Марк Олдън
Кисаенг (14)

13.

Лондон, декември

Беше един и петдесет и осем през нощта, когато Майкъл Дартигю, Еди Уолкърдайн и двама наемни главорези се захванаха да ограбват хранилището на Шепърд Маркет.

Хранилището представляваше обикновена зала без прозорци, с нисък таван, телевизионни монитори и метални стени, облицовани със сейфове. Те бяха защитени от стоманена сводеста врата, оборудвана с централна ключалка с цифров код, ключалка с часовников механизъм и резета. Местната аларма свързваше вратата с „Федор Секюри Ком“ — фирмата, която охраняваше хранилището.

В малкото фоайе самотен нощен пазач стоеше пред табло с бутони, контролиращи алармите за входната врата, за бронираната врата, за пода и тавана. Собственик на хранилището бе Рави Сани, дундест, тридесет и шест годишен индиец, роден в Калкута, където работил като касапин, преди да навърши двадесет и пет години и да емигрира в Англия заедно с тринадесетгодишната си съпруга. През 1980 той изпратил жена си обратно при семейството й в Делхи и започнал да купува порутени недвижими имоти в Лондон, които бързо успял да препродаде с печалба. Влюбен в лондонския нощен живот, той често обикалял шикозни клубове, ресторанти и казина. Напоследък го виждали там в компанията на черна стриптийзьорка на име Хелън Бед. Хранилището бе единственият му недвижим имот в сигурен квартал.

Разположен в модния Мейфеър, Шепърд Маркет беше малък, много красив площад с малки бели къщички, антикварни магазинчета, уютни кръчмички и бутици. Хранилището заемаше приземния етаж на една къща от осемнадесети век, чиито останали етажи бяха наети от рекламна агенция, златарско ателие и галерия за народно изкуство. От едната й страна имаше фирмен магазин на „Ролс-ройс“, а от другата — агенция за недвижими имоти.

Възбуденият Майкъл влезе пръв в хранилището. Носът му гореше от кокаина, който бе смъркал, за да събере кураж за грабежа. Алармите за входната и за бронираната врата не бяха използвани през деня, когато в хранилището имаше много клиенти. Нощно време обаче всичко беше много по-различно. Тогава пазачите проверяваха снимките на всички идентификационни карти, преди да пуснат някого вътре.

Един самотен клиент, посъветва ги Уолкърдайн, няма да събуди подозрения у нощния пазач. От друга страна, четири зловещи лица на входната врата са съвсем различно нещо. Именно Майкъл трябваше да вкара всичките вътре.

Предреши се в тъмносин шлифер, кафява кожена шапка и си залепи рижа брада. Сложи си слънчеви очила и ръкавици от еленова кожа. Носеше малко куфарче. Косата му бе подстригана ниско и боядисана в червено. Влезе и показа фалшивата си карта за самоличност на Джоузеф Лекси, четиридесетгодишния ирландец с конско лице, който работеше нощна смяна.

Картата съдържаше описание на подправения външен вид на Майкъл, отпечатък от левия му палец и трицифрен номер на фалшива сметка. Бърнард Мюър им бе доставил картата, после тя бе обработена от Уолкърдайн, който добави името Уилям Хенри Прат, истинското име на любимия актьор на Уолкърдайн — Борис Карлоф.

Майкъл пъхна картата през процепа на дебелата дъбова входна врата на хранилището, а Лекси я пое с пожълтелите си от тютюна пръсти. Секунди по-късно пазачът изключи алармата на входната врата и пусна Майкъл. За да спести затрудненията на Лекси, за да не го кара да рови из файловете и да търси несъществуващата карта, Майкъл извади от джоба на шлифера си 38-калибров „Смит & Уесън“ и го притисна в гърба на ирландеца. После преряза алармата и пусна Уолкърдайн и другите двама главорези във фоайето. И тримата бяха надянали скиорски маски, тъмни панталони, черни пуловери с високи яки и хирургически ръкавици. Единият, нисък широкоплещест мъж с криви пръсти, носеше по едно малко куфарче във всяка ръка. Другият, едър мъж с тънък врат, носеше голям куфар.

