Джуд Уотсън
В дълбините (22)

Глава 22

Град Джакарта сякаш беше оживял внезапно, с взривен тътен. Дан и Ейми стояха пред хотела и гледаха изумени камионите, леките коли, велосипедите и такситата, които се оплитаха на кълбо и пак се разплитаха по улицата. Палмите горе сякаш махаха, разлюлени от ветреца, по тротоарите гъмжеше от хора, които бързаха за работа.

— Трябват ни часове, за да стигнем до някъде — рече Ейми.

Дали винаги беше толкова черногледа, или Дан го забелязваше чак сега, защото й беше сърдит?

— Не, ако се качим на някое от тези там.

Той посочи към улицата. Към тях се беше насочил оранжев скутер на три колела и с кош отзад. Дан му махна с ръка.

— Какво правиш?

— Това е такси — обясни той. — Пък и не му се налага да чака в задръстванията.

Шофьорът дойде при тях.

— Bajaj ви трябва? Пътува приятно, евтино и бързо. Ходя навсякъде.

— Можете ли да ни откарате при корабчетата? — попита Дан. — На пристанището?

— На пристанището — да, разбира се. Няма грижи! Скачайте!

Те се метнаха отзад. Шофьорът потегли. От ускорението главата на Ейми отскочи назад.

— Супер! — извика Дан.

Не се сдържа.

Скутерът започна да лъкатуши между колите и камионите. Промушваше се там, откъдето не можеше да мине никой. Пърпореше по пресечки и трополеше по малки улички. Почти покосяваше пешеходците. Главата на Дан се напълни с миризмата на бензин и на смог, градските шумове го похлупиха. Той сякаш се намираше в средата на ревнала тътнеща машина.

Джакарта му харесваше.

Улиците станаха по-тесни. Изведнъж Ейми и Дан доловиха миризмата на море. Шофьорът намали скоростта и те минаха през пазар с ярки плажни чадъри, забити в земята, и под тях с одеяла, на които мъже по къси панталони и гумени сандали продаваха наслагана в кошове риба. Те крещяха високо и мятаха като луди пари, а Дан съжали, че няма да спрат и да погледат.

Видяха отпред мачти и платна в най-различни цветове. Шофьорът спря недалеч от пристанището. Дан протегна ръка, в която стискаше намачкани банкноти, и мъжът си взе няколко.

— Искате ли обиколка? — попита той, като показа в широк жест пристанището. — Познавам го цялото. Мой братовчед има рибарска лодка. Най-добра в пристанището, най-добрия водач.

— Искаме да отидем на Кракатау — обясни Ейми.

Мъжът поклати глава.

— Активен сега… не може да слезете на Кракатау.

— Братовчед ви ще… ще ни откара ли до там? Само да погледаме? — попита Дан.

— До там се пътува дълго, цял ден.

— Нищо.

Дан очакваше следващите думи на шофьора да бъдат: „Къде са майка ви и баща ви?“. Знаеше, че той си го мисли. Без да казва и дума, му подаде шепа пари.

— Разбира се — рече мъжът и ги грабна. — Няма грижи!

* * *

Братовчедът на шофьора се казваше Дарма, а лодката, която на пристанището изглеждаше доста голяма и стабилна, в открито море изведнъж стана малка и неустойчива.

Ейми и Дан седяха отзад и наблюдаваха как Дарма се усмихва и им сочи забележителностите. От двигателя не чуваха какво им обяснява. В екипажа имаше двама мъже, които не знаеха английски, но срещнеха ли погледа на Ейми и Дан, им се усмихваха.

Носът пореше вълните, навсякъде се носеше миризмата на риба. Ейми се беше вкопчила в перилата и изглеждаше леко позеленяла. Дан се беше извърнал към водата и бе подложил лице на вятъра. Морето беше ярко тюркоазно, а отстрани се виждаха наниз острови. Из залива кръжаха по-малки рибарски лодки.

