Марк Олдън
Кисаенг (5)

4.

На сутринта след срещата си с Гейл да Силва Декър влезе в главната квартира на АБН^[1] на Западната петдесет и седма улица и Дванадесето авеню. Кварталът изглеждаше занемарен заради изоставените скелети на пътнически кораби, пазарите за демодирани автомобили и порутените гаражи за таксита.

Дойде тук да прегледа архива на КСБН (Кооперирана система за борба с наркотиците) — централно учреждение, основано от федералните агенти за борба с наркотиците, за да се избегне дублирането на работата в нюйоркските разследвания. Всички градски, щатски и федерални разследвания бяха регистрирани в тези файлове. КСБН действаше като пътно ченге, стремеше се различните разследвания да не се припокриват.

Интересуваше се от всички данни по случаите на Уили Валънтайн. Тези данни съдържаха физически описания на трафиканта, семейно и криминално досие, прякори и списък на известните му престъпни партньори. Някои ченгета изпращаха тези данни до АБН по пощата, други ги носеха лично. Но всички местни или федерални наркоченгета, под прикритие или не, бяха длъжни да докладват тази информация.

Преди да се захване за работа, Декър реши да поговори с някои хора. Или по-точно да поклюкарства с агенти, ченгета и секретарки, за да научи кой е бил прехвърлен, кой се е пенсионирал, за да стане бодигард на някой телевизионен проповедник, кой възнамерява да отглежда хрътки в свободното си време, кой си е изгубил пръста при внезапна полицейска проверка, бъркайки в устата на трафиканта, за да измъкне от там кокаина, необходим като веществено доказателство.

След четиридесет минути се озова в архива на КСБН. Там прегърна Сюзан Скадър, тридесет и три годишна жена с вид на изоставено дете, която събираше докладите и ги класифицираше. През последните пет години тя бе натрупала доста данни от Декър.

Сюзан притежаваше своеобразен наивен чар, който много му харесваше. Заради глухия момичешки глас думите от цапнатата й уста звучаха повече еротично, отколкото вулгарно. Тя работеше упорито, беше се развеждала два пъти и я смятаха за твърде притеснителна жена. Лесно се влюбваше. Обикновено избраниците й бяха чернокожи агенти или чернокожи ченгета.

Много обичаше да пътува. Таблото на стената зад бюрото й бе покрито със снимки, пощенски картички и диплянки от пътешествията й из Карибите, от ски излетите й в Аспен, от пазаруванията й в Лас Вегас. Когато работата в службата намалееше, тя не се двоумеше да си направи еднодневно пътуване до Маями или до Бермудите. Декър откри, че тя говори много — сигурен източник на клюки и слухове.

Тъкмо щеше да й поиска данните от Уили Валънтайн, когато помощничката й Алиша, мексиканка с изпъкнали очи, я извика на телефона. С едно бързо „excusez-moi“ Сюзан изтича до бюрото си и грабна слушалката.

Когато вдигна слушалката до ухото си, Сюзан Скадър изведнъж се преобрази, разкривайки женствеността и чувствеността си. Малката й ръчичка нежно погали гърдите й и чертите на лицето й се отпуснаха. Обръщайки гръб на Декър и Алиша, тя прошепна нещо, после се разсмя — похотлив смях, от който на детектива му идваше да си събуе гащите и да извади любовния мехлем.

Той прошепна на Алиша:

— Още ли ходи с Ръсел?

— Нали го знаеш. Много кофти, че вече не можем да си вземаме обувки от него.

Той кимна. Много лошо. Ръсел Форт наближаваше тридесет и пет, с бръсната глава, чернокожо бивше ченге с лукава усмивка и потаен, провлачен глас. Преди осемнадесет месеца се пенсионира поради частична нетрудоспособност. Сдъвка го един доберман, когато се опитваше да раздели кучето от една жена.

После Форт се захвана с бизнес. Отвори магазин за спортни обувки сред лъскавите бутици и ресторанти на фрашканото с юпита^[2] Кълъмбъс авеню. Освен скъпите обувки той предлагаше превръзки за глава от Ел Ей, тениски от Милано и страхотни бижута от индианците навахо. Нямаше нищо евтино. Според Сюзан Скадър единствените хора, които можели да си позволят стоката му, били охолните задници от скъпите ресторанти, както тя ги наричаше.

