Марк Олдън
Кисаенг (15)

14.

В десет и тридесет и пет сутринта след боя с Ким Шин и бодигарда му Декър седеше в манхатънския кабинет на Йейл Сингулар. Седна с чаша силно кафе в едната ръка и със сгънат „Ню Йорк Таймс“ в другата. Наблюдаваше как някой дъвче якия финансов агент от другата страна на телефонната линия. На Сингулар му гореше под задника, защото Манфред Ф. Декър, новоназначеният помощник-шериф на САЩ, предаден на негово разпореждане, бе пребил дипломат от Южнокорейското посолство.

В един момент зачервеният Сингулар погледна свирепо през бюрото си към Декър, който му се усмихна и вдигна чашата си в шеговит тост, преди да отпие. Декър допусна, че агентът не е оценил жеста, тъй като здравенякът присви очи и се захвана да увива телефонния кабел около внушителния си юмрук. Най-накрая Сингулар затвори и позвъни на секретарката си да не го безпокои. После сложи ръце върху бюрото си и се загледа в тях. После се облегна във въртящия се стол и заговори:

— Министерството на правосъдието, Държавният департамент и Канцеларията на главния прокурор на САЩ ми дъвчат топките заради това, което си сторил на онзи корейски дипломат. Заради необуздания ти характер сега всички ще ми се качат на главата. И аз трябва да ти свия сърмите. — Погледна към детектива изпод присвитите си вежди. — Типове като теб наистина ми лазят по нервите. Мислиш си, че знаеш всичко, а другите и хабер си нямат. Казах ти да подходиш спокойно, но, изглежда, единственото нещо, което ще свърши работа, е предупреждението. Много дълго ти се е разминавало, мамка му.

Декър каза:

— Предполагам, че трябва да се разтревожа.

— Слушай, тежкарче, даже твоите хора мислят, че този път си стъпил накриво. Началникът на управлението ти и онзи нахалник в Полис Плаза — и двамата нямат търпение да ти дадат добър урок. Има време. Денят не е минал и наполовина.

Декър вдигна броя на „Таймс“.

— Между другото не бях пил и не съм започнал боя. Всички тези истории са измислени.

— Дали ти ще удариш скалата или тя теб, все е кофти. Позволи ми да ти обясня. Пет пари не давам кой е започнал боя, дали си бил ти или случайно минаващи ескимоси. Ти си се накиснал, а така се накисвам и аз. Помощник-шериф на САЩ пребива чужд дипломат. Исусе, и това ако не е гаф! По дяволите, ти не чу ли какво ти казах? Наредих ти да се заемеш с Дюмас и мъртвите ченгета под прикритие. Казах ти да забравиш за Тауни еди-коя си.

— Каза ми и да стоя надалеч от Парк Сонг. Между другото фамилията й е Да Силва. И какво общо има тя с Ким Шин?

— Знаеш ли какво, момче? Мисля, че всичко ти се изплъзва. Голямо предимство е да разбираш най-важното, така че позволи ми да ти обясня живота както ние го разбираме. Тази страна пръска над три милиарда долара годишно за отбраната на Южна Корея. Като се изключат всичките им приятелчета в Конгреса, а корейците си ги имат доста, някои типове казват, че тази защита е прекалена за страна, която се наслаждава на търговски излишък с нас. Може би имат право. В същото време можеш да кажеш, че сме притиснати между чука и наковалнята. Носят се слухове, че Северна Корея строи завод за преработка на ядрено гориво. Ако в тези слухове има някаква истина, нашите войски няма да ходят никъде, ’щото при тези обстоятелства не можем да си позволим да ги изтеглим. Чува се и за някакви тайни преговори между Северна и Южна Корея и за възможността да се обединят. И къде отиваме тогава ние — богобоязливите християни? Остава ни само да участваме в играта и да правим всичко възможно, за да имаме приятели. Независимо дали ни харесва или не, трябва да поддържаме добри отношения с Южна Корея. Можем да започнем с това да не пребиваме дипломатите им. Може и да не ти е известно, но в момента водим много деликатни преговори с корейците. Те плащат само един процент от разходите си за отбрана. Чичо Сам плаща останалото. Точно така. Вдигаме патлака, за да защитаваме същите тези хора, които изхвърлят работниците ни от работа. Не ставаме ли за смях? Тези деликатни преговори, за които споменах, трябва да ги убедят да хвърлят малко повече парици за собствената си отбрана. Но когато един американски полицай почне да пребива корейските пратеници… само си представи как влияе това на дипломатическия процес. Схващаш ли?

