Джереми Робинсън
Ефектът на близнака (12)

10.
Клопка

29 г.сл. Хр.

17:32

Страната Гергесинска на Галилейското море, Палестина

На миля от чудния град Гергеса се намираше мрачен дол, издълбаван дълги години в земята от вятъра и водата. Шейсетметровите му стени бяха покрити с гробници, изкопани в голите скали. Въздухът беше хладен, влажен и носеше мирис на застоялост и разлагане. Някои наричаха мястото Долината на мъртвите, някои просто Дола, но през последната седмица никой не го наричаше по никакъв начин. Никой не смееше дори и да си помисли за Дола, като че ли Самуил, мъжът, който сега беше окован за една скала, щеше да ги подгони и да погълне децата им.

Самуил, някога рибар и приятел на мнозина, бе обзет от зла сила. Тези, които го познаваха, се опитаха да му дадат известно време. Може би злото щеше да премине? Но месец по-късно злото не премина, дори всъщност се засили: откриха Самуил заспал върху вътрешностите на десет овце, които бе погубил, очевидно с голи ръце. Извикаха римската стража, за да предприеме действия. Бяха необходими десетима тежковъоръжени и отлично обучени бойци, за да заловят Самуил. Двама от тях изгубиха живота си.

Самуил стоеше прикован за скалата в Долината на мъртвите вече пети ден в очакване на присъдата си, за която всички знаеха, че ще е смърт. Облечен само в мръсни дрипи, той говореше на непознати езици, а от време на време имитираше горските зверове, от устата му излизаше пяна. Наистина бе луд. Ала през последните няколко часа просто седеше, кръстосал крака и обърнал гръб на четиримата римски войници, които го пазеха. Войниците бяха с железни шлемове, нагръдници от твърда кожа, предпазители за раменете и с ботуши, имаха щитове, мечове и копия. И въпреки това се държаха на разумно разстояние и непрекъснато го следяха.

Греагор, началникът на отряда, прокарваше меча си по един брус и заточваше острието му като бръснач. Мечът бе забележително оръжие — железен, с пиринчена ръкохватка и ножница с орнаменти. Бе оръжието, което Греагор бе използвал, за да посече мнозина врагове на Рим. Сега, докато го точеше, Греагор не откъсваше поглед от Самуил. Устните му бяха дръпнати и оголваха стиснатите зъби. Не само че този беше от евреите, един покорен народ с измислена свобода, но беше и зъл — и Греагор искаше той да умре.

— Трябва да му прережем гърлото сега и да приключваме — каза той.

Другите се разхилиха и се съгласиха, но никой не тръгна напред. Всички бяха прекалено ужасени лично да изпълнят смъртното наказание. Греагор, доволен от това, че е успял да ги разсмее, реши, че няма да е зле да подразни вързания звяр. Вдигна един ръбест камък и го метна по Самуил. Камъкът полетя, устремен към неминуем болезнен удар. Очите на войниците се разшириха от нетърпение. Прас!…

Греагор скочи. Реши, че очите му са му погодили номер. Но другите, чиито лица се бяха вкаменили, също го бяха видели. Ръката на Самуил, макар и окована, беше стиснала здраво камъка на сантиметри от главата му. Беше го уловил… докато седеше обърнат с гръб към тях! Греагор седна и погледна другарите си. Всички бяха прекалено изплашени, за да кажат каквото и да било, за да не подтикнат звяра да им отмъсти.

Самуил огледа камъка със стъклен поглед. После се разхили, започна да се поклаща напред-назад и замърмори: „Dimito desfarat fier tarsadun“ — отново и отново. И всеки път като произнасяше думите, правеше с камъка кървав прорез в ръката си. От устата му капеше пяна и се смесваше с кръвта, която се стичаше по ръката му. Това го възбуждаше още повече и поклащането му ставаше все по-яростно. Краката му подскачаха в коленете, а клепачите му трепкаха, като че ли спеше и сънуваше кошмари.

Греагор го наблюдаваше със страх, помисли си, че вижда у Самуил нещо по-различно. Той ставаше все по-развълнуван… или пък изнервен?