Независимо от това тя заведе Декър до магазина и му уреди да пазарува с двадесет процента намаление. Той хареса обувките, но му беше малко трудничко да понесе бившето ченге. Форт налиташе на клиентките си, после псуваше тийнейджърите, наети при него на минимална надница. Мислеше се за по-умен от другите. Един такъв тип дето ти отговаря, преди да си изрекъл въпроса си.

Наскоро детективът отиде до магазина, но го намери празен, а бележката на резето съобщаваше, че „Бърза стъпка“ е затворен поради неплатени щатски и градски данъци. Този път Форт беше сдъвкан, и то не от някое страстно псе, а от вечния гризач на топки — бирника.

Сюзан Скадър продължаваше приглушения си и очевидно непристоен телефонен разговор.

— Имам си работа — обърна се Декър към Алиша. — Какво ще кажеш да ми извадиш копия от всички доклади на Уили Валънтайн?

Двамата си поговориха накратко за смъртта му, а когато тя започна да разправя колко готин бил Уили и колко много й се искало да излиза с него, Декър учтиво я прекъсна и й обясни, че бърза.

Минутки по-късно жената му подаде голям плик с копията. Точно тогава Сюзан внезапно изквича от удоволствие и извика:

— О, а-а! Този път ще вземем голямата лимузина, а? Стига сме се чукали на открито. Толкова съм възбудена, че май си подмокрих гащичките. Нещата ми са у мен. В колко часа да те чакам долу?

Декър си помисли: „Тук си имаме една много разпалена дама“. Сгъна плика и го пъхна в джоба на палтото си.

— За какво е всичко това? — реши да разбере нещо от Алиша.

Изпъкналите й очи сякаш се изцъклиха още повече, докато се готвеше да сподели тайната с целия свят. Шепнешком му разказа всичко:

— Ръсел. Ще я води в Атлантик Сити през уикенда. Те често ходят там. Тя винаги ми разказва. Нали разбираш, иска хората да й завиждат. Той обича забавленията, хазарта, пък мисля, че и тя ги обича. Винаги изчезва нанякъде. Такава си е. Тръгват веднага щом свърши работа.

— Чудесно.

— Хотелът винаги изпраща безплатна лимузина за Ръсел. Много му харесва да го четкат.

Декър хвърли поглед към Сюзан и уж небрежно попита Алиша:

— Да не би да знаеш името на хотела им?

Тя се намръщи.

— Хммм, мисля, че беше „Златният замък“. Да-а, точно така. Но за по-сигурно ще попитам Сюзан.

Той нежно хвана ръката й, за да я спре. Тя неволно потрепери; докосването му й напомни за Джулио, женения пуерторикански агент, който я чукаше два пъти седмично в мотела през четири преки от службата. И Декър като Джулио имаше очи, които смъкваха женските гащички.

Детективът се усмихна.

— Не се притеснявай. Не е важно. Кажи на Сюзан, че не съм могъл да я изчакам. Благодаря за копията.

Стигна до вратата, когато Сюзан го извика. Той се обърна навреме, за да види, че му праща целувка, а после тя се разкикоти нещо на Форт в слушалката. Детективът се усмихна и докосна периферията на шапката си. Секунда по-късно Сюзан се обърна да погледне таблото с графика и не забеляза студения блясък в очите му.

Едно от най-хубавите неща в професията на полицая е неограничената власт над хората. Можеш да разкъсаш живота им на малки парченца и да изпратиш всяко парченце в различен щат. И можеш да го направиш съвсем законно.

Декър незабавно се зае да разнищва живота на Сюзан Скадър и Ръсел Форт.

След като излезе от АБН, се обади на Рон от уличен телефон на ъгъла на Петдесет и седма улица и Девето авеню. Съобщи му за фалита на Ръсел Форт, за връзката му със Сюзан Скадър и за безплатната лимузина, осигурена от „Златния замък“.

Казината осигуряваха безплатен транспорт само на големите комарджии, на хората, които можеха да си позволят да залагат на едро. Магазинът на Ръсел Форт току-що бе фалирал. В такъв случай откъде вземаше мангизи да се забавлява в Атлантик Сити? Трябваше да разбере.

