Джереми Робинсън
Ефектът на близнака (22)

20.
Присъда

30 г.сл. Хр.

15:23

Голгота, Лобното място, Палестина

Том беше ужасен от събитията през последните няколко часа. Исус беше хванат и бит. Бяха го мъчили, после отново го бяха били, след което го принудиха да носи огромен дървен кръст до един хълм, а хората, които само преди седмица го бяха посрещали с възгласи и палмови клонки, сега сипеха върху му подигравки и камъни. След това дойде звукът на метал върху метал — пронизваха китките на Исус с огромни гвоздеи, които го приковаваха за дървото, сякаш бе дъска. Щом чу виковете на Исус, Том си тръгна — знаеше, че ако продължи да слуша измъчените стонове на приятеля си, може да отиде до бъдещето и да се върне с някоя картечница…

Часове по-късно Том и Дейвид си проправяха път сред тълпата зяпачи, за да видят приятеля си, преди да умре, но навалицата беше прекалено гъста и недружелюбна спрямо явни ученици на прикования на кръста и двамата се оттеглиха на един хълм срещу Голгота, Лобното място, което наподобяваше човешки череп. На върха му римляните бяха разпнали трима души. Дори от толкова далече Том можеше да види мръсната почва, която покриваше върха на Голгота. Можеше да види как се стича кръвта на Исус, неговия приятел, който висеше на кръста, извиваше се и умираше заради това, че бе проповядвал вярванията си — как можеше тези хора да смятат, че това заслужава смърт? Беше почти свръхестествено, за да го повярва.

До Том, също в такъв потрес и ужас, бяха Дейвид, Матей, Петър, Мария, Марта и Лазар. Стояха мълчаливо на хълма, гледаха и очакваха неизбежното; опасяваха се, че всякакви думи, всякакво действие ще пречупи завинаги духа им. Ала когато във въздуха долетя глас, той не беше на никой от тях — това беше Исус, извикваше думите с последния си дъх:

— Боже мой, Боже мой! — проехтя гласът му от Голгота. — Защо си ме оставил?

Гласът беше на Исус, ала беше стържещ, изпълнен с мъка. След това тялото му се отпусна и увисна на гвоздеите, които държаха ръцете и нозете му. Том осъзна, че плаче, гърлото му се беше стегнало. Той падна на колене и се разрида.

Мария захлипа и се свлече на земята. Лазар, с помътнели очи, я видя как пада и я хвана точно преди да си удари главата. Марта високо ридаеше на гърдите на Матей, който я беше прегърнал здраво. Петър беше изпълнен с гняв и проклинаше под нос римляните и фарисеите. А Дейвид… Том погледна Дейвид — той плачеше, но не както всички останали, които бяха видели да умира приятел, когото повече няма да срещнат, Дейвид се усмихваше през сълзите си.

През съзнанието на Том се стрелкаха объркани мисли — не можеше да осмисли реакцията на Дейвид. Нима бе толкова сигурен, че Исус ще възкръсне, че можеше да се усмихва в мига на смъртта му? Нима имаше толкова много надежда? Можеше ли да е толкова наивен?

Изправи се, отиде до Мария и я прегърна. Тя отвърна на прегръдката му. Вече бяха изпитвали болка от загуба, но сега бяха изгубили човек, за когото и скърбяха заедно. Том докосна с бузата си нейната и я погали по косата.

— Отведи ме у дома — каза тя.

Том погледна Дейвид.

— Давиде.

Дейвид — бе чул молбата на Мария — каза:

— Вървете.

Повече нямаше какво да се каже. Том и Мария тръгнаха. Лазар и Марта ги последваха.

Дейвид пак загледа Исус на кръста. Матей се изправи до него и каза:

— Ти си най-вярващият човек, когото съм имал удоволствието да познавам.

— Не достатъчно вярващ — отвърна Дейвид и го погледна. Матей му се стори някак необичайно свит.

— Никой от нас не е — добави Матей.

Гледаха няколко мига към Исус, гледаха как жадната за зрелища тълпа се разотива. Матей поклати глава.

— По-добре да намеря Петър, преди да се е забъркал в някоя каша.

