Марк Олдън
Кисаенг (12)

11.

Беше почти осем и четиридесет и пет вечерта, когато Декър и партньорката му, детектив Елън Спайсланд, влязоха в „Бугивал“, ресторант на Източната шейсет и четвърта улица, кръстен на френско селце, рисувано често от Реноар и Моне.

Заведението представляваше дълга, тясна зала с малка задна стаичка. Таваните и на двете помещения бяха покрити с бели плочки, върху всяка мъничка масичка гореше свещ, а по голите тухли на стените висяха гравюри от Реноар и Моне. Декър моментално реши, че мястото не му харесва, защото беше в източната част, а тя не бе сред любимите му квартали.

Не харесваше този квартал с фалшивата му изтънченост и с надутото чувство за превъзходство на хората, които живееха в него. Колкото до „Бугивал“, реши, че той не е по-различен от хилядите други заведения в Ийст Сайд. Огледа посетителите — млади, бели и проспериращи, тридесетгодишни същества без бръчки, в зората на живота, чиито умове не бяха оформени от тежестта на опита. Единственото черно лице в залата принадлежеше на Елън Спайсланд. Дори това да я притесни, тя не го показа. Беше на тридесет и три, жена с кафява кожа и високи скули, червеникава коса и сплескан нос. Бяха й го счупили още на тринадесет години, когато се опряла на един хаитянски свещеник, който се опитал да я изнасили. В управлението я наричаха „Торбалана“, защото влизаше в зловещи барове и нощни заведения с ръка върху чантичката си, здраво стиснала 38-калибров „Смит & Уесън“. Както сподели с Декър, да стигнеш до върха не означавало нищо. Важното било да си жив.

Беше си тръгнала към къщи, но уважи молбата му да му прави компания. Живееше в Ийст Сайд, но далеч от района на „Копринените чорапогащи“ на Гейл и Керън. Елън Спайсланд наричаше „дом“ жилището си в края на Испанския Харлем, голям апартамент в уличка, която се смяташе за безопасна, защото там рядко ставаха повече от две убийства годишно. Напоследък се справяше сама с повечето от задачите, поставени на двамата. Да я почерпи с едно питие тази вечер, бе неговият начин да й благодари.

Засега работеше сама върху поне дузина случаи, но не мърмореше. Декър се нуждаеше от помощ; Гейл, Тауни и Уили Валънтайн не бяха товар, който можеше лесно да се прехвърли върху Бога. Не можеше и да се оттегли. Но тя добре разбираше, че така си осигурява бъдещи услуги. В края на краищата Декър щеше да си плати дълговете.

В „Бугивал“ тя огледа гравюрите на Реноар и Моне и разпозна повечето от тях. Беше омъжена за хаитянски художник, третият й съпруг — самовлюбен досадник, на когото се бе посветила изцяло. Живееха заедно, защото нейната сила му напомняше за майка му и защото тя умееше да се раздава, без да получава нищо в замяна. Декър се чудеше дали е мазохистка или просто обича предизвикателствата.

При необходимост тя вършеше добра работа. Преди две години двамата с Декър, партньорите „Блек и Декър“, отидоха до един апартамент на Западна 38 улица, за да арестуват някакъв кубинец, заподозрян, че е изнасилил осемнадесетмесечно момиченце. Кубинецът, Раул Галарага, отвори вратата и насочи автоматичен браунинг към гърлото на Декър. Чуха се три изстрела. Декър, който успя да чуе само първия, бе готов да умре. Но всъщност Елън стреля три пъти в корема на Галарага, стреля през чантичката си, обсипана с мъниста — подарък от Хенри за третата им годишнина. Декър възмезди похабената чанта с чантичка от „Куреж“ за двеста и петдесет долара — най-доброто, което успя да открие на Пето авеню. А когато тя сподели, че от двадесет години е искала да убие някой такъв червей като кубинеца, той й отговори:

— Благодаря, че си изчакала.

Бренда, управителката, която ги заведе до масата на Керън Драмън, наближаваше трийсетте — слаба, безлична блондинка с фрак, дълги, кървавочервени нокти и вежди, които бяха оскубани и нарисувани отново.

Елън прошепна на Декър:

— Обзалагам се, че не чете в тоалетната и не си чопли носа. Виждал ли си някога по-студена жена?

Той отвърна:

— Мисля, че ще те върже още на първата среща.

Елън се огледа.

— Не знаех, че в Манхатън все още има толкова много бели. Чувствам се като в резерват за застрашени видове. Следващия път ще си донеса камерата.

Хвана я за ръката.

— Дръж се прилично, Багс. Те не те разбират като мен.

— Нали разбираш, гледам ги тези типове и си мисля, че сигурно е трудно цял живот да не можеш да го вдигнеш.

Декър още се хилеше, когато безличната Бренда ги остави до една маса, заета от двама души, съвсем наблизо до очевидно празната задна стаичка. Едната беше Керън Драмън, слабичка, червенокоса жена, преминала трийсетте, почерняла от слънцето и облечена в масленозелено спортно костюмче, обувки от шведска кожа с високи токчета и черен колан с огромна позлатена тока.