Широкоплещестият се казваше Патрик Марки, тридесет и две годишен индиец и бивш затворник, съден за палеж, компютърна измама и конекрадство. Последното извършил на пистата в Париж, където работил като коняр. От месестото лице на Марки липсваше по-голямата част от лявото ухо — реверанс на негова любовница, умело владееща бръснача, която го заварила в леглото с шестдесет и две годишната си майка.

Майкъл остави куфарите, а доста едрият двадесет и осем годишен кокни Хари Зуилман се присъедини към него и двамата събориха ужасения Джоузеф Лекси на пода. Зуилман, осъждан за кражби на коли, взлом и побой при събиране на дългове, коленичи върху врата на Лекси и прикова лицето на пазача.

Майкъл отстъпи три крачки и застана пред разбития шкаф с досиета. Там съблече шлифера си, а под него се показа униформа на пазач от охраната. Остави шлифера върху шкафа и усети, че му се иска да се бие още. Кокаинът бе ускорил сърцебиенето му. Гърлото му беше пресъхнало.

Очакваше да се страхува тази вечер и наистина се страхуваше, но само толкова, че да бъде нащрек. Повече се вълнуваше от факта, че участва в грабеж. Лесно разбра защо хората се палят по кражбите. Не само заради парите. Правят го и заради възбудата.

С разтуптяно сърце наблюдаваше как Уолкърдайн обработва пазача. Дребният англичанин извади запалка от задния си джоб и усили пламъка. В същото време Марки отвори куфара и извади кутия от портокалов сок. Изля половината от съдържанието й във врата, по гърба и бедрата на разплакания Лекси, който се гърчеше и се извиваше на всички страни. Миризмата на бензин моментално изпълни фоайето.

Уолкърдайн извика:

— Мъртъв си, ако не отговориш на въпросите ми. Първо — къде е главното табло?

Главното табло беше мястото, където се свързваха телефонните и страничните линии. Уолкърдайн знаеше отговора; вече го бе научил от Бърнард Мюър. Но за да го предпази, трябваше да измъкне информацията от нощния пазач и така да свали подозренията от Голямата дукеса, прякора на Мюър.

Ужасеният пазач с мъка проговори:

— Долу — прошепна. — Главното табло е долу. Но първо ще трябва да влезете в подземието.

Уолкърдайн се усмихна.

— Добре. Сега искам от теб още три неща. Искам да прережеш алармата за подземието и да отвориш вратата към сейфовете. После искам да прережеш алармите за пода и тавана. И накрая, искам да ми кажеш паролата за тази вечер.

— Парола?

Уолкърдайн сграбчи яката на Лекси с една ръка, а с другата поднесе запалката на опасна близост до носа му.

— Ти, шибан малък мискинин! Не ме прави на малоумен или жив ще те опека. Всяка охранителна компания телефонира на нощните си пазачи два-три пъти на нощ, за да разбере дали всичко е наред. Когато се обадят, ти или казваш, че всичко е наред, или казваш нещо, за което сте се разбрали предварително, нещо, което показва, че имаш проблеми. За последен път те питам — каква е скапаната ти парола?

— Когато се обадят, някой ще попита: „Харесва ли ти новата надница?“. Ако има някакви затруднения, аз трябва да отговоря: „Един път и половина не ме устройва. Искам повече“. После човекът от другата страна ме съветва: „Защо не оставим профсъюзът да реши“. Това е. Няма нищо повече, кълна се.

Уолкърдайн се изправи.

— Ставай, слънчице. Дано да не ме будалкаш за паролата.

Разтрепераният мъж се изправи и изключи алармите. Уолкърдайн, Марки и Зуилман влязоха в подземието. Майкъл, застанал на пост като нощен пазач, остана във фоайето. Ако се появяха клиенти, той трябваше да ги упъти към подземието. Там щяха да им сложат белезници и да залепят с дебела лепенка очите и устата им. Закопчан с белезници и добре облепен, Джоузеф Лекси лежеше на пода във входа към подземието. Ръцете му бяха закопчани отпред, за да може да вдигне телефона, когато дойде време за нощните проверки.

