Марк Олдън
Кисаенг (24)

23.

Сеул, декември

По обяд в деня, в който трябваше да го екстрадират за Америка, Парк Сонг танцуваше степ върху излъскания черен гранитов под в дневната си и гледаше видеокасетата „В Калиенте“ — любимият му мюзикъл на Бъсби Бъркли.

Докато уплашената Тауни го наблюдаваше от тапицирания с гоблен фотьойл, той включи несигурния си тенор към песента „Мучача“. Танцувайки покрай момичето, той потупваше главите на големите бронзови лъвове от двете страни на камината, после се връщаше до огромния телевизионен екран. Танцът отново му доставяше удоволствие. Главоболието от бутилката бренди, с която Роуина го цапардоса по главата, беше изчезнало. Обаче по средата на челото му все още се виждаше мораво петно и с него Сонг приличаше на индиец с тъп кастов белег. Ако Роуина не беше умряла на магистралата, щеше да я умъртви така болезнено, както само той си знаеше. Тя издъхна, преди да успее да я попита за тетрадките, които сега играеха толкова важна роля в живота му. Но от сега нататък те си бяха проблем на полковник Йангсам. Нека този дебелоглав глупак да се притеснява за тях.

И наистина трябваше да се притеснява, защото корейското правителство го държеше отговорен за връщането им. Политическото оцеляване на Бръснача, че даже и животът му, зависеха от това, дали ще успее да надхитри Декър и да измъкне тетрадките от него. След последното предателство на Йангсам Смехурко не знаеше на кого от двамата да заложи.

Затвори очи и си представи, че танцува с Долорес дел Рио, възхитително красивата актриса от „В Калиенте“. Как е могла да падне толкова ниско и да се появи във филм на Елвис Пресли? Сигурно й е било много трудно, за да направи това в края на кариерата си, когато добрите роли са били вече твърде малко. Както бе казала Симон дьо Бовоар, любимата писателка на майка му: „Живей достатъчно дълго и ще видиш как победите ти се превръщат в поражения“.

За него нямаше да има такива победи и поражения. Фактът, че Декър току-що се е приземил на летище „Кимпо“ и идва да прибере него и Тауни, не го превръщаше в победен. Той нямаше да се върне в Америка. Нямаше да даде и момичето, изключителната му кисаенг. Щеше да се спаси, защото знаеше тайната на оцеляването — няма хиляди начини за борба. Има само един и той води до победа.

Корейското консулство в Ню Йорк го шокира с новината, че „нещицата“ му били конфискувани от Декър — гадното ченге, от което все не можеше да се отърве. Сонг повърна, плака и буквално блъска главата си в стената. Би дал всичко за възможността да убие американеца, който саботираше плановете му да се разплати с Йангсам.

Нямаше нищо радостно и в новината, че Дюмас е застрелял Йокои, а после е обърнал пистолета към себе си. Неестественото и неочакваното отмъстително се намъкнаха в живота на Сонг. Опитът му да сграбчи облаците се провали. Като че ли животът му не бе нищо друго — само един опит да пише цифри върху течащата вода.

И сякаш и без това нещастията му бяха малко, той научи, че Ръсел Форт възнамерявал да го предаде на полицията, надявайки се по този начин да си спаси задника. Въпреки всичките си мъжкарски пози господин Форт беше толкова глупав, че пред него и прасето изглеждаше като гений. Беше роден неудачник и шансовете му за успех се равняваха на вероятността да се научи да лети, като размахва ръце. За нещастие негърът знаеше достатъчно за фалшификаторските операции на Сонг, за да го хвърли в затвора и той да остане там, докато звездите почнат да падат от небето.

Принуден да бяга от Ню Йорк с подвита опашка, кореецът се върна в Канада, където бързо хвана чартърен полет до Азия. Беше мъртвец, бъдеща жертва на бесния гняв на Бръснача. Не можеше да събере навреме остатъка от тридесетте милиона долара на Йангсам дори ако пресееше океана през сито.

От Америка успя да си вземе само малката Тауни, която представляваше единствената му победа срещу Декър след Сайгон. С момичето и бодигарда си отчаяният Сонг се насочи към Сеул, единственото място, което все пак му предлагаше някаква слаба надежда, че ще успее да избегне екстрадирането. Помисли си да избяга някъде другаде, но не можа да се сети за по-сигурно място. Къде би могъл да избяга от американците, които го обграждаха като хрътки лисица? На половината път между Филипините и Хонконг той едва не се скара с Дейвид Милта. Препираха се дали трябва да продължат за Сеул, или да сменят курса.

И после, като в хепиенд от любимите му филми, Сонг получи съвсем неочаквана, но добре дошла отсрочка от палача. Самият Бръснач му се обади по радиото в самолета и му поднесе необикновени новини — дългът на Сонг бил платен. Платен. Той не можа да се сдържи, падна на земята и се разплака. После, под погледите на втория пилот и навигатора, се впусна в бесен степ, втурна се в задната част на самолета, вдигна заспалата Тауни и я завъртя, докато бодигардовете му го гледаха и си мислеха, че се е побъркал.

Дългът му към Йангсам беше платен.

И как бе станало това чудо? Като че ли агентите на корейското разузнаване в Тел Авив бяха хванали някакъв англичанин, Еди Уолкърдайн, който отишъл там, за да се отърве от парите и ценностите, задигнати от лондонското хранилище. За да научат цялата история на това престъпление, агентите отрязали четири пръста от лявата ръка на англичанина. Нямало нужда да го убеждават повече. Той им дал плячката от грабежа, която надвишавала четиридесет милиона долара.