Декър хареса двете пръчици от слонова кост в косата й, както и високите токчета. Хареса очите й, които бяха ясно сини и се впериха в него, без даже да примигнат. Хареса му, че когато се здрависаха, тя се усмихна и задържа ръката му малко по-дълго от обичайното. Истината бе, че те се харесаха от пръв поглед.

Другият човек на масата беше Жан-Лу Никола, дребен, посивял французин с бебешко лице. Наближаваше четиридесетте, носеше чудесно ушит, двуреден тъмен костюм, бледовиолетова риза и жълта копринена вратовръзка. В бутониерата му стърчеше изкуствено розово цвете. Декър оцени костюма към хиляда и петстотин, без прекрояването. Цената на обувките му вероятно се равняваше на седмичната заплата на един първокласен детектив. Мосю Жан-Лу не се нуждаеше от компания. Един толкова самовлюбен човек, който харчи такива пари за дрехи, никога не остава сам. Декър веднага изпита антипатия към него.

Както изглеждаше, Никола се опитваше да свали Керън Драмън, но не му се отваряше парашутът. Сложил ръка върху коляното й, навел малката си уста до ухото й, той й говореше глупости, очаквайки да направят шантавата работа. Губене на време. Тя не се подаваше. Безразличието й към издокарания Жан-Лу впечатли Декър, който беше подозрителен към хора със скъпи дрехи. Такива хора обикновено искат да ги приемат за нещо повече отколкото са в действителност.

Загърбила французина Керън бавно потупваше водната чаша със сусамена солета. От време на време спираше, събираше сусамените семки от масата и ги пускаше в пепелника. Сравнени с Жан-Лу, всички типове в залата изглеждаха добре.

Като видя Декър, французинът изостави опитите си да извади късмет за вечерта. Усмихна се, скочи от стола, сграбчи ръката му с двете си ръце и със силен акцент се представи като собственик на „Бугивал“. Декър също се представи, но не спомена, че е ченге. Трябва да внимаваш с гражданите напоследък. Възприемат ченгетата като пазители на етичното поведение — само им кажи, че имаш значка, и разваляш купона. Той просто спомена името си, после представи Елън като госпожа Спайсланд, негова колежка.

Жан-Лу се обърна към Елън с „мадам“, целуна й ръка и сподели, че цялото удоволствие било негово. Навел глава, французинът не видя как тя намигна на Декър и нежно го побутна. Ласкаеше я професионалист. Тя беше предпазлива, но и очарована. Декър си помисли: „Мосюто знае всички правила. Мосюто сигурно си яде и супата, без да сърба“.

Елън благодари на Никола за милите думи, направи го на френски — научила беше езика от хаитянското си мъжле. Това го изненада, той сбърчи чело и го задържа така няколко секунди. Изпитал на гърба си френския снобизъм още в Сайгон, Декър не се учуди, че мосю е изненадан от факта, че една американка, при това черна, говори съвсем прилично francais. Спечели доверието на Жан-Лу. За секунди той се опомни и се захвана с ролята си на флиртуващ домакин.

Двамата с Елън си говореха на френски, а езикът събуди у Декър спомени от Сайгон, спомени за едно писмо от Гейл със стихове от Емили Дикинсън — „Влюбените не могат да умрат. Защото любовта е безсмъртна“. Носеше писмото навсякъде със себе си, докато буквите избледняха, хартията се разкъса на парчета, а той се върна жив от Виетнам.

Зарадва се от факта, че Елън успя непринудено да спечели благоразположението на Жан-Лу. Багс беше бърза като пантера. Не можеха да я измамят или изиграят лесно.

По-рано през деня тя спря Декър, който за малко щеше да обърка разследването си по убийството на Гейл. Започна с беретата. Беше му ясно, че много оръжия могат да се получат от търговец, който ги купува във Флорида, а после ги продава съвсем легално в Ню Йорк на всеки престъпник, който може да си плати. Като ченге не смяташе за правилно притежаването на оръжие. Смяташе го за болест.

Засега реши да изостави оръжейната връзка Флорида — Ню Йорк и да се хване за едно по-разумно подозрение, а именно с летището „Кенеди“. Беретата беше италианско производство, чуждестранен пищов. Гейл бе убита с чисто нов пистолет, неизползвана играчка. Реши да провери последните вносни пратки. Летище „Кенеди“ бе най-подходящото място, където можеше да се разрови.

ОП — организираните престъпници, смятаха летището за свой магазин, само дето никога не си плащаха. Може би съвсем скоро някои умници са чопнали пратка с оръжие от летището. Когато не изнудваха аеролиниите със заплахи за стачки, те крадяха всякакъв товар, до който можеха да се докопат.

Грабежите от „Кенеди“, най-богатото летище на света, си оставаха една от най-печелившите далавери на мафията. А онези служители от летището, заклетите комарджии и родените неудачници, подстрекаваха престъпниците и им помагаха, за да платят дълговете си на мафиотските букмейкъри и на лихварските акули. Даваха им информация за товарите, за ценните пратки, за разписанията, за охраната на летището. Накрая комарджиите издаваха всичко и всеки. Декър ги смяташе за тъпанари, които постепенно се превръщаха в гадняри.

