Джереми Робинсън
Ефектът на близнака (18)

16.
Въздигане

30 г.сл. Хр.

15:12

Витания, Палестина

Том беше намусен. Исус знаеше, че Лазар е болен, може би дори на смъртно легло. Макар да не вярваше, че Исус може да го излекува, Том знаеше, че са приятели, и ако Лазар си отиваше, Исус трябваше да е с него. Всички трябваше да са там. Но не бяха. Изминаха три дни, преди тази сутрин да поемат към Витания. Помисли си, че Исус може би бе изчаквал трите дни в надежда, че Лазар ще се почувства по-добре, докато пристигнат, за да избегне нуждата от действително чудодейно изцерение.

Пътуването към Витания бе мълчаливо и напрегнато и когато наближиха дома на Лазар на върха на хълма, сърцето на Том се сви. Цяла тълпа, поне стотина души, се бе събрала около дома. А имаше и шум… вой… Нима всички плачеха?

Исус спря. Учениците също спряха. Том знаеше какво означава това. Лазар бе умрял.

Четиринадесетимата отново поеха напред. Марта изскочи от тълпата и се завтече към Исус, обзета от ярост.

— Къде беше?

И го заудря по гърдите.

— Къде беше?

Удряше го отново и отново, всеки следващ удар беше по-слаб.

— Ако беше дошъл по-рано, Лазар нямаше да умре!

Исус прегърна Марта и тя се разплака на гърдите му. Той прокара пръсти през косата й. Прегръщаше я здраво. Накрая тя се поуспокои и избърса очи.

— Но… знам, че дори и сега Бог може да ти даде всичко, което пожелаеш — каза Марта с гласа на отчаян просяк.

Исус изтри една сълза от бузата й и каза:

— Брат ти ще се вдигне наново.

— Да, да, знам, при възкресението. В последния ден — каза сломено Марта.

— Марта… аз съм възкресението. Аз съм животът. Който вярва в мен, ще живее, дори и да умре, а който живее и повярва в мен, нивга не ще погине… Вярваш ли в това, Марта?

Очите й пак се напълниха със сълзи, но тя отговори твърдо:

— Да. Вярвам, че ти си Христос, Синът Божи, който дойде в този свят.

И внезапно се разтревожи.

— Прости ми, че те ударих.

Исус й се усмихна и попита:

— А къде е сестра ти? Къде е Мария?

— Вътре. Ще я доведа. — Марта се запъти към къщата.

Исус въздъхна и приседна под една смокиня, а учениците се пръснаха из насъбралите се скърбящи. Том и Дейвид застанаха на пет-шест метра от Исус, наблюдаваха сцената сякаш през портал на времето. Дейвид изглеждаше разтревожен. Знаеше ли какво ще се случи? Очакваше ли проблеми?

Том си помисли за Мария. Все още не я беше видял. Заоглежда лицата на хората, които се бяха събрали около дома.

Сякаш бе кораб, привлечен от фар в нощта, Мария изплува от човешкото море и тръгна към Исус. Том усети невероятен порив да се втурне към нея, да протегне ръце и да я успокои. Но тя не идваше към него. Защо не идваше към него? Нима чувствата й към него бяха само временни? Дали не бе разбрал погрешно интереса й? Преглътна с мъка и продължи да наблюдава, краката му бяха приковани, като клони, замръзнали в леда.

Мария се изправи над Исус под смокинята. Той погледна нагоре и срещна погледа й. Сякаш се проведе цял разговор — единствено посредством очите им. Гледаха се в болезнено мълчание. Една сълза се отрони от лицето на Мария и падна на разтрепераната й ръка. Мария си пое дълбоко дъх.

— Къде беше? Можеше да го спасиш — каза тя и подсмръкна.

Исус протегна ръка към Мария и тя падна в обятията му. Исус заплака.

Том почувства как собствените му сълзи напират и ги остави, позволи им свободно да потекат по лицето му. Почувства погледа на Дейвид и беше наясно, че той вероятно осъзнава колко много значи Мария за него. Том никога, дори и когато говореше за Меган, не бе плакал пред Дейвид.

Исус хвана Мария за раменете и я погледна в лицето. После попита:

— Къде сте го положили?

Мария изтри сълзите от лицето си.

— Не е далеч. Ще ти покажем.

Мария и Исус се изправиха.

— Нека събера учениците — рече Исус. — Сетне ще идем да видим брат ти.

