В една студена априлска сутрин единадесетгодишният Парк Сонг, стиснал ръката на майка си, влезе в банката в модерния квартал Майонг-Донг. С усилие потискаше страха, който почти го парализираше. „Ако изглеждаш уплашен — беше го предупредила майка му, — банкерът може да заподозре нещо.“ Тогава планът й да го измами сигурно щеше да се провали.

Аранг — майката на Сонг, наближаваше четиридесет — елегантна, слаба, тъмнокоса жена с властни очи. Навремето популярна кисаенг с важни политически и военни благодетели, тя постепенно изгуби цвета на младостта и бе изоставена от тях. Използвайки забележителните си калиграфски умения, тя се захвана с фалшификаторство, допълвайки го с нередовна проституция и дребни кражби. Сонг обожаваше невероятната й склонност към приключения и необикновената енергия, с която привличаше хората.

Баща му — Тае — наближаваше тридесет и пет — слаб, красив мъж с дружелюбно излъчване и мустачки. Като младеж прекарал три години в Лос Анджелис, опитвайки се да пробие в мюзиклите като танцьор и певец. Обаче се убедил, че азиатците се появяват рядко на американския екран, и то най-вече като демонични злодеи или скромни, унизени слуги. Извън екрана заниманията им били също толкова унизителни: градинари, чистачи на басейни или момче за всичко. И както Тае сподели със сина си — по-скоро мравка ще вдигне котва, отколкото азиатец да прескочи бариерата за цветнокожи в Холивуд.

Но американското кино бе твърде вълнуващо и обаятелно, за да бъде отхвърлено само защото имало предубеждения към цветнокожите. Възхитеният Сонг слушаше разказите на баща си за звездите, които той бе виждал в магазините и ресторантите на студиото. Чакал край масите на разкошни тържества, организирани в огромните къщи на продуцентите, чистел басейни, грижел се за бара в частни клубове, където се залагало на едро и веднъж дори бил удостоен с бърз поглед от „Краля“ — Кларк Гейбъл — след дълго седене в дъжда сред тълпите в импровизираното лятно кино, построено набързо заради някаква премиера. Баща му с радост си спомняше онова, което навремето му беше трудно да понася.

Спомените на Тае за Холивуд оставиха белега си върху момчето, което споделяше любовта на баща си към мюзиклите и вярата, че филмовите звезди са богове, слезли на земята. Родителите му и актьорите бяха сред малкото хора, които някак си успяха да се докоснат до сърцето на Сонг.

Напоследък родителите му се бяха превърнали в изкусни мошеници, които използваха забележителния си чар и интелигентност, за да оскубват жертвите си в много азиатски градове. Заедно със Сонг, единственото им дете, те живееха в света на бързите пари, сладките приказки и постоянното вълнение, свят, в който вършеха мошеничества за удоволствие и печалба. Номерата им включваха борсови измами, телефонно лечение на рак, продажба на незаконни наеми за правителствени сгради и разработване на фалшиви планове за връщане на мъртъвци от корейската война при техните семейства. Животът, както го виждаше Сонг, бе семейството му в конспирация срещу целия останал свят. Нямаше нищо друго.

Обикновеното съществуване бе за обикновените хорица, не за него. Той водеше специален живот със специални родители. Животът му се състоеше от забавления, игри и отклонения; нещастията не му харесваха. Боговете го бяха надарили с майка и баща, които носеха на Сонг само щастие.

Доста шарлатанства бе извършил заедно с родителите си, но това, което възнамеряваха да направят сега, надминаваше всичко. Смятаха да оскубят Корейската национална банка. Оскубването, заем срещу фалшиви акции, буквално беше въпрос на живот и смърт. Аранг се нуждаеше от парите, за да подкупи един детектив, открил, че тя и Тае примамват инвеститори за несъществуваща перуанска сребърна мина.

Детективът се казваше Чън Вонджонг, дебел четиридесетгодишен мъж, с буен нрав и преувеличено мнение за собствената си значимост. Доставяше му удоволствие да сплашва хората и притежаваше безгранични възможности да им причинява страдание. През последните три дни държеше Тае затворен в апартамент на свой приятел. Ако Чън не получеше парите си до обяд, щеше да убие Тае и да арестува Аранг за измама. Сонг щеше да бъде изпратен в сиропиталище или щеше да бъде оставен да се оправя сам по улиците на Сеул. Момчето потреперваше от самата мисъл за подобно бъдеще.

И преди се беше сблъсквал с полицаи, но никога с такъв като Чън. Нещата, които само дразнеха другите ченгета, събуждаха у него гняв и омраза, които ужасяваха. Животът на Чън се въртеше около амбициите му. Не зачиташе другите и се държеше грубо и жестоко с онези, които смяташе за по-низши. Независимо от престореното весело настроение на Аранг Сонг се страхуваше за баща си, докато той се намираше в ръцете на полицая.

Любезен и весел, Парк Сонг живееше с родителите си в малко апартаментче в Тонгдаемун Маркет, до древната Велика източна врата — най-големия пазар в Южна Корея. Приятен и добре възпитан, той беше и потаен, много сладострастен и патологичен лъжец с фантазии за богатство и власт. Освен това ужасно се страхуваше от собствената си смърт и реагираше на този страх, като убиваше животни, за да предизвика смърт заместител.

Възприемайки се като по-висш от другите, Сонг реши, че той, а не обществото, има право да определя кое е правилно. И така, когато наранеше някого, той не изпитваше вина или угризения на съвестта. Родителите му не обръщаха внимание на сексуалното му отношение към малките момиченца и така спомагаха за развитието на тази негова аномалия.

Преди година пътуваше с родителите си с влак на юг на еднодневен излет в гористите хълмове на Монт Гайа. Стана от мястото си и последва едно петгодишно момиченце в дамската тоалетна. Минути по-късно в тоалетната влезе монахиня и ужасена видя, че Сонг изнасилва детето. Беше изпохапал жестоко лицето му и то кървеше. По-късно обърканото момиче каза на кондуктора, че преди да го нападне, Сонг му дал сладкиш, ново коланче и малко пари.

Шест месеца по-късно в градината на Чангдок, най-добре запазеният сеулски кралски дворец, туристи се разхождаха по гористите пътеки на Тайните градини и се натъкнаха на Сонг и дванадесетгодишната малоумна дъщеря на градинаря, които правеха секс в сенчестата горичка. Това не беше изнасилване — Сонг получи съгласието на момичето. Даде му няколко подаръка, сред които хавлия и евтин ръчен часовник. Инцидентът обаче бе по-зловещ от предишните му сексуални подвизи. Този път той намаза себе си и момичето с кръвта на обезглавения от него гълъб. По устните и зъбите му имаше следи от кръвта на птицата.

Аранг и Тае оправиха тези два епизода, както и всички подобни на тях. Платиха на полицията и на семействата на момичетата и нищо не се разчу. Като изпечени мошеници, родителите му не можеха да си позволят ненужно внимание от страна на полицията.

Те знаеха за сексуалния му нагон. Но не знаеха колко е страшен. Не знаеха, че дивашките фантазии на Сонг заплашваха да се превърнат в реалност. Нито пък знаеха, че той най-напред беше си представял, че убива животни, а после започна да ги убива наистина — изживяване, на което се радваше до изнемога.

Това му донасяше и най-силното сексуално удовлетворение. По-късно започна да фантазира как убива малко момиченце. Те бяха податливи и гъвкави, лесно му позволяваха да изисква подчинение и да ги командва. Колкото повече фантазираше, толкова по-силно ставаше желанието му наистина да отнеме живота на някое момиченце.

Родителите, които често мамеха другите, сега мамеха самите себе си, като приемаха, че единственото им дете е нормално. Неуместното им обожание ги накара да отхвърлят мисълта, че поведението му може да предшества по-жестоки сексуални престъпления. Един по-подробен преглед на Сонг предполагаше въпроси за това какво са му разрешавали да прави, докато са го отглеждали — въпроси, на които те не искаха да отговарят.

Той бе умен и самостоятелен и те му разрешаваха да участва в техните мошеничества още от седемгодишна възраст. Година по-късно поиска да пие и да играе хазарт и родителите му не се възпротивиха. Изяви сексуалната си активност още от осемгодишен — баща му възприе това като сила и мъжественост. Онова, което за другите бе грях, за Сонг бе начин на живот.

Майката смяташе, че той ще превъзмогне тези дяволии, когато узрее интелектуално и емоционално. Тя извиняваше поведението на сина си със забележката, че глупостите на младостта невинаги се превръщат в изблици на възрастния човек. Сонг не се съмняваше, че ще бъде обичан, независимо от самия него, поне докато майка му е жива. Тя беше неговата добра сила закрилница.

Без Аранг, която да го пази, болнавото дете сигурно нямаше да се наслади и на няколко месеца живот. Още от шестгодишен го подложиха на серия операции, за да коригират изкривения му гръбнак, да премахнат преграда на червата и най-накрая му отвориха гърлото, за да може да се храни. Претърпя и операция от херния. Майка му поставяше здравето му преди своето и на Тае, настоявайки да наемат най-добрите хирурзи, независимо от парите. Тя прекара дълги месеци край леглото му — четеше му и му пееше, докато той се мяташе в тежки гърчове. И пак тя го насочи към степа и каратето, за да укрепне деликатната му физика.

Като изпечени мошеници тримата смятаха, че трябва да вземат колкото могат и да не дават нищо в замяна. Но онова, което различаваше Сонг от родителите му, бе грубостта, съчетана с убеждението, че винаги трябва да задоволява желанията си. Ако иска да бъде богат, човек трябва да преследва непоколебимо целта си.

Парите са нещо повече от късчета хартия, които ти позволяват да си купиш чай или горчица. Парите са власт. Парите щяха да спасят баща му от корумпирания Чън. Парите и майка му.

Качиха се на втория етаж. Там се намираше кабинетът на господин Китан, първи вицепрезидент на Корейската национална банка. Момчето седна край бюрото на банкера и се заигра с голямата табакера. Тясната стая вонеше на чили и чесън. Малко преди това господин Китан, който често обядваше тук, бе пъхнал останките от суровия рак и суровата риба в чекмеджето на бюрото си. На деликатния Сонг му се повдигаше от пикантната миризма.

Майка му и дългоносият Китан стояха наблизо до прозореца с изглед към лабиринт от тесни улички, отрупани с бутици, магазини за коприна, бирарии и ресторанти. Момчето не чуваше разговора им, но забеляза как банкерът се пресяга внимателно и гали косата на Аранг. Тя нежно отстрани ръката му, наведе се и му прошепна нещо в ухото. Неспокойният, кривокрак банкер се усмихна. Тя може би бе малко поувехнала, но все още притежаваше чара, който я бе превърнал в една от най-желаните кисаенг. В очите на Сонг тя никога не изгуби красотата си.