Сподели с Багс:

— Ще се свържа с Бюрото за алкохол, тютюн и оръжие, клона на Финансовия отдел, който се занимава с оръжията. Момчетата там трябва да знаят за кражбите на оръжие от „Кенеди“. — След като сега Декър беше помощник-шериф на САЩ, защо пък да не използва новото си назначение. Йейл Сингулар го използваше. Защо да не му отвърне със същото?

— Защото е глупаво, ето защо — скара му се тя. — Гейл е нещо много важно за теб, но се успокой. Да, той те използва. Закови Бен Дюмас, нали така ти е казал, и изчезвай от очите ми. Стой далеч от Смехурко, независимо от това колко го мразиш. Може и да не харесваш тази част от сделката, но това означава ли, че трябва да се правиш на малоумен? Щом искаш разследване за грабеж, знаеш къде да отидеш. Нямам предвид Дебелака.

— Сейфове, тавани и камиони — сети се Декър. Разбра, че току-що са му се скарали съвсем заслужено. Полицейският отдел „Сейфове, тавани и камиони“ се занимаваше с взломни кражби, разбиване на сейфове, грабежи на камиони и държеше всякаква информация за престъпници, организации, информатори, скривалища и досиета от арестите.

— Този път улучи — усмихна се Багс.

Той без малко да сгреши, и то само защото гордостта му настояваше Йейл Сингулар да му върне услугата, да дръпне конците и да накара другият тип да подскача. Да, Сингулар го използваше, но защо Декър да смесва проблемите, като споделя с дебелака теориите си за смъртта на Гейл?

Ченгетата не обичаха федералните и си имаха основателни причини за това. Федералните обикновено вземаха всичко, което им предложиш, а в замяна ти връщаха едно нищо. Ако Сингулар разбереше, че Декър се занимава с убийството на Гейл, щеше да намери начин да използва тази дребна информацийка в своя полза. Вече беше дал да се разбере, че не желае Декър да издирва Тауни. В надпреварата да бъде обичан от някого, дебелакът се влачеше на опашката.

Всеки може да се подхлъзне, но само глупакът упорства в грешката си. За щастие това бе грешка, от която Декър можеше да се въздържи, без това да му струва нищо. Ето защо харесваше Багс. Знаеше кога да му дръпне юздите и го правеше така, че да не го накара да се почувства като спънат.

Познаваше няколко от шестдесетте детективи, назначени в отдел „Сейфове, тавани и камиони“, отдел, който съществуваше още от началото на века. Реши да се добере до детектив Лоуъл Четъуей, червендалест четиридесетгодишен ирландец с дъх като мръсен канал и склонност, като се напие, да пълзи под масите и да хапе хората и от двата пола по бедрата.

Според него два кашона с берета 84, 380-ти калибър, с 9-милиметрови къси цеви от Милано били откраднати от товарния терминал на летище „Кенеди“ в Деня на благодарността. Информаторът му твърдял, че грабежът бил работа на банда, свързана с фамилията Ло Касио. И нещо по-лошо — около четири часа след като напуснали летището, беретите отново изчезнали благодарение на продавачите на Ло Касио, които си бяха свършили работата прагматично и професионално. Преди отмъкването на пистолетите Джо Ло Касио, padrone на фамилията, си имал клиенти, наредени на опашка и готови да купуват. За съжаление човекът му нямал имената на купувачите. Когато той извадел късмет да научи нещо, Четъуей щял да се обади на Декър.

Напредък. И то само с едно обаждане по телефона. Декър беше длъжник на Багс.

В „Бугивал“ Жан-Лу Никола поръча безплатни напитки за масата на Керън. Мършав млад келнер с тъмна, къдрава коса и лице на невестулка бе назначен да задоволява всичките им нужди. Сам французинът подаде на тримата по едно голямо меню, написано на ръка, и описа специалитетите: тунизийски кускус, заешко задушено и грис халва с бадеми. Доставяше му толкова голямо удоволствие да играе ролята на домакин, че Декър не спомена, че се е отбил само за едно питие и за да вземе няколко стари снимки. Разруши илюзиите на мосю за собствената му значимост, и ще разрушиш цялото му безметежно щастие.

Никола и Бренда изчезнаха в малко коридорче, водещо към задната стая, а облекчената Керън Драмън се обърна към Декър:

— Клиентът ми отказа срещата в последната минута. Разболял се от грип. Вие двамата пристигнахте тъкмо навреме.

Тя погледна през рамо, после се обърна към Декър и Елън.

— Жан-Лу ме канеше на един от специалните си купони. — Тя потрепери от отвращение.

Елън изсумтя.

— А пък той мирише толкова хубаво. За какъв купон говорим; на мен май че не ми е ясно.

— Не съм пуританка — обясни Керън. — Бях омъжена, разведох се, срещам се с мъже, макар да се боя, че не са чак толкова много. Но Жан-Лу е малко извратен за моя вкус. Излизахме няколко пъти, след като се разделих със съпруга си. Преди две години. Май исках да се уверя, че все още съм привлекателна. Както и да е, тази връзка не стигна доникъде. Жан-Лу тича по най-бързата писта в живота, а това не е за мен.

