Марк Олдън
Кисаенг (13)

12.

Беше почти обяд, когато Бен Дюмас отключи и влезе в къщата на Кен Йокои в Гринидж Вилидж. Зад него стоеше Оскар, който душеше износеното дипломатическо куфарче и въртеше късата си, почти гола опашка. Наред с всичко останало в куфарчето имаше кутия ментови кучешки бисквитки — любимото лакомство на Оскар.

В куфарчето лежаха и триста милиграма от експерименталното аерозолно лекарство пентамидин. Прах, който трябваше да се разтвори в дестилирана вода, пентамидинът се използваше, за да предотврати смъртоносните пневмонии, които обикновено атакуваха хората със СПИН.

Отделът „Храни и лекарства“ още не бе одобрил медикамента официално, но се очакваше да го направи в началото на следващата година. Доктор Пауло да Се, седемдесетгодишен бразилец с торбички под очите, който се занимаваше с неофициалното лечение на Кен Йокои, бе препоръчал поне по три дози месечно. Без това лечение Йокои щеше да умре незабавно.

Дюмас купуваше пентамидина за приятеля си на черния пазар и плащаше двойно за доза. Амбулаторното лечение с пентамидин, което включваше заплащането за доктора и инхалатора, отиваше към хиляда долара. Парите представляваха защитата на Дюмас срещу самотата.

Преди да се зарази със СПИН, Йокои, дребен, четиридесетгодишен японец с голяма, квадратна глава и сънливи очи, бе харизматичен мъж, чиято жизненост помиташе всичко по пътя му. Като психиатър той имаше частен кабинет в къщата си, където отглеждаше рози. Намираше време да поддържа слабото си, мускулесто тяло във форма чрез бодибилдинг, бягане и кендо — традиционната японска фехтовка.

Харесаха се от пръв поглед. Дюмас бе привлечен от интелекта на Йокои, а японецът — от примитивната му сила. И двамата бяха хомосексуалисти, обичаха се много и се нуждаеха от постоянно вълнение, което винаги успяваха да открият. Когато се ядосаха, и двамата можеха да унищожат някого, без да изпитат вина дори за минута. Дюмас бе най-силно впечатлен от способността на японския психиатър да контролира и направлява другите, нещо, с което той също се гордееше, а и наистина умееше да го прави добре.

Тухлената къща на Йокои се намираше в южната част на Уошингтън Скуеър, само на няколко входа от мястото, където навремето бе живял Юджийн О’Нийл. Имаше изглед към Уошингтън Скуеър Парк, който авторите на пътеводители продължаваха да наричат символичното сърце на Вилидж, дълго след като това вече не отговаряше на истината.

Сега паркът се бе превърнал в сборище на наркодилъри, студенти от близкия Нюйоркски университет, фолкпевци, танцьори на брейк, улични магьосници и ЕРЛ — емоционално разстроени личности.

В облицованото с махагон фоайе Дюмас свали шапката и палтото си и ги закачи в стенния шкаф. После в продължение на няколко секунди се любува на икебаната.

Традиционното ориенталско подреждане на цветя беше хоби на Дюмас. Кен Йокои му го предложи като начин за освобождаване на напрежението от полицейската работа. Преди да се запознае с психиатъра изобщо не беше допускал, че притежава талант за нещо естетическо. Но благодарение на Йокои той разкри своя талант да подрежда свежи и копринени цветя.

Стиснал дипломатическото си куфарче, Дюмас мина през дневната и трапезарията и влезе в голямата кухня. Напълни тенджерка с вода, после отвори вратата към задния двор и изсвири пронизително. Оскар изтича подире му, скочи през вратата и се озова в малкото дворче, почти изцяло изпълнено от цъфнала оранжерия.

Студеният декемврийски вятър разбърка оредяващата коса на Дюмас, той се огледа за купичката на Оскар и я намери върху навития градински маркуч пред входа на оранжерията. След като изсипа ментовите бисквитки в купичката, той я остави заедно с водата до градинския маркуч.

— Изяж всичко, Биг О — подкани той Оскар.

Трикракото куче лакомо поглъщаше обяда си, а Дюмас клекна до него и се загледа в оранжерията. В началото на връзката им Йокои му бе казал:

— Ти си нещо повече от другите — по-интелигентен, по-искрен, по-разрушителен. Като продължим нататък, може да станеш и по-съзидателен. Достатъчно си нещастен, за да можеш да твориш.

— Нещастен? Определено — призна си Дюмас.

В продължение на години се бе занимавал с идиоти, престъпници и червеи. От това всички ченгета ставаха нещастни. Не, Бен Дюмас не беше творец. Той си беше ченге, студен човек, който разчита само на себе си и понякога е извънредно упорит, без основателни причини за това. Разбира се, че не беше глупав — четеше „Ню Йорк Таймс“, ходеше на опера и беше член на Музея за изкуства „Метрополитен“. Събираше и туристически пътеводители, хоби, към което се пристрасти през четирите години, прекарани във флота. Записа се там още петнадесетгодишен, като излъга за възрастта си. Но, както сподели с Йокои, това съвсем не означаваше, че той е Леонардо да Винчи.

От друга страна, обичаше малката оранжерия на Йокои. Благоуханието и красотата на растенията бе един нов и прекрасен свят, свят, който изпълваше душата на Дюмас по начин, който той никога не беше си представял. Толкова различно от мръсния апартамент в Бронкс, където живееше с овдовелия си баща и с чичо си. И двамата го изнасилваха, докато един ден той избяга от къщи. Беше едва на четиринадесет.

Йокои разбра, че оранжерията докосва нещо дълбоко в душата на Дюмас, нещо, за което той не искаше да говори. То бе заровено зад стената, която бе издигнал като защита срещу презрението на обществото към ченгетата и хомосексуалистите.

— Ти си приел осезателната си страна — напътстваше го психиатърът. — Сега приеми другия Дюмас, онзи, който има нещо красиво в себе си.

— Да приемем, че имам и друго „аз“, ако му се предам, ще стана по-слаб. Ще изгубя предимството, което ми помага да оцелея по улиците.

Йокои хвана ръката му.

— От момента, в който признаваме, че сме хомосексуалисти, ние заживяваме с една празнина отвътре. Ние не сме развалени, нито пък сме грозни. Но обществото прави всичко възможно, за да ни накара да се почувстваме безполезни, ако не и съвсем незначителни в цялостната схема на нещата. Ние се преструваме, че не усещаме това неодобрение. Ето защо за теб е важно да се приемеш изцяло такъв какъвто си. Не изживявай живота си като птичка с едно крило. Одобрявай се изцяло, Бен. От това имаш нужда. От това имаме нужда всички ние.

Окуражен от Йокои, откри, че се интересува от класическа музика, азиатска култура и, разбира се, от икебана. Даже започна да се облича по-добре. Пъргавият му ум му позволи веднага да разбере тези нови идеи и концепции. Но любовта между него и Йокои превърна учебния процес в едно вълнуващо удоволствие. Дюмас започна да разчита на японския психиатър както на никого другиго.

Колкото до Йокои, той бе запленен от чувствеността и непредсказуемостта на едрото ченге. Никой любовник не беше го дарявал с толкова много вълнения и удоволствия както мъжа, когото той наричаше „моя благороден дивак“.

Заради огромния си сексуален апетит Дюмас рядко оставаше верен на любовниците си. Тригодишната му връзка с интригуващия и културен Кен Йокои представляваше крайъгълен камък в живота му. Любовта им бе споделена духовно и физически. Дюмас не само остана верен на Йокои, по никога не загуби самообладание в присъствието на психиатъра. След дълго търсене най-после намери някого, на когото се доверяваше изцяло.

Запознаха се вечерта, когато Дюмас уби Индия Сабогал, едрогърдата тридесет и две годишна пуерториканка, съпругата на партньора му — детектив Луис Сабогал. Индия бе наговорила сума ти щуротии на Луис, мрачен, тридесет и седем годишен пуерториканец, и от това той бе прекарал няколко безсънни нощи. Беше й писнало от изневерите му и искаше развод.

И за да направи нещата направо непоносими, тя го заплашила, че ще отиде в отдел „Вътрешни разследвания“ и ще им разкаже всичко, ако той не се изръси здраво. Тази заплаха не можеше да се приеме лекомислено. Индия Сабогал знаеше достатъчно, за да изпрати двете ченгета зад решетките, докато остареят и старческите петна избият даже под ръкавиците им.

