Марк Олдън
Кисаенг (4)

3.

Манхатън, декември

В четири и тридесет и две следобед детектив Мани Декър влезе в почти празния мексикански ресторант на авеню „Колумб“ и се изправи до една жена, седнала сама на бара. Гледаше я как привършва своята „Маргарита“, а зачервените й очи се затвориха, докато пресушаваше чашата. Беше плакала.

След като остави празната чаша върху бара до чантичката си от змиорка, тя вдигна цигарата си от пепелника, дръпна дълбоко и я смачка. Погледна часовника си и тъкмо когато вадеше от чантичката си пакет „Марлборо“, забеляза Декър. Насили се да се усмихне, плъзна се от високата табуретка и се хвърли в ръцете му.

Докато той я държеше близо до себе си, оживяха безброй спомени. Името й беше Гейл да Силва и навремето двамата щяха да се женят. Но то беше преди той да се върне от Виетнам, един много по-различен мъж от онзи, който напусна Америка като млад морски пехотинец — с чисти ръце и невинно сърце.

Беше видял много и си спомняше прекалено много. След завръщането си се чувстваше поне на хиляда години. Разочарованата Гейл се бе омъжила за друг.

— Осем години — каза тя. — Осем дълги години. Не е за вярване, че не сме се виждали толкова време.

— Изглеждаш чудесно, Гейл.

— Лъжеш, но така е добре. Неискрените комплименти са за предпочитане пред истината. Господи, ти си твърд като скала. Все още ли се занимаваш с твоето карате?

— Все още. Каратето, здравословният начин на живот и силата на молитвата са направили от мен това, което съм днес. Моят старец си мислеше, че тренировките са губене на време. Казваше, че ако си здрав, нямаш нужда от тях, пък ако си болен не бива да рискуваш.

— Мъдър човек е бил твоят старец. Толкова се страхувах, че няма да се появиш — усмихна се тя. — Благодаря ти, че дойде.

Отпускайки глава върху гърдите му, тихичко заплака. Детективът затвори очи. Професията на ченге, независимо колко дълго си я практикувал, те прави студен като надгробен камък през зимата. Декър се чудеше дали изобщо може да се безпокои за нещо. Със сигурност не би хленчил за когото и да е.

Гейл да Силва обаче бе нещо по-различно.

Преди два дни тя му беше телефонирала в управлението и го бе помолила за помощ. Предишния ден Тауни, порасналата й дъщеря и единствено дете, както обикновено излязла, за да отиде в частното си училище на седемдесет и трета улица в Западен Манхатън. Но онази вечер не се върнала. Отчаяната Гейл да Силва молеше Декър да я намери.

Мани Декър наближаваше тридесет и пет, слаб и мускулест, с тъмнокестенява коса, мустаци и ведра усмивка, която лъжеше, защото той не бе от най-приветливите хора. Кокалчетата на ръцете му бяха загрубели от дългогодишното удряне на макивара — дъската за удари в карате. Счупеният нос му придаваше особен чар.

Декър получи златната си полицейска значка за по-малко от две години. Освен задълженията си в управлението, той тайно бе прикрепен към Отдела за вътрешни разследвания, който го нае като сътрудник на терен още от полицейската академия. Сътрудниците на терен докладваха за полицейски нередности до управлението на отдела и по този начин се превръщаха в едни от най-омразните хора в службите. Да те разкрият означаваше да те отлъчат, да те тормозят и даже да те пребият, и то твои колеги полицаи, които твърдо вярваха, че СТ означава „скапан тъпанар“. Работата беше рискова и понякога твърде опасна, но Декър я харесваше.

Сътрудниците на терен поддържаха контакт само с един човек от главната квартира — лейтенант или капитан. Използваха кодови имена, а местата за срещите им се избираха много внимателно. Декър бе настоял той и неговата връзка, познат просто като Рон, никога да не се срещат. Двамата общуваха по телефона и само Декър се обаждаше.