Тя се обърна към Елън:

— И вие сте ченге, нали?

— Партньор на Мани.

— И аз така си помислих. Усетих, че Мани не иска Жан-Лу да разбере, че е ченге, и си замълчах. Вие ли сте правили проверка за мен днес? От службата ми се обадиха, че някаква полицайка се появила при тях и попитала дали работя там. Вие двамата винаги ли сте толкова предпазливи?

— Това не означава, че не сме свестни хора — усмихна се Декър.

Тя се съгласи и му се усмихна. Той усети, че е казал нещо много забавно. Булдог Драмън определено си струваше пътуването из града в това мразовито време. В таксито Багс го подразни, като спомена, че Керън вероятно била толкова грозна, че можела да изплаши куче и да го прогони от месото му, че когато влизала в стаята, мишките скачали по столовете. Този път не позна, Багс. Керън Драмън си беше много готина и умничка. Само виж как си замълча, че Декър е ченге.

У нея има и нещо друго, реши Декър. Беше сладка, а сладките мадами бяха рядкост в Ню Йорк, където мъжът можеше да ядоса някоя жена само защото диша. Една жена бе споделила с Декър: „Щом като могат да пратят един мъж на луната, защо да не могат да ги пратят всичките там?“. Керън Драмън доста се притесняваше, но той можеше да се обзаложи, че тя не бе чак толкова слаба. Опитай се да я пречупиш и ще разбереш колко е силна.

С помощта на Багс той научи, че Керън е от Денвър, че от четиринадесет години живее в Ню Йорк сама с двете си котки. Печелеше добри пари и една вечер седмично работеше като доброволка в болницата на Фондацията „Геймърси Парк“. Имаше тъжна усмивка и бръчици около очите. На Декър те му се сториха привлекателни. Изглеждаше сърдечна и женствена — жена, която възбужда инстинктите на мъжа да играе ролята на закрилник. Опитът обаче го бе научил, че такива жени обикновено умеят да се грижат за себе си.

Елън наруши мълчанието:

— Я да чуем нещо за този купон. Няма да арестуваме никого. Просто ми се иска да науча нещо за тези работи. — Багс не криеше склонността си към клюките. Обичаше ги и винаги беше готова да изтърси някоя.

Керън сведе поглед към масата.

— Жан-Лу твърди, че купонът бил от много висока класа. Само най-избрани хора от тук и от другата страна на океана, така казва. Избрана клиентела. Аз нямам никакви задължения, нали разбирате, да правя каквото и да е. Ако отида, отида. Мога да гледам или да се включа, изборът е мой. Това било много необичайно парти, според него. А то всъщност си е някаква оргия.

Тримата се умълчаха, когато келнерът с лице на невестулка донесе питиетата. Щом си тръгна, Керън се загледа в шприца за бяло вино пред нея.

— Жан-Лу си има някакви шантави представи за жените и секса. Заради това престанах да излизам с него. Има нещо прекалено, ако разбирате какво имам предвид.

— Определете какво е прекалено — помоли я Елън.

Керън Драмън рязко се обърна към Декър:

— Нещо ново за Тауни? Глупав въпрос. Ако имаше, сигурна съм, че щяхте да ми кажете.

Той поясни:

— Преди да изляза от управлението, проверих в Националната гореща линия за изчезнали деца и в Националния номератор за избягали деца. Нищо. Довечера ще се обадя на още няколко души и ще разбера дали не са се натъкнали на нещо. Но работите не вървят добре.

Не й каза какво сподели с него дежурният на „горещата линия“. Заради нарастващия брой на възрастните мъже, жадуващи за секс с деца, ставало все по-опасно да си дете, много по-опасно отпреди десет години. Педофилите получавали снимки на отвлечените деца и продавали снимките помежду си като бейзболни картички. „Страшно е даже да си го помислиш — каза дежурният, — но снимката на Тауни може вече да е обогатила нечия колекция.“

Керън каза:

— Миналата събота с Тауни и Гейл възнамерявахме да гледаме коледното шоу в Рейдио Сити Мюзик Хол. Ходим всяка година. Тауни просто го обожава. Щеше да ни е четвърта година, на нас трите. — Усмихна се, а около очите й се появиха онези малки бръчици, за които Декър смяташе, че много й отиват. — Тауни е чудесна — отбеляза тя. — Толкова умно, умно момиче. Винаги държи на своето, също като Гейл и, мили боже, колко е красива. — Понижи глас: — Имаше едно нещо, всъщност едно от многото, у Жан-Лу, което ме разстрои. Смяташе Тауни за красива жена. Не дете, жена. Това ме притесни, но си помислих: „Е, той е французин, а аз съм от Денвър, така че сигурно нещо ми е убягнало“. Никога не споменах за това пред Гейл, защото сметнах, че е възможно да съм приела нещата прекалено сериозно. — Хвърли бърз поглед през рамо и продължи: — Но трябва да споделя нещо, което Жан-Лу подхвърли. Каза, че имало хора, които били готови да платят за Тауни. Хора, които наистина биха я купили. Представяте ли си? Боже, как му се ядосах. Е, после той каза, че само се е пошегувал. И тази вечер се появява и ме кани на този търг за роби.