Знаеше, че са ограбвали наркодилъри, че са им вземали парите и наркотиците, че са скубали от манхатънските нощни клубове, че са давали на наркодилърите информация, че са ги предупреждавали кога предстои обиск, че са доставяли оръжие, радиостанции и полицейски значки на доминиканските и чернокожите наркобанди.

Тя знаеше, че проституиращите хомосексуалисти са вършили сексуални услуги на Дюмас срещу наркотици и пари, задигнати от полицейското хранилище, че двамата със съпруга й са удавили един наркодилър във ваната, а после изчезнали с куфарче, съдържащо петдесет и две хиляди долара и два килограма кокаин.

Луис Сабогал сподели:

— Кучката иска двеста и петдесет хиляди в брой — без данъци, чиста работа. Иначе ме предава.

— Нас. Тя ще предаде нас — поправи го Дюмас.

— Нямам толкова мангизи, пък и да имах, нямаше да й ги дам. Жената трябва да изчезне. Колкото може по-скоро. Но не мога да я очистя. Всеки друг, да — имам достатъчно кураж. Но не мога да очистя Индия.

Колегата му се досети накъде бие:

— Предполагам, че имаш предвид мен, амиго. Изгарям от нетърпение да участвам в тая работа. Да, сър, наистина изгарям от нетърпение.

— Виж какво, вината не е изцяло моя — оправда се Сабогал. — Кълна се в гроба на майка си, че не съм й казал всичко. Добре де, някои неща съм й разказал. Нали ми е жена все пак. Останалото го е разбрала сама. Индия не е малоумна.

— Да си поговорим кога и къде ще свърша работата. Искам да знам дали тя тича сутрин, дали ходи на църква, дали посещава роднините си. Искам да разбера дали взема наркотици. Искам да знам всичко, партньоре.

На средата на злословията по адрес на жена му, които включваха факта, че смърка кокаин, Дюмас вдигна ръка и го прекъсна.

— Балът — извика той. — Там ще стане работата. Там ще получиш незабавен развод, мой човек.

— Да не ме будалкаш? Казваш, че възнамеряваш да се приближиш до жена ми и да я очистиш, когато е сред тридесет-четиридесет граждани. Пък и тя те познава. Господи, слез на земята. Бил съм на два подобни бала и със сигурност знам, че там се събират стотици хора.

— Да я очистя така е все пак доста вълнуващо, нали?

Сабогал извъртя очи и си помисли: „Ама той със сигурност ще го направи. Пет години съм партньор с този хахо и би трябвало да го познавам добре. Ще го направи. Слава богу, че няма да съм там“.

След три дни Индия Сабогал и брат й Дени щяха да присъстват на бала в Домът на великолепието. Тези балове представляваха някаква комбинация между модно шоу и шествие на красавици. Организираха ги черните кралици^[1]. Те се провеждаха в техните кръгове още от двадесетте години.

Състезателите танцуваха в стил „Вог“, по името на списанието, и демонстрираха модели, проектирани и ушити от самите тях. Харлемските танцьори го бяха измислили като пародия на модния свят на белите, който ги пренебрегваше от години. Балът в Домът на великолепието щеше да се проведе на Хелоуин. „Чудесно — помисли си Дюмас. — Чудесно.“

Кралиците на вечеринките се състезаваха в тези балове като „отбор“. В тази субкултура със свои собствени правила, език и стил братът на Индия, Дени, беше суперзвезда — кралица със сценично име госпожица Флорет. Беше популярен певец и танцьор от гей клубовете и макар да не се познаваше с Дюмас, беше чувал за репутацията му. Индия Сабогал много обичаше брат си, служеше му като мениджър, шофьор и защитник, шиеше дрехите му за бала в Домът на великолепието.

— От сега нататък Индия е мой проблем — отсече Дюмас. — Ти само направи така, че на Хелоуин около теб да има много хора, да кажем от десет вечерта до един през нощта. А сега ми разкажи за бала, особено за гримьорните, където се преобличат кралиците.

— Може би ще ти е необходима покана. Индия държи няколко в апартамента. Раздава ги на роднини и приятели. Когато безценният й Дени изнася представление, тя иска пълна зала. Мръсникът е един нервен малък грездей, който винаги ни изнудва за пари.

— Не ми трябва покана. Няма да вляза през парадния вход.

 

 

Хелоуин. В единадесет и двадесет и две в една сравнително мека за това време на годината вечер Дюмас навлезе в района на Първо авеню, в долната част на Ийст Сайд, където се намираше Домът на великолепието. „Не е от най-хубавите райони в града“ — помисли си той.

Населено с латиноамериканци, китайци и негри, на Първо авеню се развиваше общественото строителство — в един порутен квартал от изоставени квартири, разбити прозорци и изподраскани стени. Обитаваха го няколко стари евреи, оцелели от погромите в Русия и Източна Европа, които сега бяха твърде бедни, за да могат да напуснат квартала. От вандализма и разрушенията на времето улиците внушаваха чувство за опустошение и навяваха страх.

Дюмас носеше черна перука, слънчеви очила и изпокъсано армейско яке, купено от заложна къща на Осмо авеню. На носа си беше залепил лейкопласт, а в устата, между венците и горната устна, бе натъпкал памук. Върху дясното му рамо бе преметната елегантна вечерна рокля от ръчно боядисана коприна. На кръста му бе затъкнат магнум 22 с изпилен сериен номер и със заглушител.

Да очисти Индия Сабогал сред толкова хора беше доста трудна работа, но на него това му харесваше. Колкото повече напрежение, толкова повече се забавляваше. Нарочно поемаше рискове и така сякаш се обновяваше.

Последва група младежи с ярки мохикански прически, кожени маски на лицата, вериги, шипове, гумени дрехи и високи маратонки. Пред него един ориенталец с пола саронг и перлена огърлица пушеше трева. Отляво брадат бял мъж с кринолин се здрависваше с мършав чернокож с минипола и огромен бюст. Дюмас си помисли: „Или съм тръгнал към бала, или марширувам в някакъв извратен, шантав парад“.

Погледна към небето. Пълнолуние. Като не се брои луната, улиците бяха много слабо осветени. Вандалите и наркоманите бяха изпочупили или откраднали повечето улични лампи — както крушките, така и електрическите жици. По тези места биха разсекли котка на две и биха продали двете парчета. За Дюмас обаче полумракът бе добре дошъл. Така щяха да го познаят доста по-трудно.

Като стигна до западното крило на голямата сграда, тълпата спря пред входа на главната зала в приземния етаж. Пред вратата пазеха тридесетгодишен латиноамерикански касапин с камуфлажна униформа и озъбен ротвайлер, вързан за бравата. Върху каишката на кучето бе забодена табела с надпис „Спинът е като балон — едно бодване и си отиваш“. „Точно това му трябва на света — помисли си Дюмас. — Кучета — обществени активисти.“

Той излезе от тълпата и заобиколи откъм задния край на залата. Мина покрай наркомани и бездомници, свити до решетките на изпочупените прозорци. Балът нямаше да започне до полунощ, но какво зяпаха тези дрипльовци? После от залата се разнесоха звуците на салсата, както и ободрителни възклицания и аплодисменти. Дрогаджиите и приятелчетата им си услаждаха живота, като гледаха състезанието по танци, загряване за главното събитие. За няколко минути мръсният свят около тях преставаше да съществува.

Кралиците приемаха всичко това на сериозно, това бе споделил Луис с Дюмас. Отборът на великолепието, съставен изцяло от латиноамериканци, щеше да се състезава с други латиноамериканци и чернокожи за награди и трофеи. Очакваше се Дени де ла Вега, братът на Индия, да грабне първата награда в най-висшите категории — за най-хубаво лице и за най-добро женско превъплъщение, техният еквивалент на два оскара. Сред почетните съдии бяха известен италиански моден дизайнер, знаменит японски моден фотограф и двама травестити, които пееха с „Буути Систърс“ — рокгрупа от центъра.

Дюмас стоеше зад залата и наблюдаваше три кралици, които слизаха по малка стълба, после изчезнаха в сградата. Триото пушеше трева и весело си тананикаше „Спомените на Лара“.

