Марк Олдън
Кисаенг (20)

19.

Малко преди четири следобед някой почука на хотелската врата на Майкъл Дартигю.

Майкъл, който си гризеше ноктите и гледаше повторението на „Хаваи пет на нула“, изведнъж погледна към леглото, където Найджела Бероу, в син копринен халат, замръзна на място, докато си лакираше ноктите на краката. И двамата се гледаха уплашено в продължение на няколко секунди. Накрая той тръгна към вратата.

— Кой е? — попита.

— Идвам от името на Ло Касио. — Мъжки глас, мек и вежлив. Не като онзи жабар, който се обади вчера и поднесе на Майкъл новината, че четиридесетте милиона долара от лондонския обир не били изпратени за Ню Йорк, както трябвало да стане според предварителната уговорка.

Майкъл отвори вратата и видя усмихнатия Бен Дюмас.

— Може ли да вляза?

— Съжалявам. Разбира се, влезте. Аз съм Майкъл. — Неохотно протегна ръка.

— Фред Хана — представи се едрият мъж и влезе в стаята. — Няма да се бавя.

Като видя Найджела Бероу, той свали шапка и се усмихна. Майкъл ги представи един на друг.

После Дюмас бръкна в палтото си и извади шишенце с бял прах, хвана го между палеца и показалеца си. Погледът му се стрелна към Майкъл, който дъвчеше долната си устна и се мръщеше, но не сваляше очи от шишенцето.

— Най-напред по-важните неща — предложи посетителят. — Преди да потопим носове в това сладкишче, нека да изясним някои въпроси. Както каза човекът на Джо сутринта, той е размислил за разговора ви от вчера. Иска да знаете, че съжалява, задето ви е притиснал толкова.

Майкъл се ухили.

— Хей, стават такива неща. Разбирам. Направил е каквото трябва.

Дюмас продължи:

— Джо разбира, че всичко се е объркало заради Еди Уолкърдайн, така че защо да има нещо против вас? Явно Уолкърдайн е решил, че ще му излезе по-евтино да ви отреже, без да ви дава една трета от онова, което ще остане за вас.

— Кълна се. Никога не бих измамил такъв тузар като Джо. Трябва да съм се побъркал, ако си помисля за такова нещо.

— Знам. Но трябва да погледнете нещата от неговия ъгъл. Обещали сте му нещо, което не сте доставили, а това го излага. Не само пред неговите хора, нали разбирате, ами и пред конкуренцията.

Майкъл поклати глава.

— Фред, не можете да си представите колко зле се чувствам заради всичко това.

Дюмас вдигна ръка, за да приключат с този въпрос.

— Както казах, Джо разбира. Между другото Уолкърдайн се е появил в Израел.

Майкъл зяпна.

— Кучият му син. Сигурен ли сте?

— Ние сме сигурни. Джо има приятели навсякъде. С такъв голям товар няма много места, където би могъл да се покрие, особено пък с всичките тези бижута. Не може да препродаде откраднатите бижута, докато някой не махне оригиналните печати, а пък това изисква умения. Доста малко са хората, които могат да свършат тази работа. И всеки знае кои са.

Майкъл извика:

— Много ми харесва. На шибания Уолкърдайн ще му продупчат билета. Харесва ми. Вие момчета ще вземете стоката от него, нали? Надявам се да го направите.

Посетителят въздъхна.

— Не е толкова лесно. Зависи от каква част вече е успял да се отърве и на кого смята да продава. Изглежда, има някаква уговорка с един израелец, с когото се е запознал в Испания. Както и да е, нали разбирате, че сте длъжник на Джо и…

Дартигю вдигна ръце.

— Хей, човече, винаги мога да направя услуга на Джо, стига да поиска. Ако искате ще бъда муле или каквото решите, само кажете.

Дюмас оголи зъби във вълчата си усмивка.

— Страхотно е да си млад и жив, нали?

Майкъл се усмихна и кимна:

— Точно така, мамка му.

Дюмас му подаде шишенцето.

— Купонът започва. На Джо му се стори, че сте малко напрегнат и реши да ви помогне. Вие двамата сте свободни да си тръгнете от Ню Йорк, когато поискате. Проблемите ви свършиха.

Майкъл прегърна усмихнатата Найджела и й залепи една звучна целувка.

— Добре! Чу ли това? Свърши. Човече, всичко свърши и сега можем да се отпуснем. Това не е ли страхотно?

Пусна Найджела и сграбчи ръката на Дюмас.

— Човече, много се радвам, че наминахте.

Дюмас се усмихна и каза:

— Ако нямате нищо против, бих искал да остана и да се включа в купона. — Извади от джоба си още едно шишенце. — Нося и за себе си.