Дейвид кимна и постави ръка на рамото му.

— Е, додето възкръсне.

Матей се усмихна.

— Именно.

И Матей заслиза надолу по склона, и остави Дейвид сам.

Дейвид направи една крачка напред, после следваща — осъзна, че върви към Исус. Стигна до подножието на хълма, погледна нагоре към Голгота, но не можеше да види нито Исус, нито кръста. Заизкачва се нагоре — и чак сега осъзна колко малко хора са останали наоколо. А и тези, които бяха останали, вече си тръгваха.

Вървеше нагоре, забил очи в краката си. И когато почвата под стъпалата му се обагри в червено, спря. Стоеше неподвижен, страхуваше се да вдигне поглед, страхуваше се да види това, на което бе станал свидетел отдалеч. Ала очите му самички обходиха земята и откриха основата на дървения стълб. Той ги плъзна нагоре… и замръзна при вида на два прободени окървавени крака — нозете на Исус.

Исус висеше на кръста, мъртъв. Китките му бяха приковани за дървото с гвоздеи, приличащи на клинове за железопътни релси, краката му също, а тялото му бе подгизнало от съсирваща се кръв там, където един римски страж го бе промушил с копие след смъртта му. Над главата на Исус, изписани на гръцки, стояха думите: „Иисус Назорей, Цар Иудейски“. Краката на Дейвид омекнаха, той падна на колене и даде воля на чувствата си. Плачеше, без да може да се спре, хълцаше високо. В главата му отекваше всеки удар на сърцето.

— Съжалявам — каза той като малко дете на ядосаните си родители. — Толкова съжалявам.

Спомени за Исус нахлуха в паметта му и той си спомни как за първи път се срещнаха на Елеонската планина. Онзи ден Дейвид също бе изгубил контрол над емоциите си. А Исус беше спрял изблика му само с едно протягане, с едно докосване, с думите: „Мир тебе“. Ала днес Исус не можеше да се протегне към Дейвид. Не можеше да го успокои с топли думи. Е, помисли си Дейвид, поне нещата не можеха да станат по-лоши от това.

Пляс! Дейвид се удари по врата. Нещо го беше ужилило. Той размаза насекомото с ръка и поднесе останките му към очите си, но през сълзите не можеше да различи нищо. Сърбежът в тила откъсна вниманието му от извисяващия се над него Исус. Що за насекомо го беше ужилило?

Избърса очите си, примигна няколко пъти и огледа насекомото в ръката си. Все още не можеше да види всички подробности, но забеляза, че е с бакърен цвят от главата до задната част. Освен това беше по-твърдо и по-тежко, отколкото би трябвало да е едно насекомо. Дейвид примигна пак и накрая погледът му се проясни.

Погледна насекомото и скочи на крака. Насекомото в ръката му беше размазано, но той можеше да види отделните му части… части на насекомо ли? Това беше машина! Видя миниатюрните крила, направени от прозрачен свръхлек полимер. Видя микроскопичните механизми, които осигуряваха на робота живот. Видя хиподермичната игла, която служеше за жило, видя и малкото празно контейнерче, прикачено за нея.

Опипа тила си. Вече се подуваше, а сърбежът започваше да плъзва по гърба му. Дейвид се ококори. От „ЛайтТек“ все още се опитваха да ги убият — и този път можеше и да успеят!

Хукна, без да поглежда назад, право към Витания, към дома на Лазар, към Том.

 

 

Гърдите му сякаш щяха да се пръснат, но не беше от тичането. Дейвид прекоси разстоянието между Голгота и дома на Лазар за двадесет минути и сега се намираше само на стотина метра от целта си, но не беше сигурен, че ще успее да се справи. Очите му се бяха подули толкова, че вече виждаше само цепки светлина. Болка пронизваше бедрата му. Прасците му се бяха вързали на възли. Ръцете му висяха безсилно, органите му горяха отвътре. От „ЛайтТек“ бяха избрали силна отрова, която действаше бързо. Дейвид се надяваше само да успее да предупреди Том навреме.

— Давиде! — извика от къщата Лазар. — Давиде, бързо!