Тъй като пазачът не можеше да види лицата им, тримата си свалиха маските. После Уолкърдайн и Марки извадиха от куфарите си чукове, длета и малки железни лостове. Зуилман извади три празни платнени чувала от големия куфар. Уолкърдайн се усмихна.

— Весела Коледа, момчета. А сега да нарежем пуйката, какво ще кажете?

Майкъл поиска да му позволят да разбие сейфа на жена си. В постоянното си търсене на пари в брой, той неведнъж бе преравял чантичките на Роуина, кутиите й за бижута и личните й документи. В един шкаф откри картата й от хранилището и записа информацията за черни дни. Тя винаги подценяваше умствените му способности. Е, сега щеше да надхитри кучката.

Сметката й беше 212. Следван от Уолкърдайн, Майкъл намери сейфа.

Той можеше да отвори сейфа на Роуина, както каза Уолкърдайн, но не можеше да взема нищо — просто да изсипе съдържанието в торбата на Уолкърдайн, който заедно с Марки и Зуилман се захвана да обработва сейфа с един лост. Минаха почти пет минути, докато го отворят.

Пари. Американски стотачки и петдесетачки.

Удивеният Уолкърдайн прошепна:

— Мамка му, Боже всемогъщи.

Марки и Зуилман се усмихнаха и се потупаха по гърбовете за поздрав. Майкъл не можа да изрече и дума. По дяволите, какво ставаше тук? Откъде Роуина имаше толкова много пари? Никога не беше му споменавала. Е, сега можеше да ги целуне за сбогом.

Той се обърна към Уолкърдайн, вдигна свития си юмрук във въздуха и извика:

— Добре!

Уолкърдайн го хвана за ръката, погледна към простряния Джоузеф Лекси и му прошепна:

— Добра работа, слънчице, но нека да не викаме, нали? Сега, както съм хванал торбата, мислиш ли, че ще можем да прехвърлим всичките тези прекрасни парички от сметката на дамата в нашата сметка?

— Нямаш проблеми, мой човек.

Загреба парите на съпругата си и ги пусна в торбата. Колко ли бяха? Трябваше да има милиони, шибани милиони. Тя си беше струпала и няколко фантастични бижута, които сигурно струваха доста пари. Той се ухили. Как така кражбата да е лошо нещо, когато можеш да се измъкнеш с толкова много пари?

Натъкна се на две черни тетрадки с пружинки. Уолкърдайн го подкани:

— Не, не, слънчице. Не ни трябва материал за четене. Задръж си ги като сувенир. Сега се концентрирай върху парите. За прекрасна женичка си се оженил — прошепна той. — Като ти гледам лицето, ми се струва, че и ти не си знаел нищичко за това тук.

— Човече, ако знаех за всички тези пари, отдавна щях да посетя това местенце.

— Тя ни позволи да направим един чудесен старт, така си е. Как да не обичаш такава женичка?

Междувременно Марки и Зуилман се захванаха за работа с бесен ентусиазъм, трошаха сейфовете, надявайки се да открият подобна златна мина. Във внезапен пристъп на щедрост лъчезарният Уолкърдайн позволи на Майкъл да вземе чифт от красивите обици на Роуина, за да ги подари на Найджела.

Майкъл се върна във фоайето и отново зае поста си на „нощен пазач“. Още се чудеше как жена му е успяла да натрупа такова състояние. Да не би да търгува с наркотици? Част от парите, но не всичките, вероятно са от „Роузбъд“. Според Уолкърдайн, който пресмяташе добре, пачките възлизаха на някъде между десет и дванадесет милиона. Може би и повече. Тези пари не бяха от продажба на чантички и кожени коланчета в едно малко магазинче.