Искаше да знае и източника на парите за наема на Форт. Търговските наеми на Уест Сайд в Манхатън бяха солени. Магазинът беше малък, но представляваше първокласен недвижим имот и, както казала маймуната, като се изпикала в касата, това вкарва в масраф. Месечният наем се изчисляваше поне с пет цифри.

За Декър бившето ченге имаше само един очевиден доход — гадже с достъп до информация, за която наркотрафикантите даваха мило и драго. И като стана дума за гаджета, дали Форт е верен на Сюзан Скадър или си пъха фитила някъде другаде.

Тридесет и шест часа по-късно научи, че „Златният замък“ осигурява на Ръсел и други неща, освен безплатната лимузина. Той получавал храна, питиета, пропуски за всички шоупрограми и апартамент с изглед към плажа. Имал петдесет хиляди долара кредитна линия и кола за целия си престой в Атлантик Сити. Всички екстри, стига да поиска. И всичко това за човек, който не изглеждаше чак толкова платежоспособен.

Форт беше страстен комарджия. Преди два месеца прекарал четиринадесет часа край масите за блекджек, излизайки от там със сто и деветдесет хиляди долара. На другата вечер се върнал, загубил всичко и доплатил още петнадесет хиляди. Хазартът го бе превърнал в неудачник и в семейната лотария. Бившата му жена отбелязала в молбата си за развод, че Форт я принудил да прави секс с двама мъже, за да върне дълга му от покер.

Форт отвори магазина си с пари от „Ли-Мак Асоусиейтс Инкорпорейтид“, компания за недвижими имоти от Ню Джърси, която се занимаваше с продажба на имоти и финансиране на ипотеки. Тя беше фасада на мафията; на фамилията Пескиа, оперираща в Ню Йорк и Джърси; те я използваха, за да изпират приходите си от наркотици и незаконен хазарт.

— Данъчните документи показват, че компанията е поела магазина — осведоми го Рон.

Декър попита:

— Което означава, че Форт е заел пари от Поли Пескиа и не може да му ги върне. Копелето има късмет, че притежава нещо, което е нужно на Поли. Иначе щяха да му извадят очите.

— „Ли-Мак“ влагат още пари в помещението. Имам копия от сметки за пребоядисване, нови килими, нова каса. Поли вероятно е решил фамилията да си направи още една пералня за мръсни пари.

За нещастие Форт беше комарджия, а комарджиите не знаят кога да спрат. Обирал пари от фондовете на магазина, за да задоволи порока си. Последната му плячка били парите за данъци, които заложил на губещите Метс в плейофите на Националната лига. Животът му не би трябвало да струва и пукната пара.

И Декър отново попита:

— Ами защо е още жив? Защо не е погребан под някоя кофа за боклук в Куинс или не е зазидан в ъгловата колона на някой строеж?

— Защото го покровителства един човек, с когото би предпочел да не се виждаш. Хората на Пескиа, другите четири фамилии, никой не иска да се захваща точно с него. Говоря за Бен Дюмас.

— Точно той ли? — извика Декър. — Исусе! Бен Дюмас.

Бен Дюмас беше едър мъж към четиридесетте, който навремето бе умно, твърдо ченге, но напусна, когато облаците над главата му се сгъстиха. Говореше тихо и монотонно и винаги беше извънредно учтив. Като полицай направи големи мангизи. Изцеждаше наркодилъри, управители на нощни клубове и собственици на гей барове — все хора, които не можеха да се оплачат. Оплакванията можеха да им излязат солени, тъй като той беше злопаметен психар и убиваше без колебание и жал.

Кариерата му като пазител на закона свърши, когато го обвиниха, че се опитал да продаде осемгодишно пуерториканче за петдесет хиляди долара на някакъв белгийски бизнесмен, член на международна педерастка организация. Избегна затвора, когато момчето и майка му изчезнаха. Предполагаше се, че са отлетели за Южна Америка. Белгиецът пък скочи, или беше блъснат от двадесет и осмия етаж на един лондонски хотел. Няма свидетели, няма процес. Дюмас обаче бе свършен като ченге.