Декър остави кафето си на края на масата и кръстоса крака.

— Виждам само един човек, който ме будалка от самото начало. Виждам човек, който ме издърпва на борда, за да не правя вълни.

Сингулар отвърна:

— Детектив, цялата ти история показва, че си един нещастен човек. Нещастните хора или мислят твърде много, или пък твърде малко.

Декър се усмихна:

— На мен ми се струва, че това е един сбъркан свят и че аз съм един щастлив човек.

Агентът не се сдържа и се усмихна:

— За човек, който седи върху жарава, не ми изглеждаш чак толкова окаян. Мотаеш се насам-натам, държиш се като Мръсния Хари, което само потвърждава либералните теории, че ченгетата били задници. Попаднал си и в списъка на федералното правителство, а пък това не е в твой интерес, мога да те уверя. И защо тогава си седиш тук и изглеждаш толкова щастлив? Знаеш нещо, което ние не знаем? Или просто не си с ума си?

Детективът го прекъсна:

— Е, хайде сега да видим колко съм сбъркан. Знам, че южнокорейското правителство е замесено във фалшификациите на Смехурко.

Сингулар нищо не отговори.

Декър продължи:

— Мисля, че и нашето правителство знае за това. Нали вдигнаха врява, задето съм напердашил Ким Шин. Мисля, че са ти разрешили да забодеш Смехурко, стига да не вдигаш пара. Същата работа като войната с наркотиците — войната, която в действителност не искаме да спечелим. Защото ако искахме, никога нямаше да се подмазваме на такива като Нуриега. Ако искахме това, трябваше да спрем търговията си с деветдесет процента от политиците в Латинска Америка.

— Разследването ти е тръгнало по опасни пътеки, детектив.

— И сега, защо да правя това?

Сингулар подхвърли:

— Каза, че правителството ни наредило да я караме полека със Сонг.

— В Сайгон Шин и Смехурко бяха първи приятели. Заедно откраднаха клишетата. Знаеш какво имам предвид. Онези клишета, заради които ЦРУ се опита да ме прати в Ливънуърт, за които твърдяха, че не съществували и за които не искаха никой да разбере.

— Давай направо, Декър.

— В Сайгон Шин работеше за разузнаването. Мисля, че все още работи за тях. Сега се нарича дипломат, но това си е нормално за шпионския бизнес, не е ли така? И двамата знаем, че използва поста си, за да помага на старото си приятелче Смехурко. — Той се ухили. — Е, сега. Изражението на лицето ти ми подсказва, че съм прав. Какво ще кажеш? И това май означава, че ти си имаш проблем. Искаш да гепиш Сонг, но трябва да го направиш, без да провокираш влиятелните му приятелчета. Животът е курва, нали?

Агентът вдигна показалец.

— Говори се, че си същински койот. Ловък кучи син. Биеш се като японец, мислиш като такъв и винаги намираш начин да надхитриш и най-умните. Смятам, че е време да научиш, че не можеш да ги победиш всичките.

Декър се наведе.

— Снощи в ресторанта ченгетата ме задържаха в канцеларията на Никола, докато ми проверят документите. Партньорката ми влезе и ми подаде палтото. Седя си аз върху бюрото на французина и хвърлям палтото върху бележника му. После ме пуснаха и аз си тръгнах.

— С палтото и с бележника — досети се Сингулар. — Да се чуди човек кой ти е оформял характера.