Уолкърдайн станал постоянен жител на Тел Авив, след като бил заровен жив под една пясъчна дюна северно от града. Нямало сериозни причини да оплакват смъртта му. Той не само изиграл съдружниците си, ами наел и професионални убийци да очистят двама от тях — пазача от хранилището и някакъв чернокож — бивш затворник.

Корейското разузнаване се чудело дали не е замесен и в смъртта на Майкъл, съпруга на Роуина, който участвал в кражбата и после умрял в Ню Йорк при съмнителни обстоятелства.

Уолкърдайн изкарал контрабандно плячката от Англия. Качил я на борда на самолет от компанията Ел Ал и се приземил на международното летище „Бен Гурион“, югоизточно от Тел Авив. По ирония на съдбата част от плячката представлявала ценните бижута на Роуина Дартигю, която положила големи усилия, за да защити собствеността си от крадливия си съпруг. Един час след като тя докладвала за изчезналите бижута в Скотланд Ярд, описанието им било известно на корейското разузнаване. Опитвайки се да си възстанови парите, Йангсам изпратил това описание на агентите си по цял свят.

Сеул. След като се отърва от Бръснача, Сонг реши, че животът му ще се върне към нормалния си ритъм. За пръв път от седмици насам дишаше свободно. Спеше без кошмари за собствената си смърт. Полковникът се бе разкарал от живота му, и то завинаги, ако имаше поне малко късмет. От сега нататък щеше да се заеме с фалшифицирането и със своята кисаенг.

Но едва бе въвел Тауни в стаята й, когато идилията му се свърши след едно телефонно обаждане. Обаждане от неговата съдба, от неговия спасител — Бръснача. Сонг, съобщи му той, можел да остане в Сеул само още тридесет дни. Тридесет дни. След това трябвало да напусне Южна Корея завинаги. Решението било окончателно и не подлежало на обсъждане.

Изуменият Смехурко се опита да протестира, но Йангсам затвори. Тридесет дни. Да не би да е полудял?

Ужасеният Сонг отчаяно се хвърли към телефона и се обади на приближените си в правителството, но не успя да разбере причината за внезапната жестокост на покровителя си. Някои от тях се кълняха, че нямат никаква представа какво става. Други знаеха, но не искаха да се замесват. Точно тази работа беше като горещ картоф — никой не искаше да се докосва до него. Той веднага схвана сигналите, които му подаваха — на главата му щяха да се струпат още гадости.

По-малко от час след първото си обаждане Йангсам телефонира отново, този път с още по-ужасни новини. Той одобрил незабавното екстрадиране на Сонг за Америка. Декър щял да пристигне в Сеул и да върне Смехурко и Тауни в Ню Йорк. Сонг загуби ума и дума.

Кошмар. Отвратителен сън, който веднага щеше да свърши и той щеше да се събуди. Но не беше сън. Още преди мръкване пристигна копие за официалното му екстрадиране, подписано от Йангсам и други държавни чиновници. Беше се превърнал в жертва на същото полицейско предателство, което погуби родителите му. И заради това го чакаше доживотен затвор в Америка — толкова страшна перспектива, че той припадна пред изумената Тауни. Ако в този момент Йангсам бе с него в стаята, Сонг щеше да срита дебелия му череп и да го пръсне на хиляди парченца. После щеше да нахрани кучето с тях.

Екстрадирането му, както научи по-късно, било заради тетрадките на Роуина. Мамка й на тази снобска курва. Декър използваше тетрадките, за да притисне южнокорейското правителство и да получи и Тауни. Както изглежда, тетрадките съдържали смущаваща информация за фалшификаторските афери на Смехурко, за сексуалния му живот и за връзките му с корейското разузнаване. Тази информация според властите лесно можела да доведе натиск, който впоследствие да навреди на търговските и военните преговори с Америка. Драсканиците й, изглежда, бяха по-важни от свободата на Сонг.

За гафа с тетрадките, както твърдяха властите, можел да бъде обвинен единствено той. Нали е бил делови съдружник на госпожа Дартигю? Освен това манията му по незрели момиченца, също спомената в тетрадките, изяснила картината на детектив сержант Декър и довела до ареста на агент Ким Шин. Според думите на Йангсам: „Колко агенти още трябва да изгуби корейското разузнаване заради един танцуващ глупак?“.

Предателството на Бръснача бързо отпрати Сонг към шкафа с лекарствата. Взе няколко успокоителни, но в целия този мръсен бизнес имаше още един аспект, който поддържаше духа му. Почитателите му в корейското разузнаване, младите агенти, за които той бе нещо като идол заради нюха и хитростта си, бяха сърдити на полковника заради това, че го хвърля на вълците. Защо трябваше Сонг, един лоялен кореец, да бъде продаден само за да се задоволят прищевките на американците?

Тези млади агенти не обичаха Бръснача, смятаха го за властен, упорит и зъл. Беше и стиснат — отказваше да дели с тях големите пари от подкупите и другите далавери. Младите отдавна си търсеха причина да съборят лукавия шеф на разузнаването и най-накрая я намериха чрез Сонг. Предстоящото му екстрадиране бе цялата мотивация, от която се нуждаеха, за да предизвикат омразния Йангсам открито.

Водени от Ким Шин, който се измъкна от Декър и се върна в Сеул, тези горещи глави от разузнаването се свързаха със Смехурко и предложиха да му помогнат да избяга. По настояване на Сонг Шин бе настроил бунтовниците и сега те горяха от нетърпение да действат. Бяха ли готови да се справят с Бръснача? Разбира се.

Според Шин бунтовниците, изпълнени с младежки ентусиазъм, нямали търпение да се заемат с Йангсам и да се освободят от омразния Декър. Помощта обаче не се предлагаше гратис. Като се остави настрана обожанието, освободителите на Сонг очакваха усилията им да бъдат възнаградени. Ръцете, които протягаха за помощ, ги сърбяха и за печалба.