Сега ръководеше „Бен Дюмас Асоусиейтс“, компания, която официално се занимаваше с консултантска дейност. Декър я знаеше като частна детективска агенция със съмнителна репутация. Дюмас наемаше само подкупни ченгета. Всички те, също като него самия, бяха изритани от полицията за нарушаване на правилата. Не се изненада, когато разбра, че той и главорезите му се подозират като убийци, вършещи черната работа на подземния свят.

Дюмас бе загадка за много хора, включително и за Декър. Беше насъбрал пълна шепа награди за смелост, получи златната си значка в една престрелка с наркотрафиканти, в която партньорът му загина. Най-вероятно притежаваше по-висок от средния коефициент за интелигентност. Как тогава да си обясниш немотивираната му порочност? Лудост, садизъм или просто скука?

Детективът преценяваше Поли Пескиа като най-твърдия от петимата нюйоркски босове на мафията. Започнал като нелегален имигрант и си пробил път до capo di tutti capi, бос на босовете. И го бе направил в един свят, където продължителността на живота варираше между мимолетна и кратка.

Той беше човек на почит, ама я да вземе да закачи Ръсел Форт. Дюмас ще се появи пред къщата на Пескиа, ще звънне и ще го застреля, щом отвари вратата. Да се закачаш с Бен Дюмас никак не беше безопасно. Той убиваше поради някаква причина или изобщо без причина. От което Декър не можеше да си извади никакви заключения. Просто онзи беше коравосърдечен психопат, невероятно опасен, тъй като бе неконтролируем.

— Не е необходимо да ти казвам, че трябва да внимаваш с този тип — предупреди го Рон.

— Все пак ми кажи. Трябва да ми се напомня.

— Имам един човек под прикритие. Работи с онези разбойници на летище „Кенеди“. Те са хора на Пескиа. Моят човек казва, че Форт си плащал на Поли. Изглежда, че Дюмас е откупил Форт за известно време. Ако той му е покровител, можеш да се обзаложиш, че зад това стои сериозна причина.

— Да предположим, че Форт взема имената на ченгетата под прикритие от Сюзан Скадър — подхвърли Декър. — После ги продава на Бен Дюмас, който на свой ред продава тази безценна информация на хора, които биха могли да я използват.

— Възможно е. Мислиш ли, че Дюмас е очистил Валънтайн и Далто?

— Може би. Бен е шантав, така че кой знае? Може просто да е посочил полицаите и да е оставил колумбийците да си свършат мръсната работа. Едно е сигурно — само покажи на дилъра начин да разкрие наркоченгета под прикритие и после си кажи цената. Между другото Форт сваляч ли е?

— Приятелката му трябва да знае. Миналия месец се появи в „Златния“ с едно черно маце. Може би е искал да си обърне късмета.

Рон се разкикоти, но умът на Декър бе зает с друго. Беше време да се загрижи за собствения си живот. Шибаният Бен Дюмас. Исусе!

 

 

В пет следобед, деветдесет минути преди вечерята у семейство Да Силва, Декър започна първата си тренировка в доджо^[3] от четири дни насам. Беше сам в клуба по карате на Западната шестдесет и втора улица. Клубът се намираше само на две крачки от едностайния му апартамент. Бившата работилничка за шапки бе превърната в просторна зала с излъскан под, високи тавани и прозорци с изглед надолу към обърканата архитектура на центъра „Линкълн“.

Само в доджо можеше да намери спокойствие. Тук не трябваше да мисли, а само да действа. Поради това смяташе каратето не за дивашко, а за спокойно занимание.

Беше облякъл едно от двете гис^[4], които държеше в клуба. Дясното му коляно, с две сериозни контузии, бе пристегнато със здрава като стомана ластична гривна. Навехнатият ляв лакът и дясната китка също бяха с ластични превръзки.

Тренировката започваше в шест, така че клубът бе свободен само час. Натоварената работа през последните четири дни бе принудила Декър да пропусне ежедневните си сутрешни тренировки. Търсеше Тауни до късно през нощта, а сутрин се успиваше. Едва открадваше време за няколко бързи обиколки в Сентръл Парк и за половин час тренировка по карате върху свободната естрада за оркестъра. После хукваше към управлението.