— Прибирам се вкъщи и първата ми работа е да проверя имената по визитките. Никола има номера на Ким Шин в посолството и домашния му телефон. Има и няколко номера в Сеул, без имена, но ще проверя дали някой от тях не е на Сонг. Никола има и по няколко телефона на Бен Дюмас и Ръсел Форт. Има телефони на хора по цял свят. Франция, Англия…

— Кой е Ръсел Форт? — прекъсна го агентът.

— Едно бивше ченге, което познава Дюмас и което се е захванало с тези умници заради комарджийството си. Намерих и номера на леля му, която е работила в Бюрото за гравиране и печат. Нали знаеш — там печатат парите?

— Мога да мина и без уроци по гражданско устройство. Просто ми разкажи за хартията.

— Госпожа Бъки е диабетичка. Това е оправданието на Форт, че се отбива да я види всеки път, когато ходи до Атлантик Сити. Лелята има син — Арнолд. Той работи в Бюрото за гравиране и печат. В отдела, който има достъп до хартията, върху която се печатат нашите пари.

Сингулар затвори очи и се отпусна назад в стола си.

— Направо ни притисна до стената. Толкова време се чудим откъде успява да се снабди с толкова много хартия. Ами ти как научи толкова бързо за семейството на Форт?

— Тази сутрин получих факс от вашингтонския офис на АБН. И щом прочетох думите „Бюро за гравиране и печат“, започнах да правя връзката. Дюмас е закрилник на Форт. Сигурен съм, че той си плаща за защитата, като доставя хартия от Бюрото за гравиране и печат и я предава на Големия Бен.

Агентът извъртя очи.

— Исусе! Даваме клишетата на тоя дребен жълтур, после му даваме и хартията. И се чудиш защо цял свят си мисли, че тази страна си е изгубила ума. Ами как преценяваш Никола?

— Той е дребна риба. Също е в отбора, но не е от най-важните. Ако Форт и Дюмас доставят хартията, съмнявам се дали именно те я оставят пред прага на корейското посолство. Сигурно Никола го прави. Има един начин да разберем.

Сингулар се заигра с дебелата си златна венчална халка върху безименния си пръст.

— Кого ще омагьосаш този път?

— Форт. Мисля, че захранва комарджийството си по два начина — с хартията за парите и като предава ченгета под прикритие. Гаджето му работи в КСБН, тук в Ню Йорк и има достъп до информация, която много се харесва на Дюмас. Нещо отвътре ми подсказва, че е предала Франки Далто и Уили Валънтайн. Хващаме Форт и спираме информацията за ченгетата под прикритие. А ти се приближаваш с една стъпка до Смехурко.

Сингулар не каза нищо. После заговори по-спокойно.

— Ще трябва да се видим с господин Форт.

Декър поклати глава.

— Дюмас все още има приятели в полицията. Когато тръгна към него, ще трябва да пипам сигурно. Няма да имам втора възможност.

— Може би е добра идея да хвърлим въжето върху господин Форт и да го приберем в хамбара за по-сигурно. Може да го убедим, че изповедта е нещо много добро за душата му. Не трябваше да ти казвам това, но не ми се ще да излизаш от тук с мисълта, че съм свикнал с миризмата на политиката. — Той въздъхна. — А що се отнася до онова момиченце, което търсиш, тази Тауни еди-коя си. Преди Сонг да убие нашия агент миналата година, агентът се натъкнал на информация за някой си господин Фокс…

Телефонът иззвъня. Разгневеният Сингулар го вдигна.

— По дяволите, Нина. Казах ти да задържиш всички обаждания. Аз… — Той се намръщи и погледна към Декър. — Разбирам. Да, той е тук при мен.

Подаде слушалката на детектива, който разбра какво предстои. Беда. Нещо не беше наред. Сингулар изглеждаше така, сякаш искаше да е навсякъде другаде, но не и в тази стая заедно с него. Ако новините бяха чак толкова лоши, можеше само да предполага каква беда се задава.

Взе слушалката и се подпря.

— Детектив сержант Декър. — Новините не можеха да бъдат по-лоши от това. — Исусе! Тръгвам. — Върна слушалката на Сингулар. — Полицейската кола ме чака долу — обясни Декър. — Простреляли са партньорката ми. Не са сигурни дали ще оживее.