Момчето хвърли поглед към пачката с фалшиви акции върху голямото дъбово бюро до сребърната рамка със снимката на Китановата съпруга — дребна дебелана с твърдо, смръщено лице. Според Аранг банкерът обичал жените, слабост, която можеше да се използва. Кой друг можеше най-добре да измами някой мъж, да го накара да даде пари за фалшиви акции? Кой друг, освен все още красивата кисаенг?

Тае, който се видял с банкера преди две седмици на конни надбягвания, веднага насочи Аранг да го оплете за перуанската сделка. Китан проявил интерес, но не бързал да се обвърже. След отвличането на Тае одобрението на банкера изведнъж се бе превърнало във въпрос на живот и смърт.

Уверена в силата си да привлича мъжете, Аранг беше сигурна, че може да го убеди. Тя каза на Сонг, че разумните мъже са склонни към убеждаване, а пък само тя знаела как да пречупи и най-дебелоглавия мъж и да го направи разумен. Та нали още от детството се е учила как да лавира и да възбужда противоположния пол. Аранг можеше да бъде точно такава каквато я искаха мъжете.

Отчаяното момче погледна към малкия керамичен часовник върху бюрото на Китан. Единадесет без двадесет. Оставаха им по-малко от деветдесет минути, за да спасят живота на баща му. Момчето затвори очи, сви юмруци и изскърца със зъби. Опрян във високия кожен стол на Китан, той се опитваше да превъзмогне пронизващата болка в корема си. Прехапа устни, за да не заплаче. Не трябваше да се предава на страховете си, не и когато родителите му отчаяно се нуждаеха от него.

Извика, когато някой докосна рамото му. Отвори очи и видя до себе си Аранг. Тя се усмихваше на господин Китан, който тъкмо излизаше от стаята. Секунда по-късно майката и синът останаха сами. Момчето се разплака. Китан бе отказал заема. Тае беше мъртъв.

Сонг се опита да се изправи, но слабата ръка на Аранг го задържа в стола му. Тя му намигна, сложи пръст на устните си и му показа, че трябва да мълчи. С разтуптяно сърце той остана на мястото си. За да се успокои, заби нокти в дръжките на стола. Какво ставаше? Усети, че майка му не иска да говори. Не сега. Трябваше да почака още малко, за да разбере защо все още са в банката.

Останаха зад бюрото, без да говорят, без да поглеждат един към друг. Слушаха тиктакането на малкия настолен часовник и шума от оживената улица отдолу. Когато банкерът се върна, беше малко изнервен. Наведе се към вратата, прехапа устни и избърса чело с копринената си кърпичка. После бързо прекоси стаята, извади от сакото си един плик и го подаде на Аранг. Ободреният Сонг подскочи от стола си.

Гледаше как майка му проверява съдържанието на плика. Никога не беше виждал толкова пари. Такава красива, красива гледка! Тае щеше да живее. Благодарение на Аранг този кошмар щеше да свърши и те тримата щяха да бъдат отново заедно. Сонг никога не беше се гордял толкова много с красивата си майка. Искаше му се да я прегърне, да се хвърли в ръцете й и да й каже колко е чудесна. Вместо това я наблюдаваше как брои парите.

Доволна, Аранг дръпна Сонг от прозореца, подаде му плика и се наведе към ухото му, за да му прошепне още веднъж предишните си инструкции. Той трябваше веднага да излезе от банката и да я чака до магазина за чай на ъгъла. Тя скоро щяла да дойде. С господин Китан имали още малко работа. След това тя щяла да се срещне със Сонг, за да отидат да освободят Тае.

Момчето не задаваше въпроси, а и майка му не трябваше да обяснява нищо. Докато бягаше обаче, той си представи красивата си майка с развратния Китан и тази представа бе достатъчна, за да събуди у него желание да убива.

В мръсния апартамент на най-горния етаж във висока сграда с изглед към Йонгсан Герисън, американската военна база, уплашеният Сонг и майка му гледаха как детектив Чън брои парите от банката. Тае не се виждаше никъде. Момчето предчувстваше, че нещо не е наред.

Дребният Чън се усмихваше с тънките си устни, седеше на прозореца и държеше пълния плик, получен от Аранг. Според него Тае не се чувствал добре. Сега бил в задната стая и си почивал. Съпругата и синът можели да се видят с него, след като Чън преброи парите.

Двамата приятели на Чън — намръщен плешивец с изтекло дясно око и нисък мъж с очила и тясно лице, се спогледаха и се усмихнаха. Сонг знаеше достатъчно за полицаите, за да разбере, че тези двамата не са ченгета. Те определено бяха по-страшни от дружелюбните мошеници и дребните крадци, които срещаше с родителите си. Главорезите на Чън бяха груби и безчувствени. И двамата миришеха толкова лошо, колкото изглеждаха.

Когато Сонг погледна през рамо към задната стая, Аранг стисна здраво ръката му. Момчето ужасено се притисна към майка си. Бяха безсилни срещу Чън и горилите му. Всичко, което можеха да направят, бе да дадат парите и да се надяват.

Чън преброи парите и се почеса с палец по брадичката. За няколко секунди той се втренчи в Сонг, накрая му се усмихна студено. Момчето се дръпна, но внимаваше да остане близо до майка си. Погледът го изплаши толкова много, че едва не избяга. Най-накрая Чън погледна към Аранг, после тръсна глава към задната стая. Сонг се чудеше дали майка му е забелязала как намръщеният плешивец шепне нещо на дребния си приятел. Дали бе видяла как се усмихват самодоволно, все едно че само те са разбрали шегата.

Аранг се насили да се усмихне, поклони се и почтително благодари на Чън за добрината му, после поведе Сонг по тесния коридор към задната стая. Момчето здраво стискаше ръката на майка си. Знаеше, че и двамата са уплашени, но че тя се преструва на уверена заради него. Чън заслужаваше да умре заради това, което причини на семейство Сонг. Можеха ли да избягат от жестокостта му?

В задната стая майката и синът се спогледаха. И двамата усетиха призрачната тишина в стаята, тишина, която сякаш ги блъсна с невероятна сила. Сонг, с неговия чувствителен стомах, без малко щеше да повърне. Защо баща му беше толкова тих? Сонг го извика по име.

Тишина. В края на коридора Чън и хората му наблюдаваха момчето и майка му.

Аранг отвори вратата.

Видяха малка, почти празна стаичка с мръсен матрак, хвърлен върху калния под. Навсякъде бе разхвърлян боклук, а едно одеяло покриваше прозореца. Едва мъждукаща крушка висеше от напукания таван, а хладният въздух вонеше на пот, бира и престоял цигарен дим. Отвън на перваза се чуваха гълъби.

Сонг и майка му се огледаха за Тае.

Аранг го видя първа и изкрещя.

Окървавената глава на Тае, която едва се виждаше в полумрака, ги погледна от ниската масичка до мръсния матрак. Очите бяха издълбани, а в празните очни кухини бяха пъхнати сгънати на руло карти за игра. В устата му бе затъкната пура, а косата му бе гладко сресана на път по средата. Босите ходила на Тае бяха отрязани и положени върху кървава възглавница. Тялото му изобщо не се виждаше.

Аранг покри лице. Сонг повърна по пода и по дрехите си. С празен стомах той залитна към прозореца, сграбчи одеялото, за да не се строполи, и продължи да повръща. Докато висеше на одеялото, то изведнъж се откачи и падна върху него, покривайки го от главата до кръста.

Изпищя и се завъртя паникьосан. Отчаяно искаше да се освободи от задушаващия мрак. Когато отметна одеялото, се строполи на пода и се разплака неутешимо. Всяка следваща секунда му носеше хиляди горчиви и непоносими страдания. Не можеше да сдържи сълзите си. За пръв път в краткия си живот Сонг поиска да е мъртъв.

С цигара в ръка Чън, следван от двамата си главорези, влезе в стаята и застана зад скръбната Аранг.

— Свързала си се с една абсолютна нула — каза й той. — Той беше съвсем незначително, суетно човече, което се мислеше за по-добро от нас само защото беше ходило в Америка.

Чън погледна горящата си цигара.

— Господин Холивуд. Накарах го да ни потанцува. Разплака се, но го направи! Намокри гащите. Много страхлив мъж си имала. Това му беше последното представление. И тъй като прекратяваше с танците, реших, че краката вече няма да му трябват.

Докато двамата главорези се кикотеха, дребният детектив се наведе над разплакания Сонг. Потупа го по главата, после опипа дупето му. Най-накрая си дръпна от цигарата и погледна към Аранг.

— Моите хора са чували за теб. Чували са, че едно време си била много специална дама. Силно желана кисаенг. Обещах им да бъдат с теб. Ти и парите срещу свободата ти.

Докосна мокрото лице на момчето и се изправи с лице към Аранг.

— Ако искаш да живееш, достави удоволствие на моите хора. Аз самият не се интересувам от жени.

Погледна надолу към Сонг.

— Радвам се на други удоволствия. Ние със сина ти ще отидем в съседната стая и ще те оставим с тези двама джентълмени. Животът ти зависи от това колко добре ще се представиш. Гледай да надминеш представлението на съпруга си. Ако стане така, може би ще останеш жива. Ще видим. Междувременно ние с момчето ще се позабавляваме. По лицето ти разбирам, че той никога преди не е вършил такива неща. Значи и за двама ни днес е много специален ден.

Щракна с пръсти към Сонг.

— Ела тук, момче.

Просълзената Аранг пристъпи към Чън и докосна ръката му.

— Моля те, остави ме за миг със сина ми. Нека да си поговоря с него. Шокът от смъртта на баща му го разстрои много. Нека да го поуспокоя.

Чън кимна. Можеше да си позволи малко щедрост — поне за минута-две. Разбира се, тази кучка щеше да му се подчини. Когато хората му свършеха с нея, тя щеше да умре и вероятно го знаеше. Защо да не я остави да се сбогува с момчето. Какво може да му навреди това? Детективът се замисли: „Продължителността на живота на курвата зависи от страстта й“. Що се отнася до страстта на Чън, тя бе насочена към момченца, а синът на кучката бе доста привлекателен.

Той отстъпи две крачки и остави Аранг и Сонг сами до прозореца. Тя се наведе надолу и взе хлипащия си син на ръце.

— Много те обичам. С Тае винаги ще бъдем с теб. Винаги. Сега слушай. Не говори. Само прави каквото ти кажа. Изправи се отляво до прозореца. Нищо не казвай. Аз ще те спася.

Целуна го по бузата, после видя, че той бавно се изправя и следва инструкциите й. С гръб към прозореца тя се обърна към Чън.

— Моля те, ела тук и поговори с момчето — помоли го тя. — Не разбира защо трябва да ме остави. Свикнал е да се подчинява на мъже. Моля те, поговори с него.

