Джуд Уотсън
В дълбините (26)

Глава 26

На другата сутрин Ейми и Дан седяха на плажа и гледаха спокойното тропическо море. Бяха прекарали най-тежката нощ в живота си — не мигнаха, само седяха и чакаха да се зазори. Сега се взираха с кървясали очи в хоризонта. От пушека и саждите белите им фланелки бяха посивели, въпреки водата, която бяха изпили, гърлата им бяха пресъхнали и ги дращеха.

Знаеха, че Нели ще дойде скоро с катера. Беше важно да се махнат оттук, преди да са дошли властите. Алистър им беше наредил да стоят на плажа. Не искаше да виждат какво е останало от къщата. На тях не им се мислеше за това.

Алистър се беше отдалечил и Ейми и Дан разбраха, че той иска да остане сам. Ирина му беше враг, но той я познаваше отдавна. Сигурно скърбеше за нея.

Ирина беше и техен враг. През нощта им беше спасила живота.

Ейми докосна нефритения дракон върху огърлицата. Защо? Как беше възможно човек, когото тя бе смятала за самото въплъщение на злото, дълбоко в себе си да бъде толкова добродетелен, че да жертва заради тях живота си?

През нощта някой беше откраднал стихотворението. Ако не друго, Алистър знаеше това. Беше се събудил, беше усетил миризмата на дим и веднага беше потърсил листа хартия. Всички знаеха, че няма кой друг да е, освен Изабел. Алистър беше чул моторницата в морето, но не беше видял нищо.

Сутринта намериха плавателния съд, с който Ирина беше дошла, малка рибарска лодка, която тя вероятно беше взела срещу заплащане от някого на пристанището.

Те разполагаха с фактите, поне с повечето факти. Онова, което не можеха да пресеят, бяха чувствата им.

Единственото, което Ейми знаеше със сигурност, бе, че е време да каже на Дан. Трябваше да му каже сега, докато не се е появила Нели. Ейми нямаше да преживее още един ден като вчерашния. Можеше да се изправи лице в лице с всичко, но не и без Дан.

Тя беше грешала, той беше прав. Снощи се беше уплашил много, но не беше загубил самообладание. И през цялото време беше такъв. Продължаваше нататък, дори и Ейми да бе вцепенена от ужас. В много отношения беше по-смел от нея.

Можеше да преживее всичко.

— Има причина да не ти кажа, че мама и татко са били убити — започна задъхана Ейми. — И не защото не ти се доверявам. А защото си спомних какво съм направила. Не исках да научаваш. Н-н-не исках да ме обвиняваш.

Той я стрелна озадачено с поглед.

— Онази нощ… нощта на пожара… още бях будна, когато дойдоха непознатите. Чух ги долу. Подслушвах на вратата. Питаха мама и татко къде са ходили. Питаха ги отново и отново. — Ейми замълча, после думите бликнаха отново. — Бях уплашена. 3-з-затова нахълтах в стаята. Някаква жена ме вдигна на ръце. Изабел. Започна да говори за мечетата по нощницата ми и аз я поправих. Казах, че това са коали. Така всички разбраха.

Дан поклати глава.

— Разбрали са какво?

— Че мама и татко са ходили да търсят в Австралия Робърт Кахил Хендерсън. И сигурно са се досетили, че те са донесли нещо. Защото малко по-късно, когато бяха отвън, Изабел каза: „Открили са го в Австралия, нали? Тази нощ трябва да се погрижим.“

— А ти как мислиш, наистина ли са донесли нещо? И него ли е търсел татко?

— Какво правиш, ако в къщата ти избухне пожар? — попита Ейми.

— Тичаш да вземеш най-ценното. Мама е изтичала при нас, татко е изтичал за каквото е търсел.

— Може би някой е подпалил пожара, за да види какво ще се случи. Може би нещо се е объркало. Но нямаше да има пожар, ако аз не им бях казала, че мама и татко са били в Австралия! Ако не бях такава… всезнайка.

Ейми зарови лице в дланите си. Раменете й се разтресоха от хлиповете. Тя имаше чувството, че може да плаче вечно. И дори да изплаче скръбта и срама си, сълзите ще продължат да текат и няма да спрат никога.

Дан се смути.

— Ейми. Истерясала си. Съвсем.

Тя вдигна глава и прокара длан по очите си.

— Какво?

— Дай да изясним нещо. Мама и татко са загинали, защото си имала коали по пижамата, така ли?

— Ами…

— Тъпо е. Мама и татко са загинали, защото в къщата ни е избухнал пожар. Не ти си драснала клечката кибрит. Направил го е някой от скъпите ни предани роднини. Ама че си глупава. Мислиш, че щом си казала вълшебната дума, си променила всичко? Сега говорим за рода Кахил. Щели са да го направят при всички положения.

От презрението в гласа на Дан страхът на Ейми се изпари. Ако брат й я утешаваше, ако се беше опитал да я успокои, тя отново щеше да рухне. По бледото му лице още имаше сажди. Той изглеждаше уморен, изтощен, тъжен. И честен.

— Ти си страхотна сестра — заяви той.

На Ейми й идеше да го прегърне, но тя знаеше, че ще го стресне. Затова обхвана с ръце коленете си. Усети как срамът й се притъпява. Дан виждаше нещата ясно. Щом смяташе, че тя няма никаква вина, значи… наистина не беше виновна. Беше изрекла думите на глас, беше пробудила всички спомени, а не беше рухнала.

Усети, че всъщност се е случило точно обратното. Тя е станала по-силна.

— В тунела Ирина ми каза още нещо — продължи Ейми. — Попита ме защо мама е изтичала обратно в къщата. Дали само заради татко? Какво е могло да бъде по-важно от децата й?