Декър се намеси:

— Трудно ще ме чуеш да злословя срещу някого, но ми се струва, че Жан-Лу е постоянно, ама вечно възбуден.

Елън поклати глава и възкликна:

— Господи, бъди милостив!

Керън Драмън продължи:

— Не мога да повярвам, че наистина каза „търг на роби“. Съжалявам, „търг на сексроби“. Но точно така каза. Според него хората наистина купуват и продават. Твърди, че това не било престъпление, тъй като сексробите доброволно се предлагали на пазара. Казва, че търгът се провеждал веднъж годишно, понякога веднъж на две години. Може и да ме будалка, само че Жан-Лу не приказва празни приказки.

Декър си помисли: „Жан-Лу е с много шавливи ръце, за да е празен дърдорко“. Междувременно Багс го сбута с коляно под масата, сякаш искаше да му каже: „Знам, че харесваш тази жена, така че действай“. Докато гледаше Керън, той усети, че тъмните, студени страни на душата му малко се позатоплят.

Багс докосна ръката му.

— Господин Никола ме попита с какво се занимаваме. Казах му, че сме системни анализатори — усмихна се тя.

Декър се начумери.

— Все това казваш. Ами ако някой те попита с какво се занимава системният анализатор?

Двете с Керън се разсмяха, протегнаха ръце да се докоснат, сякаш споделяха някаква особена женска мъдрост, с която мамеха мъжете още от времето на Адам и Ева. Декър се почувства изолиран.

Пресегна се за големия кафяв плик до чантичката на Керън и го придърпа към себе си. Не че толкова бързаше да провери съдържанието му. „Страх те е от спомените, а, човече? Страх те е да съзреш онова, което животът ти е отнел?“ Той въздъхна, бръкна в плика и извади снимките.

Снимка от завършването на остров Перис. Погледна го усмихнатият Манфред Фрайер Декър, кръстен на барон Манфред фон Рихтхофен, легендарния Червен барон и ас от ВВС през Първата световна война. Кльощавият, подстриган Декър със синя униформа и медал за отлична стрелба. Изглеждаше доволен от себе си. По дяволите, защо не?

Там беше и Гейл, прегръщаше го, изглеждаше много сладка с бялата му фуражка, големите обици и черния кожен минижуп, който разкриваше страхотните й крака. Той си каза: „Със сигурност в този ден бяхме господари на бъдещето“. След малко му стана твърде тежко да гледа снимката. Не можеше да понесе мисълта, че Гейл е мъртва. За добро или за зло, не можеше да избяга от спомените за нея.

Другите снимки — Декър и Гейл на Кони Айлънд, където отидоха през последната му отпуска, преди да го пратят във Виетнам; Гейл и Тауни зад сцената на някаква училищна пиеса; Тауни, облечена като балерина, без предни зъби; Гейл, Тауни и Керън с палта, наушници и ботуши на опашка пред Радио Сити Мюзик Хол; Гейл и Декър в официално облекло на дансинга заедно с Айвън и Лусет ла Порте — снимката беше от сватбата на Айвън и Лусет.

Лусет беше бременна в третия месец, когато се ожениха с Айвън. За да й осигури военните привилегии, той предпочете да се ожени за нея, преди да замине зад океана, а не да чака завръщането си от Сайгон. Сподели с Декър, че не вярва в бъдещето. „Когато съм с Лусет, знам какво притежавам, но ако чакам прекалено дълго, може да го загубя.“ Декър щеше да си спомня тези думи дълго след смъртта му. Самият той пък скъса с Гейл.

Прибра снимките в плика и го остави върху купчината с менюта. Елън се фукаше с познанията си в областта на изкуството — посочи на Керън един пейзаж на Моне и й разказа историята му. Декър се пресегна да вземе черното си кафе. Не беше сигурен дали иска да си отиде у дома и да си почине, или да остане с Керън Драмън.

Келнерът с лице на невестулка се появи отново, този път извади бележника си. Елън му каза, че те с Декър няма да вечерят. Керън се присъедини към тях. Невестулката се ядоса: без вечеря нямаше да вземе почти никакъв бакшиш от тази компания на големите тузари. От друга страна, не можеше да направи нищо. Те бяха приятелчета на Жан-Лу, тъй че ако искаха да заемат място и да се лигавят на едно питие до зори, какво можеше да направи един келнер, един слуга като него?

Невестулката, безработен актьор на име Хенри Томас Уилтън Агри, имаше още една причина да страда. Днес си беше пробил зърното на лявата гръд, номер, с който се надяваше да задържи любовника си Роджър, онова постоянно възбудено, похотливо копеле. Роджър, сценичен работник в Линкълн Сентър, обожаваше пръстени на зърната и плати за пробиването.

Но Роджър, Бог да го благослови, не трябваше да понася болката. Хенри Томас Уилтън Агри трябваше да се нагърби с това, благодаря, и му идваше да направи нещо шантаво. Бренди и тиленол, това бе избрал Хенри за успокояване на болката, но не му вършеше работа.

Грабна листата с менюто от масата и тръгна по коридора към задната стаичка. Щом като няма далавера за Хенри Томас, остави приятелчетата на жабаря да пукнат.

