Джуд Уотсън
В дълбините (25)

Глава 25

Няколко часа по-късно Дан продължаваше да гледа поройния дъжд. Палмите се извиваха като танцьори. Оттук той едва различаваше бялата черта на прибоя. Слънцето беше залязло отдавна. Те бяха хванати като в капан и не можеха да мръднат оттук през нощта.

— Не забелязвам бурята да отминава — заяви момчето.

— Знае ли човек? — отвърна смутен Алистър. — Не следя времето. Веднага щом получа ясен сигнал, можете да звъннете на Нели. Тук има колкото щеш място, можете да останете за през нощта.

Алистър се беше настанил в единствената завършена къща на острова, в края на строителната площадка. По план тук трябвало да има курортно селище, но кланът Екатерина бил купил строежа с мисълта да направи на мястото свой бастион. Още се обсъждало дали да довършат строителството, и докато вземели решение, Алистър идвал от време на време.

На първия етаж в къщата имаше едно-единствено просторно помещение с височина колкото две стаи, отворено от всички страни. След като бяха дошли от плажа, Алистър беше затворил плътните дървени капаци. Горе имаше хол, две стаи, всекидневна и малка кухня.

Дъждът още барабанеше тихо, когато тримата приключиха с вечерята — ориз със зеленчуци. Алистър пробва да се свърже по телефона си с Нели и тя вдигна. Той натисна бутона, позволяващ да чуват всички.

— Кой се обажда? — ревна Нели.

— Алистър Ох, госпожице Гомес. Обаждам се да ти кажа, че Дан и Ейми са тук, при мен, и…

— В безопасност ли са?

— Да, Нели! — извика Ейми.

— Идвам да ви взема.

— Не се налага. Времето…

— Пет пари не давам за времето. Къде сте?

— На един остров, Нели. Ще се приберем утре сутринта — обеща Ейми. Беше доловила в гласа й искрена загриженост. — Извинявай, че не оставихме бележка.

— Друг път ще говорим, че ми изкарахте ангелите, едва ли ще се успокоя до довечера. Идвам още сега да ви прибера.

— Госпожице Гомес, Нели, опасявам се, че се налага да почакате до сутринта — каза без особено желание Алистър. — Заклевам се, че сам ще доведа децата.

— Не се притеснявай. Утре сутринта ще дойда при вас.

След като Алистър я упъти как да стигне и я увери, че е дал вечеря на Ейми и Дан, който се включи жално с оплакването, че не е имало десерт, Нели им пожела без особено желание „лека нощ“ и повтори, че ще дойде. Рано на другия ден.

— А сега смятам, че денят беше тежък и всички трябва да си починем — заяви строго Алистър. — Нощес ще бъдете в безопасност тук.

След няколко минути Ейми вече се беше пъхнала под памучната завивка, където наистина се почувства в безопасност. Алистър им беше дал по една мека бяла памучна фланелка, с която да спят, тъй като дрехите им още миришеха на риба и солена вода. Вятърът беше утихнал, вече не валеше и през прозореца подухваше свеж бриз. Ейми се унесе от лекото шумолене на палмите и заспа. Някъде в далечината, откъм тъмното море изпърпори тихо моторница. Ейми беше капнала от умора и се надяваше да не сънува нищо.

* * *

В началото й се стори, че още чува шепота на листата отвън. Звукът беше съвсем тих. Обърна се и отново се унесе. Още долавяше миризмата на пушено от вечерята…

Тя седна в леглото. Почувства по-силно миризмата. Видя как на лунната светлина се кълби дим.

Прониза я паника. Но тя сякаш не можеше да се помръдне. Видя друга нощ, друго време.

Пожар. Ейми се държи за ръката на майка си. Плаче, докато тичат по стълбището към първия етаж.

— Изведи децата! — крещи баща й.

Той е в кабинета, смъква книгите от лавиците. Търси нещо.

— Татко! — пищи тя.

Протяга ръка и баща й спира за малко.

— Ангел мой — казва й, — върви с майка си.

— Не. — Тя ридае, а майка й я тегли. — Не! Татко!

— Артър! — крещи майка й.

Но продължава нататък заедно с Ейми и Дан.

Прохладен нощен въздух, влажна трева под босите й крака. Майка й се надвесва над нея. Обхваща с длани лицето й.

— Погледни ме — казва й по начина, както говори, ако иска Ейми да внимава много. — Грижи се за брат си. Обичам те.

Ейми пищи, умолява я да се върне, а майка й вече се е завтекла към обхванатата от пожара къща…

Беше толкова погълната от спомена, че чак когато се закашля, проумя докрай, че не сънува. Къщата гореше!

На прага се появи Алистър. Ейми видя как сенките на пламъците трепкат по лицето му и това разтърси тялото й.

Онази нощ у тях беше идвал и Алистър.

Носеше мокри хавлиени кърпи, точно като майка й онази нощ преди толкова време. Затвори вратата на стаята и запуши с кърпите процепа отдолу. После се преви надве и се закашля.

Стоеше до камината, лицето му беше в здрача. Панталонът му беше изгладен така, че човек можеше да се пореже на ръба. Сив костюм, яркожълта вратовръзка. Той се изкашля любезно.

— Хайде всички да се успокоим. Искаме само онова, което ни се полага.

Дан седна в леглото и се закашля. Измъченият звук накара Ейми да действа.

Тя отметна чаршафите.

Алистър се спусна към Дан. Долепи до лицето му една от мокрите хавлиени кърпи. Прегърна го и го поведе към прозореца.

— По-бързо! — извика през рамо на Ейми.

Щом стигна при прозореца, тя видя, че отдолу се кълби пушек. Обърна се и забеляза, че от процепите около затворената врата зловещо се просмуква дим. Не можеха да избягат оттам.