След известно време видяха отпред нос. Дан предположи, че ще заобиколят ъгъла на Ява. Знаеше, че Кракатау се пада на запад. Дарма им извика нещо и се засмя. Ейми се обърна към Дан.

— Какво каза?

— Май нещо за сонди и кораби. Какви сонди има тук? Трябва ли да повтарям четвърти клас?

— Сигурно е казал Зонда. Като в Зондския проток. След като завием, ще навлезем в него, това е ивицата вода, която дели Ява от Суматра. По него се стига до Раката. Островът, на който се намира Анак Кракатау. Остров Кракатау се е разпаднал, но на негово място се е появил друг. Означава „Рожбата на Кракатау“ и…

— Знам, че е трудно за теб — отбеляза Дан. — Но много те моля, спри…

— Проток за плавателните съдове! — извика Дарма. Този път го чуха много добре. Мъжът се усмихна и прихна. — Щом тръгнем да го прекосяваме, се дръжте.

Завиха зад носа и морето стана по-бурно. Дарма насочи лодката покрай брега и водата се поуспокои. Плажът изглеждаше красив, а хълмовете отзад бяха обагрени в опушено зелено и сиво. Отвъд синьото море се падаше Суматра.

Возя се на лодка между Ява и Суматра, помисли си Дан. Дали това е хубаво?

Тъкмо съжали, че не е взел нищо за обяд, когато екипажът им поднесе панички, пълни с кокосов ориз. Дан и Ейми си устроиха истинско пиршество, докато гледаха по-големите товарни кораби в протока.

Слънцето се беше издигнало високо над главите им, когато Дарма им даде знак.

— И така, тръгваме да прекосяваме протока. — Той посочи. — Това там е Раката.

Сега вече виждаха острова с вулканския връх Анак Кракатау, рожбата на Кракатау. Дан усети как го побиват ледени тръпки.

Дарма се насочи към протока, като вещо заобикаляше многото плавателни съдове в него. Край тях минаваха грамадни товарни параходи и малката лодка се клатушкаше по вълните, които те вдигаха. Накрая навлязоха в по-спокойни води, при острови с гъсти палмови гори и изкусителни плажове. Ейми и Дан се бяха озовали насред тропически рай. Когато Робърт Кахил Хендерсън беше дошъл за пръв път тук, и той сигурно беше изпитал същото чувство. С тази разлика, че на мястото, където навремето се е възправял могъщият Кракатау, сега се издигаше нова планина. Отгоре беше плоска и тук-там из белия дим се виждаха и сиви струи. Дан чу гръмотевица, но почти не й обърна внимание. Беше като омагьосан от гледката пред него. Човек някак си долавяше силата й, мощната кипяща енергия вътре.

Макар и той да се престори, че не слуша, мозъкът му волю-неволю си припомни фактите, които Ейми му беше прочела в самолета на Шеп: от цунамито, вдигнало се след последното изригване на 27 август, са загинали трийсет и шест хиляди души, две трети от острова са били отнесени, тътенът от последното мощно изригване се е чул на цели три хиляди и петстотин километра оттук, ударните вълни са обиколили седем пъти Земята, прашният облак се е вдигнал на осемдесет километра и за тринайсет дни е минал през цялата планета, та накрая през цялата следваща година да създава изумителни залези. И всички цифри се свеждаха до един зъл вулкан.

Дарма повери руля на един от членовете на екипажа и дойде при Ейми и Дан.

— Днес не е добре — рече той. Сетне посочи. — Много активен.

Дан забеляза как нещо се плъзга надолу по планината. От нея се вдигнаха облаци дим и над морето се чу тътен. Разхвърчаха се камъни, които западаха с плясък толкова близо, че Дан ги виждаше. Лодката им се носеше по малките вълни.

— Изригва ли?

— Не. Но не е доволен — отвърна Дарма. — Това е втвърдена лава. Не е добре за лодката.