Той не се изненада. Както обичаха да казват американците — няма безплатен обяд. Във всеки случай парите не бяха проблем. Той имаше банкови сметки и имоти в Хонконг, Тайван и Филипините. Нямаше възможност да продаде красивия си дом, тъй като Йангсам вече го поиска за себе си. Щеше да се пренесе веднага след заминаването на Сонг за Америка — още мрачни новини, които Йангсам му поднесе вчера, когато се отби да конфискува клишетата. Ето още една причина, поради която Смехурко искаше да види този егоцентричен грездей, този тъй наречен спасител на нацията в гроба му още преди края на седмицата.

Ако вече не притежаваше красивия си дом, той все още притежаваше Тауни. И план да избяга от Корея, който включваше убийствата на Декър и Йангсам.

 

 

Докато Сонг танцуваше в дневната си, Ча Йангсам се готвеше да излезе от кабинета си на третия етаж с изглед към двуетажна сграда, в която се помещаваше посолството на Република Китай. Излизането му бе възпрепятствано от двама мъже, високопоставени правителствени служители, които се появиха неканени, за да разискват въпроса с екстрадирането на Сонг. Макар неканени и нежелани, двата книжни плъха бяха твърде важни и трябваше да им обърне внимание. Те бяха като уши на президента и стига да поискаха, можеха да му създадат неприятности. По-добре бе да изслуша тези идиоти, макар че предпочиташе да затръшне вратата пред самодоволните им муцуни.

По-старшият беше дребен мъж с воднисти очи на име Рий, който притежаваше страхотен талант да се отдръпва от силови боричкания и който почти изцяло поддържаше разговора. Именно той поде най-заплетения въпрос. За Йангсам всичко това си беше чисто губене на време, опит да се поправи нещо, което вече не можеше да бъде поправено.

— Все още ли смятате, че изоставянето на Парк Сонг е най-правилното решение? — попита Рий.

Полковникът отвърна:

— Присъствието на Сонг тук заплашва стабилността на сегашното правителство, което съм се заклел да подкрепям, да му служа с всички сили. Освен това той е разобличен като един от агентите ми, който превръща личния си живот и криминалните си деяния в държавен проблем. Както добре знаете, това може да засегне търговските и военните ни преговори с американците. Може да предизвика и западни разследвания в нашата страна за тъй наречената правителствена корупция, да не споменаваме онези приказки за нарушаването на човешките права. Предпочитам това да не става.

„Скапани глупаци — помисли си той. — Мислят си, че могат да угасят пожар, като се изпикаят върху него. А пък може и Сонг да плаща на тези двамата.“ В такъв случай възнамеряваше да ги следи отблизо.

Рий продължи:

— Сонг от дълго време е ценен служител на корейското правителство. Някои от нас смятат, че чрез одобряването на екстрадирането му вие действате твърде прибързано. Възможно ли е да искате екстрадирането му, за да избегнете замесването си в онова, което твърдите, че е направил той? Ако това е вярно, то е очевидно, че вашето оцеляване е доста по-важно за вас от оцеляването на любимата ни Корея.

Лицето на Йангсам не издаде гнева му. Тъмните му очи обаче се затвориха съвсем и дишането му стана почти недоловимо.

— Този проблем вече бе изяснен с вашите началници, така че въпреки уважението ми всякакви по-нататъшни обсъждания ми се струват безпредметни. Защитавах Сонг заради доброто на тази страна. Поради същата причина реших вече да не го защитавам. Няма да допусна някакъв скандал да свали тази администрация. Решението е окончателно.

Намръщеният Рий прехапа долната си устна. Йангсам си помисли: „Значи все пак малкият книжен плъх не е съвсем уверен“. Рий прошепна нещо на колегата си, едрият Пайк, чието пълно лице винаги си беше намръщено и чийто правителствен пост го бе превърнал в надут пуяк без никакво чувство за хумор. Той кимна, но не каза нищо. Остави колегата си да продължи:

— Предполагам, че сте поставили Сонг под охрана?

— Денонощна. Ще си бъде у дома, когато американецът отиде да ги вземе с момичето. Арестувах и бодигардовете на Сонг. Ще ги освободя, когато цялата тая работа приключи. Американският полицай вече кацна в Сеул, една новина, която със сигурност вече е стигнала до ушите ви. Екстрадирането на Сонг върви по план.

Рий въздъхна.

— За толкова години служба Сонг неизбежно е научил страшно много държавни тайни. Предполагам, че ще сметнете тази причина за достатъчна, за да го задържите далеч от американския съд и от западните журналисти.

Йангсам се изправи иззад бюрото си и отиде до гардероба. Тези глупави кретени му бяха загубили достатъчно време. Бяха дошли тук, вероятно по своя инициатива, надявайки се да блъфират и да го накарат да промени решението си. Е, сега да вървят да се изпикаят срещу вятъра. Планът му за Сонг бе одобрен от хора, които имаха по-висок ранг от тези двама непохватни малоумници.

Очевидно те не бяха осведомени подробно за плана, може би защото не трябваше да ги осведомяват. Може би Йангсам изобщо не трябваше да е толкова учтив с господата Рий и Пайк. Във всеки случай беше му време да тръгва и да се захваща за работа.

Посетителите му бяха почти толкова слабоумни колкото онези високомерни млади агенти от разузнаването, които сами се назначиха за закрилници на Сонг, които посмяха да си въобразят, че са равни на Йангсам. Бюрократи или набедени бунтовници, всичките те не бяха нищо повече от палячовци със склонност към драматизиране на нещата. Бяха изградили живота си върху глупави мечти, обречени на неуспех. Предвиждаше, че те ще се превърнат в жертви на собственото си объркване.