Детективът пусна цигарата си на пода, смачка я с крак и пристъпи към прозореца. По дяволите, ще си поговори с момчето. Ще избие зъбите на малкото копеленце и ще върже ушите му на възел. Един-два ритника по задника също могат да го научат как да се държи. От това се нуждае разглезеното малко изчадие.

Отдавайки нужното уважение на Чън, просълзената Аранг извъртя очи и погледна към пода. Детективът вдигна ръка над Сонг. Ръката бе все още във въздуха, когато Аранг изпищя, пристъпи към Чън и здраво го сграбчи. После, преди някой да успее да се намеси, тя се хвърли към прозореца, повличайки мъжа със себе си. Двамата се понесоха надолу от петнадесететажната сграда, а виковете им се чуваха до самата им смърт.

Студеният въздух изведнъж се втурна в стаята, пронизвайки дрехите и лицето на ужасения Сонг. Гълъбите размахаха шумно криле, вдигнаха се от перваза и се разлетяха във всички посоки. Подхванати от внезапното течение, из стаята полетяха стари вестници и мазни хартийки. Долу на улицата пронизителният звук от полицейската сирена се смеси с клаксоните на шофьорите, изненадани от внезапното задръстване.

Главорезите на Чън дълго гледаха с отворени уста към счупения прозорец, след което побързаха да изчезнат. Слисаният Сонг остана сам. Погледна надолу и видя тялото на майка си, която се бе жертвала заради него.

Сайгон, април 1975

Късно вечерта Сонг, сграбчил пистолет, следваше кървавата диря по коридора на полицейския участък в края на Чолон, сайгонския Китайски квартал.

Двамата със снажния Ким Шин, който го следваше, носеха униформи на армейски капитани с вензели от южнокорейската ударна дивизия „Тигър“. След тях бяха трима корейски войници с автомати АК-47. Човекът, когото преследваха, губеше кръв на всяка крачка.

Възбуденият Сонг облиза устни. Приближаваше се до Харисън Рандом, дребен, четиридесет и две годишен агент на ЦРУ, който бе откраднал нещо от американското посолство. Нещо, което кореецът искаше за себе си. Не за корейското посолство, за чиито разузнавателни служби работеше заедно с най-добрия си приятел Шин, а за себе си.

Рандом бе отмъкнал клишетата, с които можеха да се изработят най-автентичните стодоларови банкноти. Сонг трябваше да се добере до тях. Те щяха да осъществят мечтата на живота му да стане богат.

Изтърпя живота в сиропиталищата и изправителните училища, издържаше се с работа в зловонните кланици и шивачници. Лежа в затвора за дребна кражба и измама. За да не умре от глад, ядеше от кофите за боклук, спеше по входовете, танцуваше степ в долнопробни нощни клубове и пласираше наркотици. Изправен пред избора да влезе в затвора за изнудване на известен министър хомосексуалист или да се запише в армията, той избра армията, където с интриги и машинации бързо получи повишение.

Като младши офицер се подмазваше на своите началници, съгласяваше се с тях за всичко и ставаше приятел с всеки, които би могъл да помогне на кариерата му. В края на краищата униженията и хитростите му донесоха още повишения. Донесоха му и пари, защото старшите офицери му отпускаха малки дялове от военните сделки и търговията с наркотици. Парите не компенсираха загубата на любимите му родители, но го успокояваха, помагаха му да издържи онова, което той възприемаше като живот, пълен с безсмислено страдание. Ето защо Сонг вярваше, че клишетата на Рандом ще му гарантират живота, който се бе заклел, че ще има.

Банкнотите от тези клишета изглеждаха като истински, защото самите те бяха истински. Бяха собственост на Американската хазна, която тайно бе оторизирала използването им от ЦРУ в Сайгон, за да се финансират секретни операции в Югоизточна Азия. Със собствен източник на пари в брой сайгонското управление можеше да провежда някои съмнителни операции, без да се съобразява със забраните от Конгреса, антивоенните групи и вражеските медии.

Парите не трябваше да се узаконяват, отчитат, нито пък да бъдат вписвани в някакъв бюджет. Никакви документи, които да вървят след тях. Официално те не съществуваха. Никой не знаеше за тях. Следователно и никой нямаше да им търси сметка.

За да вземе тези клишета, Сонг можеше да убие доста американци. Желанието да ги притежава го подлудяваше, изпълваше го с мъка, от която сърцето и нервите му бяха в постоянно състояние на стрес. Те можеха да задоволят съкровеното му желание за власт, свобода и богатство. Щеше да се върне в Корея като богат човек, стига да успееше да намери Харисън Рандом.

Сега Сайгон бе обкръжен от северновиетнамската армия и се очакваше да падне в разстояние на няколко дни. Шефът на ЦРУ бе заповядал клишетата да бъдат унищожени заедно с докладите от разузнаването, досиетата и купчините пари в брой. При никакви обстоятелства не трябваше да попаднат в ръцете на комунистите. Не трябваше да се връщат и във Вашингтон, където можеше да възникнат неудобни въпроси за функцията и предназначението им. Трябваше да бъдат унищожени.

Работейки денонощно, ЦРУ изгори планини с материали, докато евакуираше американските и местните сътрудници на управлението. Във възникналия хаос Харисън Рандом получи златна възможност. Вече виждаше как се сбъдват мечтите му за живот в Хаваи с млада съпруга и достатъчно имоти край брега — само да се възползва от бъркотията, получила се при прибързаното отстъпление на американците.

Тогава се свърза с Жан-Лу Никола, четиридесетгодишен французин с бебешко лице, собственик на ресторант, на когото от време на време продаваше откраднати фалшиви стотарки от същите тези клишета. Този път Рандом играеше на едро. Попита Жан-Лу, известен играч на черния пазар и контрабандист, дали иска да купи клишетата, с които се произвеждат тези изключителни стотарки. Беше определил цена пет милиона долара. Никола прие.

Той се подчиняваше на заповедите на тайния си партньор в триото от салоните за масаж на Ту До стрийт, където „жълтата треска“ — сладострастното желание за азиатки — омагьосваше американците като Харисън Рандом. Тайният партньор беше Парк Сонг и щом чу за клишетата, мисълта за тях го завладя изцяло. Никола, който му осигуряваше виетнамски и евразийски момиченца, за да задоволява ужасните му страсти, получи заповед веднага да приеме предложението. Трябваше да се съгласи с условията на американеца и да остави другото на съдружника си, който възнамеряваше да измами Рандом или да го убие.

По заповед на Сонг Никола продължи да се сближава с Рандом, хвалеше го за уменията му като разузнавач, които в действителност бяха доста посредствени. Забавляваше го във вилата си на остров Кон Сон, където красиви млади виетнамки вършеха в леглото неща, за които съпругата на Рандом не беше и чувала.

Французинът нито за миг не помисли да предаде Сонг и да задържи плячката за себе си. Трябваше само да си спомни онази нощ във вилата, когато надникна в спалнята за гости и видя голия, намазан с кръв Сонг да танцува с отрязаната глава на дванадесетгодишна виетнамка. Никола купи момичето, сираче от войната, от дядо му за двадесет американски долара. Знаеше, че то ще умре, щом Сонг се позабавлява с него. Но това…

Инцидентът във вилата му внуши ужас, който Никола никога не забрави. Страхът си остана единственият източник за страхопочитанието и уважението му към смеещия се Сонг.

Междувременно кореецът се намеси по-директно в премятането на Рандом, като го примами със солидно капаро от десет хиляди долара чрез Никола. После се възползва от уменията, на които го беше учила майка му, и подправи акредитив, който Никола даде на американеца. Издаден от истинска банка, изпратен от Хонконг, акредитивът обогатяваше сметката на Рандом с пет милиона долара. Разликата между Рандом и Сонг беше, че докато американецът искаше да се представи за умен, кореецът наистина беше такъв.

Последната среща между Никола и Рандом за размяна на фалшивия акредитив срещу клишетата щеше да се състои в ресторанта на Никола в Китайския квартал. На срещата тайно присъстваше и Сонг. Скрит в кухнята, той чу американецът да казва:

— По дяволите, ще оправя нещата по моя начин. — Както отбеляза агентът на ЦРУ, щяло да има кратко забавяне, докато той получи още едно мнение по въпроса. — Искам да се обадя до Хонконг и да се уверя дали не ме будалкаш — обясни на Никола.

Това означаваше, че ще иска допълнително потвърждение, че в сметката му са депозирани пет милиона долара. Дотогава щял да задържи клишетата. За да уточни тази последна забележка, разтвори сакото си и показа на Никола колта си.

Следващият ход беше на Сонг.

Обаждането на Рандом очевидно щеше да разкрие измамата и тогава той можеше да целуне клишетата за сбогом. За да избегне това, трябваше да ги вземе незабавно. Подкрепян от четирима войници, той бързо излезе от кухнята и подтикна Рандом към действие. Забравил за своя 45-калибров, с който беше стрелял само веднъж за проба, ужасеният агент на ЦРУ избяга през прозореца на банята. Клишетата бяха залепени с тиксо за гладко избръснатите му гърди. Секунди по-късно той тичаше с два куршума в гърба.

От ресторанта на Никола Сонг и хората му се втурнаха сред тълпата, следвайки кървавата диря на Рандом през пет пресечки чак до двора на Националната полиция на Во Тан стрийт, където Сайгон се сливаше с китайското предградие Чолон. Защо, учуди се Сонг, американецът налетя право в ръцете на виетнамската тайна полиция? Може би Рандом вярваше, че се е отървал от преследвача си по сайгонските улици, пълни с бежанци, дезертьори от южновиетнамската армия и шпиони на Виетконг. Може би Рандом просто искаше да се скрие, докато му се притекат на помощ.

Това наистина нямаше никакво значение, тъй като нищо не можеше да го спаси. Сонг възнамеряваше да убие всеки, виетнамец или друг, който му се изпречи на пътя. Тези клишета означаваха забогатяване. Сонг щеше да се сдобие с тях даже ако се наложеше да разруши сградата тухла по тухла. Подтикван от спомена за ужасната смърт на родителите си и за своя суров живот, бе готов да изиска клишетата като отплата за всичко. Това беше божествена мисия. Не трябваше да се проваля.

Подслонил разузнавателните агенции и тайната полиция, дворът бе изпълнен с канцеларски сгради и бараки, свързани с алеи. Сонг и войниците му видяха само двама цивилни полицаи и много секретарки. Никой от тях не искаше да си има вземане-даване с корейците, чиято армия се славеше като най-кръвожадната в Азия. Очевидно всички други бяха дезертирали. Нищо чудно за един обсаден град. Още преди три дни Сонг и целият персонал на корейското посолство трябваше да отлетят от Сайгон с американски хеликоптери. Ако обичайно пълният двор сега беше опустял, то това беше съвсем нормално. Всички бързаха да си спасяват кожата.