Майкъл изкрещя от радост:

— Хайде да го направим.

Изтича до малката баня и се върна с огледалцето на Найджела и с един бръснач. Дюмас и Найджела вече се бяха настанили върху два дървени стола край малката масичка до предната ниша.

Тъй като това бяха единствените столове в стаята, добре възпитаният Дюмас настоя Майкъл и Найджела да седнат. Той щял да остане прав. Усмихна се на припрения Майкъл, който изсипа бялото си прахче върху огледалото, взе бръснача и го раздели на осем тънки линийки. В същото време Найджела нави три стодоларови банкноти и ги превърна в три тънки тръбички. Дюмас изсипа своя прах върху малка бяла чинийка, взе едно ножче и раздели праха на четири тънки линийки. Когато Найджела му подаде навитата стотачка, той се усмихна и й благодари. И двамата като че ли се сгряха, отпуснаха се в негово присъствие.

Нетърпелив да отпразнува отмяната на заслуженото си наказание от Джо Ло Касио, Майкъл смръкна пръв. Ухили се и накара Найджела да опита. Този прашец беше направо като динамит.

Дюмас ги наблюдава няколко секунди, те също го зяпаха ококорени и го чакаха да се включи. И той не закъсня. Смръкна две линийки от своя прах, кимна в знак на одобрение и изчака наркотикът да подейства. Но не на него, а на Майки и Джуди, които изобщо не се досещаха, че им предстои да изнесат голямо шоу. Не забелязаха, че Дюмас си надяна ръкавиците.

Изведнъж Майкъл се зачерви, хвана се за гърдите и изхърка. С изцъклени очи се вкамени на стола си. Междувременно Найджела се хвана за гърлото. Не можеше да си поеме дъх. Погледна към Майкъл и го видя как се свлече на пода, наведе се и повърна.

Тя понечи да се обърне към Дюмас, но залитна, главата й се удари в масичката и тя повече не помръдна. Секунди по-късно тялото на Майкъл се стегна, после се отпусна, краката му потрепериха; после остана неподвижен върху катурнатия си стол.

Дюмас им беше дал стопроцентов кокаин, чист боливийски прах без никакви примеси. Е, не беше съвсем чист. Той му бе добавил мъничко стрихнин. Чист кокаин и отрова за мишки. Когато търсиш както трябва, намираш най-доброто.

Не можеш да правиш Ло Касио на глупак. Не, сър.

Дюмас си помисли: „Роуина, как ги избираш такива“. Взе си чинийката и отиде в банята, където изми праха — пудра захар. Избърса чинийката и я остави върху тоалетната. После се погледна в огледалото. Въздъхна, като видя, че косата му продължава да оредява, и се върна в стаята.

Веднага откри тетрадките на Роуина. Спомни си думите на Кен, че от човек, който ограбва съпругата си, може да се очаква всичко — включително и това да прочете най-съкровените й мисли. Е, имаше и възможност тетрадките да са у приятелчетата на Майкъл. Той не беше най-големият мозък на света. Дюмас трябваше да остане нащрек и ако извади късмет, да занесе тетрадките на Кен за подробно изучаване и лична преценка.

Дюмас прелисти тетрадките, изписани с красивия почерк на Роуина. Изненада се, че тя пази подобна информация. Погледнато от много страни, тя си беше една педантична и суетна жена. Чрез тетрадките може би просто си е съхранявала данни за сексуалните предпочитания, за клиентите и цените. Или пък е водила счетоводство, което е искала да скрие от данъчните, от банковите власти и от пазителите на реда.

Може и да е имала намерение да изнудва някого занапред, макар той да се съмняваше в това.

Когато Дюмас видя своето име и името на Кен, ококори очи.

Джо Ло Касио не знаеше нищо за тези пикантни томчета. Майкъл не беше споменал за тях. Каза на Джо за обиците, за скъпоценностите на Роуина — може би да събуди съжаление, че Уолкърдайн го е прецакал. В главата на Джо обаче се въртеше само една мисъл — да си разчисти сметките с Майкъл, който се опита да го прави на будала.

Ето защо пристигна Дюмас. Съмняваше се, че някой ще се развълнува кой знае колко за двама свръхдозирани наркомани, надрусани с първокласни снежинки. Такива неща ставаха всеки ден в града на удоволствията.

Дюмас се огледа и бързо намери обиците. Чудесни. Типично за изискания вкус на Роуина. Пусна ги в джоба на палтото си заедно със своето шишенце с „дрога“. Роуина щеше да си получи обиците след няколко часа.

Секунди по-късно той излезе от хотелската стая и закачи върху бравата табелката „Не ни безпокойте“.