Той се огледа. Наблизо не се виждаше никой, никой не го наблюдаваше. Извади 22-калибровия изпод якето си и го скри под копринената рокля.

— Да го направим — прошепна си. Почувства се спокоен. Усмивката му беше естествена и спонтанна.

Слезе по малката желязна стълба, водеща към залата. Пред вратата пазеше черен културист с плосък цилиндър и вълнена риза, тесни зелени шорти и бели каубойски ботуши. Покрай него се въртеше кльощава доминиканска кралица с боядисана в оранжево коса и обица на носа. От врата й на тънка златна верижка висеше сгънат остър бръснач.

Покрай тях Дюмас успя да види ниския таван на коридор, пълен с хора, които се движеха напред-назад. Тази вечер състезателите от „Вог“ щяха да използват сградата и офисите й, складовете, пералните и паровите централи като съблекални. Според Луис щеше да настане пълен хаос. Но именно там щеше да намери Индия.

Дюмас спокойно протегна роклята към културиста и му съобщи:

— За Дени де ла Вега. — 22-калибровият под роклята бе насочен към пъпа на тиквеника. Рефлекс, нищо повече. Ако не успееше да се промъкне, нямаше намерение да очисти тиквеника. Просто щеше да си тръгне и да остави Индия за друг път.

Погледът на доминиканеца бе привлечен от роклята, а културистът, показвайки спокойствието, скрито дотогава зад огледалните му слънчеви очила, тръсна глава към глъчката отвътре — сигнал за Дюмас да влезе. Едрото ченге пристъпи в коридора. Хаосът, който цареше тук, му напомни за пиковите часове в метрото. Помещението бе претъпкано с народ. Някои се бяха облегнали на изподрасканите стени и пиеха евтино вино от пластмасови чаши. Други се глезеха с нерегистрирани химически вещества. Само в този коридор Дюмас можеше да събере толкова дрога, че да напълни поне два пъти полицейското хранилище.

Не му хареса миризмата — вонята на урина, смесена с телесна миризма от състезателите и зрителите. Не му хареса и горещината, резултат от огромната тълпа, струпана в това тясно помещение. Колкото по-скоро успееше да премахне Индия Сабогал, толкова по-скоро щеше се измъкне и да захвърли якето си. Перуката, под която започна да го сърби, също представляваше проблем. Според указанията, залепени с тиксо на вратата, съблекалнята за Отбора на великолепието се намираше отдясно, в пералнята. Дюмас тръгна в тази посока, свободната му ръка внимателно придържаше роклята, защото някой можеше да я грабне и да се изпари. По тези места можеха да ти откраднат зъбите от устата, а после да се върнат за венците.

Както се очакваше, пералнята бе претъпкана с хора. Кралиците си оправяха дрехите под звуците на салса, носещи се от два мощни високоговорителя. Музиката бе толкова силна, че можеше да ти скъса нервите. На Дюмас му бяха необходими няколко минути, за да стигне от коридора до помещението, застана край входа и се огледа за Индия Сабогал.

Усмихна се. Забеляза я пред шкафа за метли, който тя използваше като временен гардероб. Тази вечер закръглената, едрогърда Индия носеше яркорозов джемпър, черни сатенени обувчици и изкуствен кок. Дюмас наблюдаваше как пръстът й нагласява синя копринена рокля без ръкави върху тялото на най-красивата кралица, която бе виждал някога. Това трябваше да е Дени и ако е така, каква апетитна, малка мръвка си беше той. Гъвкав, с кестенява опашчица, Дени де ла Вега имаше слаби ръце и привлекателни цици, резултат от хормонални инжекции и силикон. Усети, че се възбужда.

Поне двама души в пералнята можеха да го разпознаят. Едната беше Индия Сабогал. Другият бе млад русоляв маджарин, който работеше като барман в един гей бар на Джейн стрийт.

Русолявият бе един от любовниците му, връзка, която приключи преди шест месеца, когато ревнивият Дюмас счупи и двете ръце на хлапето. В другия край на пералнята русолявият се държеше за ръчичка с млад латиноамериканец със зелен тюрбан и рокля на сиви гънки. И те като всички останали в стаята не обръщаха внимание на Дюмас.

Индия Сабогал бе застанала с гръб към Дюмас, докато той разбутваше тълпата, за да се добере до нея. Да се промъкне през тази сбирщина не беше лесна работа. В един момент роклята едва не се свлече от ръката му, когато се закачи за кожения колан на някакъв тип.

Почти стигна до Индия, когато тя размаха ръце, побесня и изчезна. Той си помисли: „Върни се, глупава кучко“. Един от двамата й помощници посочи към подгъва на Дени. Очевидно това беше проблемът.

Междувременно Дени се чувстваше в свои води. Протегна ръка над главата си и огледа имитацията на диамантена гривна върху дългата си синя вечерна ръкавица. Все още се наслаждаваше на фалшивите си бижута, когато Индия влезе в най-близкия шкаф. Очевидно търсеше нещо. Двамата латиноамериканци си изсъскаха нещо на испански и се захванаха с подгъва на роклята. Дюмас се усмихна. Бе дошло време да продупчи билета на голямата сестричка.

Промуши се напред и мина съвсем близо до Дени. Още четири стъпки и стигна до шкафа. Индия Сабогал бе коленичила пред него. Ровеше припряно в един куфар, пълен с парцали. Най-напред псуваше на испански, но в един момент превключи на английски.

Дюмас се огледа. Никой не го наблюдаваше. Време бе да се заеме за работа.

Задържа 22-калибровия под роклята, притисна го във фалшивия кок на Индия и стреля два пъти. Тя падна напред, строполи се върху куфара, едрото й тяло се преви и половината остана извън шкафа. Една месеста ръка без бижута преобърна зелени кожени обувки с високи токчета.

Дюмас хвърли роклята върху трупа на Индия и мушна пистолета под якето си. Още едно убийство, свързано с наркотиците в града на удоволствията. В крайна сметка жертвата смъркаше кокаин.

Той се обърна и спокойно си проправи път през шумната тълпа. Не бързаше и се чувстваше прекрасно. Чиста работа, и то в стая, пълна с хора, които гледаха, без да разберат какво става. Щеше да се измъкне сух. Би рискувал живота си всеки ден заради такова изживяване.

Излезе на улицата и се скри в първия вход. Там си свали якето. След като се увери, че джобовете са празни, свали перуката, топчетата памук и слънчевите очила и ги натъпка в якето. После щеше да разглоби пистолета и да хвърли частите и заглушителя в канала.

Подсвирквайки си „Спомените на Лара“, излезе от квартала и си помисли, че може би тази вечер Дени ще има нужда от нечие рамо, на което да си поплаче. Дюмас винаги можеше да намери хлапето и да го утеши.

Една пресечка по-нататък, на Второ авеню, остави якето върху препълнена кофа за боклук. След пет минути якето щеше да стане собственост на някой надрусан или пиян негодник. Да го наречем малко изкупление заради това, че бе очистил Индия Сабогал. Между другото Дюмас огладня.

Тръгна към центъра, към Ийст Хюстън стрийт и към китайския ресторант в Манхатън. Не беше много умно да се мотае тук през нощта, но имаше желание да върви пеш. Като се изключат случайните просяци и наркомани, улиците бяха пусти. Страхуваше ли се Дюмас да не го нападнат? Всеки, който искаше да опита, можеше да му излезе насреща и да приеме най-добрия му изстрел.

Насочи се към Ийст Хюстън и се зачуди дали да не глоби Луис заради това, че го е освободил от Индия. Да не беше той и голямата му уста, нямаше да си имат никакви неприятности с жената. Защо Луис да не компенсира партньора си за услугата? Дюмас все още обмисляше идеята, когато видя какво става пред него.

Неприятност. Последното нещо, от което се нуждаеше, докато се опитваше да изчезне от квартала на убийството.

Едрото ченге отстъпи вляво и остана неподвижно, сля се със сенките. Присви очи и тръгна право напред. В края на пресечката четирима млади латиноамериканци излязоха от разбит син форд, паркиран наполовина върху тротоара, наполовина върху улицата. Рамо до рамо те изчакаха двама мъже и една жена, които пресичаха улицата и се насочваха към тях.