Народната армия на Виетнам, както сами се наричаха северновиетнамците, бе стегнала обръча си около Сайгон. Очакваше се градът да падне до седмица. Уплашени от евентуалното си залавяне и екзекутиране южновиетнамските полицаи и разузнавачи дезертираха. В продължение на години те бяха измъчвали и убивали комунисти, бяха ограбвали комунистически данъчни инспектори и бяха затваряли истински или предполагаеми червени в позорните „тигърски клетки“. Всеки южновиетнамски таен полицай или разузнавач имаше основателна причина да се скрие вдън земя.

В двора на Националната полиция Сонг се изправи пред вратата на голям кабинет, който вероятно принадлежеше на високопоставен офицер. Кой друг, ако не някой много важен човек щеше да си достави такива дебели килими и бар, натъпкан с бутилки коняк, скоч и перно. Там имаше и огромно бюро, с лампа, дневник за срещи, звънец за секретарката, телефон, джобен калкулатор и подвижна поставка за папки. Само стенният сейф показваше, че нещо не е наред. Беше отворен и празен.

Кървавата диря водеше натам. Очевидно Рандом е припаднал на входа, после някак си бе успял да се изправи ида продължи по коридора. Смехурко вдигна ръка и даде сигнал на Ким Шин и войниците да пазят тишина.

Начело на групата, стигна до голямо празно пространство, разделено на повече от дузина отделения. Чекмеджетата бяха издърпани, а шкафовете — преобърнати. Листовете все още си стояха в пишещите машини. Отделенията миришеха на страх и отчаяние.

Внезапен шум отдясно накара Сонг да се обърне, готов да стреля незабавно. Разбра, че се е прицелил в един звънящ телефон. От страх се задъха и се разтрепери. Острата болка в стомаха го принуди да затвори очи и да изскърца със зъби. Секунди по-късно отвори очи и се изправи както подобава на офицер. Успя да се овладее да издаде заповед за претърсване на всяко отделение.

Нетърпеливият Сонг откри кървавата диря край задното отделение. Тя водеше надясно в коридор с флуоресцентно осветление. Тръгна, без да чака другите.

Хората му го настигнаха в края на коридора, където той оглеждаше стъклената врата, водеща към стълбите. Оглеждаше за жици, които можеха да го предупредят за бомби. Да му подскажат, че за близката жица е вързана граната; че някоя картечница е заредена да стреля след отварянето на вратата; търсеше нещо, което да го предупреди, че при отварянето на вратата таванът ще се стовари отгоре му и ще го погребе.

Сонг нареди на войниците да минат първи. Рандом не бе предизвикал експлозия, но защо да се поемат излишни рискове. Ако вратата случайно е заредена, нека нечии чужди ръце и крака полетят във въздуха.

С насочени автомати тримата войници минаха през вратата без инциденти. Докато Сонг и Ким Шин стъпят върху площадката зад тях, сержантът вече бе открил кървавата диря по тясна, ръждива желязна стълба, водеща едно ниво по-надолу по коридора. Вперил очи в стоманената врата, Сонг отново даде знак да пазят тишина, стъпи върху стълбата и пое водачеството.

Пресегна се към стоманената врата и реши да влезе пръв. Вече не мислеше за капаните. Наградата, която чакаше в коридора, си беше негова. Нямаше намерение да я губи. Сграбчи бравата, пое си дълбоко дъх и бавно отвори вратата.

Сдържайки дъх, пристъпи в тих, влажен коридор. Кръвта се виждаше съвсем ясно и водеше надолу към компютърната зала отляво. През отворената врата се чуваше разговор на виетнамски. Надуши цигарен дим и чу как някакъв виетнамец припява фалшиво на развален английски заедно с Арета Франклин. Сонг сбърчи нос от отвращение. С изключение на великия черен изпълнител Джеймс Браун, когото обожаваше повече заради танцуването, отколкото заради пеенето, той ненавиждаше попмузиката. Смяташе я за просташка, лишена от вдъхновение и вулгарна.

Изпотен от напрежение, той продължи по кървавата диря върху каменния под на коридора. Войниците зад него надничаха в празните стаи. В компютърната зала спря зад вратата и прошепна на Ким Шин:

— Не трябва да оставяме никакви свидетели. Никой не трябва да знае какво е станало с клишетата.

Приятелят му кимна.

Сонг вдигна пистолета си над главата, готов да стреля във всеки, който се изпречи пред него. Преброи до три, после рязко свали оръжието си и скочи през вратата.

Втурна се в сива стая без прозорци, отрупана с компютри, терминали, принтери, декодери и контролери. Хората му бързо насочиха оръжията си срещу четиримата виетнамци, двама от които стояха пред централния процесор. Единият си пееше с касетофон в краката. Стреснат от внезапната поява на корейците, той без да иска ритна касетофона, който се преобърна, но продължи да свири. Третият, който отиваше към контролера на магнитната лента, толкова се изненада, че спря точно когато си палеше цигарата и огънят от клечката изгори пръстите му.

Четвъртият, когото разпозна като лейтенант от тайната полиция, току-що бе поставил последния от четирите си куфара пред принтера до стената. Опита се да протестира, но корейците го накараха да млъкне. В тези объркани времена човек не можеше да спори с въоръжени мъже, насочили пушките си към него. Лейтенантът млъкна.

Рандом седеше на пода с гръб към дисковия контролер. До него бе коленичила тъжна млада евразийка и държеше ръката му. Корейците зад тях крещяха и псуваха, докато с приклади събаряха виетнамците на колене.

Сонг ритна настрани празна кутия от кока-кола и купчина стари виетнамски вестници и се втурна към Рандом. Ритна чантичката на жената и опря автомата си в брадичката на американеца. Толкова бе развълнуван, че едва говореше.

— Клишетата — извика той. — Къде са?

Докато мълчаливият Рандом гледаше към тавана със слепите си очи, евразийката посочи към най-близкия сгънат виетнамски вестник, изцапан с кървави отпечатъци от пръсти. Сонг разгъна вестника бавно, почти благоговейно. Те бяха вътре. Две тънки метални пластинки, малко по-големи от истинската стодоларова банкнота. И сега бяха негови.

Бързо сгъна вестника, сграбчи го здраво и се изправи. Изведнъж се разкиска. Най-голямата от всички измами и той я беше отмъкнал. Само да можеха да го видят родителите му. Секунди по-късно той затанцува степ. Беше изпаднал в екстаз и не му пукаше, че другите ще разберат това.

Най-после щастието, избягвало го толкова дълго, сега го беше споходило. Ким Шин разбра какво значение има този момент за приятеля му и триумфално вдигна автомата си.

Сонг престана да танцува и се усмихна на жената.

— Как се казваш?

Коленичила зад гърба на Рандом, тя го държеше в ръце. Лицето й бе покрито от дългата черна коса.

— Констанс Херъл — отговори на английски с френски акцент. — Аз съм му годеница.

— По-скоро играчка за един мъж на средна възраст. Какво правехте тук с тези полицаи?

Тя обърна мокрото си от сълзи лице към Сонг.

— Той щеше да ме заведе в Хаваи. Възнамерявахме да се оженим и да живеем край океана.

Той възприе сметките на госпожица Херъл за щастливо бъдеще като илюзия. Виетнамките и евразийките винаги бяха мамени от американските войници за едно бързо чукане. Отчаяният Харисън Рандом се бе обърнал към госпожица Херъл като към най-близка възможност за бягство. Че от кого друг би могъл да поиска услуга? Със сигурност не и от Американското посолство. Сонг се ухили и си помисли: „Аз ритнах стълбата и сега краката на господин Рандом се люлеят във въздуха“.

Почувства се по-уверен и огледа жената отблизо. Двадесетгодишна, имаше си сладко мъничко дупенце и силиконови гърди, за да доставя удоволствие на американците, които обичаха големите цици.

Сълзите й не го трогнаха. Възприе хленченето й като самосъжаление, а не като искрена скръб. Рандом представляваше билета й за напускане на Сайгон, един вече невалиден билет. Ако не успееше да намери друг изход, тя щеше да се озове в комунистически лагер за превъзпитание. В свободното си време щеше да чисти тоалетни и да сече дървета. А иначе по цял ден щеше да слуша дългите марксистки лекции или обидите на пазачите.

Сонг се наведе, за да види по-отблизо госпожица Херъл или по-скоро картичката, закачена върху блузата й. Тя работеше в управлението на националната полиция. Със сигурност за нея и за тези четиримата би било по-нормално да избягат като безгръбначните си колеги. Дали Рандом им беше казал за клишетата? Смехурко надуши, че тук става нещо важно.

Бдителният му поглед се спря върху четирите куфара и върху виетнамците, коленичили с ръце зад главите. Бяха въоръжени с американски М-16 и автоматични 45-калибър, които хората му конфискуваха и оставиха върху един принтер. Тъй като четиримата виетнамци притежаваха самоувереността на хора с власт, той реши, че са полицаи или агенти от разузнаването. Колкото до жената, тя беше секретарка или може би дребна служителка. Притесняваше го това, че тези петимата бяха още тук, докато всички други бяха отлетели от клетката.

Обърна се към госпожица Херъл:

— Каква работа вършиш за националната полиция?

Тя погали челото на Рандом с дългите си пръсти. Очите на американеца бяха затворени, дишането — затруднено.

— Той умира — осведоми го тя.

Сонг я сграбчи за косата и силно я дръпна назад.

— Какво работиш?

— Записи. Работя с компютърните записи.

— Ами тези джентълмени с теб? Те какво правят освен това, че се шляят с куфарите си?

— Моля ви, боли ме. Те са полицаи. Платиха ми да им помогна.

— С какво да им помогнеш?

— Да вземат записите от машините. — Разхлипана, тя се дръпна, но не успя да се освободи от ръцете му.

Заради болката му се стори по-красива. Едва не се разсмя с пълен глас. Да бъде привлечен от толкова стара жена. Ако не я болеше, даже нямаше да я погледне. Беше му забавно да разбере колко лесно си проправя път страстта.

Отпусна хватката си, освободи косата на разплаканата жена и я остави да се свлече на пода. Всичко му се изясни. Полицаите бяха дошли в компютърната зала да крадат файлове. И тъй като не знаеха как се работи с компютри, бяха довели мис Големи цици да им свърши работата, да локализира записите и да извади информацията от компютрите, без да я унищожи. Най-вероятно куфарите бяха натъпкани с дискети, досиета и друга информация.

Докато Арета Франклин пееше „Естествена жена“, Сонг взе бързо решение. В края на войната компютърната зала можеше да се превърне в златна мина. Ако не бе толкова ангажиран с клишетата, той щеше да разбере това по-рано. И да направи това, което полицаите се опитваха да направят сега.