От вида на острова Ейми и Дан разбраха, че дори и да имат възможност да го разгледат, няма да открият нищо. Кракатау беше изригнал пепел и огън. Те бяха паднали в морето и се бяха изпарили във въздуха. На Ейми и на брат й им беше достатъчно да видят мощта на втората планина.

— Той явно се е спасил на косъм — прошепна тя на Дан. — И е загубил всичко. Всичко, за което е работел.

— Няма снимки? Няма видео? — попита лодкарят. — Повечето туристи правят.

Те поклатиха глави. Не им трябваха снимки, за да запомнят това.

На връщане пътуването през протока беше доста притеснително, но те се довериха на вещината, с която Дарма управляваше лодката, и на умелия начин, по който екипажът му помагаше. Щяха да пътуват още доста часове и не им оставаше друго, освен да седят и да гледат същото крайбрежие, което бяха наблюдавали в продължение на няколко часа на идване. Въпросът беше какво ще правят, след като се приберат в Джакарта. Дан беше на път да го изрече на глас, но после си спомни, че почти не говори на сестра си. Тя изглеждаше толкова умърлушена, че Дан почти забрави колко й е сърдит.

Слънцето отзад се сниши на небето, когато накрая те завиха зад носа и се отправиха към Джакарта. Дарма пак дойде да поговори с тях.

— Извинете. Наближаваме Хилядата острова. Красиво място, ходят туристи…

— Наистина трябва да се връщаме — каза Ейми.

— Ще се отклоним само за малко — уточни с широка усмивка лодкарят. — Трябва да занеса на един от островите бърза доставка, изобщо няма да се бавим!

Дан сви рамене.

— Защо пък не.

Те заплаваха между островите. На някои от тях видяха красиви къщи, други бяха необитаеми.

— Човекът живее на малко островче, не близо до другите — обясни Дарма. — Поръчва храна и други неща. Стар е, не говори много, мой приятел го закара на Кракатау, точно както вас! И той не снима видео! — Дарма подкара лодката по-бавно, защото се насочиха към зелен тропически остров. Екипажът се зае да товари доставките на гумен сал. — Спираме само за момент — обеща Дарма.

Другите от екипажа продължиха да вадят от каютата доставките. Ейми изправи гръб.

— Дан — прошепна тя. — Видях розмарин. Помниш ли ключа от Ирина?

Той се извърна към нея.

— Хм, много странно, но и ти ли си мислиш това, което си мисля аз?

— Че човекът на острова е от рода Кахил ли?

— Че човекът на острова е Робърт Кахил Хендерсън!

— Невъзможно е! Той би трябвало да е на… на около сто и четирийсет години!

Брат й кимна.

— Именно. Може би голямата тайна на Кахил е вечният живот. Или поне нещо, което удължава живота. Помисли само, Ейми. Няма ли да станеш най-могъщият човек на света? Робърт Кахил Хендерсън може би е изчезнал не за да умре. Може би се е върнал тук и през последния половин век е разработвал формулата!

— Звучи шантаво! — рече бавно сестра му.

— Но може да е истина — възрази Дан.

И двамата подскочиха.

— Слизаме тук! — оповести Ейми. — Ще занесем доставката!

— Но тук няма хотел — напомни Дарма. — Нищо за туристи!

— Чудо голямо! Обичаме да живеем на бивак! — Дан бръкна в джоба си и извади още пари. Даде ги на Дарма. — Утре елате да ни вземете, може ли? — попита той.

После слезе от лодката и нагази във водата, която му стигаше до коленете. Взе един от кашоните и го закрепи на главата си.

Ейми се прехвърли през перилата. Тя грабна другия кашон.

— Чао!

Дарма издърпа на лодката гумения сал. Изглеждаше объркан. Но сви рамене и им махна с ръка. След малко лодката беше завила зад острова и се беше скрила.