Дейвид реши, че Лазар сигурно е забелязал, че се движи като жив мъртвец. Ала това, което го притесни повече, бе, че Лазар е далече и не може да види, че от устата му тече кръв — и все пак викаше уплашено.

Значи нещо не беше наред с Том…

Дейвид не можеше да направи повече и крачка. Падна на колене, ожули ги и кръвта му се смеси с прахоляка. Лазар вече тичаше към него. Подхвана го, метна го на рамо и затича към къщата като някой ръгби защитник.

Мария и Марта говореха нещо, но Дейвид не можеше да чуе какво. Пищенето в ушите му се усилваше. Дейвид изведнъж се озова легнал по гръб.

— Лазаре, какво му е… — каза Марта.

Дейвид я чу, но не можеше да я види.

— И той е болен.

— Каква ще да е тая болест?

— Не зная…

— Мария трябва да си вземе сбогом.

Дейвид почти не различаваше думите на Марта и Лазар, но схвана смисъла им. Изви глава наляво и видя Том — лежеше до него. Изглеждаше вече умрял. Останалият здрав разум в главата на Дейвид се превърна в объркан вихър. Това не можеше да се случи. Той… той можеше да умре, но не и Том! Том трябваше да…

Чу как входната врата с трясък се отвори.

— Кой е? — викна Лазар.

Мислите на Дейвид се размътиха. Вече не усещаше тялото си. Пропадаше в черна пропаст… и видя над него да се надвесва ангелско лице, оградено от сияйна бяла светлина… не, не ангел… това беше Сали! Той се усмихна и каза:

— Липсваше ми. Съжалявам, че останах толкова време.

И се засмя. Разбираше, че умира, че говори на видение, предизвикано от загиващите му синапси. Но в това нямаше нищо лошо. Даже беше хубаво. Не можеше да си представи по-добър начин да си отиде от това да види лицето й за последен път.

— Съжалявам, че така и не ти казах — рече Дейвид.

— Какво да ми кажеш, Дейвид?

Той се усмихна още по-широко. Сега халюцинацията дори му отговаряше.

— Че те обичам.

— Ако потърпиш още малко и ако твоят приятел междувременно не ме убие, може и да имаш тази възможност.

Това беше странно. Наистина странни думи за една халюцинация. Дейвид внезапно осъзна, че гласът не идва от главата му, а през пищящите му уши, отвън. Невероятна мъка се процеди през оставащите сетива, които мозъкът му все още можеше да обработи. Дейвид осъзна, че Сали не е видение. Тя беше тук с него сега, в миналото, а той никога повече нямаше да я види. Пищенето в ушите му стана нетърпимо, пред погледа му затанцуваха цветни петна. Последното, което почувства, преди да изпадне в безсъзнание, беше леко убождане в почти безжизнената му ръка.

 

 

А после вече усещаше ръцете си, краката си, главата си. Възстанови усещанията си за мирис, вкус, слух. Всички сетива се връщаха и реалността се стовари отгоре му.

— Жив си, Давиде! — възкликна Лазар.

Дейвид отвори очи и видя, че седи в леглото, а Лазар го придържа за рамената.

— Жив съм.

— Тома също, макар че още спи — каза Лазар.

— Как?

— Спаси ви една ваша приятелка. От страната, откъдето сте дошли, така мисля. Не й разбираме какво говори.

Дейвид усети буца в гърлото си — не беше от отровата.

— Къде е? — попита той.

— Отвън.

Дейвид се заклатушка към вратата, после събра сили и забърза… и замръзна, като видя Сали. Тя стоеше с гръб към него, вятърът развяваше косата й. От главата до петите беше облечена в прилепнал черен костюм. Гледаше към Витания в подножието на хълма. Това бе прекрасна гледка, на която Дейвид често се бе възхищавал, ала сега бледнееше в сравнение с жената, която стоеше пред него, жената, която бе рискувала живота си, за да спаси неговия. Искаше да я гледа вечно, да запомни всяка извивка, да попие всеки косъм от главата й, но не можеше да се стърпи повече нито миг. Втурна се към нея и възкликна:

— Сали!