Специалната полиция и Централната разузнавателна организация на Южен Виетнам държаха файлове на заловени комунисти, превърнали се в информатори, колаборационисти и отстъпници. Файловете съдържаха и информация за шпионите в армиите на Виетконг и Севера, както и имената на виетнамските агенти, които американците се надяваха да оставят след евакуацията. За комунистите това бяха имена на предатели, измъчвали, затваряли и убивали техните другари.

Ето защо Сонг бе сигурен, че Народната армия щеше да си изтърси кесията, ако е необходимо, за да купи тези файлове. Не очакваше от победителите да изпуснат възможността да проявят жестокостта си. Победителите никога не постъпваха така. Когато си спечелил една война, всичко, което вършиш, е правилно.

Четиримата полицаи, коленичили пред хората на Сонг, сигурно знаеха стойността на тази информация. Иначе защо ще се връщат в управлението, когато биха могли да офейкат от страната?

Предположи, че четиримата полицаи вече са направили сделка да продадат тези файлове на комунистите. За да предпазят хората от списъците, те би трябвало да унищожат файловете още преди няколко дни. Но плахите южновиетнамски гълъбчета, посветени единствено на грижата за собственото си оцеляване, са избягали и са оставили файловете непокътнати. Нищо изненадващо. Ако бе научил нещо от военната служба, то бе, че по време на война оцеляват само страхливците. Наречете го страх или инстинкт за самосъхранение — да напуснеш бойното поле бе единственият сигурен начин да останеш жив.

Междувременно съдбата му бе дала втора възможност да забогатее. Щеше да вземе всички файлове и да ги продаде на комунистите. Щеше да измъкне колкото може от „другарите“. Всеки човек си има своя звезден ден и този принадлежеше на Сонг. Ако не използваше късмета си докрай, щеше да е пълен глупак. А да си глупак е по-лошо от самата смърт.

Отиде до отсрещната стена, остави сгънатия вестник върху първия куфар, после се обърна към един от полицаите. Това не бяха обикновените сайгонски каубои — наконтените хитреци от канцелариите или дезертьорите с тъмни очила, които се разкарваха с мощните си мотори и печелеха от сводничество или дребни кражби. Тези тук бяха корави типове, които измъчваха хората и които биха продали майките си за шепа ориз.

Един от тях бе познат на Сонг — лейтенант Дау — нисък, тридесетгодишен мъж със студени очи и златно разпятие на врата. Кореецът го смяташе за тъп и упорит човек, който не възприема чужди мнения. Дау беше толкова груб и зъл, че не можеше да си спечели приятели. Заради това и не получи повишение.

Не бе работил с него, защото той беше по-скоро джелат, отколкото разузнавач. Като следовател в тайната полиция се гордееше с това, че е успял да пречупи с всички възможни средства онези комунистически затворници или симпатизанти, които бяха проявявали завидна твърдост при други разпити. Дау винаги се намесваше в края на играта. Американците го бяха кръстили „Продавач на облекчение“.

Сонг застана пред грубия лейтенант.

— На кого ще продавате тези файлове?

Вбесеният мъж изобщо не му обърна внимание.

— Нямате право да ни държите на прицел. Ние изпълняваме професионалните си задължения и това не ви засяга. Ако имате представа какво е добро за вас, веднага ще спрете с игричките си и ще ни оставите да си гледаме работата.

Сонг се ухили.

— Вие сте избраните. Верни и безкористни дори под огъня. Всички плъхове са напуснали потъващия кораб, освен вас. Много похвално. Това, което правите тук, приятелю, няма нищо общо със служебните ви задължения. Ще те попитам още веднъж. На кого ще продавате тези файлове?

Ядосаният Дау вече не можеше да се контролира. Тръсна глава и се изплю върху перфектно изгладените панталони на Сонг. Улучи го точно над лявото коляно.

В напрегнатата тишина, която последва, кореецът погледна надолу към обидното петно и тъжно поклати глава. После простреля Дау в лявото око.

Една стъпка вдясно и се озова пред следващия виетнамец.

— Името на купувача ви? — настоя той.

Ефрейтор Мани Декър с М-16 в ръка бе застанал на стълбите в главната сграда на сайгонското управление на националната полиция и следваше кървавата диря.

Непрекъснато се потеше под защитната си жилетка. Вече година в Сайгон, а още не беше свикнал с горещината. Колтът на бедрото му тежеше цял тон. Умираше от глад — не беше хапвал нищо от обяд. В момента обаче най-много го тревожеше кръвта.

Следата водеше надолу по ръждивата желязна стълба и през отворената врата към сивия коридор. Декър, Мартинес Айвън ла Порте и Макси Туентиман, въоръжени до зъби и в цивилни дрехи, придружаваха агента на ЦРУ Брайън Шоу до компютърната зала в края на коридора. Морските пехотинци трябваше да помогнат на Шоу да унищожи компютърните записи за хилядите виетнамци, работили за южновиетнамското правителство и за американците през войната.

Войната беше изгубена. Сайгон бе обграден от огромна комунистическа армия, чиито танкове приближаваха с всеки изминал час към града. Америка похарчи милиарди долари, за да се бие в тази война, уби почти милион виетнамци и даде над петдесет хиляди жертви.

Предимство да се качат на американските хеликоптери и да отлетят от Сайгон към самолетоносачите имаха американските семейства, виетнамските важни особи и персоналът на чуждите посолства. Хиляди южновиетнамци трябваше да се оправят сами, да подкупват, да изпросят или да откраднат безценните изходни визи, осигуряващи им място в някой хеликоптер и възможно пътуване до Америка.

От онези, които не можеха да бъдат евакуирани, най-много рискуваха бившите комунисти, преминали на служба към ЦРУ или към южновиетнамската тайна полиция. Шоу описа тези хора като смотаняци, които не можели да различат муха от зърно черен пипер, но които не трябвало да бъдат оставяни на сухо.

Той беше възпълен тридесет и пет годишен калифорниец, чието семейство притежаваше ферма за алигатори в Ориндж Каунти. Бе известен с това, че на сбирките на ЦРУ забавляваше колегите си, като въртеше чинии на дълги пръчки и си свиреше „Танцът на сабята“. Избраха го да унищожи файловете, защото бе ръководил мрежа от информатори, имаше важни контакти във Виетнам и знаеше какво да търси в компютърната зала.

Декър участваше с него в тайни операции и виждаше, че той се слага навсякъде, говори добре, но не е твърде умен. Като много други агенти Шоу работеше в разузнаването, защото не искаше да влиза в сражения. Беше доста по-безопасно да прелистваш бумаги на бюрото си, отколкото да получиш виетконгска ракета между краката.

— Фасулска работа — заяви Шоу за мисията им в изоставеното управление на националната полиция. — Влизаме, унищожаваме всичко, което може да идентифицира местните от нашия отбор, и изчезваме. Поне толкова им дължим на жълтурите. Ако комунягите се докопат до тях, всеки един в списъка ще отиде на кино. Не се притеснявай, момче. Това е фасулска работа. Ти си първият, който чува за нея.

Но Декър, морски пехотинец от охраната на американското посолство, си имаше свое мнение по въпроса. Кръвта по коридора го накара да се запита дали мисията им не е от онези, след които те пращат у дома в черен чувал. За начало, чия беше тази кръв? Дали раненият беше умрял, или се спотайваше някъде, готов да застреля първия, който се покаже иззад ъгъла? Преди седемдесет и два часа Декър очакваше да бъде евакуиран от Сайгон. Беше дяволски сигурен, че не иска да се върне като част от списъка на жертвите.

Миналата седмица южновиетнамският президент Тхю подаде оставка и напусна страната. Край американското посолство и управлението на ЦРУ въздухът посивя от пепел, тъй като непрестанно се изгаряха някакви материали. За Южен Виетнам това беше краят. За Декър беше шанс да се прибере жив, стига да оцелее през следващите три дни.

Ла Порте и Туентиман, също морски пехотинци от охраната, не по-малко от него искаха веднага да си тръгнат от Виетнам. Макси Туентиман, висок двадесет и три годишен фермер от Джорджия, наречен Бъф, твърдо беше решил да не умира тук. Както казваше на Декър:

— Ако ме очистят тук, направи всичко възможно да изпратят дървения ми задник в Мейкън Каунти.

Ла Порте не искаше да говори за смъртта. Като говориш, я привличаш, обясняваше той. Но постоянно мислеше за нея. Беше слаб, красив пуерториканец от Бруклин, който влезе в Морската пехота заедно с Декър, но приключи с основното обучение в Калифорния. Шест месеца след като двамата пристигнаха във Виетнам, жената на Ла Порте, Лусет, влезе в бруклинската болница и роди Феликс Реймънд Ла Порте Джуниър. Колкото повече наближаваше времето да си тръгнат от Виетнам, толкова повече се тревожеше Ла Порте — не искаше да умре, преди да види жена си и сина си. Вече не започваше деня със стария възглас — единственият път е този към дома. Суеверният пуерториканец изобщо престана да говори за дома.

Като цивилни двамата с Декър се запознаха на турнирите по карате в Ню Йорк, където се състезаваха в полутежка категория. Ла Порте беше смел и с доста бързи ръце, но не можеше да се сравнява с Декър по бързина на ръцете и способност да изработва комбинации. В трите им мача един срещу друг Декър не срещна никакви затруднения да го победи.

След основното обучение и двамата се озоваха в Школата за охрана в Куантико, Вирджиния. Зарадваха се, като се видяха. В онези дни Ла Порте беше ганг хо, силно мотивиран морски пехотинец, с лудо желание да влезе в Корпуса и нетърпелив да стане „мустанг“ — войник, когото повишават в офицер. Декър го нарече Б. В., съкращение от Безстрашния водач. Пуерториканецът се чувстваше щастлив в Корпуса.

Декър имаше един щастлив момент в Корпуса и го дължеше преди всичко на Гейл. Тя, а не родителите му, долетя от Ню Йорк до остров Перис, Южна Каролина, за да сподели с него тържествения ден — завършването на тренировъчния лагер в Морската пехота. Церемонията отбелязваше края на единадесет седмици тренировки на новобранците. Тренировки, които бяха толкова садистични, колкото самите инструктори можеха да ги направят, за да ти извадят душата колкото е възможно по-бързо.

Сбогом на трите месеца ад. След края на основното обучение инструкторите вече не те наричат мазник, комунистически педал или онази най-низша форма на живот — цивилен. В деня на завършването те вече те наричат морски пехотинец, нещо, което отказваха да изрекат почти три месеца. Морски пехотинец означава, че ти си ненадминат на божията земя.

На парадната площадка пред трибуните, претъпкани с роднини и приятели, обявяваха имената на отличилите се от всеки взвод. Те бяха най-добрите, суперморските пехотинци на бъдещето. Докато другите завършващи носеха маскировъчни униформи, отличените бяха облечени в синьо — подарък от Асоциацията на Морската пехота. Декър представляваше своя взвод.