И влезе сред множеството, като остави Мария сама. Лицето й се разкриви от мъка. Тя подскочи, когато Том постави ръка на рамото й.

— Мария — каза й меко. — Аз съм тук.

Мария се завъртя и го прегърна с всичка сила. Том я притисна и допря лицето си до нейното, сълзите им се смесиха. В сърцето сякаш го жилеха цял кошер раздразнени пчели. Лазар бе мъртъв, но Мария бе жива и Том можеше да усети любовта й към него, докато споделяха болката от загубата, болка, която Том познаваше твърде добре.

 

 

Да наблюдава отстрани се бе превърнало в навик за Дейвид. Невинаги му се разрешаваше да участва във всичко, което вършеха Исус и учениците му, но за него бе достатъчно да може да наблюдава. А никога не бе изпитвал по-голямо щастие от сега. Ето ги тук, две хиляди години в миналото, оплакваха мъртъв приятел, чиято сестра се влюбваше в Том. Дейвид се усмихна. Том не вярваше в Исус, но със сигурност имаше навика да се влюбва в жени, които вярваха.

 

 

Исус дойде с Марта и единадесетте други ученици и каза:

— Готови сме.

Мария се усмихна на Том през сълзи.

— Върви — каза й Том. — Аз ще остана с Дейвид.

Мария кимна с бледа усмивка и изтича към Исус, а Дейвид каза:

— Невероятна е, нали?

Том го погледна изненадващо сериозно.

— Кажи ми, Дейвид. Щом Исус обичаше Лазар толкова много, защо не дойде по-рано? Нека кажем, само теоретично, че наистина излекува онзи слепец и всички останали. Защо не дойде тук да изцери Лазар? Причини на Мария толкова много болка… Мисля, че нарочно оставя хората да страдат и да умират в името му.

— Том…

— Какво? — попита Том. — Ако Бог е създал вселената, може да спаси един човешки живот. Ако Исус е Бог, можеше да спаси Лазар. Но е избрал да не го прави. Ако Исус е Бог, можеше да спаси Меган. Ако Исус е Бог… значи Бог е гадняр.

Не можеше да повярва на реакцията на Дейвид. Дейвид се усмихваше!

— Какво се хилиш?! Говоря ти сериозно — възкликна Том.

— Не мога да кажа защо някои хора умират, кога и как. Само Бог може наистина да знае това. Но някои могат да бъдат спасени — отвърна Дейвид.

— Какви ги говориш?

— Ела да идем при Исус.

— Защо?

— Защото след осемнайсет години е крайно време да ми имаш доверие.

Дейвид беше прав. Том бе изгубил всякакво доверие в способността на Исус да взема правилни решения, но Дейвид никога не го беше подвеждал. Последваха Исус и учениците заедно с останалите от множеството.

Том видя познато лице. Гледаше го фарисеят Тарсий — облечен в прости дрехи, той се беше смесил с тълпата. Тарсий му кимна свойски, все едно бяха тук с еднаква цел. Том отвърна на кимването.

Исус, Мария и Марта спряха пред гробницата на Лазар — пещера в полегат тревист хълм. Входът беше здраво затворен с голям кръгъл камък. Том, Дейвид и учениците спряха зад Исус, тълпата оплаквачи застана отзад.

Исус отиде до камъка и положи ръката си върху него. По бузите му се стичаха сълзи. Той пое дълбоко дъх, погледна към небето, после се обърна към Дейвид и Том с решителен поглед.

— Отместете камъка.

Том погледна Дейвид, сякаш питаше: „Сериозно ли говори?!“. Дейвид се подсмихна и тръгна към камъка. Том го последва, чувстваше се адски глупаво.

— Почакайте — обади се Марта. — Той вече… четири дни минаха… мирише…

Исус се обърна към Марта, погледна я благо и каза:

— Не ти ли рекох, че ако вярваш, ще видиш славата Божия?

Марта заби очи в земята, после кимна и се отдръпна, макар и все така угрижена. Исус погледна Дейвид и Том и им даде знак. Те забутаха камъка, напънаха, но той не помръдна.

Петър смушка Матей и каза:

— Дай да помогнем.

Матей кимна и дръпна Юда, който стоеше до него, за ръката.

— Хайде и ти.

И преди Юда да възрази, почти го завлече до камъка.

— На три — каза Том.

— Какво на три? — попита Юда.