Дюмас си помисли: „Какво, по дяволите, да правя сега?“. Латиноамериканците щяха да сторят нещо ужасно на тези трима граждани. Единият латиноамериканец държеше верига, другият имаше нещо като нож или отвертка. Третият пък бе преметнал през рамото си мачете, все едно че беше пушка.

Забравили всяка опасност, добре облечените минувачи бяха погълнати от разговора си, вървяха си и не се притесняваха. Единият беше нисък бял мъж с гъста сива коса и сив костюм. Дюмас предположи, че костюмът му струва едно малко състояние. До него вървеше висока руса жена с пола от туид, син блейзър и ботуши. Третият бе дребен азиатец с изящни ръце и очила с рогови рамки. Трима идиоти, които си просят боя, помисли си ченгето.

Продължи по покрития с боклуци тротоар, покрай магазините, мръсни и необитаеми зад ръждясалите си метални врати, покрай кирлив, полугол чернокож, легнал под уличния стълб. Богаташите на посещение в бордеите, помисли си Дюмас. Слезли са тук, за да гледат някоя експериментална пиеса, да присъстват на откриването на някоя изложба или да вечерят в някой дискретен ресторант извън утъпканите им пътеки.

Може би също като него и те бяха чели „Огънят на суетата“ и сега искаха да видят с очите си как живеят низшите класи в Ню Йорк. Можеше просто да поклати глава и да се учуди на високомерието, довело надутите пуяци по тези места. И то посред нощ.

Първата му реакция бе да се върне, да остави грабежа да си върви като по вода. На кого му пука, ако тези уважавани, високопоставени типове бъдат наранени.

Ако реши да се прави на ченге, после ще трябва да обяснява на началниците си защо се е намирал точно на това място и точно по това време. „Детектив, бихте ли ни казали как стана така, че се оказахте в долната част на Ийст Сайд през нощта, когато съпругата на партньора ви била убита на вечеринката?“

Нека тези смотаняци си го отнесат. Следващия път ще си помислят два пъти, преди да решат да се мотаят из бордеите след мръкване. Ако оживеят, разбира се.

Но даже докато обмисляше следващия си ход, Дюмас усети, че продължава по уличката и приближава към мъжете, които изчакваха жертвите си под уличната лампа на ъгъла. Подобни ситуации събуждаха у него лоши спомени, всичките свързани с тормоза, който бе изтърпял като дете. Всеки път като пердашеше някой тъпанар, той всъщност сравняваше със земята баща си или чичо си. Ето защо стана ченге. Ето защо никога не престана да мрази онези двама старци в Бронкс, които превърнаха живота му в ад.

Продължи да върви близо до сградите, криеше се в сенките им, прескачаше празни бутилки от уиски и бирени кутии и се опитваше да не стъпва по ампулите, изхвърлени от наркоманите. Когато приближи латиноамериканците, извади своя „Смит & Уесън“ от кобура и го прехвърли в лявата си ръка.

После бръкна в задния си джоб и извади палка — с нея със сигурност можеше да натроши нечии кокали или да пребие някого до смърт. „Червеното перде“, подлудяващият гняв, който никога не го напускаше, направо го накара да се разтрепери.

Убийството на Индия Сабогал го забавляваше. Не изпитваше омраза към жената. Тя трябваше да изчезне, той го направи и толкоз. Но това малко упражнение с четиримата латиноамериканци бе нещо по-различно. Да го наречем лично. Като гледаше как въшливите пияници налитат върху гражданите, той си спомняше, че някога също е бил жертва. Ето защо не можеше и да си помисли за отстъпление.

С ръце зад гърба той пристъпи в осветеното петно. От устата му потече слюнка. Студените му очи не премигваха. Червеното перде направо го бе докарало до лудост. Яростта му познаваше само желанието за разрушение.

Като цяла глутница вълци самотният Дюмас се приготви за битка, но той не искаше пари; искаше да изпита силата си. Високата руса жена бе мишена на трътлест, тъмнокож доминиканец, който използва върха на своето мачете, за да си поиграе с перлената огърлица на врата й. Вцепенена от страх, тя се опита да запази самообладание. Говорейки с британски акцент, тя се опита да изрази спокойствието, което отдавна я бе напуснало.

— Вземете каквото искате — каза, — но моля ви, не ни наранявайте.

Трътлестият доминиканец погали гърдите й с опакото на ръката си. Тя се дръпна, а той се ухили.

— А може би искам нещо друго. Може да те кача на покрива. Ще вземем малко вино, малко дрога. Ще се забавляваме цяла нощ. Ще бъда добър с теб. Ама наистина добър.

Ужасената жена затвори очи и поклати глава.

Двамата доминиканци се захванаха да претърсват двамата мъже, а четвъртият бандит с велосипедна верига, намотана около китката му, усети, че зад него приближава някой. Обърна се, Дюмас го цапна с палката в ключицата и той изкрещя и се строполи на тротоара.

Стройният, тъмнокож хлапак, който проучваше съдържанието на портфейлите на жертвите, изобщо не успя да се обърне. Дюмас приближи отзад и го удари по десния лакът. Хлапето изписка, хвърли портфейла и стисна счупената си ръка. Секунди по-късно залитна напред, спъна се в бордюра и падна на колене в канала.

Хлапето с мачетето се изненада. Погледна прострените си приятелчета, обърна се към Дюмас, огледа го секунда-две и извика:

— Ти да не си се побъркал бе? Ще ти подпаля задника, човече. Ще ти подпаля задника — извика и направи две крачки към ченгето.

Замръзна на място, когато лявата ръка на Дюмас се появи и насочи към лицето му „Смит & Уесън“. Латиноамериканецът се превърна в дебела, задъхана статуя. Но хвана още по-здраво мачетето.

— Искаш ли да го пуснеш? — любезно го попита Дюмас.

С пламнали от омраза очи доминиканецът се поколеба. Ченгето изчака с насочен пистолет. Най-накрая латиноамериканецът разпери пръсти и мачетето издрънча върху тротоара. Дюмас бързо завъртя пистолета, за да покрие и четвъртия бандит, кривоглед дребен наркоман с изгнили зъби. Тук нямаше за какво да се притеснява, защото на този хич не му стискаше. Застанал между двамата мъже, той даже не се помръдна. Или се беше уплашил, или имаше пълно доверие на всезнайкото с мачетето.

След като червеното перде се вдигна, уравновесеният Дюмас заповяда спокойно на дребния наркоман:

— Обърни се и заеми позиция.

Дървената глава се подчини, обърна се към светлината, разкрачи се и опря ръце в металния стълб.

Онзи с мачетето обаче още се държеше.

— Мирише ми на лайна — извика той. — Наоколо трябва да има някое ченге. Вонящо ченге. — Изплю се и без малко да улучи лявата обувка на Дюмас. — Ще се сгорещя и ти е спукана работата. Със сигурност на ченгеджийския ти задник вече му е спукана работата.

Дюмас се усмихна и каза:

— Има си време и място за смешки, Чико. — Ритна го по топките. Латиноамериканецът се преви и се задъха от болка. Дюмас въздъхна и върна пистолета си в кобура. После като че ли размисли и цапардоса доминиканеца с палката. Той се строполи на земята в безсъзнание.

Дюмас погледна към жертвите и си помисли: „Да ги чуем сега. Полицейска бруталност, нарушаване на гражданските права, расизъм спрямо етническите малцинства и всичките тези глупости“. Изненада. Нито дума от страна на триото. Никакво възмущение след това жестоко отношение към нашите латиноамерикански братя.

Русата жена всъщност кимна одобрително. Азиатецът — японец — погледна Дюмас с жив интерес. Устните му се навлажниха. От японеца се излъчваше някаква особена сексуалност, която временно обезсили едрото ченге. Интересна компания.

Претърси наркомана. Малкият имаше наострена отвертка, затъкната в колана му, и толкова с оръжията. Дюмас намери и евтин пластмасов портфейл с банкнота от един долар, два билета за метрото, няколко монети и един презерватив. Извади и три ампули дрога, стъпка ги с пета, а на копеленцето му се премрежиха очите.

Сега идваше най-тежкото. Трябваше да запази в тайна тази малка схватка, за да не го свържат с убийството на Индия Сабогал.