Преди да влезе в Корпуса, той получи „нидан“, втори дан черен пояс в карате. Докато стигне дотам, проля доста кръв — своя и на съперниците си. Събра повече от тридесет трофея в състезания срещу най-добрите бойци в страната. Срещаше се и с всички нови. По това време му избиха няколко зъба и му натрошиха няколко кости. За Декър бе достатъчно да върши едно нещо, но да го върши добре. Реши, че това нещо е каратето.

Увереността го изпълваше с енергия, а той имаше увереност в излишък. Вярваше, че може да победи всекиго. Той беше кралят и кой можеше да го обвини, че в онези дни се перчеше по улиците. Но нищо не можеше да се сравни с изживяването, когато под жестокото слънце той стоеше на парадната площадка със своите приятели и чу името си като първенец на взвода, после излезе напред — за пръв път вече като истински морски пехотинец. Оркестърът от базата изсвири химна на Морската пехота и „Толкова отдавна“. Той пъдеше сълзите от очите си, нещо стягаше гърлото му. Никога не бе обичал Гейл по-силно.

Тя знаеше колко важен е за него този ден. Когато шефът й в манхатънския ресторант, където работеше като сервитьорка, отказа да й даде свободен ден, тя напусна и отлетя за Южна Каролина, за да бъде с него. За Декър никога не настъпи друг момент, в който да се почувства доволен от живота си.

Майка му, посредствена певица, която никога не се издигна над дубльорските роли в Бродуей, и вторият му баща, импресарио, изцяло завладян от чаровните си клиенти, изобщо не помислиха да присъстват на тържеството. Приемаха всичко това като някаква безсмислица. Животът на амбициозните му родители се въртеше около шоубизнеса. Той не беше в шоубизнеса, което в очите им го превръщаше в нищожество.

От поведението на родителите си Декър разбра как лъжите, мошеничеството и другите форми на интригантство могат да ти пробият път в живота. Нямаше по-опасни хора от изкусните мошеници. Той никога не забрави този урок.

Истинският му баща, ветеран от Втората световна война, бе възвърнат на служба след избухването на Корейската война и умря, когато един севернокореец дръпнал иглата на гранатата и се взривил заедно с него. Като изключваше истинския си баща, Декър никога не би се свързал с другите членове на семейството си, ако не му се налагаше. Семейният живот бе първият му сблъсък с тъмната страна на живота.

Единственият човек, на когото вярваше, бе Ран Добсън, кльощавия сержант от Морската пехота, роден в Оклахома. Тогава служеше в Ню Йорк. Ран, който съвсем не беше красавец, много се радваше да отбележи, че онзи отгоре го е създал грозен, а после го цапардосал с лопата през лицето. Той бе първият му инструктор по карате и единственият му приятел. Учеше го да побеждава самотата си, като стане добър в нещо.

За пет години Ран го преобрази от уплашен юноша в дисциплиниран боец с най-важното от всички оръжия — непоколебима воля. Именно заради него Декър влезе в Корпуса. Една от най-ценните му вещи бе покритата с кожа бойна тояга, която Ран му даде, преди да отлети на новото си назначение във Виетнам, където щеше да умре като жертва на „приятелски огън“.

Смъртта му остави празнина в сърцето на Декър, празнина, която нямаше да се запълни никога.

След остров Перис Декър бе разпределен в Школата за охрана на Морската пехота, където най-изявените войници се обучаваха да охраняват американските посолства и консулства. Но най-напред му дадоха две седмици отпуск. Прекара всеки ден от този отпуск с Гейл в къщата на Хелз Китчън, която тя споделяше с още две момичета. Те досетливо си намериха друг подслон през това време. Обади се на майка си само защото Гейл го накара, но избягваше семейния апартамент на Пето авеню във Вилидж.

Майка му се обади веднъж, за да му съобщи, че се местят в нова къща в Уестчестър с басейн, тенискорт и двестагодишен дъб. Той обеща, че ще й пише, и го направи. През първия си месец в Сайгон й изпрати две писма. Не получи отговор. Гейл обаче му пишеше по двадесет писма месечно. Макар да беше на хиляди километри от Декър, тя му даваше да разбере, че сърцето й е при него всяка секунда.

Но Виетнам го промени и тези промени нямаше да се отразят добре на връзката му с Гейл. Уби за пръв път преди година, когато помогна да се осуети един опит на хора от Виетконг да проникнат в двора на посолството. После още веднъж, когато охраняваше американския посланик, инспектиращ евакуацията на летището „Тан Сон Нхут“. Убийствата разкриха тъмната страна на Декър, нещо, което се боеше да занесе у дома при Гейл.

Беше видял неописуеми неща. Регистрационното бюро на мъртвите — моргата — мъртвите тела на американски войници, седнали в пластмасови столове, зашитите лица, които преди това са били взривени на парчета, лица, по-отвратителни от всеки филм на ужаса.

И онова посещение в сайгонската болница преди два месеца, където отиде да навести Кевин Лий. Братът К. беше спокойно черно конте от Ню Джърси, който бил на шестнадесет, но излъгал за възрастта си и стана най-младият морски пехотинец в класа на Декър на остров Перис. Беше луд на тема музика и мечтаеше да създаде своя компания за звукозапис.

След ракетна атака срещу летището Кевин бе ранен в гърба и в крака, но раните му не бяха сериозни. Медицинската сестра, работила три дни без почивка, уморено му обясни, че не можел да се види с редник Кевин Лий, защото той умрял преди няколко минути. Или по-скоро бил убит.

Полудял ранен виетконгски пленник станал от леглото си, откраднал една вилица и я забил в гърлото на заспалия Кевин. Военната полиция застреляла виетнамеца, но било вече твърде късно за момчето.

И онова деветгодишно виетнамско момиченце, мъничкото сладурче, което положи всички усилия да убие Декър и почти успя. Случи се една нощ преди четири месеца, когато той, Ла Порте и Бъф излязоха от един бар до управлението на ЦРУ. Декър и Бъф не искаха да си тръгват, защото барът беше едно от малкото заведения в Сайгон, където със сигурност можеш да срещнеш палави бели жени — медицински сестри, служителки в посолството и американски държанки. Но носталгично настроеният Ла Порте с нетърпение очакваше да се обади на семейството си за Коледа. Именно той настоя да го придружат. Така поне щяха да направят нещо, нямаше само да се наливат и да зяпат разни курви, които предпочитаха да вършат шантавата работа с офицери, а не с войници.

Когато излизаха от бара, вътре се търколи момиче без крака върху малка инвалидна количка. Стискаше смачкана консервена кутия с увехнали цветя за продан. Върху малкото й кръгло личице се кипреше топла, сърдечна усмивка. Ла Порте купи две цветя и каза, че те били за Лусет и Феликс. Декър махна с ръка и купи по едно за себе си и за Бъф. Беше прочел някъде, че цветята били езикът на любовта. Ла Порте обичаше Лусет и малкия Феликс. Въпросът беше дали Декър все още обича Гейл.

Една пряка по-надолу Бъф, най-пияният от тримата, се развика с пълен глас, че по-скоро щял да си намаже задника с мед и да седне върху пчелен кошер, отколкото да прекара още един ден в тази дупка, наречена Виетнам. После весело прегърна приятелите си и каза, че той, Макси Байрън Рейнолдс Туентиман, бил истински дипломиран метеоролог, което означавало, че можел да погледне някое момиче и да каже какво ще бъде времето. И точно тогава чуха експлозията и писъците. Обърнаха се бързо и видяха огромно огнено кълбо на мястото на бара. По-късно научиха, че момиченцето с количката било заредено с пластичен експлозив. Виетконг я накарали да го направи. Когато Ла Порте каза, че им е спасил живота, потресеният Декър не му възрази.

Но в онази нощ и в нощите след нея сакатото момиче оживяваше пред него. Експлозията се повтаряше в сънищата му и заедно с крясъците на умиращите раздираше мозъка му, а адската горещина от горящата сграда достигаше чак до леглото му. Видя тялото си, разкъсано на парчета от С-4 и усети как пламъците стопяват очите му, ослепяват го. Събуждаше се, облян в студена пот и крещеше. И най-лошото — знаеше, че се измъчва и че не може да спре.

Следвайки кървавата диря.

В коридора безмълвният Декър, следван от Ла Порте и Бъф, се изправи пред компютърната зала. Кръвта водеше право към нея. Вратата беше отворена и той се обезпокои от гласовете, които се чуваха отвътре. Докато не разбереше чии са, отвън беше по-безопасно, по-сигурно, че ще остане жив.

Шоу командваше операцията официално, но когато играта загрубееше, Декър поемаше нещата в ръцете си. В момент на криза Шоу предпочиташе някой друг да взема трудните решения. Той бе толкова неуверен в себе си, както казваше Бъф, че вероятно още не бе измислил имена за дванадесетгодишните си деца.

Четвъртият морски пехотинец, редник Ал Джелицки, също бе включен в операцията. В момента чакаше пред сградата и пазеше колата им, старо пежо, конфискувано от въоръжени виетнамски дезертьори, които грабеха всичко, което им попаднеше. Декър докосна радиостанцията, увиснала от колана му, и си помисли да извика Джелицки, мускулестия двадесет и две годишен експерт по покер, за чиито печалби от Сайгон говореха, че надвишават петдесет хиляди долара.

Ла Порте можеше да се смени с него. Отвън Ла Порте можеше да се тревожи по-малко. А може би и повече.

Декър погледна пуерториканеца, който изглеждаше съвсем спокоен. Като че ли прочете мислите на Декър, защото прошепна:

— При мен всичко е наред. Нека просто да свършим работата, после да се разкараме оттук и да си съберем багажа.

Зад тях Бъф, стиснал автомата в огромните си ръце, прошепна:

— Да започнем рокендрола.

Декър даде знак на неспокойния Шоу да мине зад морските пехотинци и се усмихна, когато агентът на ЦРУ нервно прескочи кръвта. Шоу, облякъл защитна жилетка под лятното си габардинено сако, носеше два пистолета 38-ми калибър. По един във всеки джоб на сакото. Когато Декър го посъветва да вземе пистолетите в ръце, агентът на ЦРУ го погледна така, сякаш всеки момент щеше да напълни гащите.

Първи минават морските пехотинци. Никакви възражения от Шоу, който с радост щеше да остане отвън, докато всичко се приключи. Задачата им вече не беше фасулска работа. Не и с тази кръв по пода.

Те безшумно се приближиха към вратата, водени от Декър. Ла Порте и Бъф бяха зад него, като всеки внимаваше да не ритне нещо по пода и да вдигне врява. До вратата на компютърната зала водачът спря и започна да дава сигнали с ръка. Той ще влезе пръв, после Бъф и Ла Порте.

С разтуптяно сърце Декър пое дълбоко дъх. Изтри с длан потта от челото си и избърса ръце в джинсите си.