Ами всичките тези скъпи бижута? Тя не беше ги взела от „Уулуърт“. Майкъл щракна с пръсти. Знаеше откъде идват парите. Жена му крадеше от благотворителната си дейност. Обираше безпризорните си дечица. В такъв случай си заслужаваше да я ограбят.

Майкъл погледна към подземието, където съучастниците му измъкваха сейфовете от стените и изсипваха съдържанието им в платнените чували. И тримата работеха бързо и безшумно. Пари, бижута, монетни колекции, облигации, акции — всичко това потъваше в чувалите. Всичко останало — снимки, перуки, лични документи, ключове, изкуствени зъби, бебешки обувки, урни с праха на любими хора, дантелено бельо, се изхвърляше. Оставяха и наркотиците.

— Проява на учтивост от наша страна — обясни Уолкърдайн. — Когато собствениците видят какво е станало тук, ще имат нужда да си успокоят нервите.

Според плана, разработен от Майкъл и Джо Ло Касио, шефът на бруклинската мафия трябваше да прикрие стоката. По някое време тази сутрин и трите чувала щяха да бъдат изпратени за Ню Йорк с нощния товарен полет за летище „Кенеди“. Щяха да бъдат адресирани до един мотел в Куинс, където с фалшиво име беше регистриран заместник-шефът на фамилията.

Тъй като торбите щяха да пристигнат късно, те щяха да останат цяла нощ на товарния терминал и чак на сутринта трябваше да бъдат проверени от митничарите, които обикновено оставяха нощните товари за другия ден. През нощта обаче членовете на фамилията Ло Касио щяха да влязат в склада и просто да си излязат с торбите. Същевременно товарителницата щеше да бъде подправена и според нея въобще нямаше да съществуват такива платнени торби.

Веднага след грабежа Майкъл щеше да тръгне за Ню Йорк, където в един манхатънски хотел го чакаше Найджела. Уолкърдайн трябваше да ги последва с по-късен полет, да се срещне с него и заедно да си уредят сметките с Ло Касио. След като Майкъл получеше своя дял, той щеше да замине с Найджела за Маями, където най-напред смяташе да подаде молба за развод. Най-хубавият момент от брака му с Роуина бе мисълта да я напусне.

Имаше тридесет хиляди долара от продажбата на мерцедеса, подарен му от нея. Продаде го на богат кенийски архитект, с когото се запозна в клуба на Уолкърдайн. Иначе Майкъл си тръгна от Англия само с един куфар и със съзнанието, че за пръв път след университета в Маями той е победител.

По някакво странно съвпадение Роуина също заминаваше по работа за Ню Йорк. Господ да й дава късмет. Що се отнася до него, бракът им беше приключил.

Във фоайето Майкъл отхвърли идеята да избяга с чувала, пълен с милионите на жена му, който сега лежеше в краката на Уолкърдайн. Прекрасна идея, но не разчитай на нея. Със сигурност момчетата щяха да тръгнат да го търсят. А после и фамилията Ло Касио. С жабарите сделката си беше сделка. Само да не си удържиш на думата — ще извадиш късмет, ако се отървеш само със смачкани топки, които после да ти заврат в задника.

Майкъл трябваше да помисли за Андреас и Найджела — най-милите му същества на този свят. Заради тях не можеше да прецака тази сделка. Обеща на Андреас свобода, а на Найджела — нов живот със собствен козметичен салон в Маями. Парите бяха единственият начин, по който можеше да задържи тези двама души. Парите щяха да им донесат свобода.

И на всичко отгоре щеше да се освободи от Роуина. Срещата му с Найджела в казино „Белгрейвия“, където тя работеше, го накара да се отърве от Роуина колкото може по-скоро. Найджела притежаваше магнетична сила, привлече Майкъл към себе си с топлина и спокойствие, които студената му съпруга изобщо не притежаваше. И двамата изведнъж зажадняха един за друг — желание, изпълнено със секс, искрена любов и искрен интерес към проблемите на другия.