Надяна палтото си от мечешка кожа, отправи към Рий и Пайк най-ледената си усмивка и му стана много приятно, като видя как копелетата отстъпват.

— Сонг не може да остане в Корея и това е окончателно — заяви. — От друга страна, не е в наша полза да се появи пред американския съд. Е, как да се справим с това усложнение? Добре де, това пък си е моя работа, нали така? Аз трябва да направя невъзможното, да накарам слънцето да изгрява от запад и да залязва на изток. И точно това възнамерявам да направя. — Извади кожената си шапка от гардероба. — Господа, благодаря ви, че се отбихте. Сега моля да ме извините.

 

 

Сонг се обърна към Тауни:

— Обичаш ли да танцуваш?

— Да.

Гласът й едва се чуваше. Беше настинала по време на полета и все още не се хранеше добре. Скоро щеше да преодолее всичко това, разбира се. Като етап от обучението й той щеше да я лишава от храна, докато не започнеше да следва сексуалните му указания буква по буква.

— Ще те науча на корейски танци — усмихна й се. — Ще ги овладееш до съвършенство и тогава ще танцуваш само за мен.

— Мислех, че ще си ходя у дома — изплака тя. — Човекът, който идва вчера, каза, че се прибирам при семейството си. Каза, че някой от Америка щял да дойде да ме вземе.

Когато Бръснача се появи в павилиона на Сонг, той не само обеща на Тауни свободата й, но предупреди Смехурко, че всеки опит за бягство е неразумен; пазачите били инструктирани да стрелят на месо. Това за всеки случай, ако Сонг не бил достатъчно проницателен, за да го разбере и сам. Предупреди го да не прави секс с Тауни. Ако стане така, че тя си тръгне за Америка без девствеността си, Сонг щял да направи това пътешествие без топки. Пръсти или тестиси, Бръснача не можеше да устои на изкушението да го уплаши до смърт.

Недоволен от заплахите, Йангсам нареди да арестуват тримата печатари на Сонг, които работеха в мазето на павилиона. Въпреки тази отвратителна демонстрация на хитрости Смехурко остана спокоен и безпристрастен, защото знаеше, че скоро ще бъде свободен. Знаеше също, че скоро ще се върне при Бръснача и тогава няма да се задоволи само да спука гумите на копелето.

Сонг посочи към големия телевизионен екран и каза на момичето:

— Виждаш ли как Бъсби работи с камерата? Виж тези кадри отвисоко, как са синхронизирани движенията на всички танцьорки. Вече не правят такива филми. Наистина е много жалко.

Очите й се насълзиха.

— Защо ме доведе тук? Искам да си ида у дома.

— Ето това е големият номер. Всички пеят: „Дамата в червено“, после танцьорите…

Спря да говори и погледна към входната врата. Добре, добре. Усмихна се, като чу виковете на пазачите. Те се бяха струпали около една кола, която тъкмо влизаше по алеята. Кой ли може да е? Сонг потри ръце и се ухили.

— Добре дошъл, о, посетителю от отвъд океана.

От мисълта, че ще убие Декър, направо му потекоха слюнки.

Обърна се към Тауни:

— Мисля, че твоите приятели от Америка пристигнаха. Време е да се впуснем в едно малко приключение. Облечи това дънково яке, което ти купих в Хонконг. По-нататък ще ти купувам още много неща. Двамата ще си живеем чудесно.

Във фоайето на къщата Декър претърси Смехурко за оръжие.

Работеше мълчаливо. Не виждаше смисъл от никакъв разговор. Какво можеш да кажеш на човек, който в следващите един-два часа ще се опита да те убие? Изнервен, дезориентиран след дългия полет, той едва успяваше да контролира ръцете си.

Наблюдаваха го трима корейски пазачи с кожени палта и шапки, с малки очички — кръглолики горили, вонящи на чесън и смазка за автоматите „Калашников“. В погледите им се четеше омраза — нищо чудно, тъй като корейците ненавиждаха всеки, който не е кореец.

Разтрепераната Керън зад него се опита да успокои Тауни. Двете се бяха изправили до картина в тъмни тонове, изобразяваща разлюляно от вятъра черешово дърво с цветове, разпилени по другата стена и по тавана. Само преди двадесет минути Декър видя за пръв път момичето. Изведнъж сърцето му се изпълни със спомени за лицето на Гейл. Спомените бяха особено болезнени, тъй като Тауни му напомняше какво не е направил за майка й.

Колкото до Сонг, той не се бе променил много. Беше понапълнял малко, но по лицето му не се виждаше и една бръчица, нямаше нито един бял косъм. Днешният зъл фалшификатор и младият офицер, който се опита да убие Декър преди четиринадесет години, почти не се различаваха. Четиринадесет години. Толкова много време ли беше минало, откакто жълтурът се опита да го очисти? В Корея Декър отново откри миналото си. Ако имаше избор, предпочиташе то да остане само един лош спомен.

Хихикането на Сонг показваше, че той още си е същият, какъвто беше във Виетнам. За тип, изправен пред перспективата за максимална присъда, Смехурко бе твърде весел. Междувременно детективът намери пет хиляди долара във фалшиви стотачки и кредитни карти с четири различни имена. Пъхна парите и подправените пластмасови карти в джоба си, после изчака, за да види реакцията на Сонг. Усмивката върху лицето на корееца изобщо не помръкна. В цялата история определено имаше нещо нередно.

Декър прерови и кафявата кожена пътна чантичка, която Сонг донесе със себе си. Намери там две ризи, джинси, долни гащи, обувки за степ, тоалетни принадлежности и няколко видеокасети със стари холивудски мюзикли. Всичко изглеждаше съвсем невинно.