Петър и Матей също изглеждаха объркани.

— Ще броя до три. Когато кажа три, натискаме всички — обясни Том.

— Оо, че защо не рече тъй? — каза Матей.

— Едно…

Петимата опряха ръце в камъка.

— Две…

Том запъна крака в земята.

— Три!

Натиснаха с всичка сила и камъкът се претърколи. От пещерата се разнесе звук като от натрупан газ — входът бе разпечатан. Всички затиснаха носовете си с ръце и се отдръпнаха. Камъкът се търкулна, едва не премаза Юда и вдигна прахоляк. Том си помисли дали точно това няма да е моментът, в който Исус ще се провали.

А Исус мина покрай Том и влезе в пещерата. Хвана се за двете страни на входа и се наведе навътре.

— Отче, благодаря ти, че ме чу. Знам, че винаги ме чуваш, но изричам това заради… — Исус се обърна и погледна Том право в очите — хората, които са тук, че да могат да повярват, че Ти си ме изпратил.

Обърна се пак към зеещия отвор, после загърби пещерата и се дръпна няколко крачки встрани, с лице към множеството. Затвори очи и извика:

— Лазаре! Излез!

„Това е безумие“, помисли Том. Това беше срещу всякаква логика дори за хората от древността. И все пак очите му бяха приковани във входа на пещерата, точно както и на всички останали.

Една жена от тълпата изпищя от ужас и побягна. Нещо в пещерата се движеше в мрака, мърдаше и се приближаваше към дневната светлина. При всяко движение на фигурата се чуваше звук, сякаш клон стърже по камък. Приличаше на лош филм на ужасите. А това, което се случи после, беше както съвсем очаквано, така и абсолютно невероятно. Всички — с изключение на Исус — направиха стъпка назад, когато една ръка, обвита в бял погребален саван, се хвана за ръба на пещерата.

Цялото множество ахна едновременно. Още няколко души се обърнаха и побягнаха, викаха от ужас. Някои паднаха на колене. Други стояха мълчаливи, гледаха, очакваха ужасът да продължи. Исус се обърна към пещерата… и един човек, увит в саван, излезе на слънчевата светлина.

— Свалете му повивките и го пуснете да ходи — каза Исус. Не се обръщаше конкретно към никого.

Марта и Мария се завтекоха към брат си и започнаха да разкъсват ивиците плат, отчаяно искаха да видят Лазар жив. След минута откриха главата, тялото, ръцете и краката. Лазар не само беше жив, но и като че ли беше в отлично здраве. Кожата му не беше бледа и сбръчкана, както би се очаквало да изглежда кожа на мъртвец. Беше изпълнен с живот, жизнен от пулсиращата във вените му кръв, тласкана от здраво сърце. Лазар беше жив!

Том бе озадачен. Запрепъва се назад и седна на камъка, който беше покривал входа на пещерата. Загледа как Мария, Марта, Исус и Лазар се радват, че са отново едно. Трябваше да има някакво обяснение. Това противоречеше на всички правила на действителността, на човешкото съществувание… освен на едно.

Сграбчен от сурово подозрение, Том внезапно прозря какво се е случило. Имаше само едно правило, една константа в човешкото поведение, която можеше да бъде приложена в тази ситуация: измамата. И той, и всички останали бяха станали жертва на вероятно най-ловкия трик в историята. Вече разбираше, че Дейвид Копърфийлд изобщо не може да се мери с Исус. Погледна Лазар — беше жив, изглеждаше добре и на всичкото отгоре се смееше. Лазар участваше в тази измама, това беше сигурно. Погледна Марта, сълзите в очите й… и тя можеше да е знаела. Обърна се към Мария. Беше почувствал сломеното й сърце. Емоциите й бяха истински. Беше сигурен за това.

Исус внимателно беше режисирал това събитие с най-добрия си приятел, Лазар. Бяха заговорничили срещу всички, които познаваха и обичаха, за да подкрепят каузата на Исус, и бяха стигнали дотам, че да причинят на Меган такава невероятна болка. Меган ли? Том осъзна, че прехвърля чувствата си от миналата тъга по Меган към настоящата ситуация. Но това беше в реда на нещата. Походът на Исус беше отнел една жена, която той бе обичал, а сега бе наранил друга.