Беше единак, неспособен (или нямаше желание, както казваше бившата му жена) да се обвърже с друг човек. Той се възприемаше като наблюдател, живееше си живота свободен от всякакво обвързване, един мъж, спрял за малко между утробата и гроба, който задоволяваше всичките си желания, тренирайки сам в своето доджо и който бе благословен, защото начинът му на живот му позволяваше да си създава свои закони. Ето защо стана сътрудник на терен, скапан тъпанар. Искаше сам да създава законите.

Декър хвърли шапката си на бара до един коледен венец, нагласен да бъде закачен на входната врата, и разкопча палтото си. Трябваше доста да се потруди, за да улови погледа на млад барман с орлов нос, който усърдно сменяше каналите на телевизора. След като се спря на „Любовна връзка“, барманът обърна внимание на детектива, който поръча:

— Две кафета, чисти.

Гейл да Силва хвана ръцете на Декър. Дребничка и тъмнокоса, тя беше около тридесет и пет, но изглеждаше по-възрастна. Беше облечена в красиво черно костюмче и бели спортни обувки — това беше униформата на работещите жени в Манхатън.

За последен път двамата се бяха видели в един мразовит априлски следобед в музея на изящните изкуства Метрополитен, където Декър едва не се блъсна в нея и съпруга й на една изложба на Ван Гог. Тя се омъжи за Макс да Силва, набит счетоводител, който притежаваше и компания за продажба на джаз плочи. Спомняше си го като човек, доволен от себе си и недоволен от всички останали.

В обаждането си по повод изчезването на Тауни Гейл бе подхвърлила, че в живота й настъпват някои промени. Малко преди изчезването на детето им Макс я помолил за развод. Според него, той вече наближавал четиридесетте и му било време за духовно прераждане, за повторно събуждане на интереса му към живота. Било време да разшири кръгозора си, да увеличи възможностите си да дава и да получава.

Гейл му казала, че говори глупости. Помолила го да мине направо на въпроса.

А въпросът, както тя сподели с Декър, бил, че съпругът й се чукал с една своя клиентка и покрай нея се увлякъл по разни психощуротии. Новата му любов, швейцарска дизайнерка на бижута, го накарала да ходи на хипнотерапия, за да можел така да изкара на повърхността потиснатите си чувства. В резултат Макс разбрал, че от години е искал развод, но просто не му е стискало да предприеме нещо по въпроса.

Сега, когато вече бил наясно със себе си, искал да се разведе с Гейл, за да се посвети на жената, с която мечтаел да живее до края на дните си.

Гейл имала изненада за Макс — тя била точно толкова отегчена от него, колкото и той от нея. Истината била, че и двамата едновременно се излекували от любовта. През последните няколко месеца те постоянно откривали грешките на другия, така му казала. Магията изчезнала завинаги. Било време да приключат с щастието и болката на едно съществуване, което отдавна им носело повече болка, отколкото щастие.

Отговорът й изумил Макс, тъй като той винаги подценявал смелостта й. Така, и то неведнъж, я преценявал и Декър.

Съпругът й се съгласил да й даде всичко, което искала. Пари, издръжка, част от компанията за плочи. Тя можела да поеме настойничеството на Тауни. Макс предпочитал да започне на чисто. Гейл можела да задържи даже жилището им с три спални, разположено точно срещу филипинското консулство на Източна шестдесет и шеста улица. Като се знае как протичат разводите, този изглеждаше доста безпроблемен.

След като се освободяла от Макс, Гейл можела да се концентрира върху работата си в едно издателство за детска литература, където била секретарка вече почти пет години. Работата й харесвала, парите били добри и имало голям шанс да я повишат. Тогава щяла да се заеме със свои проекти и край на секретарските задължения. Бъдещето изглеждало толкова светло, че тя трябвало да носи тъмни очила.