Време за шоу.

Той се шмугна през вратата, скочи надясно и се скри зад едно метално бюро. Насочи своя М-16 към залата и се огледа. Видя корейските войници. Видя и виетнамците, коленичили с ръце зад тила. Видя двама виетнамци, легнали на пода. Бе прекарал достатъчно време във Виетнам, за да разпознае призрачното спокойствие и безжизнената грациозност на мъртвите.

После видя мъжа, седнал на пода с гръб към компютъра, и жената, която се суетеше над него. Декър не видя лицето й; жената го бе покрила с ръце, ридаеше и бавно се поклащаше напред-назад. Но успя да види ръцете на мъжа. Бяха бели, което означаваше, че той е американец или европеец.

— Никой да не мърда! Оръжията на пода! Веднага!

Корейците замръзнаха на място. Двама униформени войници с гръб към Декър внимателно погледнаха през рамо. Двамата офицери се обърнаха към него. Никой от корейците не се паникьоса, никой не направи нещо импулсивно. Те просто останаха на място и го погледнаха така, сякаш той беше оловно войниче, а те бяха истински. Не пуснаха оръжията си. Това не му хареса.

Трима корейски войници и двама офицери с достатъчно оръжие, за да докарат неприятности. Декър разпозна офицерите като служители на разузнаването. Те често се появяваха в американското посолство и в управлението на ЦРУ за кратките събрания на разузнавачите. И двамата бяха противни типове.

Единият беше капитан Ким Шин, мускулесто конте с непостоянен нрав и с репутация на офицер, който не жали живота на войниците си. Другият беше капитан Парк Сонг, когото всички наричаха Смехурко заради глупавото му хилене. Той постоянно поръчваше разни неща на американските пощенски служби, особено видеокасети с мюзикли. Декър бе дочул за извратените му забавления с момиченца.

Двамата приятели Сонг и Шин бяха прикрепени към ударната дивизия „Тигър“ на Република Корея. През войната дивизията се биеше рамо до рамо с американските и южновиетнамските сили. Корейците бяха толкова зли, че северновиетнамците ги избягваха винаги когато това беше възможно. Изправена пред перспективата да се бие с корейците, северновиетнамската армия често решаваше, че благоразумието е за предпочитане пред доблестта.

Корейските войски отдавна бяха напуснали страната. Бяха останали само тези. Прикрепени към сайгонското им посолство, те работеха съвместно с останалите американски съветници. Навремето корейците бяха най-страховитите войници във Виетнам и се отнасяха жестоко не само с Виетконг и северновиетнамската армия, но и с южновиетнамските си домакини.

Но за най-добрата тренировка по карате в Сайгон се налагаше да отидеш при тях. Декър се биеше в японски стил, но тренировките с корейците поддържаха формата му. Те бяха агресивни, подвижни и те принуждаваха да се концентрираш във всяка секунда. Бяха твърди бойци, хладнокръвни и лесно се палеха. Да не се съгласиш с тях в нещо — техника, стратегия, разположение — си беше чисто губене на време.

На няколко пъти бе виждал Сонг и беше впечатлен, особено от високите му ритници. Проблемът с корееца беше, че той можеше да раздава удари, но не можеше да ги приема. Ако го удариш веднъж, даже без да искаш, той ще помете пода с теб. Действаше като разглезено дете, което винаги трябва да постигне своето.

Избягваше да тренира с Декър. Студенината помежду им се зароди първо у Сонг, който най-напред се уплаши от него, а после реши, че просто не иска американци в тренировъчната зала. Отношенията им се влошиха съвсем, когато Декър научи, как Сонг го е натопил за нечестен бой.

Постоянно се стремеше да се въздържа в състезанията си срещу корейците. Успя да накара някои от тях да го уважават и да се възхищават на борбения му дух. Обаче повечето корейци негодуваха, не искаха западняците да тренират с тях, особено пък някой толкова добър като Декър. Сонг принадлежеше към вражеската групировка.

Едно от многото неща, които Декър научи от бойните изкуства, бе, че азиатците могат да бъдат расисти. Някои азиатски инструктори запазваха определени техники за себе си. Други пък постоянно те тормозеха, докато най-сетне си събереш нещата и си тръгнеш.

Дълбоко в сърцата си повечето азиатски инструктори вярваха, че западняците са физически и духовно неспособни да изучат бойните изкуства, без значение колко дълго тренират. Декър разбра, че трябва да бъде нащрек сред тези азиатци, които мразеха западняците достатъчно, че да ги обезкуражат чрез някои мръсни номера.

Сонг може би се насилваше да се усмихне на западняците по време на разузнавателните срещи, но не трябваше да им се усмихва на тренировките по карате. Не се усмихна и на Декър, който бе направил грешката да е добър в нещо, принадлежащо на азиатците. Трябваше да бъде поставен на мястото му.

Преди шест месеца по време на една практическа сесия Смехурко подтикна един корейски боец да предизвика Декър в тъй наречения приятелски спаринг. Усетил неприязънта между двамата, боецът наистина удари Декър по главата.

Декър бе заложил много в тази битка. Гордостта си, честта на Корпуса и не на последно място, задника си. Да падне означаваше да не може да си покаже лицето в Сайгон. По-добре да се присъедини към петте хиляди американски дезертьори, да изчезне заедно с виетнамските бежанци някъде в покрайнините на града, да живее заедно с тях в палатка или в колиба, построена от дърво и сплескани кутии от кока-кола.

И така, схватката продължи по план. Кореецът му строши две ребра, поду му устната и му счупи една лицева кост, преди Декър да го удари два пъти в бъбреците и да го събори в несвяст с ритник по главата. Декър се огледа за Смехурко, но той беше изчезнал.

На следващия ден продължи да търси Сонг, за да му го върне. Но кореецът не се появи нито в тренировъчната зала, нито в посолството. Новините за боя се разпространиха бързо в американската общност и Пол Джейсън Мийкс, който пазеше задниците на персонала от посолството, трябваше да извика Декър и да му прочете едно конско.

С гробовен глас едрият Мийкс му изложи закона. Декър беше охранител от морската пехота, тоест представител на правителството на Съединените щати. Всяко неприлично поведение от негова страна лесно можеше да се превърне в международен инцидент.

Декър имаше избор — можеше да уважава американските съюзници, без значение как го провокират те, или да избягва всякакви атлетически състезания с чужди националности. Да реши веднага. Каратето беше важно за Декър, така че той успокои топката и обеща да се държи прилично. Щеше да стои настрани от лейтенант Парк Сонг.

В компютърната зала Декър, все още свит зад бюрото, погледна през цевта на своя М-16 към Сонг и Ким Шин. Бъф се криеше зад един принтер отляво и държеше на прицел корейските войници. Ла Порте се беше свил зад друго метално бюро отдясно. Лицето му не се виждаше зад приклада на неговия М-16. На касетофона Арета импровизираше върху „Банда глупаци“. Декър се потеше. Нещо не беше наред.

Сонг, който се бе изправил над мъртвите виетнамци, държеше пистолет в ръка. Значи той бе очистил двамата, които като че ли бяха от специалната полиция или от разузнаването. Може би разчистваше стари сметки — начин на живот по тези места.

Декър се обърна към Сонг:

— Вие какво търсите тук?

Усмихвайки се, кореецът пъхна пистолета си в кобура, после погледна към другия офицер.

— Капитан Шин имаше уговорена среща, за да свърши една работа. Нашето посолство се притесняваше за сигурността на капитана. Така че ми възложиха задачата да го придружа и да осигуря охраната му. Сега улиците на Сайгон са доста опасни. Вие и сам го знаете добре.

Обади се Бъф:

— Вие пеш ли дойдохте от вашето посолство или взехте автобус? Не видяхме автомобил отвън. Освен ако, разбира се, някой не ви е освободил от него.

Все още усмихнат Сонг хвърли поглед към Бъф и после пак го премести към коленичилите виетнамци.

— Те простреляха един от вашите агенти на ЦРУ. Казва се Харисън Рандом. Ето го там на пода с жената. Слизахме по коридора, когато я чухме да се кара с него. Очевидно той е променил решението си да я вземе със себе си в Америка. И тя е решила да си отмъсти с помощта на тези четиримата. Боя се, че пристигнахме твърде късно, за да го спасим. Тези хора ни нападнаха. Принудихме се да убием двама при самозащита.

Просълзената Констанс Херъл хвърли поглед през рамо към Декър и извика:

— Той стреля, защото иска да вземе нещо от Рандом.

Усмивката на Сонг изчезна. Декър си помисли: „Някой лъже. Някой се опитва да ме преметне“. Не познаваше момичето, но познаваше Смехурко. Което го накара да чуе останалата част от историята на момичето.

Кореецът я гледаше свирепо. Ако погледът можеше да убива, тя вече щеше да е мъртва. Сонг започна да диша тежко. Беше побеснял от ярост. Но защо, по дяволите?

Изведнъж Сонг направи две бързи стъпки и застана точно над седналата Констанс Херъл. Без да каже нито дума, я удари с юмрук в лицето, после я срита в ребрата. Повали крещящата жена по гръб. Когато вдигна крак за втори ритник, Декър стреля в тавана.

Кореецът се сви, покри лицето и главата си с ръце, за да се предпази от падащия гипс. Хората му вдигнаха автоматите си, готови да стрелят по морските пехотинци, а Декър си помисли: „Мамка му стара, всичко това става съвсем истинско“. Но Сонг изджавка някаква заповед на корейски и автоматите веднага бяха свалени. Задавен от кашлица, той пристъпи напред, като размахваше ръце да пропъди мръсния, вонящ прах от лицето си.

Погледна свирепо към Декър и свали шапката си, за да почисти с нея тебеширения прах от униформата си. Някой ден щеше да убие американеца заради тази обида. Щеше да ги избие всичките — и жената, и морските пехотинци. Ще ги убие, защото го обидиха, защото застанаха между него и клишетата.

Не обвини себе си за тези нови усложнения. Отказа да приеме факта, че трябваше да вземе клишетата и да изчезне, докато шансът беше на негова страна. Защо да не сграбчи всяка възможност? Не, не обвини себе си за този лош обрат на съдбата. Обвини Декър.

Обвини Декър, че го накара да се страхува. Изстрелът над главата му беше ужасяващ. Не искаше да умре в тази претъпкана, задушна стая с адските й машини. Не и когато бе само на две крачки от богатството.

Колко се бе приближил до смъртта? Погледна как Декър се изправя иззад бюрото с М-16, насочен към гърдите му.

— Каквото и да става — каза му морският пехотинец, — ти започна пръв. Направи услуга и на двама ни и си тръгвай, преди някой да пострада.

Сонг погледна през рамо към куфарите и към сгънатия вестник. Американецът поклати глава.

— Не си го и помисляй. Нищо няма да напусне тази зала, освен теб и приятелите ти.