Благодарение на ледения дъжд, който задържаше всички по домовете им през трите часа, в които изпразваха сейфовете, не се появи нито един клиент. От охранителната компания се обадиха само веднъж; Лекси си спомни за запалката на Уолкърдайн и каза каквото трябва.

Във фоайето Майкъл прекара времето си в непрестанно пушене и мечти за това как ще похарчи дяла си. Тетрадките на Роуина можеха да почакат. Щеше да ги прегледа в самолета.

Погледна към улицата през бронираното стъкло на входната врата. Дъждът щеше да престане скоро. Поне се надяваше да стане така. Иначе щеше да си има проблеми, докато стигне до „Хийтроу“. Обърна се и отиде до подземието. Тримата все още пълнеха чувалите.

Видя как изпотеният Уолкърдайн спря, запали тънка пура и издуха кръгче дим към тавана. После приближи до Майкъл и прошепна:

— Събираме всичко. Скоро ще съмне. Можем да използваме тъмнината и дъжда, за да скрием красивите си лица. Влез и се преоблечи. Заминаваш за летището.

Със стиснати над главата юмруци Майкъл въздъхна:

— Успяхме. Мамка му, успяхме!

Уолкърдайн кимна и докосна ръката му.

— Май че е така. Много сме скапани всички. Останаха около дузина сейфове, но такъв е животът. Предпочитам да тръгнем, докато Господ е още на наша страна.

— Точно така, точно така. Е, предполагам, че ще се видим след около дванадесет часа.

— Много поздрави на Найджела. — Той му подаде стодоларова банкнота. — Почерпете се с шампанско от мен. Не се притеснявай, момче. Точно тази банкнота е от моите спечелени с тежък труд пари. Вие, влюбени птиченца, заслужавате малко от пенестата напитка. Майкъл, искам да ти благодаря за всичко. Цялата тази работа нямаше да стане без теб.

Той се намръщи.

— Искаш да кажеш без мен и без Бърни Мюър.

Уолкърдайн хвана ръцете му и прошепна нежно:

— Ти беше фантастичен. Държа се мъжки. Направи всичко, за което те помолих. Ти си добре, Майкъл Дартигю. Сега тръгвай. Не трябва да караме нюйоркските ни приятели да чакат. Приятно пътуване и целуни Найджела от мен, нали няма да забравиш?

 

 

Ню Йорк, осемнадесет часа

Майкъл се облегна на вратата на хотелската стая и здраво притисна Найджела в прегръдките си. Тъкмо идваше от летище „Кенеди“ и още не бе свалил шлифера и кожената си шапка. Целунаха се, а умът му бе на километри разстояние.

Тя веднага усети това. Той прошепна името й и изрече:

— Прегърни ме, моля те, моля те, прегърни ме. — Тя го хвана в ръцете си, постави главата му върху гърдите си и изчака да й каже какво не е наред.

Той започна с уморен глас:

— Обирът мина добре. Чувалите пътуват насам, както го бяхме запланували. Само че има нещо друго, стана нещо.

Вдигна ръце и й показа какво носи.

— Тетрадките на Роуина. От сейфа й. Скъпа, прочетох тези неща в самолета и трябва да ти кажа, че ужасно се страхувам. Ама наистина ме е страх. Тя се е забъркала с някакви много опасни хора.

Найджела го погледна загрижено.

— Разкажи ми.

— Забъркала се е с едни хора, с които не искам да си имам никаква работа. Хора, които биха ме убили, ако знаеха, че тетрадките са у мен.

— Боже мой!

— Роуина им пере парите. Големи пари. Пере ги чрез онази своя детска фондация. Клиентите й са от Европа, Америка, Азия. И още нещо. Продава деца на някои от тези хора. Мамка й, продава деца за секс на всеки, който може да плати.

— Шегуваш се.

Той стисна тетрадките.

— Всичко е тук. Имена, цени, какви деца предпочитат извратените копелета. Благотворителността е измама. Роуина я използва, за да пере пари и да намира деца за продажба. Тази жена не заслужава да живее. Казвам ти, не заслужава. Виж сама. Ето, погледни тези гадости.