И още едно предимство. Животът без Макс щял да означава мир и спокойствие у дома, тъй като те двамата с Тауни не се погаждали. Той бил избухлив, непрекъснато й правел забележки, а преди терапията предпочитал да сдържа чувствата си. Дъщеря им била импулсивна, неспокойна и казвала онова, което мислела.

Декър не беше виждал Тауни, но хареса разказа на Гейл за независимия й характер. Ако той не беше толкова неуравновесен след Виетнам, тя може би щеше да е негова дъщеря. На снимката, която му изпрати Гейл, видя русо момиче, вече почти жена, изключително красиво, у което сякаш бе заложена очарователната комбинация от непокорство и несигурност. Видя у нея бъдещата жена, която няма да направи нищо против волята си.

Според Гейл дъщеря й много се разстроила от новината за предстоящия развод, изтичала в стаята си, затръшнала вратата и се разплакала. Макс се втурнал подире й и предизвикал поредния скандал между двамата. Всичко свършило, когато той я зашлевил, а пък Гейл зашлевила него. На другата сутрин Тауни отишла на училище и изчезнала.

Декър попита:

— Някой обади ли ти се за откуп?

— Не, как ми се иска да беше така. Поне щях да знам, че е жива.

— Поддържам връзка с полицейските патрули, с болниците, с моргите. Не откриха момиче, което да прилича на Тауни.

— Ами ФБР? Ти спомена, че си се свързал с тях.

— Свързах се, но тъй като случаите с изчезнали хора са си работа на щата, те не се забъркват. Да се надяваме, че дъщеря ти все още е в Ню Йорк. Така имаме по-големи шансове да я открием. Един тип от ФБР ми обеща, че ще изпратят съобщение за изчезването й в главната си квартира във Вашингтон, но това е всичко, което могат да направят.

— Не искам извинения, искам си дъщерята.

— Гейл, слушай. Типът от ФБР казва, че не може да ни помогне. Няма никакви доказателства, че Тауни е била отвлечена. Никакви писма за откуп, никакви обаждания по телефона, никакви свидетели, които да потвърдят отвличането. Той казва, че единственото, което можем да направим, е да работим заедно с местните ченгета и да се надяваме. — Декър започна да масажира врата си. — Виж какво, аз се боря срещу търговията с наркотици и има някои неща, с които предпочитам да не се забърквам. Не знам как се издирват изчезнали деца, а и моите информатори нямат никаква представа от това. Но ми се иска да опитам. Ще се обадя тук-там, ще подновя някои от старите си контакти, ще изляза по улиците и ще видим какво ще стане. Казвам, че всяка помощ ни е добре дошла, а това включва даже и ченгетата от твоя район.

— Макс ходи в училището й, обажда се на приятелките й, на родителите им. Нищо! Опитвам се да не го обвинявам за случилото се, но не ми е лесно. Не е лесно.

Той я прегърна.

— Деветдесет процента от изчезналите деца се връщат за двадесет и четири часа. Знам, че вече са минали два дни, но може би точно сега Тауни е на път за вкъщи.

Не й каза, че повечето избягали се връщат след сексуално насилие. Или пък че хиляди изобщо не се връщат, тъй като са станали жертва на зачестилите напоследък ритуални убийства или пък на серийни убийци.

Гейл отпусна стиснатите си юмруци върху бара.

— Искам си дъщерята. Просто си я искам. — Погледна го със зачервените си очи. — Макс е евреин, а аз съм католичка, но винаги празнуваме Коледа, защото дъщеря ни я харесва, а ние се радваме да я видим щастлива. Тази седмица мислех да й купувам подаръци. Иска кожен панталон и обувки от „Саша“. Желанията й винаги са били скъпички.

— Заеми се с подаръците — посъветва я Декър. — Нека всичко да върви както си е било.

— Съобщих на полицията, както ме посъветва.