В шест възнамеряваше да тръгне към това рядко събитие в живота си — домашно приготвената вечеря. Гейл му беше обещала най-хубавите скариди, които някога е опитвал. Това определено бе по-добра перспектива от обичайната студена пица и разтопения шоколадов сладолед.

Часът свърши твърде бързо.

Тъкмо си вземаше душ, когато един студент му съобщи, че го търсят по телефона. Ето как Декър научи, че трябва да се откаже от домашно приготвеното ястие с Гейл и Макс да Силва, защото се налагаше да отиде в офиса на Американската съкровищница на Чърч стрийт в центъра на Манхатън. Федералните отново се вмъкнаха в живота му. Това не бе добра перспектива.

С директна заповед от главната квартира на полицията, от онези забележителни веселяци долу на Полис Плаза 1, на сержант Манфред Декър се нареждаше да сътрудничи на финансовия агент Йейл Сингулар. Не разсъждавай. Изпълнявай. И то без допълнителните двеста долара. Което ще рече, че тази допълнителна задача нямаше нищо общо с редовната натовареност на Декър.

Когато се обади на Гейл, усети, че е разтревожена. Макс твърдял, че го преследват. Може би имаше нещо общо с изчезването на Тауни, а може би не. Да Силва неуморно търсил дъщеря си, разпитвал бездомници, тринадесетгодишни наркодилъри, проституиращи хомосексуалисти, всички, на които попаднал. На някои от тях не им се понравило, че ги разпитва. Често му казвали: „Да ти го начукам, я ми се махай от главата, че ще ти сритам задника“.

Гейл предполагала, че и Рашад Латийф Куай може да има нещо общо с преследването на Макс. Господин Куай, чернокож мюсюлманин, бил пощальонът им, който се представял за поет. Занесъл им касетка, в която четял поезията си със собствен съпровод на флигорна, цитра и бас. Като му връщал записа, Макс казал, че това са най-гадните неща, които някога е слушал. Поетът не приел забележката вежливо и заплашил да им спре пощата — личната и деловата.

Жената бе готова да се разплаче, а Макс явно беше уплашен. Кога можели да се видят с Декър?

— Довечера — отвърна той. — Ще намина след срещата. Кажи на Макс да запише всичко, което си спомня. Как изглежда човекът, който го е следил? Възраст, раса, облекло, някакви особени белези.

Чу как Гейл предава думите му на съпруга си, а той й отговаря глухо:

— Ще се заема с това веднага. — Тя благодари на Декър и повтори обещанието си да го нагости със страхотни скариди. С часове готвила специално за него. Това било най-малкото, което можела да направи.

Отвърна й, че с нетърпение очаква да се видят и затвори. Беше време да се срещне с финансовия агент Йейл Сингулар, който и да беше той.

Детективът и преди беше работил с федералните. Рядко го правеше с охота, защото винаги го прецакваха. Присвояваха си похвалите за успешните съвместни разследвания, имаха повече власт и пари от местните ченгета и никога не ти позволяваха да го забравиш. Заради тази власт той трябваше да яде претоплени скариди.

Йейл Сингулар бе прехвърлил четиридесетте, огромен мъж със здрави челюсти, дебел врат и широк нос. Тежеше поне тридесет килограма повече от Декър, който беше седемдесет и девет. Три четвърти от масата на Сингулар се състоеше от мускули.

Носеше двуреден костюм от светлокафява вълна, черна папийонка, тъмнокафяви каубойски ботуши и червена кърпичка в джобчето. Изпод гъстите вежди очите му изобщо не примигваха. Говореше се, че бил най-добрият защитник в историята на тексаския А & М — в щат, където футболът беше религиозно изживяване. Декър намери за интересно и ключето на Phi Beta Kappa^[5], закичено за верижката на часовника му.

Агентът говореше, седнал на бюрото си с пластмасова чаша кафе в ръка. Често прекъсваше мекия си, провлачен тексаски говор с тих смях.

Интересуваше се от разследването на Декър за Бен Дюмас.

— Чувам, че си се заканил на това момченце.