Мария с вяра служеше на Исус и Лазар. Меган беше отишла в Африка заради него. Мария вярваше, че Исус ще дойде и ще спаси брат й, а той бе предал тази вяра. Меган бе отдала живота си, защото вярваше в него. И така ли се отплащаше той на хората, които вярваха? Измама! Лъжи! Манипулация! Том не можеше повече да позволява това. Не можеше!

Вниманието му бе привлечено от нечии присвити очи. Тарсий беше тук, гледаше го. Беше видял всичко. Кимна му да го последва, после се обърна и си запроправя път през множеството.

Том решително се изправи, но когато направи стъпка, за да последва Тарсий, Дейвид го хвана за ръката.

— Истинско чудо, нали?

Том го погледна, целият бе почервенял от яд.

— Къде отиваш? — попита Дейвид.

— Имам работа — каза Том, издърпа ръката си от Дейвид и тръгна след Тарсий.

Дейвид никога не бе виждал такава омраза в очите на Том. Бяха студени и безжизнени. Той… о, не… Спомни си мъжа, когото Том бе последвал. Беше го виждал в тълпата, но не се бе сетил кой е. Сега си спомни — Тарсий, един от фарисеите. Том отиваше да се види с фарисеите. Или вече се бе срещал с тях? Какво бяха намислили? Сърцето на Дейвид се сви.

Дейвид предпазливо последва Том. Ако Том възнамеряваше да предаде Исус, това щеше да е първата неточност в Библията. Нима такова нещо можеше да се пропусне? Дейвид бе станал свидетел на чудо, на живот, върнат в света, но ако Библията грешеше, ако Словото Божие беше неточно, това щеше да разклати вярата му отвъд поправимото. Може би събитията след днешния ден бяха отразявани неточно? Може би сред учениците бе имало двама предатели? Може би Исус нямаше да възкръсне? Дейвид знаеше, че останалият свят ще продължи да почита Исус Христос за Бог… но лично за себе си вече не беше толкова сигурен. Знаеше, че решенията на Том през следващите няколко часа могат да променят всичко, в което вярва.

 

 

Оживените улици на Йерусалим осигуряваха множество чудесни прикрития. Дейвид следваше Том и Тарсий към горната част на града. Промъкваше се от сграда към сграда, като гледаше да е в сенките. Том нямаше представа, че някой го следи.

Том и Тарсий влязоха в помпозна сграда — едно от местата, където се събираха фарисеите. Беше ослепителнобяла, с колони от двете страни на дебела тежка дъбова порта. Това наистина беше Бевърли Хилс на древния Йерусалим. Дейвид огледа фасадата. Около втория етаж имаше тераса, вероятно гледаше към открит вътрешен двор. Дейвид реши да се покатери — това щеше да е единствената му възможност да разбере какво се случва в тази къща.

Улиците толкова далеч в горната част на града почти винаги бяха тихи, а в момента бяха съвсем пусти, което идеално пасваше на плана му. Той претича през улицата и се скри зад една римска статуя на Юлий Цезар — предназначението й беше да напомня дори на богатите кой ръководи живота им. Стената зад статуята бе украсена със сложна цветна мозайка, изобразяваща Моисей със скрижалите, а над нея, на около метър и половина, беше ръбът на терасата. Дейвид се хвана за едната ръка на Цезар, стъпи върху гърба на статуята и се надигна нагоре. Надяваше се статуята да издържи тежестта му. Ако я събореше и го хванеха, това със сигурност щеше да му струва живота. Хвана се за ръба на терасата, краката му здраво бяха стъпили върху раменете на статуята.

И точно тогава вратата се отвори и излязоха двама слуги. Обсъждаха на висок глас господарите си. Единият се изсмя и погледна назад към сградата, спря и хвана другия за ръката. Дейвид беше разкрит!

Вторачи се в мъжете, както си висеше между статуята и стената. Те го гледаха, изучаваха лицето му, облеклото му. Дейвид не знаеше какво да направи — така че направи единственото, за което се сети — ухили им се. За негова изненада двамата отвърнаха на усмивката му, кимнаха му одобрително и после се обърнаха и продължиха, без да кажат и дума. Дейвид въздъхна, благодарен на Бога, че тези мъже изпитват същото презрение към господарите си, както и той самият.