По време на полета от Ню Йорк Декър и Керън обсъдиха нейните възможности, ако го затворят или го убият в Корея. Истината бе, че тя имаше една-единствена възможност — да отиде в американското посолство и да се свърже с Йейл Сингулар, който обеща да помогне, ако се случи нещо. Обеща също да върне трупа на детектива в САЩ.

— Доброто дело грее като звезда в този противен свят — каза агентът.

Другият съществен въпрос, който Декър и Керън обсъдиха, бе най-подходящият начин да съобщят на Тауни за смъртта на родителите й. Той не смяташе, че съществува лесен начин, но се съгласи с Керън, че тя трябва да се заеме с това. Детето щеше да се нуждае от някого, който видимо да споделя скръбта му, не от Декър, който нямаше да покаже на никого, че сълзите на Тауни само съживяват болката му за смъртта на Гейл.

Неспокойният детектив привърши с проверката на Сонг във фоайето и го подкани:

— Да тръгваме.

Очакваше кореецът да се уплаши и да създаде някакви неприятности. Но Сонг спокойно пристъпи към стенното огледало, сложи на главата си сиво бомбе и помириса карамфила в бутониерата на палтото си от камилска вълна, което бе преметнал върху раменете си като филмова звезда от сълзлив сериал. Последен поглед към разкошната му дневна и към стария кристален полилей над главата му, после се усмихна на Тауни и тръгна към входната врата като човек без никакви грижи на този свят.

Навън снегът се беше усилил. От устата на Декър излизаше пара. Той погледна часовника си. Беше ангажирал билети за първия полет от Сеул до остров Гуам, най-близката американска територия в Тихия океан. Там щеше да предаде Сонг на Сингулар и на дузина американски шерифи. После щеше да се качи на чартърен полет за Ню Йорк и да се сбогува с Далечния изток. Агентът щеше да дойде, за да получи своя дял от почестите за залавянето на най-търсения човек от американското финансово министерство.

Самолетът за Гуам излиташе от Сеул след три часа. За беда снегът щеше да затрудни пътуването им до летището. Можеше да задържи и излитането. Христе, точно това не желаеше Декър.

Той нареди на Сонг и на жените да останат до павилиона, нахлузи си кожените ръкавици и се захвана да претърсва колата, която го докара от летище „Кимпо“. Зеленият хюндай с тъмни стъкла и телефон бе паркиран в покритата със сняг кръгла алея. Зад него чакаше черна тойота с четирима агенти от корейското разузнаване, назначени да следват всяка стъпка на американеца, докато си тръгне от Сеул.

Декър съзнаваше, че се забави в павилиона достатъчно дълго, за да може някой да скрие пистолет в задната седалка на колата, да пререже спирачните маркучи или да зареди динамитни пръчки към двигателя. Поне десет души имаха достъп до колата — хрътките на Декър, пазачите пред павилиона, както и Канг Джунг Хий, кореецът с жабешко лице, назначен за шофьор. Сонг би могъл да подкупи когото си иска или даже всичките.

На летище „Кимпо“ бяха посрещнати от полковник Йангсам, шеф на корейското разузнаване, който приличаше на бик. Макар че въпросът за изнудването не бе повдигнат, кореецът успя да покаже омразата си към Декър. Малките му очички блеснаха неприятно. Детективът не беше се чувствал толкова изнервен още от времето, когато си тръгна от Виетнам. Веднага разбра, че изцяло зависи от променливите настроения на този човек, че единствената възможност да се измъкне жив от Корея е свързана с желанието на Йангсам нещата да се развият точно така.

Според Сингулар полковникът бил доста неприятен човек. И макар че предавал Сонг след толкова години, все пак не можело да му се има много вяра. Агентът предупреди Декър да действа с полковника изключително внимателно, защото той не бил човек, който се стреми да печели приятели.

По заповед на Йангсам Декър и Керън бяха претърсени за оръжие. И двамата не бяха въоръжени. Детективът носеше даже защитна жилетка. Сметна, че ако корейците са решили да го отстранят, все ще намерят начин да го направят. Обаче го претърсиха толкова внимателно, че той разбра — полковникът търсеше тетрадките. Освен това претърсването, което се проточи повече от час, съвсем не допринесе за душевното спокойствие на Декър. И отне от времето, което му бе отделено за престой в Сеул. Усети, че го забавят нарочно. Йангсам усилваше напрежението, затягаше обръча.

Декър не престана да се чуди какво всъщност е крепяло връзката между Йангсам и Сонг. Защо след всички тези години главният шпионин и кралят на фалшивите парички бяха тръгнали по различни пътища? А може би не бяха. Може би това тъй наречено екстрадиране беше само измама, чрез която да примамят Декър в Корея и Сонг да го убие по-лесно.

Както го предупреди Сингулар, никой от американското посолство не дойде да ги посрещне на летището. Декър и Керън, чужденци в една чужда земя, останаха съвсем сами. Когато въоръжените пазачи най-накрая ги съпроводиха до колата, Керън беше толкова възмутена от претърсването на голо, че се закле да подаде оплакване до Държавния департамент. А той си помисли, че е по-добре да избягат, просто да се качат обратно на самолета и да напуснат страната.

Декър привърши с проверката на хюндая. Не намери оръжия и подкани Керън, Тауни и Канг да седнат отпред. Колкото до Сонг, той продължаваше да се забавлява. Махна за довиждане на пазачите, които се усмихнаха и вдигнаха автоматите си във въздуха, после извикаха нещо на корейски. Смехурко приличаше повече на кандидат за политически пост, отколкото на човек, когото го очаква затвор.