— Да, работим по въпроса. — Имаше лоши предчувствия.

— Харесва ми начинът, по който го правиш. Да, сър, май че си имаш доста провинциални умници, дето са се захванали с тая работа. Прав ли ще бъда, ако кажа, че АБН не знаят нищо за това?

Декър поклати глава.

— Не, не знаят. Точно сега съсредоточаваме вниманието си върху Бен Дюмас и Ръсел Форт. Нещо ми подсказва, че вие вече знаете за това.

Йейл Сингулар се ухили.

— Не се пени, драги. Знаем каквото знаем и хайде да си остане така. Ето защо си уредихме тази малка среща. Аз не искам да спирам разследването ти. Просто искам да направлявам някои работи. Те са свързани с нещо, което разследваме ние във Финансовия. Да кажем просто, че не искаме да се претоварваш.

— Две ченгета под прикритие бяха убити. Смятаме, че Дюмас може би има нещо общо с това. Да не би Финансовият отдел да иска да спре разследване на отдел „Убийства“?

Агентът вдигна огромната си ръка.

— Успокой се, синко. Никой не те спира да извадиш кирливите ризи на господин Дюмас. Не, съ-ъ-р. Само карай по течението. Ние също искаме Големият Бен да си получи заслуженото.

После го осведоми, че Дюмас бил заподозрян в предаване на информация на някакъв фалшификатор, търсен от Финансовия отдел. Тази информация се получавала по различни начини, един от които включвал влизане в полицейските компютри, нещо много трудно за доказване. Въпросният фалшификатор се хвалел, че има шесто чувство за клиентите си и за полицията. Но това тъй наречено шесто чувство всъщност била информацията, получавана от Бен Дюмас.

Подозирали го, че доставя хартията, с която фалшификаторът правел най-добрите стодоларови банкноти на пазара. Йейл Сингулар искаше Декър да продължи разследването си за Дюмас и да споделя с тях всичко, до което успее да се докопа. Човек трудно можеше да издържи погледа на агента. Декър преодоля проблема, като задържа очи само върху носа му.

През цялото време слушаше мълчаливо и чакаше втората новина. И тя не закъсня.

Детективът трябвало да стои настрани от фалшификатора, който много скоро щял да пристигне в Америка.

Сингулар вдигна очи към тавана и разтри здравия си врат.

— Този търговец на фалшиви пари ти е стар познат. Сблъскали сте се във Виетнам, където той ти е погодил номер. Казва се Парк Сонг. По прякор — Смехурко.

За да сдържи гнева си, Декър започна да масажира лявата си ръка, като същевременно си поемаше дълбоко дъх. После погледна ноктите си и прехапа устни. Най-накрая стана от стола си, отиде до прозореца и погледна надолу към оживената Чеймбърс стрийт.

Сблъскали. Във Виетнам Парк Сонг се опита да го убие. Когато не успя, кореецът се опита да го обвини в кражба пред военния съд на САЩ. Смехурко за малко да го изпрати във федерален затвор за двадесет години. Детективът ненавиждаше корееца.

Йейл Сингулар продължи:

— Имахме си агент под прикритие, но той го очисти. Вероятно въз основа на информация, доставена му от Бен Дюмас. Но преди да стане това, ние научихме някои неща. Дюмас е очите и ушите на Сонг в тази страна. Той осведомява малкото жълтурче за всичко. Ама наистина за всичко — клиенти, полиция.

Едрият мъж застана до Декър и му каза:

— Много съжалявам, че изгубихме този агент. Беше свястно момче. Записахме си черни точки за Дюмас и Сонг. Преди да умре, нашият човек ни предаде имената на няколко от клиентите на Смехурко. Ето как научихме, че жълтурът планира огромна продажба в любимата ни страна. Изглежда, клиентите му купуват на едро. Със сигурност събират пари и се насочват към нас. Всичко ще стане тук, на изток. Ню Йорк, Ню Джърси, още не знаем със сигурност. Но знаем, че ще бъде тук някъде.

Детективът погледна към Сингулар.

— И си мислиш, че ще объркам нещата и ще хукна подир Смехурко. Че ще го убия или ще го сплаша, така ли?

Агентът сведе поглед към кърпичката си.