— Съдбата на света? — пошегува се Дан.

Но усмивката му помръкна, когато той срещна сериозните зелени очи на сестра си.

— Съдбата на света — повтори тя.

Известно време и двамата мълчаха. Струваше им се невъзможно да мислят точно сега, когато хоризонтът се розовееше, а морето ставаше все по-светлосиньо. Беше им невъзможно да мислят за големия широк свят наоколо… който зависеше от тях.

— Струва ми се, че знам какво са търсели — заяви Дан. — Стихотворението.

— Алистър го е откраднал — каза Ейми. — Сега вече всичко си идва на мястото. Снощи си спомних, че е стоял при камината. Докато всички гледаха мен, той се беше вторачил в книгите.

— Където те са скрили стихотворението.

— Обзалагам се, мама и татко са смятали, че стихотворението може да ги отведе при много ключове към загадката — каза Ейми. — И те са се жертвали, за да го спасят.

— Щом Алистър е бил онази вечер в къщата, може би е бил посветен и в плана за подпалването на пожара — отбеляза Дан.

— Алистър не е знаел!

— Защо мислиш така? — попита брат й. — Забрави ли какво ти каза вчера? Че когато залогът е толкова висок, няма нищо лошо и да си безпощаден. Не можем да сме сигурни, че не е той.

— Де да можехме да разчетем стихотворението — възкликна Ейми. — В него със сигурност е скрит ключ. Защо ли отговорът не просветне в моята глава! Като гръм от ясно небе, както снощи, по време на бурята…

Дан сбърчи чело и погледна към морето. Най-неочаквано той удари по пясъка и се засмя.

— Превъртя ли? — попита Ейми.

Брат й заподскача нагоре-надолу пред нея.

— Точно както казваше госпожа Маларки. — Дан продължи с фалцет: — Деца, не се плашете от мъглявия език. Открийте значението.

— Е, и? — махна с ръка Ейми. — Госпожа Маларки ли? Пак не разбирам нищо.

— Стихотворението! Онзи приятел се чувства разочарован и седи на плажа, когато започва да вали, схващаш ли? По главата му се е посипал дъжд.

— Това го разбрах и аз.

— Но и се замисля. Вълните пееха позната песен. За какво говори постоянно? — След като сестра му го погледна неразбиращо, Дан посочи. — За водата!

— Водата ли е ключът към загадката? — попита Ейми. — Нима е толкова лесно?

— Точно заради това онзи приятел е бил толкова щастлив и в същото време толкова ядосан на себе си — обясни брат й. — Защото е съвсем лесно.

Ейми се смръщи.

— Обещахме да кажем на Алистър.

— Макар и да знаем, че онази нощ е бил в къщата и вероятно е убил мама и татко? — попита Дан. — Няма да стане.

— Снощи искаше да скочи от корниза, за да ни спаси — напомни Ейми.

— Или да спаси себе си — уточни Дан. — Предлагам да изчакаме, докато разберем със сигурност какво се е случило онази нощ.

— Шшшт — спря го сестра му, забелязала, че Алистър се е насочил към тях.

Копринената му пижама беше изцапана със сажди и пръст, косата му стърчеше.

Той се извърна към изгряващото слънце.

— Хубав ден — каза. — Живи сме.

Ейми си помисли, че в розовата пижама и с косата като захарен памук Алистър изглежда тъжен и смешен. Нима беше възможно да е убиец? Но Дан беше прав. Не можеха току-така да му дадат ключа към загадката. Поне засега.

Чуха тихото бръмчене на моторница, която се задаваше откъм рифа. Видяха, че някой им маха трескаво с ръка. Нели.

Алистър отвърна на поздрава. Отиде в края на морето.

Ейми и Дан загледаха как той стои с изцапаната със сажди пижама, с крачоли, които в долния край вече са мокри от водата, и с посивяла коса, развята от ветреца. Човекът, когото те харесваха, но на когото не можеха да се доверят, махаше с ръка на гувернантката, която се учеха да обичат… и на която не можеха да се доверят.

— Нещата се усложняват — отбеляза Дан.

— Жалко, че не мога да си спомня кой още беше там! — избухна сестра му. — Може би ще получа още проблясъци. Не понасям да тъна в неведение.

Лицето на Дан помръкна.

— Трябва да разберем със сигурност кой го е направил. Изабел е подпалила пожара, но трябва да знаем кой още е бил там.

— И после какво? — попита сестра му. — Какво ще правим? Ще се обадим в полицията ли?

Тя се засмя някак странно и задавено.

— Още не знам — промълви Дан. — Но те трябва да си платят.

— Да отмъщаваш, изглежда толкова… в стила на рода Кахил — рече Ейми.

— Не отмъщение — възрази Дан. — Справедливост.

Двамата се погледнаха. Ейми усети присъствието на майка си и баща си по-близо от всякога, а призракът на Ирина каза: „Сега вече всичко зависи от вас“.

Тя и Дан отново бяха заедно. Между тях нямаше тайни. И нямаше да има никога вече. Ейми усещаше, че и той го знае. Дълбоко в него доверието се беше завърнало.

И онази тъжна утрин, както седяха на тропическия плаж с развалините отзад, над които още се виеше дим, и последният вик на Ирина още кънтеше в ушите им, те си обещаха нещо, без да го изричат на глас. Дадоха обет. Че няма да се успокоят, докато не изобличат убиеца на родителите им.

Бяха се включили в издирването на трийсет и деветте ключа заради Грейс. Сега щяха да спечелят надпреварата заради Артър и Хоуп.

— Справедливост — съгласи се Ейми.