Все още разтреперан, дребният японец, който имаше голяма глава и сънливи очи, излезе напред в ролята на говорител. Хвана дясната ръка на Дюмас и каза:

— Вие ни спасихте живота. Не мога да ви кажа колко сме ви благодарни. — Ръцете му бяха изключително меки. Той нито за миг не свали очи от лицето на Дюмас.

Англичанката, не чак толкова млада колкото изглеждаше отдалеч, каза:

— Страх ме е да си помисля какво щеше да стане, ако не бяхте се появили. Аз съм Роуина Оленбитъл. Мили боже, още треперя. Никога не съм преживявала подобно нещо. Вие бяхте великолепен.

Дюмас запали цигара. Така се опита да скрие раздразнението си от тези хора, които с глупостта си застрашаваха оцеляването му. Обаче много му хареса да слуша Роуина еди-коя си. Тя имаше красив британски акцент, от най-висшата класа, нещо, което той бе чувал само по телевизията и по филмите. Ако му кажеше, че е трета братовчедка на английската кралица, щеше да й повярва.

Мъжът със сивата коса и сивия костюм като че ли бе най-уплашен от тримата. Изтри потта от челото си с червена копринена кърпичка, прошепна си нещо на френски, сякаш не бе убеден, че най-лошото вече е отминало. Дюмас не хареса усмивката на този тип. Твърде широка. Широко се усмихват страхливите хора, а те са слаби и не може да им се вярва.

Сивокосият протегна ръка и се представи:

— Жан-Лу Никола. Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви. Толкова сме ви благодарни, мосю, толкова сме ви благодарни.

— Не ви е мястото тук — обясни им Дюмас. — Сами си търсехте белята.

Широката, нервна усмивка на французина сякаш се разтегна още повече.

— А, мосю, щяхме да ходим до Първо авеню на шоуто с маски. Oui, шоуто с маски. Вечеряхме в едно ресторантче през няколко преки. Мисля да го купя. Нали разбирате, аз съм в ресторантьорския бизнес. След това си помислих, че можем да повървим пеш. Не е чак толкова далеч. Мислех, че няма нищо страшно да извървим това кратко разстояние.

Дюмас го поправи:

— Грешно сте си помислили. — Защо тези клоуни просто не си тръгнат? Защо не го оставят да си гледа живота?

Обмисляше следващия си ход, когато забеляза нещо странно, ако не и съвсем необикновено. Тримата се спогледаха като хора, които очевидно се опитват да скрият нещо. Той бе работил достатъчно дълго като ченге, за да разбере, че са извънредно предпазливи. Тези тримата изведнъж развиха хронично заекване. Какво прикриваха?

Сънливият японец погледна към Дюмас, който най-сетне го разбра що за птица е. Копелето беше гей и гледаше готиния задник на Дюмас, който определено го възбуждаше. Той не се изненада. Японецът предпазливо го попита:

— Прав ли съм, като предполагам, че сте полицай?

Дюмас си помисли: Време е да си поиграем на „Хайде да сключим сделка“. Усети момента, когато тримата се спогледаха и се разбраха без думи. Поради някаква причина тези граждани не искаха в живота им да се намесват ченгета.

Той се усмихна.

— Полицейски служител съм, да. Вие искате ли да повдигнете обвинения срещу тази група?

Тримата пак се спогледаха. Дюмас едва се сдържа да не се разсмее с пълен глас. След малко се обади японецът:

— Не е необходимо да се занимаваме с това. Благодарение на вас никой от нас не е наранен. И щом е така, предпочитаме да не отправяме обвинения.

Дюмас пусна цигарата си на паважа и я настъпи.

— Както кажете.

Японецът посочи към доминиканците.

— Ами те?

Ченгето се усмихна.

— Струва ми се, че те са потънали в дълбок размисъл и трябва да ги оставим насаме.

Англичанката отметна глава назад и се засмя предизвикателно.

— Чудесно. Чудесно, мамка му. Този мъж ми харесва. — Тя хвърли поглед към мачетето в краката си и каза: — Не можем ли да се махаме от тук? В момента съм изгубила всякакъв интерес към шибаната вечеринка. Хич не ми се ще да гледам някой мъж да ми се мята насам-натам с гащичките на баба си. Бих си пийнала силен джин с тоник.

Усмихна се и вдигна ръката на Дюмас.

— А вие, сър рицар или Клинт Истууд, или който и да сте, ще се присъедините към мен.

Французинът погледна към японеца, готов да го последва.

— Може би трябва да забравим за шоуто — отсече японецът. Пресегна се и докосна ръката на Дюмас. — Моля ви, простете ми, че не се представих — извини се той. — Аз съм Кен Йокои. Доктор Кен Йокои.

 

 

Декември, Уошингтън Скуеър

Дюмас влезе в голямата спалня в къщата на Кен Йокои тъкмо навреме, за да види как дебелата четиридесетгодишна ямайка — медицинската сестра, с два златни предни зъба включва Йокои на системи. Силно концентрирана хранителна формула, интравенозният разтвор подхранваше пациенти със СПИН, които не можеха да се хранят.

Прикован към леглото и оплешивял от химиотерапията, мършавият японец живееше, свързан с кислородни най-различни животоподдържащи тръби. Тъй като сега беше безсилен и отслабнал, той допускаше до себе си само Дюмас. Като психиатър контролираше всичко в живота си и в живота на пациентите си. Болестта обаче бе нещо, което не можеше да контролира.

Когато сестрата излезе и ги остави сами, Дюмас го целуна по челото и го потупа по бузата.

— Да ти донеса ли нещо, скъпи?

Йокои поклати бавно глава и прошепна с дрезгав глас:

— Къде е Оскар?

— В задния двор с ментовите си кучешки бисквитки. Мисля, че е най-големият трикрак лакомник на света.

— Роуина?

Дюмас взе ръката му.

— Тя пристига от Лондон утре вечер. Ще я взема от летище „Кенеди“, после ще отидем направо в къщата в Астория. Търгът започва веднага щом тя пристигне. Снощи проверих робите. Готови са както винаги. Както обикновено усилих охраната на къщата, докато всичко приключи.

— Ами нашият приятел Парк Сонг?

— Смехурко ще пристигне утре. Или вдругиден. Нали го знаеш. Мисли се за много хитър. Казва ти кога ще пристигне, после променя часа в последната минута, за да те извади от равновесие. Обаче ще се появи. Много се е наострил за онази малка блондинка, която сме му запазили. Пък и трябва да продаде доста фалшиви парички, за да издължи тридесетте милиона долара на полковник Йангсам. Роуина получи последния ми доклад за купувачите, с които Сонг възнамерява да се срещне тук. Сигурно вече му го е предала. Тъй като не се е чуло нищо, предполагам, че всичко е наред и той пътува насам.

Болният си пое дълбоко дъх и каза:

— Той е много странен човек. Не обича жените. Стига му само да ги чука и после да ги убие.

— Говориш като феминист.

— А пък ти си се оклюмал като амеба.

Хванати за ръце и двамата се разсмяха. След няколко секунди мълчание Йокои попита за клиентите, поканени да присъстват на секс търга на Роуина Дартигю.

Дюмас поклати глава.

— Удивително е колко навити са за това нещо. Снощи говорих с двама. Нямат търпение. Единият е Остерос, колумбийският банкер, който направо се е побъркал по червенокоси девойчета с малки цици. Говорих и с онзи шведски пилот, за когото ти каза, че приличал на Кърк Дъглас. Още си пада по дванадесетгодишни чернокожи момченца. — Той се ухили. — Предполагам, че си пада по всякакви. Като стана дума, Роуина ми каза, че нашият приятел Смехурко нямал търпение да стовари лапи върху Тауни да Силва.

Йокои се съсредоточи. Най-накрая се сети за нещо.

— Тауни. Тауни. Тя не беше ли моя пациентка? Толкова ми е трудно да си спомня. Толкова трудно.

Разстроеният Дюмас целуна ръката му и си помисли, че нищо не може да те подготви за гледката на любим човек, който умира от СПИН. Нито религията, нито дългогодишната полицейска служба, нито философията, в която си смятал, че вярваш. Нищо не може да те подготви за това. Страданието те дърпа надолу, кара те да мислиш и накрая болката става безгранична. Твоята и неговата. От години не се беше чувствал толкова безсилен, толкова неадекватен.