Керън докосна рамото на Декър и посочи към задната стая.

— Най-добре настигни келнера. Мисля, че взе и снимките заедно с менюто.

— Няма да ги оставя — успокои я той. Стана и си помисли, че всичко това е много забавно. Невестулката имаше проблеми с поведението. Повечето педали имат подобни проблеми.

Насочи се към задната стая. Усети, че Керън Драмън го гледа. Щеше да направи хода си, като се върне. Голямо шоу ще бъде — нали и Багс ще го наблюдава. Каквото и да става, щеше да е много тъп, ако не се опиташе да се сближи с Керън Драмън.

Задната стаичка представляваше малко копие на голямата зала — шарени покривки, малка черна дъска с днешните специалитети и песните на Шарл Азнавур, носещи се от невидими тонколони. Само една маса беше заета. От другата страна на стаичката трима мъже седяха, хранеха се и си говореха тихо край запалената камина. Иначе задната стаичка беше празна, ако не се брои Невестулката, който бе застанал до входа отдясно на Декър и гълташе хапчета с диетична кола. Детективът не знаеше колко калории съдържа диетичната кола, но знаеше, че вътре няма алкохол, а от кутията миришеше точно на силна пиячка.

Тъкмо се готвеше да попита за снимките, когато тримата мъже привлякоха вниманието му. Двамата бяха корейци, яки, със сплескани лица, в тъмни костюми, тънки вратовръзки и късо подстригани. По-едрият наближаваше тридесет, имаше нездрав тен, огромен врат и гърди на професионален щангист. Платени мускули, досети се Декър. Изкарва си хляба, като защитава господаря си в суровия и страшен свят.

Вторият кореец, който също изглеждаше доста корав, бе към тридесет и пет, с тънки устни, широк нос и очила с рогови рамки. Детективът си помисли: „Тия двамата негодници изглеждат по-гадни от мечки с възпалени задници“.

Жан-Лу бе третият на масата, единственият, който не се хранеше. Той говореше най-много. Декър реши, че той по-скоро им се моли за нещо. Французинът нервно размахваше ръце и говореше бързо, очевидно нямаше търпение да изясни позициите си. Помисли си: „Той се подмазва на тези момчета от Далечния изток, а на тях май не им пука“. Май че този път шампанското на Жан-Лу, което печелеше сърца и умове, не можеше да свърши работа.

Изведнъж пулсът му се ускори и устата му пресъхна. Изумен, тръгна към двамата корейци. Познаваше по-възрастния негодник, мамка му, познаваше го. И ако този тип бе същият, за когото го взе, това създаваше голям проблем — дали Декър да убие копелето още сега или малко по-късно. Ужасни спомени, заспали отдавна, се събудиха у него.

Жан-Лу пръв го забеляза, наведе се и прошепна нещо на корейците. Онзи, когото Декър разпозна, реагира бързо. С вилица в ръка кореецът погледна през рамо, забеляза детектива и подскочи, все едно че току-що бе видял Фреди Крюгер. Скочи от стола си и се опули към Декър, въртеше глава насам-натам с бързи, отсечени движения. „Ти си, грездей такъв — помисли си Декър. — Защо не си мъртъв?“

По-младият кореец се надигна от масата по-бавно, движеше се със самочувствието на човек, свикнал да се страхуват от него и да го уважават. Сви огромните си юмруци и погледна детектива, все едно че той беше най-безполезното същество на планетата.

Обаче Декър се интересуваше само от корееца с роговите очила, човека, за когото се предполагаше, че е умрял във Виетнам преди четиринадесет години. Към него изпитваше смъртна омраза. Той беше Ким Шин, бивш капитан от южнокорейската дивизия „Тигър“.

Преди четиринадесет години. Управлението на Националната полиция. Ла Порте и Бъф. Смехурко. И Шин. В подсъзнанието на Декър гранатата експлодира отново и той пак чу писъците.

Разследването на убийствата в управлението на Националната полиция си беше направо майтап. ЦРУ и Министерството на отбраната искаха прикритие заради друга отвратителна история. Основното беше запазването на клишетата в пълна тайна. Освен това трябваше да се прикрие фактът, че Смехурко е продал файловете от разузнаването на Северновиетнамската армия — сделка, известна на ЦРУ, чрез която управлението предаде виетнамците, които беше обещало да запази. Всички тези каши не бяха добре дошли за ЦРУ. Освен ако не успееха да натопят някого.

Корейското правителство не бързаше да предаде Сонг или пък да поеме някаква отговорност. Америка е мъртва. Агентите от Морската пехота са си нейна работа. А що се отнася до клишетата и файловете — кой може да докаже, че изобщо са съществували? При тези обстоятелства бе направо смешно да обвинят Сонг във военни престъпления. Екстрадирането му заради честната дума на един ефрейтор от Морската пехота бе немислимо.