— Нека просто да кажем, че си човек, който надценява възможностите си. Това, както и фактът, че си злопаметен, може да ни създаде проблеми. Смехурко си е мой.

Очите му се смалиха. Усмивката му изчезна.

— Знам, че се занимаваш с бойни изкуства. Сигурно можеш да отстраниш някого само с един пръст. Моят път е по-директен. Не че не вярвам в уменията ти или нещо такова, но когато играех футбол, се втурвах в полето, загребвах всички в ръчичките си, после ги разхвърлях настрани, докато останеше само един преден защитник. Никакъв финес, нали разбираш, но вършеше работа. Това съм аз. Никакъв финес. — Стовари тежката си ръка върху рамото на Декър. — Изглежда, нямаш голям късмет. Не можеш да откриеш онова момиченце. Може би трябва да забравиш за него, поне временно. Съсредоточи се върху Бен Дюмас и онези две мъртви ченгета. Опитай се да изясниш това. Разбира се, ще ми докладваш. Идва Коледа, а ти сигурно още не си купувал подаръци. Захвани се с това. Все същото всяка година, не е ли така? Имам предвид, че накрая купуваш евтин сапун за непознати, не е ли така?

— Не забравяш ли нещо? — попита го Декър.

— Например?

— Кога ще се закълна?

— Какво искаш да кажеш?

Той му обясни. Настоя да се закълне като помощник-шериф на САЩ. От опит знаеше, че това е единственият начин да оцелее при работа с федералните. Като шериф можеше да издава федерални заповеди и призовки и да води разследването през главата на щатските власти. Можеше да носи оръжие във всички щати. Можеше да носи оръжие и в самолет.

И ако възникнеха усложнения, федералните нямаше да могат да прецакат Декър толкова лесно. При работа с федералното правителство се чувстваш като муха върху тоалетна чиния. Рано или късно те опикават. Федералните не обичаха да дават толкова власт на местните ченгета. Сингулар като че ли не правеше изключение.

На Декър не му пукаше от това дали агентът е доволен, или не, защото беше сигурен, че той не му казваше всичко.

— Не сме те помолили да нахлуеш в Гренада — каза му Сингулар. — Просто поддържай връзка с мен и си трай, когато стане дума за Смехурко.

— Или ще се закълна, или ще има да чакаш за доклад.

— Малко сме раздразнителни, а? — Очите му заприличаха на две мънички цепнатини. Не обичаше да го притискат.

Декър тръгна към вратата.

— Утре сутринта в девет и половина — отстъпи Сингулар. — В канцеларията на прокурора на САЩ. И, сержант Декър?

Детективът се обърна към него.

Агентът се намръщи.

— Не обичам да ме притискат по време на акция. Ти просто се намъкна в територията ми. Мислиш се за много важен. За в бъдеще искам да запомниш, че ти даде тон на познанството ни. Всичко хубаво.

 

 

На Източна шестдесет и шеста улица Декър слезе от едно жълто такси, което спря зад две полицейски коли, паркирани пред блока на Гейл. Във фоайето, заето почти изцяло от коледна елха, украсена само със сини светлини, видя униформени полицаи и полицайка. Те разговаряха с две филипинки с униформи на медицински сестри под зимните си палта. Едната поклати глава и каза, че живее на същия етаж, че това, което е станало, е много тъжно, особено пък по това време от годината.

Детективът приближи до униформения портиер, закръглен негър със светла кожа, който вонеше на джин. Ухото му беше като на боксьор, а върху протритата му шапка се мъдреше най-мазният златен ширит, който бе виждал в живота си. Декър попита за апартамента на семейство Да Силва и замръзна, защото от погледа на черньото изведнъж разбра всичко. Твърде дълго бе работил като ченге, за да не разпознае подобен поглед.

Със значка в ръката, той си проби път между сестрите и се представи на двамата униформени.

Вече знаеше какво ще чуе.

Полицайката, млада и черна, с намазани устни против студа го уведоми:

— Да-а, семейство Да Силва. И двамата са мъртви. Пистолетът беше в ръката му. Застрелял я и после се самоубил. На петия етаж. Мисля, че няма нищо нередно, ако ви пуснем.