С изблик на енергия, породен от притока на адреналин, Дейвид се отблъсна от статуята, набра се на ръце и се прехвърли през перилата на терасата. Легна по корем и запълзя към един отворен прозорец, през който долитаха гласове. Надникна и видя десетима фарисеи, седнали около намиращия се в центъра Том. Позна някои от фарисеите: Сила, Симеон, Гамалиил и Тарсий, всичките в едно или друго време в отминалите години бяха предизвиквали Исус. А мъжът, пред когото седеше Том… това беше Каиафа, първосвещеникът. Дейвид разбра, че това не е обикновено събиране.

С тези мъже Том се чувстваше също толкова неудобно, колкото и когато от „ЛайтТек“ го бяха накарали да облече официални дрехи и да привлича инвеститори. Вярно, че изкарваше годишно толкова пари, колкото повечето от тези хора за целия си живот, но предпочиташе да живее като обикновен човек. Присъстващите тук бяха от онези хора, които обичат парите си и не се свенят да го показват. Но пък бяха средството за успешен край. Том беше сигурен, че ще му помогнат да разобличи Исус. Мълчеше и слушаше как Тарсий довършва историята за връщането на Лазар към живот от мъртвите.

— Какво е сторил? — попита Каиафа.

— Въздигна го из мъртвите! — настойчиво отвърна Тарсий.

Каиафа погледна Том.

— И ти ли биде свидетел на това дело?

— Да — отвърна Том, макар да не вярваше, че Исус наистина е върнал Лазар от мъртвите. Но ако това беше, което Исус искаше хората да вярват, това щеше и да получи.

— Как? — попита Каиафа.

— Накара някои от учениците си да отместят камъка от гробницата. После просто извика името му и му нареди да излезе — обясни Тарсий.

Каиафа се облегна назад и отново се обърна към Том.

— И ти, неговият… ученик… защо дойде да ни кажеш всичко това?

— Вярно е, че ме наричат ученик на Исус. Но той ме обяви за такъв пряко волята ми. Аз не вярвам в нещата, които учи. Не вярвам, че е Бог или че това, което върши, идва от Бога. Наистина, нито аз съм му ученик, нито той идва от Бога.

Каиафа остана много доволен от отговора.

— Разбирам… А би ли се трудил да докажеш, че той не е прав?

— За това съм тук — отвърна Том.

— Тогава ще потвърдиш ли някои неща пред нас?

— Разбира се — отговори Том.

— Исус твърди ли, че е едно с Отца?

— Да.

— Твърди ли, че цери болните и сакатите с власт, дадена му от Отца, дори и в събота?

— Да.

— Говори ли открито срещу нас, учителите на божествения закон Мойсеев?

— Да.

— Видите ли! Точно както ви рекох. Исус върши такива дела, пък твърди, че е Бог! — каза Тарсий.

 

 

Дейвид чу всяка дума. Дръпна се от прозореца. Изпълваше го гняв. Знаеше, че ако не си тръгне сега, ще трябва да се изправи срещу тези мъже и вероятно щяха да го убият за дързостта му. От друга страна, бе чул достатъчно. Том предаваше Исус. Предаваше и него. Изкарваше Библията лъжа. Дейвид вече знаеше, че сред учениците има двама предатели — и Том бе единият. Смъкна се на улицата и се отдалечи, забил поглед в земята, изпълнен със смут и въпроси.

Фарисеите се вълнуваха все повече.

— Ако го оставим да продължава тъй, всички ще започнат да вярват в него — извика Сила. — Римляните няма да допуснат това!

— Съгласен съм — каза Симеон. — Римляните ще унищожат храма и ще изпъдят народа ни. Трябва да спрем Исус незабавно.

Каиафа изведнъж се усмихна широко, сякаш му бе дошла наум най-чудесната мисъл.

— Нима не разбирате каква възможност ни се представя, на всички нас? Смъртта на един човек може да е причина за нещо много по-голямо. Той ще бъде накаран да млъкне завинаги, а в резултат нашият народ наново ще стане едно силно цяло — рече Каиафа.

— И ние ще застанем начело! — щастливо се съгласи Тарсий.

Стаята се изпълни с кимания и усмивки.

— Трябва да действаме внимателно. Само обвинение в престъпления, наказуеми със смърт, ще постигнат целта ни. Да го убием направо ще разгневи народа — каза Сила.

Тарсий се изправи и театрално вдигна юмрук.

— Тогава да обърнем народа срещу него!

Каиафа наново се извърна към Том.

— Можем ли да разчитаме на помощта ти?

Том усети как в стомаха му се надига отвращение. Не бе дошъл за това.

— Вие… вие искате да го убиете?