Няколко минути по-късно Найджела му върна тетрадките. Лицето й побеля като платно.

— Ами сега какво ще правим? — попита го уплашено.

— Не знам. Знам само, че трябва да избягам колкото може по-далеч от тази жена. Не искам повече да зървам лицето й. Знаеш ли защо пристига днес в Ню Йорк? Идва да организира търг за роби, да продаде още деца. Някакъв японски психиатър и един частен детектив — Бен Дюмас — въртят далаверата заедно с нея. Исусе, всичко е тук, черно на бяло.

Найджела го хвана за ръката и го заведе до едно от двете еднакви легла. Прозорецът гледаше към Сентръл Парк на двадесет етажа отдолу.

— Почини си малко, миличко. Поспи, а после ще си поговорим какво ще правим по-нататък.

— Хората на Ло Касио трябва да се обадят и да ми съобщят, че чувалите са вече в склада. Трябва да си уредя среща с тях. И Уолкърдайн ще се обади. Знаеш ли, даже не съм гладен. Тези тетрадки ми убиха апетита.

Тя свали шапката му.

— Добре. Остави храната, но си почини. Ще те събудя като се обадят хората на Ло Касио.

— Събуди ме и като се обади Уолкърдайн.

— Той знае ли за тетрадките?

Майкъл поклати глава.

— Не. Ако знаеше, не мисля, че щеше да ми ги остави. Този тип си пробива път с лакти, нали го знаеш. Щеше да се опита да измъкне нещо от тях. Сигурен съм. Работата е там, че не трябва да се забъркваш с тези хора. Божичко, казвам ти, че не трябва!

Найджела му заповяда:

— Събличай тези дрехи и лягай. Ще те събудя като звънне телефонът.

Три часа по-късно Майкъл се събуди. Приятелката му седеше в другия край на стаята и гледаше телевизия. Беше намалила звука. Още объркан от разликата във времето, той се прозя и примигна няколко пъти, преди да успее да се концентрира и да разбере какво гледа тя. Гледаше CNN, кабелната новинарска мрежа.

— Никой ли не се е обаждал? — попита.

Тя поклати глава.

— Не. Обаче по телевизията съобщиха за грабежа.

Майкъл се ококори.

— И какво казаха?

— Ти си богат. Според Скотланд Ярд вие, господа, сте отмъкнали повече от четиридесет милиона долара.

Той притисна слепоочията си.

— Исусе Христе! Шегуваш се. Четиридесет милиона! Това страхотно ли е или какво?

Тъкмо се пресягаше за цигарите си върху нощната масичка, когато телефонът иззвъня. Секунда след първия сигнал той грабна слушалката, притисна я до ухото си и я стисна здраво с две ръце. Сърцето му почна да прескача.

— Ти ли си Майкъл Дартигю? — Мъжки глас. Жесток бруклински жабар, който вероятно си мисли, че прилича на Ал Пачино и говори като Робърт де Ниро.

— Аз съм Майкъл Дартигю. Кой е?

— Мамка ти. Ти да не си луд? Знаеш ли с кого си имаш работа?

— Я млъквай бе, копеле. Я се разкарай от телефона ми.

— За мен имаш време, минетчия такъв. Аз работя с Ло Касио. Ще ми кажеш ли какви игрички си играеш?

— Не разбирам.

— Е, разбери това, задник такъв. Няма чували. Не пристигнаха. Проверихме целия полет, проверихме в товарния офис, проверихме товарителницата. Даже се свързахме с един човек на летище „Хийтроу“. Тези чували никога не са се качвали на шибания самолет. Никога не са напускали Англия.

Майкъл затвори очи и промълви:

— Не, не. Не може да бъде. Не може да бъде.

Гласът продължи:

— Ще ти кажа аз какво не може да бъде. Не можеш да се подиграваш с нас и после да ти се размине — ето какво не може да бъде. Имахме уговорка, тежкар такъв, а ти не я спази. Мисля, че трябва да се съберем и да си побъбрим.