Метаданни
Данни
- Серия
- Мани Декър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Kisaeng, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Димитър Добрев, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2015)
Издание:
Марк Олдън. Кисаенг
Американска. Първо издание
ИК „Бард“ ООД, София, 1997
Редактор: Лилия Анастасова
История
- —Добавяне
24.
Ню Йорк, декември
По обяд преди Бъдни вечер Декър, Керън и Тауни влязоха в огромното фоайе на Рейдио Сити Мюзик Хол. Докато Керън и Тауни гледаха нагоре към двутонните полилеи, увиснали над главите им, той хвърли поглед през рамо. През последната седмица някой го следеше.
Който и да го правеше, явно си разбираше от работата. Декър все още не беше забелязал копелето. Но бе следил достатъчно много престъпници, за да разбере кога някой му диша във врата. Въпросът беше кой и защо.
Какво видя в тълпата, която изгаряше от нетърпение да се позабавлява? Нищо. Пък и колко ли можеше да види с едно око? Носеше превръзка зад тъмните очила; трябваше да я носи, докато зрението му се възвърнеше. За това бяха необходими още две седмици. А тук не забеляза нищо, което би могло да му обясни защо бе толкова напрегнат.
Пред театъра ги спря чернокож бездомник с телосложение на дълга метла за паяжини. Носеше значка с надпис „Освободете Джеймс Браун“ и нахално поиска от тях да дадат лептата си за Обединения негърски фонд. Алчността на този тип забавляваше Керън, която реши да го възнагради. Когато тя бръкна в портмонето си за дребни, Декър изведнъж усети, че може да се пресегне и да докосне копелето, което го следеше. И да го измъчва, докато получи всички верни отговори.
Но когато се огледа, той видя само лица, нюйоркски лица, зачервени от студа, полускрити зад шалове, стиснали устни. Не видя своя враг.
Изучи лицата, търсеше нещо в нечии очи, но не откри нищо. После спря да гледа, защото Тауни искаше да му разкаже един виц. Слушаше я, защото трябваше да й обръща внимание.
— Какво казал човекът на келнера в ресторанта? Казал: „Бързо ми донеси сандвич от алигатор и го накарай да щрака със зъби“.
Керън, страхотна публика, се разсмя. Също и кльощавият бездомник, нахлузил найлонова шапка за баня, две различни маратонки и най-мазното военно одеяло, което бе виждал. Декър се усмихна, каза на момичето, че вицът е много смешен, но продължаваше да се оглежда. Преследвачът му беше изостанал. Но не беше отишъл далеч.
На Керън й хрумна да поканят Тауни в Ню Йорк. Сега тя живееше в Балтимор при родителите на Гейл. Решиха да я заведат на коледното шоу като в доброто старо време. Декър трябваше да отмени пътуването им до Бермудските острови, нещо, от което имаха нужда. И двамата обаче решиха, че така е правилно. Тауни се нуждаеше от тях. А Декър дължеше живота си на това хлапе. Освен това и Гейл би искала да постъпят така.
Като се изключат шепа хора, момичето все още беше подозрително към възрастните. Керън сподели, че тя плачела нощем и трудно си намирала приятели. Родителите на Гейл правели всичко възможно, но нямали голям успех. Декър не се изненада. Тауни беше жертва, а жертвите понякога изобщо не се възстановяват.
Понякога не говорела по цели дни. Отново тръгнала на училище, но не получавала добри оценки. Всички се чудеха дали някога ще заживее нормално.
Керън прекъсна мислите му:
— Ти купи билетите, така че аз ще купя пуканки. Ние с Тауни сме домакини. Чакай тук, освен ако не искаш да се пребориш с гладната тълпа.
Той поклати глава.
— Няма начин. Ще бъда точно тук, когато се върнете. — Изчака ги да изчезнат в навалицата, после застана до стената. Помисли си: „Кучи сине, там си някъде“. Настръхнал и ядосан, все още очакваше с нетърпение началото на играта.
Нямаше начин да е някой от бандата на Дюмас. Откъснаха квитанциите на агенцията. Онези, които не бяха арестувани на търга за роби, се скриха вдън земя. Декър можеше да се справи с тези бандити. Лошите ченгета бяха предсказуеми. Ставаха лоши и си оставаха такива, докато някой не ги убиеше или не се озовяха в панделата. Но не можеше да се справи с онова, което не виждаше.