Но им трябваше някой, който да опере пешкира, да поеме вината за изчезналите клишета и за убитите американци. И тъй като Декър бе присъствал на клането в компютърната зала, избраха него. „Компанията“ нямаше да поеме отговорността, ако можеше да натопи някой друг. Пол Джейсън Мийкс влезе в играта и предположи, че раните на Декър може да са резултат от измама. Парк Сонг го обвини от Сеул, че е излъгал за него, за да си отмъсти за изгубен мач по карате. Ако не извадеше късмет, го чакаха от двадесет години до доживотен затвор в Ливънуърт.

Късметът се появи под формата на Джералд Туентиман, едър адвокат с голям нос от Джорджия, който помогна на фъстъчения фермер Джими Картър да стане губернатор на щата си. Туентиман бе бащата на Бъф, бивш морски пехотинец от Втората световна война, ранен в Сайпан. Вървеше бавно, говореше бавно, но в ума му се криеха железни клопки. Искаше да разбере истината за смъртта на сина си. Беше се занимавал с политика достатъчно дълго и разбираше кога правителството обръща истината и преправя фактите за свое удобство.

— Цялата работа — обясни той на Декър — вони на умряла невестулка, просната на силно слънце.

Туентиман разнищи историята. Най-напред пое официалната защита на Декър. Срещу възраженията от страна на ЦРУ той постави свидетелските показания на редник Джелицки, който се закле, че е видял Сонг и няколко корейски войници да излизат бързо от управлението на Националната полиция с четири тежки куфара в ръце. После накара сенатора от Джорджия да обещае, че ако ЦРУ нямат повече доводи, ще се проведе разследване от Конгреса, разследване за изчезналите файлове, които впоследствие се бяха озовали в ръцете на Северновиетнамската армия.

Най-накрая откри Констанс Херъл в един хонконгски пансион за слепи. Тя беше загубила зрението си при експлозията на гранатата. Нейните показания свързаха Смехурко с клишетата, убийствата на агента от ЦРУ и на морските пехотинци. Декър беше оправдан, получи официални извинения и закъсняло похвално писмо от Корпуса. Накрая Туентиман заяви:

— Нарязахме ги ония от Вашингтон. Мисля, че сега Макси ще почива малко по-спокойно.

Декър се отърва от процеса с убеждението, че няма нищо по-опасно от правителството, когато се опитва да прикрие гафовете си. Колкото до Ким Шин, според докладите той бе загинал от ръката на виетнамски снайперист в последния ден от войната. Декър не заплака за него. Омразата му към Шин и Смехурко щеше да остане за цял живот.

В задната стаичка на „Бугивал“ той спря на няколко крачки от двамата корейци и усети как нещо го стяга в гърлото. Четиринадесет години или не, имаше твърде много кръв между него и Ким Шин, за да остави нещата така. Усети, че току-що е станал свидетел на един епизод, който не е бил предназначен за огласяване пред широка публика. А това означаваше, че е хванал Ким Шин и Жан-Лу да бъркат в кацата с мед и да си облизват пръстите.

Извади значката от джоба си и я вдигна. Негово задължение беше да опазва реда. Как ли щеше да реагира Ким Шин?

— Аз съм ченге — извика той. — Детектив сержант Декър, двадесето управление. Всички да останат по местата си.

Ким Шин изгледа свирепо Жан-Лу и извика:

— Полицай? Пуснал си тук полицай? Глупак такъв. Като му кажа какво си направил, той ще те убие.

Разтрепераният французин скочи от стола си. За няколко секунди остана прав, насочил жалния си поглед към Ким Шин. После бързо отметна глава и се засили към Декър с разтреперана долна устна, сякаш всеки момент щеше да се разреве. „Майната им на вкусните ястия, на целуването на ръцете на дамите — помисли си Декър. — Този човек е уплашен до смърт. Дали от Ким Шин или от някой друг, но явно мосю се страхуваше от някого. И защо Жан-Лу се занимава с такъв мръсник като Ким Шин? Мосю очевидно върви по криви пътеки.“

С разперени ръце и с намерение да изблъска детектива, дребният французин извика:

— Напуснете веднага. Вървете, вървете, вървете. Не ви е тук мястото. Върнете се при приятелите си в другото помещение. Заповядвам ви да напуснете.

Декър го блъсна в гърдите. Двамата се спогледаха и задържаха погледите си докато най-накрая Жан-Лу отстъпи нервно и погледна встрани.

— Физическата разправа с ченгета не е просто нещо лошо — усмихна се Декър. — Това е нещо много лошо. — Наслади се на думите си и продължи: — Ако не искаш да те арестувам за нападение срещу полицай, вземи, че се разкарай от главата ми и си настани малкото задниче някъде. Междувременно аз искам да си поговоря с господин Ким Шин, когото не съм виждал доста отдавна. Интересно ми е да разбера как е успял да възкръсне. Може би чрез някаква диета, която непременно трябва да науча.

Жан-Лу отстъпи две крачки, завъртя се надясно и избяга от стаята. Ким Шин, вперил очи в детектива, прошепна нещо на младия кореец, който кимна, но не каза нищо. След няколко секунди Ким Шин изкрещя на Декър:

— Защо си дошъл тук? Защо ме следиш? Не трябва да ни безпокоиш. Върви си. Вън!

— Да те следя? Досега не знаех, че си жив.

— Лъжеш — сопна се Шин. — Следиш ме. Не се подчиняваш на заповедите.