— Знам. Проверих и им казах, че това ме интересува като приятел на семейството. Отговориха ми, че няма проблеми. Само да ги информираме, ако научим нещо. Ще проверят в училището й да разберат дали не е останала у някоя приятелка и ще разпитат дали не я е видял някой, преди да изчезне.

Той добре знаеше, че това е всичко, което Гейл можеше да очаква от местното управление. Повечето ченгета бяха достъпни и дружелюбни. Но голямата улична престъпност в града преуморяваше полицаите. А непрекъснатият досег с човешка измет ги превръщаше в циници. Да се бориш с престъпността в този град бе все едно да се опиташ да бягаш маратон на един крак.

Декър знаеше, че изчезването на Тауни не е задача номер едно за ченгетата. За тях по-важно беше откриването на осем мъртви доминиканци в един апартамент на Уошингтън Хайтс: най-малкият — едва шестгодишен, най-възрастният — на тридесет и три, и всичките мъртви, защото един от тях вързал тенекия на наркотрафиканти. Спешен случай беше двадесет и две годишното ченге, простреляно в главата, докато охранявало свидетел по афера с дрога в Куинс. Хероиновите крале искали да изпратят послание на цялата общност и да ги предупредят колко е опасно да си имаш работа с полицията.

А пък това, че някакво разглезено хлапе не се е върнало у дома от частното си училище, но най-вероятно ще се върне, когато изгладнее — ето това въобще не беше спешно.

Декър предложи отпечатъците на Тауни да бъдат изпратени по компютърната мрежа из цялата област и да бъдат сравнявани с неидентифицираните мъртви момичета на нейната възраст. Получи отговор, че сега били много заети, но ако излезело нещо, щели да го уведомят. Върви на майната си, с други думи.

Гейл му каза:

— Макс реши да пусне две обяви на първата страница на „Таймс“. В едната да пише: „Тауни, обичаме те и искаме да се върнеш“. А в другата да предложим двадесет и пет хиляди долара за връщането й.

Детективът отпи от силното кафе, после стисна чашата между дланите си, за да се стопли.

— Парите ще привлекат разни откачалки, психари, които ще твърдят, че имат информация, а няма да имат нищо. Но това няма да помогне. Изпий си кафето.

— Бих искала още една „Маргарита“. Помниш ли, когато бях сервитьорка тук и си въобразявах, че съм по-добра певица от Джуди Колинс? Една „Маргарита“ струваше деветдесет цента. А пък сега е почти шест долара. — Гейл се загледа през витрината към млада мексиканска двойка на тротоара, които носеха коледно дърво. — Първата седмица от декември — отбеляза, — и вече продават елхи на всеки ъгъл. — Обърна се към Декър. — Никога в живота си не съм била жертва на някое жестоко престъпление. Не мога да си представя какво е това да убият някого, когото обичаш. Но още по-ужасна е неизвестността. Исусе, седя тук и не знам дали дъщеря ми си е отишла завинаги.

И Декър не знаеше. Може би Тауни вече бе мъртва, жертва на злополука или убийство. Или пък след самоубийство. Или може би точно в момента нападаше хладилника вкъщи и се опитваше да си измисли някакво алиби за отсъствието. Или бе у някоя приятелка и си гледаха MTV. Или бе вързана с вериги в някое мазе на остров Стейтън и някой психопат й правеше разни неща, от които и най-твърдото ченге би могло да се разтрепери.

И най-важното: колкото по-дълго отсъстваше момичето, толкова намаляваха шансовете им да го открият.

Декър попита Гейл дали Тауни е взимала наркотици; ако бе така, то тя нямаше да е първото хлапе на нейната възраст, което си е навлякло неприятности докато е купувало стока. Гейл заяви, че дъщеря й никога нямало да се докосне до дрога и тя можела да заложи живота си за това.