Имаше дни, когато умът на Кен беше остър както винаги. В други дни обаче ставаше очевидно, че болестта все по-силно засяга мозъка му. Дюмас разбираше защо Кен си помисли, че е лекувал Тауни да Силва. Именно той беше човекът, който избираше сексуалните роби измежду по-нестабилните и привлекателните си пациенти, а Роуина Дартигю после ги продаваше. Разбира се, тя също си избираше някои чрез своята фондация „Лесли“. От време на време Жан-Лу също намираше по някоя робиня от редовните посетители на ресторанта си в Ийст Сайд или от суинг клубовете в Манхатън, както и от оргиите, които рядко пропускаше. Но именно Кен обработваше мозъците на робите, убеждавайки ги да признаят, че са съвсем послушни, да признаят, че са сексуални животни, родени да се подчиняват на господарите си.

Роуина Дартигю плащаше за терапията, за издръжката на робите и за къщата в Астория, Куинс, където те бяха затваряни, преди да се появят на търга. С изключение на някоя случайна продажба на доверен клиент в Лондон, търговете се провеждаха извън Англия.

Роуина осигуряваше клиенти от цял свят чрез прането на пари, което вършеше през фондацията „Лесли“. Както Кен бе споделил с Дюмас, тази жена умееше да се възползва от нуждите на хората, независимо какви са те.

Чрез детективската си агенция Дюмас проверяваше робите, за да се увери, че нямат роднини или приятели, които биха могли да създадат проблеми. Агенцията му осигуряваше охраната за къщата в Куинс. Но според него най-важният в цялата операция беше Кен.

Все по-често стиснатата Роуина псуваше, че трябва да дава на психиатъра такива големи суми. Но бе принудена да признае, че без уважавания доктор Йокои всички те щяха да носят парцали и да ядат най-евтините мръвки.

До преди месец, когато се появиха дихателни проблеми, Кен обработваше послушниците от леглото си, скриваше отвратителния си външен вид зад черна сатенена роба, ръкавици и черна кожена маска върху язвите на лицето си.

Дюмас се наведе над болния и му прошепна:

— Тауни не е пациентка, скъпи. Тя е хлапето, което ми показа Никола, онова дето ходело в ресторанта с майка си.

Йокои затвори очи.

— Сега си спомням. Ти я доведе при мен. Прекрасно дете. Трябва да ощастливи Парк Сонг, макар той да не си пада по дългите връзки.

— Прав си — съгласи се приятелят му.

Тауни да Силва щеше да умре само защото Никола бе купил ресторанта в центъра. Същият, който оглеждаше през нощта, когато Дюмас му спаси задника от пердах. За да купи имота, Никола бе заел сто и петдесет хиляди долара от Йокои при десет процента лихва — добра сделка, като се има предвид официалният лихвен процент.

Но тъй като французинът не можа да задържи главния си готвач, ресторантът пусна кепенците три месеца след откриването. Тогава Никола като че ли не обръщаше внимание на дълга си към Йокои. Дюмас не се изненада. По молба на Йокои, за съжаление след като беше дал заема, Дюмас прекара жабаря през компютъра.

Научи, че Никола, който бе някакъв сексманиак, държал ресторанти в Ница, Танжер и Сайгон. Между другото се занимавал и с търговия с оръжие, сводничество и фалшификаторство. Късметът, политическите връзки и навременното изчезване на свидетелите до този момент спасявали задника на разгонения французин.

Именно той свърза Роуина и Кен. Никола и Кен се бяха запознали в един манхатънски сексклуб, на някаква нощна оргия. Французинът перял пари във фондацията „Лесли“ на госпожа Дартигю. За такъв човек да не върне дълга си бе все едно да се почеше по носа.

След като се зарази със СПИН, парите станаха жизненоважни за Кен. Дюмас използва всичките си финансови възможности, после поиска от французина да си върне дълга. Той върна петдесет хиляди долара и се оплака, че обеднял като църковна мишка. Правел ремонт на кухнята в ресторанта си на Източна шейсет и четвърта. Имал и данъчни проблеми, а пък профсъюзите превърнали живота му в ад. Просто му трябвало малко време, за да върне останалите пари.

Детективът заподозря, че Никола се бави нарочно и очаква, че смъртта на Кен ще му изчисти дълга. Французинът бе пресметлив малък грездей, който неведнъж бе губил и ризата от гърба си, опитвайки се да направи твърде много, без да знае кога да спре. Имаше грях и за това, че няколко пъти се беше възползвал от лошия късмет на другите. Дюмас го освободи от заблуждението, че не трябва да връща парите на Кен Йокои.

През седмицата преди Деня на благодарността едрото ченге ненадейно се появи в апартамента на французина на Сентръл Парк Саут и му занесе онова, което той наричаше „последно предупреждение“. В края на диалога им разхълцаният Никола, свел поглед към острието на швейцарския нож, притиснат о топките му, се закле да доизплати дълга си в рамките на една седмица.

Ето защо на следващия ден, в неделя, той покани Дюмас в ресторант „Бугивал“, настани го на три маси от прекрасно момиче, което се хранеше заедно с майка си и слаба, червенокоса жена. Никола му посочи момичето и каза:

— Казва се Тауни да Силва и мисля, че покрай нея можем да забогатеем и двамата. Обади се на Роуина и разбери какво мисли тя по въпроса. — Ръцете на французина трепереха толкова силно, че с мъка успя да си запали цигарата.

Дюмас я огледа още няколко секунди и после се върна към своето quiche Lorraine^[2].

Двадесет минути по-късно в трансатлантически телефонен разговор от офиса на ресторанта той описа Тауни на Роуина Дартигю. Добра работа, каза англичанката. Страхът от СПИН бе повишил търсенето на млади сексуални партньорки сред някои благоразумни възрастни хора. Те смятаха, че е по-малко вероятно децата да са заразени с ужасната болест.

Дюмас постави условията си на Роуина:

— Този път искам по-голям дял. — Таксата му за проверка на момичето и премията след наближаващия търг нямаше да бъдат достатъчни за лечението на Кен, което му излизаше доста скъпо. Беше възможно малката госпожица Тауни да им донесе поне четвърт милион долара.

Той искаше половината и отсече, че няма да се пазари. Роуина нямаше избор и отстъпи. Мразеше да дели парите си с някого, но една разумна жена трябва да знае с кого си има работа. В случая с Дюмас тя търгуваше с човек, чиято любов не знаеше граници. По-добре да уредят финансовите въпроси с малката Тауни, отколкото да си спечели един враг, задето е отказала да помогне на болния.

Кен Йокои погледна към Дюмас и каза:

— Това е първият търг, който ще пропусна откакто се запознах с Роуина. Разчитам да ми донесеш най-пресните клюки. Какво има? Изглеждаш съвсем скапан. Което означава, че си се замислил за нещо. Какво е то?

— Мани Декър — отвърна той. — Този човек все повече се приближава до нас, а на мен това не ми харесва. Търси Тауни и тя го води право до прага ми. Мислех, че като очистя родителите й, ще го задържа настрани от мен и от Ръсел Форт. Да, ама снощи ходил в ресторанта на Жан-Лу и се срещнал с онази приятелка на майката на Тауни, а после проследил Ким Шин и Жан-Лу, които сладко си приказвали в задната стаичка. — Едрото ченге въздъхна. — Декър и бодигардът на Шин се сбили. Детективът не само му сритал задника, ами разплакал майката и на Шин. И тъй като Шин има дипломатически паспорт, това привлякло вниманието на полицията, на корейската мисия и на американското правителство.

Йокои сви вежди.

— Е, и какъв е проблемът?

— Проблемът е, че Ръсел Форт осигурява хартията на Парк Сонг, а после я дава на мен и на Жан-Лу. Ние пък я носим на Ким Шин в мисията на Република Корея и той я дава на Сонг. Да предположим, че Декър се запита какво свързва Жан-Лу и Шин. Да предположим, че по някакъв начин свърже французина с мен. Тая каша в ресторанта снощи нямаше да се забърка, ако Декър не бе по следите на малката госпожица Тауни, както я нарича Роуина.

— Форт още ли е във Вашингтон? — попита Йокои.