— Разбира се — отвърна Каиафа.

Том се ужаси. Беше предал приятеля си на хора, които щяха да го убият… а ако откажеше да им помогне, можеше да убият и него, само защото е научил плановете им. Том се мъчеше да намери думи… и откри една-единствена.

— Не.

Каиафа примигна.

— Какво каза?

— Не… — нервно повтори Том. — Дойдох тук да докажа, че Исус е измамник, че е обикновен уличен фокусник, но не да заговорнича за смъртта му.

Каиафа тръсна глава, сякаш да я прочисти.

— Самият ти свидетелства за неговите престъпления. Трябва да разбереш, че той…

— Не е извършил нищо толкова лошо, че да заслужава смърт — прекъсна го Том.

Фарисеите се намръщиха, но Том продължи, подтикнат от тежестта на собствената си вина.

— Нарушил е някои от глупавите ви морални норми. Казал е някои неща, които са в противоречие с това, което проповядвате, но вие говорите за човек, който ми е приятел, независимо от противоречията ни. Няма да ви помогна да го убиете.

— Богохулник! — извика Каиафа и скочи. Държеше бич.

Том погледна бича. Откъде се бе появил, по дяволите? Нима този човек го държеше на удобно място за случаи като сегашния? И изведнъж бичът изплющя и разкървави бузата му.

Том стисна бузата си и погледна към вратата. Беше затворена, а и Тарсий му препречваше пътя.

Всички се бяха изправили и бяха готови да скочат върху него. Том реши, че ще е по-добре да действа пръв. Изкрещя и се хвърли върху Тарсий, заби лакът в корема му, вдигна го и с всичка сила го блъсна във вратата. Тя се строши и двамата изхвърчаха на улицата. Тарсий беше отдолу.

Том бързо се надигна и прескочи Тарсий, който се превиваше от болка. Каиафа удари Том с бича и отвори кървава рана на гърба му. Том падна на колене и фарисеите го наобиколиха.

Такава ситуация не бе напълно непозната за Том. Бе участвал в достатъчно сбивания — но никога силите не бяха толкова неравностойни. Десет срещу един. Знаеше, че единственото му спасение е да бяга, но беше заобиколен. Огледа противниците си. Някои бяха стари за тези времена, вече към петдесетте, пък и фарисеите едва ли имаха опит в сбивания. Повечето хора в Йерусалим се страхуваха твърде много от тях, за да им се опълчат. Том обаче не беше като повечето хора.

Като се преструваше, че раните му са по-сериозни, отколкото бяха, той започна да се моли:

— Моля ви, спрете. Не ме убивайте! Ще ви помогна! Ще направя всичко, което искате.

Това като че ли ги накара да се разколебаят и затягащият се кръг спря. Том не чака и секунда повече, приклекна и ритна назад — и уцели Сила в коляното. Още преди той да падне, Том вече беше скочил и нападаше Гамалиил. Повали го на земята, но преди да може да се обърне, го обсипа с порой от удари, идваха от всички посоки. Но бяха слаби и причиняваха малко поражения.

Том се ухили. Беше все едно да се бие с гимназистки. А пък и докато беше заобиколен от толкова хора, Каиафа нямаше да може да нанася удари с ужасния си бич.

Том сви юмруци и сам започна да удря. Не можеше да види кого точно и какво става. Всичко, което видя, бе, че след само шест негови удара пространството наоколо му се разчисти. Можеше да се закълне, че някой извика:

— Стойте настрани от него! Той е обладан от бесове!

Каиафа вече вдигаше бича. След момент на нерешителност от страна на Том — дали да бяга, или да напада — Каиафа замахна и бичът раздра ръката на Том до кръв. Той изохка — в същия миг някой го удари в гърба с дъска от строшената врата.

Том падна на четири крака и запълзя колкото можеше по-бързо. Бичът отново изплющя, Том усети пареща болка в бедрото, скочи и побягна.

Гласовете на преследвачите му скоро заглъхнаха зад него — макар и пребит, Том бе в по-добра форма от фарисеите, които прекарваха повечето си време в мързелуване.

Беше направил грешка. Фарисеите не можеха да му помогнат… а точно сега само един човек можеше. Трябваше да открие Дейвид, преди да стане прекалено късно. Щеше да се реваншира, че бе предал приятелите си. Библия или не, историята грешеше. Том щеше да спаси Исус. Веднага щом Дейвид спасеше самия него.