Докосна бинта върху лицето си. След ухапването от Сонг трябваше да се подложи на серия инжекции против тетанус. Свърши ги преди седмица; противната игла изобщо не му липсваше. Палецът му се оправяше, но китката все още кървеше, а пък двете счупени ребра щяха да се оправят сами, като им дойдеше времето. Колкото до коляното, той го засилваше с тежести. Не че щеше да стане силно като преди, но тежестите все пак щяха да помогнат.
И тримата — Декър, Керън и Тауни — бяха настинали. Подсмърчащите сестри плюс един — шегуваше се момичето.
От управлението го наградиха с едноседмичен отпуск. Вече не го третираха като куче. Как да не го обича цялото управление? Откри клишетата, преустанови изтичането на информация за ченгета под прикритие и очисти Сонг. Всички обичат победителя.
Но ако Декър беше победител, защо го следяха?
Когато Керън и Тауни се върнаха, тримата влязоха в огромния театър, който побираше шест хиляди души — най-големия в света. Декър си похапваше пуканки и в един момент осъзна, че наистина очаква с нетърпение началото на шоуто, което щеше да гледа за пръв път. Тъпа работа за един нюйоркчанин, но какво толкова.
Всички бяха в добро настроение. Радостите на сезона — Ню Йорк бе страхотен по Коледа. Осветлението угасна и публиката започна да ръкопляска. Прожекторите изведнъж осветиха певците, облечени в шарени носии от времето на Дикенс, наредени покрай стените като жив декор. Друг прожектор откри големия орган, който изсвири началните акорди от „Първата Коледа“. Декър усети вибрациите от органа, които минаваха през пода. Певците се присъединиха. Както обикновено чернокожите певци имаха най-хубави гласове.
Седнала между него и Керън, щастливата Тауни подскочи от вълнение. Очите й светнаха. За пръв път Декър видя усмивката й. Тя се пресегна, докосна го по ръката и му се усмихна. Той също се усмихна. Сякаш виждаше Гейл.
Но след като тя се загледа отново към сцената, той обърна глава, взирайки се в тъмнината.
Сеул
Късно на следващата вечер Ча Йангсам заключи вратата на кабинета си, върна се при бюрото си и отвори папка с надпис „лично“, която пазеше в подземния сейф зад вратата на гардероба си. След като проучи наскоро получения доклад, той се замисли. От време на време отпиваше от чашата със змийска кръв. Пиеше я, за да поддържа здравето и мъжествеността си.
Като позволи „опита за бягство“ на Сонг, Йангсам реши два проблема. Затвори устата на Сонг, разбира се, и си върна неудобните тетрадки. Успя да примами враговете си от управлението на открито, където те бяха унищожени без особени затруднения. Усмихна се при спомена за високомерието им. Да се смееш на по-старите означава, че няма да се смееш последен.
Правилно прецени, че младите ще застанат на страната на Сонг и така ще се опитат да се опълчат срещу него. Така и постъпиха, но платиха за своята грешка с глупавия си живот. Бръснача, естествено, режеше бързо и дълбоко.
Той усещаше превратностите на съдбата по-добре от всеки друг, усещаше, че човек трябва да бъде вечно нащрек, за да оцелее в този свят на предателства, които те чакат зад всеки ъгъл. Животът е изпълнен с препятствия, които трябваше да бъдат преодолявани всеки ден.
Остави доклада и взе снимката на Тауни да Силва, тема на доклада. След още една глътка змийска кръв почука с пръсти по снимката.
Пръсти. Сонг му изпрати пръстите на последната кисаенг, която бе убил — обида, за която Йангсам си отмъсти, както беше обещал. Колкото до това момиченце, Да Силва, той хареса смелостта й в парка. Ако не беше то, Декър със сигурност щеше да умре в ръцете на мъртвия Парк Сонг.
Тауни да Силва беше изключителна. Колкото повече си мислеше за нея, толкова повече го завладяваше. Беше красива, но не бе разглезена. И смела — много привлекателно качество. Едно такова уникално дете можеше да накара мъжа да се почувства по-млад.
Колко вълнуващо бе да притежава това малко съкровище и да му се наслади, преди времето и обстоятелствата да го превърнат в лъжлива маска на зряла жена. Това бе удоволствие, което Йангсам си обеща още там, в парка, когато я видя как се втурва към Декър с пистолета на Канг.
Винаги бе приемал смелостта на жената за най-чувственото й качество.