— Трябва да е тръгнал насам с допълнителната хартия, за която ни помоли Сонг. Ким Шин псуваше, че не сме я доставили достатъчно бързо. Мисля, че полковник Йангсам здраво е подпалил задника на Смехурко. Жан-Лу се опитваше да успокои Ким Шин, когато се появи Декър. Сигурно и аз щях да бъда там, ако не се налагаше да отида до Астория и да подготвя нещата за пристигането на Роуина. — Дюмас вдигна два пръста. — Вторият ми проблем с Декър. Преди няколко дни той се появява в АБН и взема докладите на онези двете ченгета под прикритие, дето ги очистиха наркодилърите. Взех по петдесет хиляди на парче, за да им ги посоча. Не съжалявам, скъпи. Парите ни трябваха и толкоз. Както и да е, чудя се колко му трябва на Декър да научи, че мацката на Форт Сюзан Скадър е предала ченгетата.

Йокои се усмихна.

— Този Декър, той е като настинка през лятото. Просто не можеш да се отървеш от него.

— Знам всичко за Декър. Няма да те остави на мира и ще го прави толкова гладко, че ако ти каже да идеш в ада, наистина ще ти се прииска да тръгнеш начаса. И какво ще стане, като научи, че Жан-Лу познава Ким Шин и Смехурко още от Сайгон. Какво ще стане, ако притисне жабаря и той ме издаде. Между другото в Сайгон Декър се е сблъскал здравата с Ким Шин и с Парк Сонг.

Кен бавно вдигна показалеца си.

— Ти или някой от психопатите, които работят за теб, да сте пускали Декър през компютъра?

Дюмас кимна.

— Човекът е абсолютно чист. Или може би трябва да кажа, че още не е хванат в някаква мръсотия. Много си пада по бойните изкуства. Сигурно е добър. Едно нещо — преди няколко години напуска ченгетата и започва работа в частна охранителна фирма. После, след като двама типа от компанията биват очистени мистериозно, той напуска и се връща при ченгетата.

Японецът затвори очи и попита:

— И какво заключение си вадиш от това?

— Имаше някакви приказки за отмъщение, за това, че Декър отишъл да работи в компанията само за да спипа онези двамата. Изобщо не го обвиниха. И до днес никой не знае кой е оправил онези духачи.

— Мислиш, че той ги е убил?

— Човекът си е доста темпераментен.

Йокои се усмихна и отвори очи.

— Не ме разсмивай. Системата се разхлабва. — Сложи пръст върху устните си и помоли за тишина.

Мислеше. Дюмас го изчака.

Накрая приятелят му го посъветва:

— Не убивай Декър. Още не. Не и докато не ти кажа.

— Добре.

Йокои вдигна показалец.

— Провери хората, които му помагат. Разбери с кого е свързан. Жена, гадже, партньор. Там му е слабото място.

— Разбирам.

— Принуди го да се защитава на няколко фронта. Ако постъпиш твърде безразсъдно и тръгнеш директно след него, рискуваш да се погубиш. Знам, че не ти пука от това, но заради мен, моля те, остави това като последен изход. Заеми такава позиция, че да можеш да го изненадаш. Едно е да помогнеш на колумбийците да убият ченгетата. Съвсем друго е ти да убиеш Декър, освен ако това не се превърне, разбира се, във въпрос на живот и смърт. Тогава ще направиш каквото трябва. Междувременно искам добре да го прецениш, не само да реагираш на действията му.

— Ти поръчваш питиетата, скъпи.

— Декър си има проблеми. Пребива корейски дипломат, забрави ли? Това ще доведе до негативни реакции от страна на две правителства — нашето и тяхното. Това ще донесе нови проблеми на сержант Декър. Проблеми, свързани с хитрости, тактика и дипломация.

Йокои се закашля и млъкна. Дюмас погледна към вратата и към сестрата. Японецът го спря:

— Недей. Всичко е наред. Тези малки игрички ме поддържат жив. Обичам ги. Що се отнася до Декър, най-очевидната му слабост като че ли е чувството за вина. Въз основа на това, че си подслушвал телефона на Да Силва, бих казал, че той се чувства виновен, задето не се е оженил за майката на Тауни. Ето защо иска да намери момичето и убиеца на родителите му.

Дюмас започна да се оправдава:

— Трябваше да го направя, скъпи. Имах един човек, който подслушваше, и когато го освободих, прослушах всичко и ги чух да разправят на Декър за някакъв чернокож тип, който следял съпруга. Щяха да разпознаят Форт и онзи кучи син щеше да ме издаде.

— Не те обвинявам, миличко. Направил си каквото трябва. Нито за миг не се съмнявай. Но сега нека си поговорим за Декър. Вина. Това го ръководи. Остави го жив, поне засега. Но не забравяй какво ти казах за помагачите му. Подготви се да ги използваш срещу него. Да му дадеш възможност да изпита още вина. Направи си план как да си поиграеш с мозъка на човека.

Дюмас потупа ръката на Йокои.

— Ти ме посъветва кога да напусна полицията. Каза ми да си открия собствена агенция, и то само с ченгета мошеници. Страхотна идея. За мен работят осем професионалисти, които ще разплачат майката на всекиго, ако им кажа да го направят. Това включва и убийство. Благодарение на теб дискотеката тръгна, ти ме свърза с хората, които ми продадоха бара на Банк стрийт и пак ти ме въведе в игрите на Роуина.

Той наведе глава, замисли се, после погледна към японеца.

— Трябва да знам, скъпи. Ръсел Форт или Жан-Лу. Кой може да ми навреди най-много?

— Форт. Декър вече души около гаджето му. От там най-напред трябва да пуснеш малко кръвчица.

— Ами Жан-Лу?

— Ти как го виждаш? Той е дресиран. Арестуван е и по-рано. Трябва да си затваря устата, да остави адвоката да говори, после да излезе под гаранция и да изчезне от страната. Знае какво можете да му направите вие със Смехурко. Ако това не го накара да мълчи, нищо друго не може. Все пак никога не можеш да си сигурен за такива неща. — Спря да си поеме дъх. — Форт и Сюзан Скадър. Предлагам ти да запушиш тези дупки, преди да е станало късно. Досега Скадър знае, че си я използвал да очистиш две ченгета под прикритие. Знае, че Декър е поел по горещата следа на убийците. Знам, че здравата си уплашил Форт, но може да се окаже, че Скадър си има скрупули или пък се страхува за своята безопасност. Отсега приеми, че ще откаже да издава други ченгета. — Йокои отново спря за малко. — Хазартът на Форт винаги ще бъде основната му слабост. Никой комарджия не знае кога да се откаже. Не искат да се откажат, защото без хазарта животът е скучен, а кой иска да му е скучно. Както вече си забелязал, жалките опити на Форт да измъкне пари от семейство Да Силва доведоха Декър само на крачка от теб и Тауни. Можеш да плашиш Форт, докато всичко върви по вода, но заради хазарта никога няма да си в състояние да му се довериш. Или на малката му приятелка. Форт и Скадър могат да те провалят.

Дюмас въздъхна.

— Ако Форт не ми трябваше, за да ми доставя хартията на Смехурко, сериозно щях да се замисля как да го пратя към онази голяма диня на небето.

— Защо не вземеш да си уговориш доставките с неговия източник? Както се казва — елиминирай посредника.

Дюмас се усмихна.

— И защо досега не съм се сетил за това?

Тъкмо се канеше да каже още нещо, когато забеляза, че помътнелите очи на Кен се насочват към вратата. Не си даде труд да се обръща. Сестрата си вършеше работата както трябва. Беше отпуснала на Дюмас двадесет минути. След това щеше да се върне и отново да се захване с работата си. Беше по-добре да не й се пречка.

Йокои се усмихна.

— Мисля, че мустаците й са по-гъсти от твоите.

Той отвърна на усмивката му и прошепна:

— Ще се върна след малко. Ще отида да нагледам Тауни.

— Нали знаеш как да се оправяш с нея?

Без да обръща внимание на язвите по лицето на японеца, Дюмас го целуна.

— Имах най-добрия учител.

 

 

След четири минути и половина Дюмас, понесъл старото си дипломатическо куфарче, излезе от малкия частен асансьор и влезе в топлото мазе на Кен Йокои. След като запали лампите, провери вратата към малката изба, дръпна бравата и огледа ключалката, която сам бе поставил.