Декър си помисли: „Да вярвам ли на ушите си? За какво говори това дребно кучешко лайно?“.

— Заповеди ли? — попита той. — Какви заповеди?

Кръстосаният разпит трябваше да почака. Очертаваха се неприятности. Ким Шин излая някаква заповед на корейски и Мускулът сви юмруци, после ги отпусна и уверено тръгна към детектива. Приближи. Отблизо кореецът си беше един грозен кучи син със свински очички и лице като катастрофирала кола. Беше с десет години по-млад от Декър, с пет сантиметра по-висок и доста по-тежък. Явно доста си го биваше в занаята. Първокласен играч.

Мускулът реши да започне с хитрост. Първо страничен ритник с дясното коляно към гърдите, преди да се подготви за най-мощния ритник в каратето. Но Декър, внимателен и концентриран, го погледна в лицето и разгада намеренията му.

Кореецът ритна странично, насочи крака си към гърдите на Декър. Ако го беше улучил, ритникът щеше да счупи няколко ребра и битката щеше да приключи. Изправен на пръсти, детективът отскочи встрани и избегна атаката. В същото време грабна облегалката на един стол, вдигна го до раменете си, завъртя го с всичка сила и удари Мускула по лявата ръка и по бедрото. Ударът бе доста силен. Столът се счупи. Кореецът обаче не падна.

На Декър това не му хареса.

Кореецът спря да разтрие лакътя си. После удари дланта си — чу се много силен, много зловещ звук. Малките му очички се смалиха още повече, а от устата му потече слюнка. Усмихна се и се втурна към детектива.

Все още хванал здраво останките от счупения стол, Декър бързо се обърна с гръб към него. Когато разстоянието помежду им се скъси, той пусна останките на пода, стъпи отгоре им и издърпа крака на стола. Едва го беше издърпал, когато Мускулът се хвърли върху него с разперени ръце.

Декър завъртя крака на стола, цапардоса корееца през коленете и този път успя да постигне повече. Мускулът спря, залюля се назад и погледна към коленете си. После застана на един крак, като куче край пожарен кран, вдигна другия от земята и го разклати. Още една усмивка. Чувстваше се добре. С вдигнати пред лицето ръце той се втурна напред.

Преборил се с паниката, Декър замахна към китките на корееца и обърна гръб, за да избегне удара. Този път се надяваше да събори негодника. Грешка. С неочаквана за толкова едър човек бързина кореецът грабна крака на стола във въздуха, издърпа го от ръцете му, после го счупи в коляното си и хвърли парчетата встрани.

Детективът опря гръб о една маса, успя да запази равновесие и точно тогава Мускулът се нахвърли върху него. И двамата се строполиха върху дървения под с аромат на восък и лимон. Паднаха тежко, а отгоре им се стовариха празни столове и маси, незапалени свещи и солници.

Декър усети болката изведнъж. Удари си дясното рамо и бедрото. Главата му се натресе в нещо твърдо. И лежеше по гръб — лоша позиция по време на схватка. Мускулът беше отгоре; копелето тежеше поне тон, вонеше на чесън и беше решено да го очисти.

Детективът обаче не се паникьоса, заби пръст в лявото око на Мускула, завъртя го в очната кухина и същевременно ритна корееца по крака. Той се пресегна да хване ръката на детектива, но преди да я сграбчи, Декър я дръпна назад, после цапна с опакото й носа на корееца и го строши. Без да се колебае, сграбчи лявото ухо на Мускула, извъртя го, дръпна надолу и го откъсна.

Кръвта плисна и по двамата. Мускулът не извика, но беше ранен лошо. Завъртя се и се строполи на пода. Лежеше неподвижен до детектива. Декър се изправи пръв. Тъкмо навреме — видя, че Мускулът бърка в джоба си за пистолет. Ръката му вече бе върху кобура, когато Декър го цапардоса два пъти по топките — къси, отсечени удари, които бяха толкова бързи, че не бе съвсем сигурен какво точно е направил. Челюстта на Мускула се отпусна и той изцъкли очи. Хвана се за слабините, започна да се гърчи и окървави поне дузина покривки покрай главата си.

Декър се изправи и когато кореецът направи още един, макар и изключително слаб опит да извади пистолета си, той го ритна в главата. Мускулът падна назад и остана неподвижен.

Декър погледна през рамо и видя как Ким Шин върти запечатана бутилка с червено вино право към главата му. Пристъпи към Шин, блокира ръката му и го събори на земята. После разби лицето му с отсечен удар.

Докато кореецът залиташе назад, Декър, усетил горещата червена мъгла на гнева, завъртя левия си крак в къс полукръг и го заби в дясното бедро на Ким Шин. Той изкрещя и седна на пода.

С разкървавено лице хленчещият Шин се вкопчи в ранения си крак и се отпусна настрани. Декър пристъпи по-близо, вдигна десния си крак и насочи пета към корема му. Тъкмо го беше ритнал за втори път, когато трима униформени полицаи, следвани от Багс и Жан-Лу, нахълтаха в стаята.

Французинът изкрещя:

— Арестувайте го! Напада корейски дипломат! Арестувайте го!