Марк Олдън
Кисаенг (21)

20.

В седем и двадесет вечерта Роуина Дартигю, понесла бутилка безмитно бренди в син найлонов плик, излезе от сградата за международни полети на летище „Кенеди“ и последва трътлестия пуерторикански носач, който тикаше количката с багажа й.

Роуина загърна коженото палто около врата си. Веднъж само да влезе в лимузината, която я чакаше отпред, брендито щеше да прогони студа, а през това време те двамата с Бен щяха да стигнат до търга за роби в Куинс — мрачен квартал, където един час се равняваше на цяла седмица.

Кен Йокои и Бен бяха избрали да държат робите в една къща в Куинс заради близостта му до детективската агенция на Бен във Форест Хил. Това улесняваше охраната. Къщата беше собственост на корпорация, регистрирана като смесено предприятие на Роуина, Йокои, Дюмас и Никола. Унгарско семейство на средна възраст, дискретно и доверено, живееше в къщата и привидно я притежаваше.

Сексробите оставаха в къщата за различни периоди. Онези, които идваха по собствена воля, тоест препоръчаните от Йокои, рядко се задържаха за повече от два месеца. Ако през това време Жан-Лу не успееше да ги продаде или да ги събере с някого, обикновено им съобщаваха, че трябва да си вървят.

Основният интерес на Роуина бе насочен към онези хлапета от благотворителната й фондация, пристигащи от Англия в компанията на две дърти кралици, които от години й бяха доверени помощници. Те пристигаха около седмица преди годишния търг и за тях винаги имаше богати клиенти. Сигурността се поддържаше от хората на Бен Дюмас — Роуина никога преди не беше срещала такава банда от главорези. Плащаше се само в брой, без никакви възстановявания на суми при отказ. Тя се надяваше да прибере между два и четири милиона долара, поне половината от които щяха да отидат за разходи.

Тази вечер на летището я посрещна носач, окачил си табелка с нейното име, съобщи й, че е изпратен от господин Дюмас, за да я вземе и да я заведе до лимузината. Възпитаният джентълмен Бен, който обикновено й помагаше с багажа, очевидно бе решил да не бие на очи. Тя бе убедена, че си има причини за това. Междувременно изгаряше от нетърпение да се спаси от този студ. Не беше похарчила десет хиляди лири за палто от норки, за да го излага на проливния дъжд.

Пред себе си забеляза дълга сребриста лимузина, паркирана зад зелен микробус, транспортиращ пътниците между терминалите. Багажникът й бе отворен, но Бен не се виждаше никъде. Вероятно бе на задната седалка.

Когато Роуина се приближи до лимузината, задната врата се отвори и една ръка й махна да продължи напред. Тя ускори крачка, мина покрай носача, който можеше и сам да се справи с багажа й — нали за това му се плащаше. С нетърпение очакваше да се види с човека, който щеше да се превърне в нейния безопасен пристан до смъртта на Парк Сонг. Таксата на Бен за убийството бе огромна, но нямаше друг избор.

Въздъхна с облекчение, вмъкна се в лимузината и отвори уста да поздрави Дюмас. Устата й си остана отворена, а очите й се изцъклиха от ужас. На седалката се беше отпуснал Парк Сонг с чаша шампанско в ръка.

— Добър вечер — поздрави я той. — Вярвам, че полетът е минал добре.

Той вдигна ръка. Мускулестият Чой и израелецът Дейвид Милта, настанени отпред, излязоха от колата. Милта затвори вратата на Роуина, а Сонг бързо я заключи с едно бутонче. Чой плати на носача, затвори багажника и се върна в колата. Влезе и незабавно завъртя ключа на стартера. Моторът запали веднага и колата бавно се отдели от бордюра.

Роуина си пое дълбоко дъх, после се насили да се усмихне.

— Парк, скъпи. Каква приятна изненада. Къде е, къде е Бен? Трябваше да се срещнем и да отидем на търга.

— Настъпи промяна в плановете.

— Промяна? Не разбирам.

На предната седалка Дейвид Милта се обърна да я погледне; брадатото му лице изглеждаше демонично на оскъдната светлина в колата. Тя го погледна, после бързо обърна глава, стиснала бутилката бренди с две ръце. Чак когато лимузината излезе от паркинга и се насочи към магистралата, той се обърна напред.

Жената усети, че краят й наближава. Гърлото й беше пресъхнало, не можеше да се съсредоточи. Отчаяно й се искаше да отложи неизбежното. Помоли Сонг за чаша шампанско и той учтиво й я подаде. Тя жадно отпи от ледената течност и се замисли: „Къде ли е Бен?“. Мили боже, надяваше се да не се е случило най-лошото.