Никой не беше се занимавал с избата. Последно подръпване на бравата, после Дюмас провери термостата на бойлера. Това му напомни, че трябва да уреди доставката на нафта за декември. Кен умираше от СПИН. Нямаше нужда да премръзне до смърт.

Продължи, насочи се към края на приземния етаж, към светлината, процеждаща се през зелена метална врата. Мина покрай пералнята, покрай няколко шкафа с папки, съдържащи информация за бивши пациенти на Йокои. Точно тогава вратата бавно се отвори.

Набит кореец с бебешко лице, гушнал едно узи, излезе през вратата. Носеше тениска, дълга до раменете коса и сив панталон. Като видя Дюмас, той се отпусна.

Дюмас стигна до вратата, а кореецът тихо отстъпи да му направи път. Ченгето влезе в малка бетонна стая, осветена от флуоресцентна лампа. Вътре имаше легло, метален сгъваем стол и масичка.

Отиде до другия край на стаята, постави ръка върху втората метална врата и надникна през стъклото. После се обърна към корееца:

— Всичко наред ли е?

Той се усмихна и кимна.

— Всичко е наред.

— Само да си я докоснал и си мъртъв. Ако Парк Сонг не те убие, аз със сигурност ще го направя.

Бебешкото лице не престана да се усмихва.

— Всичко е наред.

— Надявай се на това, амиго.

Взе ключа от куката отдясно на вратата, отключи и влезе в друга бетонна стая. Затвори вратата след себе си. Малко по-голяма от първата стая, и тази бе обзаведена със същата флуоресцентна лампа, легло, одеяла, масичка и сгъваеми столове. За разлика от първата тази си имаше отделна тоалетна. Една камера надничаше от ъгъла на тавана. Под камерата с лице към стената лежеше Тауни да Силва.

Като чу, че вратата се отваря, тя погледна през рамо. Лицето й остана почти скрито от дългата руса коса. Беше облечена със същата кремава блуза с дълги ръкави, синята раирана поличка и белите ботушки, които носеше преди пет дни, когато Дюмас я отвлече. След няколко секунди тя се изправи, оправи косата си с пръсти и го погледна със зачервени очи. Той се впечатли от погледа й. Хлапето трябваше да се страхува, но успя да издържи на погледа му. Можеше да й даде няколко точки за куража.

— Сега искам да си вървя у дома — заяви тя.

Същото му каза и последния път, когато мина да я нагледа. Говореше тихо, но твърдо. Полагаше усилия, за да запази спокойствие, да не рухне. На него това много му хареса. Много мъже биха се пречупили при тези обстоятелства.

Той седна на сгъваемия стол и отвори куфарчето си, изправяйки капака между себе си и момичето. После включи на запис микрокасетофона, който бе задигнал от апартамента на родителите й през нощта, когато ги уби. Запали цигара, вдиша дима дълбоко, после го изпусна към камерата.

След няколко секунди мълчание той посочи към храната върху масичката.

— Не обичаш бургери със сирене и пържени картофки? Мислех, че всички деца си падат по тях. Трябва да хапнеш нещо, Тауни. Наистина.

По-късно Дюмас щеше да пусне касетката на Кен, който гледаше и филмите от камерата и подготвяше препоръките си за Парк Сонг. Тези препоръки щяха да представляват първите стъпки, които кореецът щеше да направи към оформянето на момичето като перфектна любовница. Всичко, което тя щеше да каже или да направи през следващите няколко минути, най-слабата й реакция или отговор, щяха да означават цели томове информация за Кен. Парк Сонг приемаше мнението на психиатъра за обучението на робините си като нещо безценно.

Момичето попита:

— Защо ме държиш тук? Защо да не мога да се видя с майка си? Ти не си полицай. Казваш, че си, но не си.

Той се усмихна. Хлапето беше и умничко. Показа й старата си полицейска значка, за да я спре на улицата. Използва значката и за да влезе в апартамента на родителите й през нощта, когато ги очисти.

Тауни изтри с ръкав сълзите от очите си.

— Не искам да стоя повече тук. Искам да си отида у дома.

Дюмас усети, че зад гърба му има някой, и погледна през рамо. Е, добре. Кореецът тихичко бе отворил вратата, за да види какво става в стаята. Дюмас го изгледа кръвожадно, а той отстъпи назад в малката стаичка и затвори вратата.

Кореецът бе от хората на Шин. Сонг бе потърсил помощ от стария си приятел Ким Шин, който уж работеше като помощник-консул в корейската мисия, но всъщност изпълняваше задачи на Корейското разузнаване.

Мазето на Кен, използвано за временен подслон на послушниците, бе удобно място за скривалище на Тауни. Да я скрият бе по-разумно, отколкото да я затворят в къщата в Астория, където сериозните клиенти щяха да изгарят от нетърпение да се докопат до нея.

Дюмас се обърна към момичето:

— Виж какво, Тауни. Защо не се обадим на майка ти, да видим какво ще каже тя за всичко това. Ти си тук заради нея, нали разбираш.

Тауни изтри сълзите си.

— Не разбирам.

— Тя ни натовари с юридическата опека над теб. Пълна юридическа опека.

Със свити юмруци тя се надигна от леглото.

— Лъжеш. Не знам защо, но съм сигурна, че лъжеш.

„Е, това вече надминава всичко — помисли си Дюмас. — Пет дена в тази миша дупка и още е готова да се бори. Хлапе, ти наистина си голяма работа.“

— Тауни, това е самата истина. Тя вече не те иска. Тя те даде на нас. Наистина.

— Никога не би направила такова нещо. Мама никога не би постъпила така. Ти си един мръсен лъжец. — Гласът й се извиси. — Лъжец, лъжец, лъжец!

Непокорна. И много привързана към майка си. Смехурко ще се поизпоти с това същество. Няма да му е лесно да я пречупи.

Дюмас бръкна в куфарчето си, извади клетъчен телефон, разпъна антената и натисна няколко бутона. После вдигна телефона до ухото си и се заслуша. Когато записан женски глас започна да рецитира прогнозата за времето за останалата част от деня, той се окашля.

— Да, госпожо Да Силва? Бен Дюмас. Добре съм, а вие? Добре, добре. Радвам се да го чуя. Госпожо Да Силва, Тауни е тук при мен. Исках просто да потвърдите сделката. Да, казах й, но тя не ми вярва.

Докато говореше, Дюмас наблюдаваше момичето. То също не откъсваше поглед от лицето му. Разрошена коса, подпухнали очи и все пак бе красива. Удивителна. Държеше се в ръце и не искаше да откъсне поглед от него. Той едва не примигна. Едва.

— Да, това ни беше сделката — каза в слушалката. — Вие си получавате парите, а ние — юридическа опека върху Тауни. Както споделихте, това е нещо, което сте искали отдавна и…

— Мамо! Искам да говоря с майка си! Позволи ми да говоря с майка ми.

Не се страхува да се противопоставя на възрастните. Само виж това, Смехурко.

Тауни изтича до Дюмас, който бързо извика:

— Благодаря ви, госпожо Да Силва. Ще поговорим по-късно. — Изключи телефона и прибра антената.

Момичето крещеше и плачеше. Вкопчи се в него и се опита да измъкне телефона от ръката му.

— Не ти вярвам, не ти вярвам.

Усмихнатият мъж с лекота я отхвърли и си помисли, че всичко се развива точно според прогнозите на Кен. Нима Кен беше грешил някога? Как щяха да се оправят без него, като си отиде?

Тауни отстъпи от него, върна се до леглото, седна и заплака. Наведе глава и се разплака по-силно. Докато тялото й се тресеше от ридания, той затвори куфарчето си и се изправи. Не изпитваше съжаление към нея. Не я мразеше, не я обичаше. Кен имаше значение за него, но тя — не. Приятелят му беше по-важен от хиляда Таунита.

Тръгна към вратата. Когато се обърна, за да хвърли последен поглед към Тауни, видя, че е спряла да плаче и седи, изпаднала в унес. Този път Дюмас примигна. Да не би това дете да е нещо сбъркано? Тя изправи гръб, може би майка й я беше научила да го прави по този начин, и изтри сълзите от очите си. После постави свитите си ръце в скута и тихо промълви:

— Ти не говори с нея. Знам, че не говори с нея.