Детективът се заключи с белезниците. Надяна другия им край върху китката на Сонг и се вмъкна на задната седалка. Кореецът го следваше по петите. Пазачите погледнаха към Декър. Вече не се усмихваха. Скулестите им лица заприличаха на първобитни каменни маски. В тях не се четеше никаква жалост. Той бе виждал същия отвлечен поглед върху лицата на побъркани убийци. Стисна зъби, устата и гърлото му изведнъж пресъхнаха. Въпреки студеното време се изпоти.

Канг издаде отсечена команда и двамата пазачи се втурнаха да затворят вратата откъм Сонг. Декър прехапа устни, докато Канг палеше колата и после — когато пускаше парното и чистачките. Хюндаят бавно излезе от алеята. Насочваха се към летището.

Докато обикаляха около двореца Кионгбок, Декър огледа картата, върху която бе отбелязан маршрутът им за връщане. Летището „Кимпо“ се намираше на югоизток от Сеул. Като се вземат предвид натовареното движение и лошото време, пътуването трябваше да им отнеме между един и два часа. Така щяха да пристигнат на летището час и половина преди полета, тъкмо навреме за проверката. Трябваше да побързат.

Наведе се напред и прошепна на Керън:

— Как е тя?

Младата жена погали косата на Тауни.

— Уплашена. И гладна. През последните няколко дни почти не е яла. Тауни, знаеш ли, че Мани е приятел на майка ти?

Момичето се обърна да го погледне.

— Тя говори много за вас. Вие сте били в Морската пехота.

Той кимна.

— Точно така.

— Ами защо мама не дойде да ме прибере?

Сонг почука по матовото стъкло със свободната си ръка.

— Майка ти е мъртва.

— Лъжеш — извика момичето. — Вие всичките лъжете. Ти, онзи човек в Ню Йорк, който се преструваше на полицай — всички вие сте лъжци.

— Така ли? Я попитай приятелите си.

В последвалото мълчание Тауни погледна към Керън, а после и към Декър. Като видя лицата им, бясно завъртя глава, като че ли искаше да прогони тази мисъл.

— Това не е вярно. Майка ми не е мъртва. Тя си е у дома и ме чака. Тя е…

— И татко не извади голям късмет — ухили се Смехурко.

Декър сграбчи белезниците и придърпа Сонг по-близо до себе си.

— Кучи сине — извика, — трябваше да ти стопя задника още тук и сега. Само да си казал още нещо — ще те вържа за задната броня и ще те влача чак до летището.

— Мани! — Керън се пресегна и го дръпна за ревера. — Недей. Моля те, недей. За нея не е добре да вижда такива неща. Моля те.

Вбесеният Декър отмести поглед от Сонг, който си тананикаше „Дамата в червено“ и потупваше по бедрото си със свободната си ръка. Никой не говореше. Канг грижливо следеше пътя, докато Декър, благодарен заради тишината, гледаше през прозореца.

Придвижването беше трудно, корейските шофьори — ужасни. Трябваха им почти двадесет минути да си проправят път през открития пазар, претъпкан с хора, велосипеди и ръчни колички. През затворения прозорец проникваше силна миризма на риба и черен пипер.

При вида на американските войници, хванати под ръка от корейки, у него се събудиха спомени за доброто старо време в Сайгон, когато си прекарваше чудесно с някои азиатски дамички.

Слънцето се показа за малко и се отрази в развълнуваната река Хан. Докато преминаваха по моста над реката, Декър започна да си мисли, че е възможно да стигнат до летището без произшествия.

Когато минаваха покрай последните развалини от средновековни крепостни стени край града, колата им бе изпреварена от малък син автобус, пълен с пеещи мъже, облечени с планинска екипировка — винтяги, раници, шапки с пера и туристически ботуши. Според туристическите справочници седемдесет и пет процента от Южна Корея били хълмисти и планински. Заради това планинарството и алпинизмът били доста популярни.

Когато автобусът излезе пред хюндая, шофьорът му наду два пъти клаксона и подкара по-бързо по новопостроената и съвсем празна магистрала. Канг също му свирна, усмихна се на Декър в огледалото, сякаш искаше да каже: „Всички сме братя върху тази огромна и славна земя“. Секунди по-късно автобусът изчезна.

Междувременно жабокът Канг погледна лявото странично огледало. Декър също реши да провери дали ескортиращата кола е зад тях, погледна през рамо и замръзна. Тойотата беше изчезнала. На нейно място се носеха два прашни микробуса. Зад тях се влачеше дълъг, открит камион, претъпкан с малки коли. Детективът настръхна. Сонг се изхили зад него.

Декър се обърна тъкмо навреме, за да види как Канг прави остър десен завой и излиза от магистралата. После колата се плъзна по един чакълест път, водещ към пуст заснежен парк. Двата микробуса ги последваха. Зад тях се понесе и откритият камион.

От страх усети болка в стомаха. Сърцето му заби бързо, стори му се, че умира. Ръцете му изведнъж изстинаха. Инстинктивно бръкна в палтото си, но там нямаше пистолет. След като не намери оръжие, изведнъж се почувства слаб и изтощен. Керън забеляза израза на лицето му и погледна през рамото му. Като видя микробусите, тя прегърна Тауни, пребледня и прошепна:

— О, мили боже!

Автобусът на планинарите бе блокирал пътя им. Докато Декър се взираше напред, пеещите планинари измъкнаха автомати и бързо се изсипаха на снега. Той погледна през рамо и видя, че микробусите и камионът са приближили към колата им.

Капанът щракна.

Канг внезапно натисна спирачките, колата излезе от пътя и се насочи към хълма, спускащ се към замръзнало езеро. На върха колата внезапно намали, залюля се и спря. Без колебание шофьорът бръкна в палтото си.

Керън изкрещя:

— Мани, той има пистолет!

Декър се наведе напред, за да го сграбчи.