— Нося ти един подарък — каза Сонг. Бръкна в джоба на палтото си и извади нещо, после го постави нежно в ръката й.

Тя погледна в ръката си и ахна. Държеше обиците на Джулиано.

Попита го:

— Откъде ги взе? Те бяха откраднати от сейфа ми.

— От съпруга ти, в случай, че си забравила. Взех ги от Дюмас.

— Не разбирам.

— Ти и съпругът ти сте ми взели парите. Искам си ги.

— Ти си луд. Не съм вземала и пени от теб. Че защо да го правя след толкова години? Освен това аз самата си имам достатъчно пари.

Свитите юмруци на корееца се отпуснаха върху бедрата й.

— Имаш си и съпруг, който постоянно се нуждае от пари. Между другото Дюмас ми разказа за плана ти да ме убиеш. Вероятно ще ми кажеш, че това няма нищо общо с кражбата на парите ми. Едно подобно твърдение определено ще ме разколебае и аз ще престана да те преследвам, това поне е сигурно.

Роуина поклати глава.

— Никога не съм молила Бен да…

Сонг я прекъсна:

— Бен реши, че ако ме убие, ще си усложни живота. Както знаеш, върша някои услуги за важни хора в моята страна. Шпионирам за тях, убивам, подправям документи. Ако Дюмас ме убие, трябва да отговаря пред тези хора. Реши, че е твърде рисковано.

Тя започна да се моли:

— Парк, скъпи, повярвай ми, сигурно се е получило някакво недоразумение. Не съм от този тип, който ще вземе да убие някого. Ти сам го знаеш.

— Записал е разговора ви и после ми го пусна.

— О, боже!

Когато лимузината излезе върху лъсналата от дъжда магистрала, Сонг внимателно постави ръка върху бедрото на Роуина. Секунда по-късно тя изкрещя, тъй като пръстите му се забиха болезнено в крака й. Когато той отдръпна ръката си, Роуина си пое дъх през широко отворената си уста. Изобщо не си чувстваше крака.

Сонг продължи:

— Ще ми кажеш всичко. Ще ми разкажеш за нигериеца, когото изпрати да ме ограби, ще ми разкажеш и още някои подробности за глупавия си съпруг. Някой трябва да говори вместо него, тъй като той едва ли е в състояние да го направи сам. Възнамерявам да те разпитам подробно.

Лимузината мина през една локва и предното стъкло се обля с вода. Пред тях нямаше никакво движение, а и зад тях то беше съвсем слабо.

Роуина попита:

— Какво си направил с Майкъл?

— Аз нищо не съм направил. Дюмас го уби.

Тя закри лице.

Сонг сви рамене.

— Майкъл приключи своето участие в играта. Беше му време да слезе от сцената. Назова имена, призна участието си в грабежа и до края си остана един симпатичен неудачник, какъвто си е бил винаги. Ако някой не беше ме изпреварил, сам щях да го убия.

Роуина замръзна, когато той отново докосна бедрото й.

— Дюмас играе на едро — обясни й Сонг. — Трябваше да платя доста, за да си спася живота. Два пъти сумата, която дължа за момичето, плюс сто хиляди фалшиви, за да се отърве както намери за добре. Не мисля, че ти си била толкова щедра. Винаги си била много стисната.

Дейвид Милта се изхили на предната седалка.

Роуина попита:

— Какво мога да кажа?

Кореецът поклати глава.

— Нищо.

— И аз така си мислех.

Тя изкрещя:

— Копеле такова! — и го удари с бутилката по челото.

Главата на Сонг се метна назад и се удари в ъгъла на лимузината. Обезумелият Дейвид Милта сигнализира на Чой да спре. Лимузината намали, но все още се движеше, когато Роуина отключи вратата си и скочи върху мократа магистрала.

Приземи се в голяма локва, претърколи се, ожули ръцете и лицето си. Стиснала зъби от болка, успя да се изправи. Цялата окървавена, закуцука и започна да се отдалечава от лимузината. Погледна през рамо и разбра, че лимузината е спряла. После започна да се приближава на заден ход. Роуина се обърна и бе заслепена от фаровете на приближаващото се превозно средство, което веднага я прегази.

Шофьорката, грамадна жена с конско лице, натисна спирачките, но не успя да спре. Паникьосана, тя дълго влачи Роуина, преди да спре край магистралата.