— Корнизът — каза Алистър.

Отвън под прозореца имаше корниз, достатъчно широк, за да стъпят на него. Ейми чу звука на натрошено стъкло — прозорецът в съседната стая се беше пръснал. Алистър стъпи на корниза и протегна ръка на Дан.

— Ела. Вятърът духа в другата посока и отнася дима. Тук ще дишаш по-спокойно.

Момчето се закрепи на корниза. Пое си дълбоко от чистия въздух. Ейми също стъпи до тях. Стената отзад беше гореща.

Ейми погледна надолу. Там бяха строителните материали. Намотана на кълбо нагъната жица, бетон, пирони, преплетени ръждиви пръчки стомана. Нямаше къде да се приземят. Дори и да не пострадаха при скока, щяха да се набодат на някой остър предмет. Дан едва си поемаше дъх. Алистър го беше прегърнал. Пламъците тътнеха. Никой не идваше да им помогне. Не се чуваха сирени.

— Аз ще скоча — каза Алистър. — Може би ще намеря стълба или нещо друго. Все ще измисля как да ви сваля.

— Не можеш да скочиш! — извика Ейми. — Ще се пребиеш!

Той се усмихна и я докосна леко по бузата.

— Това е единственият ни шанс.

Стегна се при стената. Погледна надолу с надеждата да види празно място, където да се приземи. Такова нямаше.

— Чакай! — дръпна го за ръкава Ейми. — Виж!

— Ирина — каза Дан.

Кълбата пушек се вдигнаха и те видяха как Ирина тича с всички сили. Държеше в ръката си бамбуков прът. Тримата загледаха изумени как Ирина забива пръта в земята и след като се оттласва от него, скача зрелищно на покрива.

Чуха как се приземява с тих звук. Ейми се наведе напред. Видя Ирина на покрива. Тя плъзна надолу пръта и го закрепи за стряхата.

— Спускайте се! — извика им жената. — Спускайте се по пръта! Един по един, прътът не е много здрав.

— Можем ли да й се доверим? — попита Алистър Дан и Ейми.

Отговори му Ейми. Тя не сваляше очи от напрегнатото лице на Ирина.

— Да — каза момичето.

Пръв заслиза Дан. Той обхвана с крака пръта и се плъзна надолу. Щом стъпи на земята, Ейми въздъхна с облекчение.

— Върви, Ейми — подкани Алистър.

Тя се обърна и хвана пръта. Погледна нагоре към Ирина, която лежеше по корем на покрива и крепеше с две ръце пръта. Ирина се свъси и Ейми видя, че единият й пръст е зачервен и подут.

— Чакай. Преди да слезеш — спря я жената. — Вземи.

Тя й подаде нещо. Ейми се пресегна. В дланта й падна огърлицата на Грейс.

— Изабел го направи отново — каза Ирина. — Първия път си тръгнах. Но този път не. Този път няма да допусна тя да успее. А сега… всичко зависи от теб и Дан. Върви.

Силата в думите й тласна Ейми към действие. Тя се вкопчи в бамбуковия прът. Той пареше, но Ейми се плъзна по него.

Погледна нагоре към Алистър. Той отдаде чест на Ирина, после стисна пръта и се смръщи. Ейми видя как нагоре се вие дим. Прътът се беше подпалил. Алистър се спусна бързо и последните няколко метра скочи.

Прътът пламна. Падна бавно. Стовари се на сантиметри от Ейми, Дан и Алистър, които отскочиха.

— Трябва да намерим друг прът! — извика Алистър.

Те откъснаха очи от горящата сграда. Затърсиха трескаво наоколо, като обикаляха сред отломките. Дан се запъти да огледа в гората. Все някъде щяха да намерят нещо, с което да спасят Ирина.

* * *

Тя ги гледаше от високото. Покривът беше нажежен и беше истинска мъка да стои на него. Пушекът ту я обгръщаше, ту се разнасяше. Ирина имаше чувството, че е много далеч от тях. Колко обнадеждени бяха. Още не знаеха, че е късно.

Половината покрив се срути сред водопад от искри. Огънят бумтеше и ръфаше дървените греди. Ирина се дръпна.

Разполагаше с броени секунди. Нищо. Беше го спасила. Беше спасила любимото си момче.

Не, не Николай. Дан. Дан и Ейми.

Помъчи се съзнанието й да не се замъглява. Димът й лютеше в очите и гърлото. Тя едва намираше сили да стои права. Трябваше да остане права.

Искаше да умре по-добър човек, отколкото е била приживе. За бивша шпионка на КГБ, да не говорим пък за рода Кахил, това беше голямо постижение.

Виж ти, още търсят прът, надяват се да ме спасят. Колко мило. Клетият Алистър, никога не ме е харесвал, но една вечер в Сеул свали гарда, аз също, и двамата си поделихме купичка бибимбап^[1]. Една купичка, две лъжици. Докоснех ли случайно с моята лъжица неговата, той все ме обвиняваше, че съм флиртувала с него. Накрая ме разсмя…

Изведнъж я обзе паника. Наистина ли беше готова да се раздели с живота? Имаше начин да се живее, който не беше нейният — Ирина го беше виждала. С Николай… и с още неколцина. Колко мъчително беше да се разделиш с живота! Все едно се разделяш с една възможност. С една мечта.

Ирина погледна малките Кахил и си помисли: Дано разберат какво ми е струвало. Помнете какво ви казах, деца. Страхувайте се от нея. Сега всичко е във ваши ръце.

Покривът изпука, изтрещя и се срути. Ирина извика и запада, сетне погледна нагоре. Искаше последното, което види, да са звездите.