Сонг обаче вдигна окованата си ръка и се опита да удари детектива по лицето. Той усети, че окованата му ръка се повдига, наведе се, за да се предпази, и успя донякъде да избегне атаката на Сонг. Кореецът го улучи в лявото ухо и главата му внезапно бе пронизана от остра болка. В същото време Канг се обърна, за да застреля Декър.

Керън заби нокти в лицето на шофьора и издра бузата и ухото му. Той изкрещя и завъртя глава. Пистолетът му се вдигна нагоре и той стреля два пъти в тавана. Тауни изпищя.

Декър заби лявата си пета в глезена на Сонг. Той изскимтя, детективът се хвърли напред и бързо цапардоса Канг по гърлото. С изцъклени очи шофьорът падна върху волана и натисна клаксона.

Декър искаше да вземе пистолета на Канг, но не успя. Извика на Керън да му го подаде, защото Сонг се хвърли отгоре му и му сграбчи топките със свободната си ръка. Декър хвана ръката. „Счупи малкия пръст — помисли си. — После счупи врата на копелето. Убий го и умри щастлив.“

Но първият удар бе отново на Сонг. Той ухапа лицето на Декър, заби острите си като бръснач зъби в скулата му, започна да грухти, после завъртя бясно глава, опитвайки се да откъсне месо. Детективът се паникьоса. Опита се да забие нокти в гърлото на корееца, той отдръпна ръката си, после бързо се отпусна назад и го удари с глава по лицето. В главата на Декър експлодира яркочервена светлина. С мъка успя да запази самообладание. Но още преди да угасне червената светлина, той знаеше, че няма да вижда с лявото си око.

Отблъсна Сонг, надявайки се да притъпи атаките му, докато главата му се поизбистри. Той обаче усети слабостта му и насочи нокти към очите му. В последния момент Декър завъртя глава. Секунда по-късно кореецът се опита да забие коляно в стомаха му, но бе прекалено близо и коляното се заби в бедрото на Декър.

Изведнъж вратата зад детектива се отвори и той се строполи в снега, повличайки със себе си и Сонг. Керън бе отворила вратата — малка почивка за Декър, който се чувстваше ужасно. Двамата с корееца се претърколиха в снега, размахвайки свободните си ръце един срещу друг.

Ужасената Керън, хванала Тауни, се отдръпна, когато те се плъзнаха надолу по заледения баир към замръзналото езеро. Някъде пред тях две диви гъски, скрити край брега на езерото, лудо изкрякаха и се понесоха към небето. Декър се плъзна пръв, оставяйки след себе си диря от фалшиви пари, докато влачеше крещящия Сонг. И двамата спряха на брега на езерото, потънали в дълбокия сняг. Изправиха се на колене и продължиха да се нападат.

Декър изстреля прав десен към лицето на Сонг. Кореецът го блокира с лявата си ръка, после отправи саблен удар към дясното му слепоочие. Детективът изви глава надясно и ударът едва го докосна, но усили главоболието му.

Белезниците пречеха и на двамата. Сонг се опита да се изправи на крака, но Декър дръпна белезниците и го събори по лице в снега. Кореецът светкавично хвърли сняг в лицето му и заслепи и здравото му око. После бързо скочи на крака и ритна Декър в ребрата.

Палтото на детектива пое част от удара. Сонг застана на един крак и се подготви за втори ритник. Но Декър се хвърли назад, дръпна белезниците с две ръце и Смехурко изгуби равновесие — двамата се понесоха към езерото.

Счупиха тънкия лед и се пльоснаха в дълбоката до кръста ледена вода. Сонг се изправи пръв и натисна главата на Декър под пласта фалшиви банкноти, носещи се по водната повърхност. Детективът не можеше да си поеме глътка въздух. Завъртя се лудо и болезнено изкълчи нараненото си коляно. Нещо по-лошо — олюля се и изгуби равновесие. Най-накрая се освободи, но преди това здравата се нагълта с мръсна вода.

Стъпи здраво, дишаше с пълно гърло и залитна назад. Усети, че Сонг дърпа белезниците. За да не падне, Декър се отдръпна. Изведнъж кореецът отпусна хватката си, надявайки се Декър да се строполи назад във водата. Но той пристъпи, продължи да дърпа и успя да се задържи на крака. Но започна да потъва в тинята.

И двамата се уморяваха бързо. Бяха стигнали в дълбокото. Заради подгизналите им дрехи и ужасния студ всяко движение се превръщаше в същинско мъчение. Декър се опита да се изправи и осъзна, че и двамата са твърде изтощени, за да може някой да надделее в борбата. Движенията им бяха много ограничени, за да може някой да победи лесно. Явно беше, че първият, който допуснеше грешка, щеше да умре. От друга страна, първият, който се опиташе да играе хазартно, можеше да спечели битката.

Декър тръгна през леда и фалшивите стотачки, носещи се около него, и се насочи към дълбокото. Беше решил да рискува.

Лявото око го болеше ужасно, имаше и счупени ребра. Дясното му коляно изгаряше от болка и едва издържаше тежестта му. Отпускаше се повече върху левия крак и едва докосваше дъното с десния. На два пъти се спъна в някакви камъни и едва не падна. Стъпи в една дупка и двамата със Сонг щяха да се удавят.

Беше потънал до гърдите, трепереше и усещаше такъв студ, че едва се движеше. Сонг бе потънал до раменете. Ръцете му оставаха под водата.