Сали се обърна и пристъпи към него. Усмихваше се. Дейвид я прегърна през кръста и я завъртя във въздуха. За нея бе изминал само ден, откакто се бяха видели за последно. За него бяха минали цели три години и той не искаше да изгуби повече нито секунда.

Пусна я да стъпи на земята, притегли я към себе си и я целуна в устата.

Сали като че ли се смая, но после също го прегърна. Знаеше колко дълго го е нямало. Вероятно знаеше и колко трудни са били изминалите години. Страстта му бе осезаема и с целувката му тя почувства как цялата опасност, недоверие и измами от миналия ден се стопяват.

Той я погледна в очите и двамата се усмихнаха.

— Съжалявам — каза Дейвид.

— Недей.

— Но… не разбирам… Откога ме няма в твоето… в нашето време?

— Само един ден.

Дейвид присви очи и се почеса по главата.

— Един ден ли? Но вчера ти щеше да ме убиеш, ако направех нещо такова.

— Много неща могат да се случат за един ден.

— И ти дойде в миналото, за да ни спасиш?

Сали кимна.

— Не можех да оставя двамата ми водещи учени да бъдат убити, нали? Не е добра бизнес политика.

— Всъщност да — права си.

— Някаква следа от Робъртс?

— Робъртс… не можа да изкара твърде дълго.

Сали като че ли се изненада, но после мисълта й пое в друга посока.

— Дейвид… Когато ти беше… вътре… и умираше. Говореше на английски.

Дейвид нервно се размърда.

— Хм… сигурно съм бълнувал?

Сали се усмихна.

— Дейвид… аз… — Сали пристъпи към него и го хвана за ръцете. — Аз знам… И аз те обичам.

Дейвид насмалко да припадне. Тази жена, която само до вчера заплашваше да го уволни, сега му казваше, че го обича… че го обича!

— Но… как? Нали е минал само…

— Докато ти угасваше. Аз реших, че вече е твърде късно. Реших, че ще си отидеш. Тогава осъзнах, че ако умреш, животът ми ще е по-пуст… по-безсмислен. Но дори и тогава все още не знаех… и тогава ти го каза: че ме обичаш — и в същата секунда разбрах, че и аз те обичам.

Зашеметен бе слабо определение за начина, по който се почувства Дейвид. Бе изпаднал едновременно и в екстаз, и в смъртен ужас. Погледна в дълбоките й кафяви очи и видя, че тя му казва истината.

— Сали… не знаеш от колко отдавна се…

Пляс! Сали се удари по врата.

— Какво стана? — попита Дейвид.

— Нещо ме ухапа!

Дейвид внезапно си спомни как бе размазал насекомото на врата си. Насекомото, което почти го бе убило.

— Какво има, Дейвид? — Сали го гледаше разтревожено.

Дейвид хвана ръката, с която Сали се бе плеснала, и я погледна. В разтворената й длан се виждаха останките на друг насекомоподобен робот.

— Мътните го взели! Как излекува Том и мен?

— Инжектирах ви противоотровата… Дейвид, боли!

— Знам. Имаш ли още?

— Донесох само за вас с Том.

— Ами в бъдещето?

— В кабинета на Джордж има. Една тайна стая… но в момента сигурно го охраняват като Форт Нокс.

— Има ли време, когато не го охраняват?

Сали го погледна в очите.

— Ще е на косъм.

— Вече свикнах.

Въпреки сърбежа, който вече плъзваше по гръбнака й, Сали се усмихна. Дейвид беше станал силен и смел. Възхищаваше му се повече от всякога.

— Хайде — каза Дейвид. — Сетих се нещо.

 

 

Кабинетът на Джордж беше пуст, вратата към тайната странична стая беше широко разтворена. Джейк беше изхвърчал толкова бързо, че бе забравил да я затвори, което за Дейвид бе добре дошло. Той смръщи нос заради сухия рециклиран въздух. Бледите цветове на помещението му изглеждаха безжизнени. Цялото бъдеще му изглеждаше някак мъртво — ала жената до него все още дишаше и той нямаше да я изостави.