Детективът успя да привлече вниманието на бармана и посочи празната чаша на Гейл. Кимайки, барманът взе празна чаша, навлажни ръба й с парченце лимон, после я обърна върху чинийка със сол. Но не и преди да смени каналите на телевизора. Очевидно не бе харесал „Любовна връзка“.

Декър отново отпи от кафето и си помисли, че може би е най-разумно да хапне нещо, докато все още има някаква възможност. В последно време или хапваше нещо на крак, или изобщо не се хранеше.

Шефът на неговото управление, темерутестият помощник-инспектор Алън Худа, нямаше нищо против той да търси Тауни да Силва, стига да го прави в свободното си време. Думи на надежда, тъй като Худа, аятолах шибаният Худа, Худа-Еб на войските, имаше дъх, който вонеше на котешки фъшкии, и нрав, два пъти по-противен, когато беше ядосан.

И така Декър си взе свободен ден, после се поразрови, показа снимката на момичето на ченгетата, работещи на автогарата Порт Оуторити; на разтрепераните хлапета, насъбрали се в Ягодовите полета в Сентръл Парк, за да си спомнят Джон Ленън; на изплашените скитници, които живееха в камионите за боклук, спяха в нечистотиите от доковете на Уест Сайд. На „Дюс“, на Четиридесет и втора улица и Таймс Скуеър, където беше пълно със скитници, показа снимката й на чернокожи малолетни проститутки, на мошеници, които мамеха хората с три карти, и на управители на видео къщи за възрастни. В центъра се завъртя край здравеняците в скинхед клубовете, край организаторите на боевете с петли, говори с двама от „Ангелите на ада“, а накрая обходи и собствениците на книжарниците за хомосексуалисти.

И нищо не излезе.

Очевидно никой дори не беше чувал за Тауни Джоани да Силва. Но Декър беше упорит, не обичаше да губи и рядко приемаше поражението.

Заниманието с карате го научи да бъде непоколебим, да постоянства, докато постигне целта си. Беше достатъчно ловък, за да не прояви небрежност въпреки напрежението; рядко караше някого да се чувства с извити ръце, дори когато беше точно така. Проблемът му беше в неспособността да се откаже, когато нещата изглеждат непреодолими.

Той работеше извън правилата, така че защо, по дяволите, да не намери детето?

Декър се изправи зад Гейл, подаде й кожухчето от агнешка кожа, а тя се пресегна за ръкавиците си. И двамата се загледаха в телевизионния екран, където топсъбитието в новините от пет следобед бе самолетната катастрофа на пътнически лайнер на Пан Ам в Западна Германия. Двеста тридесет и трима пътници заедно с екипажа загинали, когато самолетът експлодирал във въздуха малко след излитането.

Жената изстена:

— Знам, че е егоистично, но точно сега не мога да мисля за нищо друго, освен за Тауни. Прости ми, Господи, но не мога. Господ! Как може някой да вярва в Господ сред цялата тая лудост наоколо? Стотици хора умират при самолетна катастрофа. Единственото ми дете изчезва. Мани, моля те, кажи ми, че е жива.

— Жива е — прошепна той, чудейки се дали би го направил отново — да я излъже както лъже другите в службата си. Бившата му жена отказваше да приеме аргумента, че работата му изисквала измама, уверявайки го, че всяка лъжа била унижаване на мъжкото му достойнство. Но с нея се бяха разделили и Декър бе свободен да лъже при всякакви обстоятелства.

Минута по-късно стоеше до прозореца на бара, и гледаше към Гейл, която се опитваше да спре такси. Тя го беше поканила на вечеря у тях в петък. Макс щял да бъде там. Може би Мани щял да успее да му вдъхне надежда, както току-що направил с нея. Щял ли да бъде така любезен да отиде?

Детективът си помисли, че това е последната й проява на любов към този тип. Прие поканата за вечеря, надявайки се да не изтърси пред двамата, че децата скитат по улиците, защото в домовете им е същински ад.

