.

— Аз продавам информацията, Ръсел. Продавам я на наркодилъри, които искат да знаят кои в действителност са клиентите им. Продавам я на директори, които искат да знаят кой краде от компанията им. Продавам я на съпрузи, които подозират, че съпругите им прекарват по цял следобед в сгорещените чаршафи на някой мотел и си разтварят краката пред учителя си по танци. — Обърна се към Форт. — Продавам я на жени, които искат да разберат дали годениците им имат пари или са просто неудачници с душевни разстройства и лоша кредитна линия. Но нали разбираш, Ръсел, преди да продам информацията, трябва да я получа. — Седна на ръба на билярдната маса. — Забележителна работа е това, Ръсел, този бизнес със събирането на информация. Като ченге работих с полицейските разузнавателни служби и това наистина ми хареса. Вършил съм това-онова и за ФБР, и за ЦРУ. Много технологии има в тоя бизнес, Ръсел. Аз самият работих с компютри, за да разбера много неща, но знаеш ли какво? Няма заместител на онова, което ние наричаме човинт. — Той се усмихна на подсмърчащия, пребит Форт. — Човинт, Ръсел. Това означава човешки интелект. Онова, което можеш да кажеш на четири очи. Откриваш нещо, после ми казваш. Много просто. Никакви компютри, микрофони, сателити и космически станции. Само един човек, който подкрепя другия. Ето къде идва вашият ред. На теб и на курвето. Предварителното предупреждение означава предварително въоръжаване, Ръсел. Така оцелявам в бизнеса. Разказвам на хора като Смехурко всичко, което искат да знаят за техните клиенти, и те ми се отплащат добре. Ето защо от време на време ми е необходима твоята помощ. Иначе нашите взаимоотношения нямаше да имат никакъв смисъл. — Стана и се протегна. — Ще трябва да нагледам заведението, Ръсел. Време е да сляза долу, преди барманите да са ме окрали. Наистина трябва да се погрижиш за тая ръка.

Форт се облегна на крака на билярдната маса.

— Не знам дали ще мога да пътувам, човече. Много ме боли.

Дюмас се усмихна.

— Като донесеш хартията на Смехурко, искам да ми се обадиш в офиса. Използвай стария код. Може би ще измисля ново място за срещи. Възможно е госпожа Да Силва да се е обадила на Декър от уличен телефон и да му е съобщила, че някакъв тайнствен чернокож преследва съпруга й. Което означава, че той може да знае повече, отколкото на нас ни се иска.

— Искаш да кажеш, че може да знае за мен и за тези неща с фалшификатите?

Дюмас сви рамене.

— Ако души покрай курвето, може вече да се е натъкнал на нещо. Ще видим, ще видим.

Негърът поклати глава.

— Хей, човече, затворът не влиза в сделката ни. Ако те пипнат за фалшифициране, получаваш федерална присъда. Става дума за Атланта или Ливънуърт. Истински кенефи, където хората си умират ей така. Където мошениците се избиват помежду си заради комар и…

Успя да спре навреме. Без малко да каже педали.

Дюмас се усмихна.

— Знам всичко за федералните затвори, Ръсел. Ти само ми остави Декър. Зарадвай си курвето. А следващия път, когато я вържеш за леглото, вземи, че й пъхни нещо в устата. Ама не твоята пръчка. Жената реве по-страстно от момичето.

— Че ти откъде знаеш?

Той тихо се засмя.

— Много ми харесва като скимтиш. Не задавай повече въпроси, че мозъкът ти няма да издържи на напрежението. Можеш да пийнеш едно. Аз черпя.