Сложи Сали на пода. Не искаше да я води тук. Мислеше, че ще е прекалено опасно. Но състоянието й се влошаваше толкова бързо, че не можеше да рискува да не й даде противоотровата в мига, в който се сдобие с нея.

Сали не помръдваше. Очите й бяха подпухнали и затворени, в ръцете и краката й като че ли нямаше кости. Само гърдите й още помръдваха — бавно се вдигаха и спускаха с всеки поет с мъка дъх. Дейвид затършува из малката лаборатория и бързо откри противоотровата. Извади спринцовката от пенопластовия й калъф в сребристото куфарче и свали пластмасовото защитно капаче от иглата.

Клекна до Сали, без да обръща внимание на пробождащата го болка от собствените му рани. Хвана ръката й и вдигна спринцовката. Никога не му се беше налагало да бие инжекции. Какво правеха по телевизията? А, да. Дейвид почука спринцовката два пъти с пръст и изцеди малко от течността навън. За да се изкарат въздушните мехурчета, така май трябваше. Допря иглата до кожата на Сали и…

— Кой си ти, по дяволите?

Дейвид вдигна глава. И видя Джейк — държеше пистолет!

— Дейвид, ама разбира се, Дейвид! Колко мило да се върнеш при нас.

Дейвид замръзна. Щеше ли Джейк да го застреля? Ако не инжектираше противоотровата, Сали щеше да умре.

Джейк се приближи, огледа облеклото му, засъхналата кал по краката му, дългата му брада.

— От доста време те няма май, а?

— Какво искаш? — попита Дейвид, после видя пръските кръв по дрехите му. — Какво си направил?

Джейк също погледна дрехите си и се ухили.

— Служителите от охраната много дрънкат. А и научиха прекалено много. Също като теб… Така че ги извадих от уравнението.

— Ние не ти пречим. Не искаме да имаме нищо общо нито с теб, нито с тази компания — каза с искрено отчаяние Дейвид.

— Твърде е късно за това. С тези часовници можете да промените всичко. Не мога да ви оставя да го направите — каза Джейк и насочи оръжието към главата му.

— Вземи часовниците и ни пусни.

— Не мисля — каза Джейк и щракна предпазителя.

— Не мърдай, Джейк.

Беше Том.

Джейк се обърна и насочи оръжието си към него, но Том вече го държеше на мушка с пистолета на капитан Робъртс.

Дейвид използва удобния случай — заби иглата в ръката на Сали и вкара течността в нея колкото бързо и силно можеше. Сега всичко вече бе въпрос на време.

— Свали оръжието, Джейк.

— Аз лично ще стрелям — каза Джейк и погледна пистолета си. — А ти?

— Сигурен съм, че си чел досието ми. Знаеш какво стана в Замбия. Знаеш, че съм убивал. Според теб какво стана с капитан Робъртс? — Том се ухили кръвожадно.

Джейк като че ли се замисли — опитваше се да прецени по очите на Том дали казва истината, или го лъже.

— Не… Ти не си убиец.

И пристъпи към Том. Приличаше на притиснат натясно вълк, готов да нападне.

— Недей, Джейк — обади се Дейвид. — Не е нужно.

— Млъкни, Дейвид — рече Джейк.

Дейвид се изправи. Ако из стаята почнеха да хвърчат куршуми, не искаше Сали да пострада. Джейк го усети, че пристъпва зад него, но не посмя да отмести оръжието си от Том.

Том разбра, че Дейвид се опитва да измести действието в кабинета, възможно по-далеч от Сали. Тръгна назад и влезе в офиса на Джордж. Джейк го последва.

— Продължавай да го принуждаваш да върви насам — каза Том на Дейвид на арамейски.

— Какво си намислил? — попита Дейвид на същия език.

Джейк прехапа устни, а после извика:

— Какво си говорите? Какво си говорите, по дяволите?

— Доведох един приятел — довърши на арамейски Том.

Последните думи на Том бяха достатъчни на Джейк, за да го изкарат от равновесие. Пръстът му се сви върху спусъка. Щеше да ги избие всичките — или да умре.