А между другото той все още беше гладен. Извика бармана и си поръча. Беше уморен и не искаше нищо друго, освен да се нахрани и после да заспи. Но сънят трябваше да почака. Беше си обещал да отдели поне още час в търсене на Тауни.

Дали не излагаше кариерата си на риск? Може би с търсенето на момичето поемаше повече, отколкото можеше да сдъвче. Имаше и други случаи. Исусе, как да нямаше други случаи? Особено един от тях беше много курвенски. Ако Декър не беше изключително внимателен или щеше да си провали кариерата, или направо щяха да го затрият.

 

 

През последните десет дни разследваше убийството на две ченгета под прикритие, които водили две отделни разследвания за наркотици в Манхатън. Също като него, единият полицай, двадесет и четири годишният Уили Валънтайн, бе нает директно от Академията. Другият, двадесет и пет годишният Франки Далто, нарочно бе държан настрани от Академията.

И двамата бяха външни хора, непознати на наркотрафикантите и почти на цялата нюйоркска полиция, идеални кандидати за работа под прикритие. Уили Валънтайн трябваше да влезе в колумбийския кокаинов картел, а Франки Далто трябваше да се сближи с главния чернокож дилър, който работеше в Харлем.

Ето какви бяха обичайните операции по покупките, които изпълняваше екипът под прикритие — едното ченге купува дрогата, а второто, „призракът“, гледа отстрани; ако е възможно, екипът — петима полицаи за подкрепление — са под око и на двамата. Валънтайн и Далто трябвало да спипат големите тузари, да работят под дълбоко прикритие, където не можеш да си извикаш подкрепление. Няма по-опасен начин да направиш наркоудар.

Уили Валънтайн и Франки Далто бяха получили възможно най-доброто обучение в отдела, но в края на краищата и то не се оказа достатъчно. И двете мъртви ченгета бяха открити в района на Декър, между Западна петдесет и девета и Осемдесет и шеста улица, и от Сентръл Парк до Ривърсайд Драйв. Трупът на Валънтайн, с два куршума в лявото слепоочие, се оказа в Ривърсайд Парк на Западна седемдесет и девета улица. Франки Далто, прострелян три пъти от упор в лицето, бе открит в контейнер за смет на Западна деветдесет и трета улица и Бродуей. И двамата бяха очистени с „Хай стандарт“ 22, пистолет за професионалисти.

Декър беше потресен от смъртта на Уили Валънтайн, набит пуерториканец с топли кафяви очи и невероятна страст към шаха. Преди няколко години той бе един от учениците му по карате, седемнадесетгодишен, с въртящ заден ритник, който изстрелваше с бързината на куршум. Беше го насърчил да стане ченге, но Уили и без това не се нуждаеше някой да го убеждава.

Бащата на Уили, също ченге, се отбил след дежурство в един бар в Бронкс, където по погрешка бил застрелян от наемен убиец. По покана на младежа Декър отиде на погребението, седна в католическата църква „Сейнт Антъни“ в Бронкс заедно с вдовицата на стария Валънтайн и осемте й деца. Всички бяха съкрушени. Пет години по-късно Уили постъпи в полицията и носеше значката на баща си. След три месеца и той вече беше мъртъв.

Отначало си помисли, че Уили и Франки, и двамата млади и неопитни, са били невнимателни. Че са сгрешили някъде и са си платили за това. Възможно бе да са били екзекутирани от главорези, решили, че си струва да се отърват от двамата млади „дилъри“ заради парите и дрогата им.

Обаче се носеха слухове, че двамата са били предадени. Предадени от ченгета и убити от ченгета. Убити от ченгета. Ето защо никой не смееше да каже нещо повече. Полицаите притежаваха сила, която беше закопчана в кобурите им. Тази сила заедно със значката им позволяваха да убиват безнаказано.