Кореецът се обърна с лице към него.

— Аз съм с по-висок чин от теб. Искам тези куфари.

— Не е хубаво да се пребиват жени. Хората може да си помислят, че си някаква откачалка. Не мисля, че тези куфари са твои. Мисля, че са били тук, когато си влязъл.

Констанс Херъл се изправи, като с мъка си поемаше дъх.

— Тези куфари не са негови. Нито вестникът. Той уби тези двамата заради куфарите. Застреля Харисън, за да вземе…

Сонг я прекъсна:

— Ти, лъжлива малка курва. Би казала всичко, ако решиш, че ще ти помогне да се измъкнеш от Сайгон. Куфарите и вестникът са си мои. Искам ги.

Бъф се засмя.

— Този човек май ужасно се интересува от един смачкан стар вестник. Хей, ти да не харесваш комикси? Може би си един от ония, дето ако не си прочетат „Батман“, получават главоболие и не могат да спят нощем. Аз пък си падам по Чудната жена. Човече, тя си има едни такива готини сини гащички и…

— Искам вестника.

Декър се усмихна.

— Струва ли ти се, че давам и пет пари за това?

Декър си помисли: „Да му го начукам на Питър Джейсън Мийкс в носа. Време е да предизвикам Смехурко. Да си върна малко, преди голямата желязна птица да отлети по света“.

Отсече твърдо:

— Вестникът остава тук заедно с куфарите. Някакъв проблем?

Ла Порте, все още свит зад бюрото, се обърна към Сонг:

— Пази си здравето, човече. Не се насилвай.

С притворени очи Сонг погледна към Декър, който дори не премигна. Най-накрая кореецът вдигна ръка — сигнал към хората му — и без да каже нито дума, се изниза през вратата. Хората му го последваха. Бъф извика подире му:

— Обаждай се пак, чуваш ли?

Когато те излязоха, Ла Порте мълчаливо погледна към вратата. Най-накрая поклати глава и погледна към Декър.

— Много близо бяхме, човече. Много близко. В стомаха ми е направо лед.

Той потупа пуерториканеца по рамото.

— Спокойно, брато. Връщаме се към света. Даже не си помисляй, че няма да стане. Ей сега ще пообъркаме няколко машини и ще се измъкнем от тук. По това време другата седмица ти ще си в Бруклин и ще гледаш как „Метс“ печелят още една игра от деветката.

Но истината беше, че едва не им продупчиха билетите, и Декър добре разбираше това. Един погрешен ход и щяха да пропуснат последния танц. Междувременно двамата виетнамци се приближиха към Декър и почнаха да проклинат капитан Сонг заради това, че застрелял лейтенанта им и бил готов да очисти и тях. Когато ги попита защо, те млъкнаха.

Изведнъж се сети. Човекът на пода. Втурна се към него. Човекът бе на крачка от смъртта. Жената вадеше от косата му парченца гипс и изглеждаше притеснена. Човекът беше Харисън Рандом и Декър го познаваше.

Рандом работеше за ЦРУ и той го бе срещал в посолството и в управлението на ЦРУ. Не бе най-умният човек от разузнаването. Можеше да свърши и по-добра работа, ако не прекарваше толкова време в салоните за масаж на Ту До стрийт. В момента обаче умът му не бе насочен към мацките. Харисън Рандом бе съвсем близко до смъртта.

Констанс Херъл му обясни, че Сонг прострелял Рандом в гърба. Декър се готвеше да попита защо, но реши, че е по-важно да се обади на Джелицки и да получи потвърждение, че Смехурко и главорезите му наистина са напуснали сградата. Нямаше желание за някоя изненада в коридора. Не вярваше на Смехурко.

Виетнамците не откъсваха очи от него. Той откачи радиостанцията от колана си и се обърна към входната врата. Виетнамците хвърлиха по един бърз поглед към куфарите. Какво, по дяволите, имаше в тях?

Той вдигна станцията към устата си и точно тогава видя как Шоу полита в стаята. Агентът на ЦРУ залитна, после се свлече на колене, а главата му увисна на раменете. По врата и по защитната му жилетка се стичаше кръв.

Докато Декър го гледаше изумен, той се катурна надясно и остана да лежи неподвижно. Бъф цъкаше с език и се тюхкаше, Ла Порте клатеше глава, а Декър си помисли: „Какво става, по дяволите?“. После видя ръцете на Шоу. Бяха вързани с колана му отпред. Агентът на ЦРУ се опита да каже нещо, но от устата му излезе само хрипкаво хърхорене. Гърлото му беше прерязано.

Ла Порте видя кръвта и изтича към Шоу. В същото време Бъф се завъртя да покрие вратата и точно тогава Шоу буквално експлодира. Взривът превърна по-голямата част от залата в същински ад. Граната. С часовников механизъм. Някой е дръпнал иглата, пуснал е гранатата в джоба на агента и го е блъснал в стаята.

Крещящият Ла Порте бе погълнат от пламъците. Бъф бе изхвърлен от стаята и запратен чак в коридора. Декър извади късмет. Той стоеше в задната част на залата, а виетнамците се оказаха между него и взрива. Именно те поеха взривната вълна и без да искат, го защитиха.

Взривната вълна обаче събори Декър и го зашемети. Той полетя назад, усети страшна горещина, нещо го разтърси, после се строполи заедно с контролера, на който се бе облегнал Рандом. Декър отскочи от машината, приземи се на пода до умиращия агент на ЦРУ и припадна.

Секунди по-късно отвори очи и усети остра болка в гърба. В ушите си чуваше настойчив звън, беше покрит с гипс, перфокарти и стъкло от мониторите. Надуши дим и вкуси собствената си кръв. Чу пукането на пламъците, съскането и пращенето на оголените компютърни кабели. Чу и виковете на умиращи хора.

Замаян и останал без дъх, Декър помръдна ръце. После краката и бедрата. Все още всичко си му беше на мястото.

Някъде отляво Констанс Херъл изкрещя:

— Сляпа съм, сляпа съм. Помогнете ми, помогнете ми.

Той си помисли: „Мила госпожице, щях да го направя, ако можех, но май че припадам. Съжалявам“. След като се пооправи, се учуди как не е изпуснал радиостанцията. Все още я държеше здраво в дясната си ръка. Няма значение. С нетърпение очакваше да изпадне в безсъзнание, да забрави за всичко това.

Но инстинктът му подсказа: „Не се предавай“. С мъка задържа очите си отворени. Но те пак започнаха да се затварят. Извика на помощ цялата си воля, за да ги задържи отворени. Точно навреме, за да види как Сонг поведе корейците си през гъстия черен дим. Декър остана да лежи неподвижно. Страхуваше се, но зад страха се надигаше силна омраза.

Гледаше към Сонг, който бе прикрил нос, за да се предпази от пушека. Кореецът посочи към куфарите с пистолета си. Те се намираха от другата страна на стаята, близо до Декър и достатъчно далеч от експлозията, за да останат сравнително невредими. Двама войници метнаха през рамо своите АК-47 и тръгнаха да вземат куфарите през труповете и горящите отломки. И сгънатия вестник.

На излизане от стаята един от войниците спря и подаде вестника на Сонг. Той бързо го разгъна, погледна вътре и опипа нещо, скрито в хартията. Доволен, отново сгъна вестника.

Димът дразнеше гърлото и носа на Декър. Той прехапа устни, за да не се закашля. През насълзените си очи погледна към Сонг, който говореше отсечено на Ким Шин и на другия войник. И тримата корейци държаха пистолети.

Когато Сонг приключи, двамата кимнаха. После тримата корейци се заеха да застрелят всички в стаята. Живи и мъртви. Стреляха във всички.

Декър видя как Ким Шин пристъпи в коридора, стреля два пъти в проснатото тяло на Бъф, после вбесен извика по посока на войниците с куфарите.

В разрушената компютърна зала Сонг внимателно заобиколи принтера, където лежеше Ла Порте и с откъснати от взрива крака крещеше, свит до металното бюро. Кореецът стреля три пъти в главата му. Когато пистолетът му изщрака напразно, той се намръщи и започна да го презарежда.

Корейският войник с АК-47, увиснал от рамото му, застреля виетнамеца, проснат неподвижно зад компютъра с пламнали дрехи и коса. После прескочи тялото и тръгна към Рандом, Констанс Херъл и Декър.

Декър стисна здраво радиостанцията — би било твърде опасно да посегне към колта — и реши да не помръдва. Войникът се приближи и погледна към него с пистолет, насочен към главата му. Изведнъж войникът погледна надясно. Констанс Херъл, със стъкла в очите, с разперени ръце се мъчеше да се изправи на крака и крещеше за помощ.

Американецът използва объркването. Изправи се на колене и смачка топките на войника с радиостанцията. Той се преви. Вече на крака, Декър пусна радиостанцията, сграбчи с две ръце главата на войника, изви я надясно и му строши врата. Войникът се строполи на пода, а той извади колта си и стреля два пъти в лицето му.

Сонг замръзна, докато презареждаше, и погледна към другата страна на залата. Секунда по-късно с изцъклени от ужас очи хвърли пистолета си и избяга от стаята. Декър се олюля, свлече се на колене, а колтът падна от ръката му. Пропълзя до мъртвия корейски войник и дръпна АК-47, заклещен под трупа на войника. Оръжието не помръдваше. Декър дръпна по-силно. Автоматът се освободи. Той го насочи към вратата и натисна спусъка.

Изправи се на крака и продължи да стреля, залитна към вратата и се закле в Бога, че ще убие Сонг дори с цената на собствения си живот. Когато стигна до коридора, АК-47 беше вече празен. Също и коридорът. Огледа се за друго оръжие и видя автомата на Бъф близо до трупа му.

Декър сграбчи автомата и залитна по коридора към стълбата. Блъскаше се в стените, въртеше се насам-натам, загубил чувство за ориентация. Извика имената на Ла Порте и Бъф, гласът му отекна в празния коридор и се върна, за да го измъчва. Черните дълбини на скръбта се приближаваха.

Пресегна се към перилата на стълбата и успя да се добере до първия етаж, оставяйки кървава диря зад себе си. Губеше сили и автоматът му се струваше все по-тежък. За да не припадне, започна да си говори, после заговори с Ла Порте и Бъф и те скоро започнаха да му отговарят. Казаха му да очисти копелето, да настигне Смехурко и да му подпали задника.

Близо до входната врата Декър се строполи на колене и запълзя, следвайки гипсовите стъпки, оставени по килима от Сонг. Забравеният автомат лежеше край една от кабинките.

Когато стигна до вратата, Декър припадна.

Към следващата част или към съдържанието

Марк Олдън Кисаенг (10)

Метаданни

Данни

Кисаенг

Информация

История

Сваляне / Връзки

9.

Марк Олдън
Кисаенг (10)