Кореецът изведнъж осъзна опасността, която го заплашва, бясно дръпна белезниците и се опита да се върне към брега. Декър се противопостави с всички сили. После Сонг вдигна окованата си ръка до устата, заби зъби в палеца на Декър и го разкървави. Болката беше мъчителна. Той едва се сдържа да не извика. После се насочи към Сонг. Кореецът реагира, като заби левия си палец в един нерв в лявата китка на детектива. Жилеща, изгаряща болка премина по ръката му и се разпространи по цялата лява половина на тялото му. За малко не падна на колене, опитвайки се да се освободи. Но така имаше опасност да се удави. Трябваше да остане близо до корееца. Тъй като нямаше избор, той изтърпя мъчението на Сонг.

Смехурко възприе това като слабост от страна на Декър и реши да използва предимството си. Заби зъби още по-дълбоко, после натисна още по-силно с палец. Щеше да убие американеца и да избяга.

Изобщо не осъзна грешката си. Ръцете му бяха вързани и той не можеше да реагира на следващата атака.

Декър се хвърли към Сонг и обви крака около кръста му. Пое си дълбоко дъх и се потопи под водата, повличайки го със себе си в сивия, леден свят.

Усети как палецът се отпуска. Сонг бе отворил уста, за да може да диша. Точно тогава детективът разтвори крака, сграбчи главата на противника си и подскочи нагоре, без да обръща внимание на болката в коляното си.

И двамата едновременно изскочиха над водата, а фалшивите банкноти се издигнаха във въздуха около тях. Точно в този момент Декър изкрещя. Още бяха във въздуха, той държеше здраво главата на Сонг с две ръце. Изви я и счупи врата на корееца.

Паднаха във водата. Трупът на Сонг влачеше детектива надолу. Декър с мъка се изправи на крака и бръкна в джоба на палтото си, за да извади от там ключа за белезниците. Джобът беше празен. По време на боя беше изгубил ключа за белезниците. Дръпна трупа на Сонг, опитвайки се да го извлече на брега. Но кореецът тежеше като желязо. Опита се да преодолее паниката. Чу плясък във водата, обърна се и видя Керън, която газеше към него. Когато го хвана за лакътя, той изкрещя:

— Дърпай!

Но тя не можеше да издърпа и двамата. Когато трупът на Сонг ги повлече към водата, тя изкрещя.

Дори мъртъв кореецът не преставаше да се опитва да убие Декър. Трупът го дръпна безжалостно и детективът потъна под водата. Залитна, изправи се на крака и погледна през рамо. Исусе. Най-отгоре на баира стоеше полковник Йангсам начело на униформени корейски войници, въоръжени с АК-47. Други войници излизаха от количките, натъпкани в открития камион. Всички наблюдаваха мълчаливо битката между Декър и мъртвия Сонг.

Другите зрители бяха планинарите, четиримата пазачи от тойотата и корейците от двата микробуса. Но те бяха вдигнали ръце високо във въздуха.

Ако не станеше някакво чудо, Декър щеше да се удави. Полковникът и момчетата му нямаше да му помогнат. Чу как Тауни извика:

— Керън, ето! Вземи това! — Декър погледна през рамо. Момичето държеше пистолета на Канг. — Белезниците! — извика то. — Стреляй по тях!

Керън изпълзя от езерото и издърпа пистолета от ръката на Тауни, после бързо се върна. За малко щеше да изгуби равновесие. Докато тичаше към Декър, потънал до шия във водата, той със сетни сили успя да измъкне трупа на Сонг от водата. Залитайки под тежестта на мъртвеца, той се разкрачи и вдигна окованата си китка. Сонг започна да му се изплъзва от ръцете. След секунди детективът отново щеше да потъне под водата.

— Направи го! — извика той към Керън. — Не мога да го държа повече! Хвани пистолета с две ръце. Насочи го встрани от мен. Встрани, встрани. Цевта към веригата. Сега дръпни спусъка. Давай, давай!

Тя стреля веднъж и скъса веригата. Декър изпусна трупа на Сонг и падна назад във водата. Керън захвърли пистолета, сграбчи ръката му и му помогна да се изправи. Двамата заедно се заклатушкаха към брега. Мокрият Декър трепереше от студ.

Не можа да се изправи, строполи се на колене в снега и повърна вода. Ръцете му се тресяха и той ги мушна под мишниците си. Накрая седна в снега, готов да остане там завинаги. Никога в живота си не бе изпитвал такъв студ.

Погледна към Йангсам. Човекът със скрити планове, човекът, който организира смъртта на Сонг, за да защити страната си. Човекът, който предпочиташе да види Сонг мъртъв, пред възможността той да се разприказва пред американския съд; човекът, който се запазваше чист, като караше други да му вършат мръсната работа. И го правеше тайно, защото това, което току-що се случи в парка, никога нямаше да види бял свят. Декър бе получил урок за това, как се извлича полза от загубите.

Човекът, който бе планирал всичко това, гледаше надолу към него, изправен на хълма в една страна, където Декър щеше да вдиша последните си глътки въздух. Детективът се взираше в човека, който надхитри всички участници в играта.

Йангсам щеше да дръпне завесата. Със скрити зад тъмните очила очи той внимателно вдигна ръка, давайки сигнал на войниците. Керън бързо сграбчи Тауни и се обърна настрани. Декър някак успя да се изправи на крака, закуцука, изправи се пред тях и зачака. Тялото му остана между жените и войниците. Погледна към небето, към стелещия се сняг. Още нямаше слънце. Напрегна се и зачака куршумите.

Войниците стреляха и избиха планинарите. Убиха типовете от тойотата. Убиха корейците от микробусите. Сред тях беше и Ким Шин. Мощните АК-47 повдигаха мъртвите и умиращите мъже във въздуха, превръщаха ги в кървави парцали и после те се търкулваха надолу по хълма. Изуменият Декър гледаше и се чудеше дали още е жив. Йангсам пак вдигна ръка.

Този път трима души от стрелковия взвод се спуснаха надолу към Декър, Керън и Тауни.