Новобранците, а и по-старите ченгета, доста щяха да се замислят, преди да приемат работа под прикритие. Дали полицейският кошмар най-после се е сбъднал? Дали наркотрафикантите са проникнали в най-секретните операции на полицията?

Убийството по право си беше работа на отдел „Убийства“. Отдел „Наркотици“, към който се числеше Декър, нямаше работа там. Но заради Уили искаше да се намеси. Предвиди две пречки.

Първо онова параноично плешиво джудже, лейтенант Бари Пърл, което предпочиташе да си зарови главата, вместо да диша чист въздух. И, разбира се, аятолах Худа-Еб, който не би толерирал самодейност, особено от страна на човек, който живее толкова безразсъдно като Декър. Такава слава му се носеше на Декър.

„Изненада, изненада! Вписан си на таблото“ — казаха му Пърл и Худа-Еб, когато помоли да го включат в разследването Валънтайн-Далто. Нямаше никакво възражение срещу молбата му, нито пък го упрекнаха, че е натегач.

Пърл и Худа-Еб не се държаха така от благосклонност и добра воля. Експертизата на Декър им беше необходима. Беше си изградил репутация на ченге, вряло и кипяло в аферите с наркотици, а тези две убийства определено бяха свързани с наркотиците. В миналото бе преследвал колумбийски и чернокожи трафиканти и макар че след назначението на Уили двамата не се виждаха често, той го познаваше по-добре от всеки друг в управлението.

Големите началници в полицията не харесваха неразкрити убийства на ченгета. Аятолах Худа-Еб и Бари Параноикът трябваше да мислят за кариерата си; в този момент Декър им падаше като дар божи. Но ако не успееше да се оправи, го очакваше мрачно бъдеще.

Започна с телефонно обаждане до Рон.

— Засега успяваме да задържим това далеч от вестникарите — уведоми го той. — С Валънтайн и Далто вече сме изгубили три ченгета под прикритие. Най-напред беше Флеминг, едно черно хлапе, което можеше да преуспее в NBA ако не си беше контузило коляното. Е, тогава си казахме, че такива неща се случват. Някога печелиш, друг път губиш. Не ни се понрави, но не се задълбахме много, нали разбираш? Втори, трети път, е, казвам ти, че тук направо засмърдя. От Вътрешни разследвания са убедени, че има изтичане на информация и докато не спрем това, цялата програма за ченгета под прикритие е в опасност.

Декър отбеляза:

— Някои хора в управлението не приемат теорията за изтичането на информация. Нали ги знаеш как са дресирани. Поддържай братството на всяка цена. Зарови си главата в пясъка. Майната му на димящия пистолет, даже някой да ти го е увил като подарък и да ти го е сложил пред вратата. Както и да е, не разчитай, че завинаги ще задържиш това далеч от пресата. Рано или късно някой ще се разприказва пред репортерите.

— Преди това ще трябва да спрем изтичането на информация — каза Рон. — Закови копелето, което предава хората ни, преди пресата да е разбрала какво става. Да не си затваряме очите, общественото доверие към полицията не е чак толкова високо, особено когато става дума за наркотици.

— Това е несъмнено.

— Сигурно идва отвътре. Ще го хванем копелето и после сами ще се нагърбим с тая работа. Нека всички да разберат, че сами ще си почистим къщата. Мани, ако не можем да осигурим на хората добро прикритие, тогава за нищо не ставаме.

— Съсредоточавам се върху Уили — уточни Декър. — От кого е купувал, с кого е делил, кои са му били враговете.

— Започни с докладите му — посъветва го Рон.

— Добро предложение.

— Ако ти трябва нещо, каквото и да е, само се обади. Още нещо.

— Да?

— Човекът или хората, които търсиш, може би стоят до твоето бюро, чуваш ли какво ти казвам?

— Чувам.

— Не вярвай на шибаните копелета.

— За такова нещо не бих повярвал даже на майка си, а тя почина преди петнадесет години.