 

 

След като бурята по чудодеен начин бе усмирена, езерото се беше укротило. Оттогава никой не беше проговорил. Дейвид превърза раната на Том, доколкото можа, но това не помогна срещу болката.

Само да беше сам, помисли си Том. Щеше да направи бърз скок в бъдещето за малко ибупрофен и лед, но тук в лодката това бе невъзможно и щеше да стане още по-немислимо, когато стигнеха до Гергеса — тя вече бе на по-малко от километър.

Оттук градът се виждаше в целия си блясък. Високи бели арки свързваха сгради с колонади. На юг се виждаше величествен театър, изпълнен с живот, а кацнал на северния хълм, гордо се извисяваше храм на Юпитер. Това бе разцветът, който Том си бе представял за Римската империя, нейното влияние, което се чувстваше и в най-отдалечените територии. Въпреки пулсиращата болка в черепа си той се наслаждаваше на гледката.

Матей вдигна глава, посочи и изсумтя недоволно:

— Отвратително! Вижте всичките тези свине. Кой би отглеждал такива мръсни твари толкова близо до града?

Том знаеше, че евреите не хапват свинско и че самите свине са обект на презрение. Самият факт, че такова голямо стадо се разхожда по хълма точно на прага на града, вероятно събуждаше гнева на всеки добър евреин в околността. Но Том не изгаряше от желание да подеме поредния разговор за низостта на свинете. Отвърна просто с усмивка и така темата бе приключена.

След няколко минути стигнаха до брега.

— Някой друг да си мокри краката сега! — избумтя Матей. — Аз вече достатъчно прекарах във водата!

Петър се изправи и каза:

— Ти получи повече от мокри крака.

И прекрачи през единия борд, и скочи във водата.

— Юда, помогни ми.

Юда без особено желание стана, но докато прекрачваше през борда, изгуби равновесие, падна, закачи робата си на греблото и тя се съдра. Юда пльосна във водата, но Петър бързо го хвана и го изправи. Юда се бе паникьосал и кашляше и плюеше. Изглеждаше толкова нещастен, че на Том му дожаля за него и каза:

— Отивай към брега, Юда. Аз ще помогна на Петър.

Юда изгази до брега и седна, все така нещастен. Том и Петър издърпаха лодката до брега и другите почнаха да я разтоварват.

Том отиде при Юда, който го погледна с тъжните очи на дете, чийто коледен подарък се е счупил само минути след като е бил разопакован.

— Погледни ме — каза Юда и вдигна скъсаната си дреха. — Приличам на просяк.

— Ами купи си нова — каза Том.

— Не зависи от мене. Митарят държи парите — изхленчи Юда.

— Митарят ли?

— Матей. Той преди е бил митар — обясни Юда. — Честна дума, мисля, че мога да се оправя по-добре с парите, но Матей настоя, че той имал най-голям опит.

— Защо просто не си поискаш пари? — запита Том.

— Ами аз не… не мога…

— Тогава аз ще го направя.

Юда се опита да го спре, но бе твърде късно — Том вече вървеше към Исус, който все още се намираше в лодката.

— Милостта ти нараства — каза Исус, когато Том спря при лодката.

Том го изгледа, а Исус продължи:

— Помагаш на нуждаещите се… грижиш се за Юда. Учиш се на моите пътища.

— Не съм се променил от деня, в който се срещнахме — заяви Том с ясното съзнание, че това си е чиста лъжа.

Исус се подсмихна.

— Така казваш ти. Сега питай.

Том се зачуди дали да не подеме спор, но беше наясно, че Исус вече го е хванал натясно.

— Юда си скъса робата, когато падна от лодката. Аз… Той… трябва да му дадем пари, за да си купи нова.

— Разбира се — рече Исус.

„Това беше лесно“, помисли си Том, а после продължи:

— Всъщност Юда иска да знае дали можеш да го поставиш отговорник за парите? Матей се оправя отлично с пари и има опит като митар, ала Юда… той просто не се развива и мисля, че ще е в състояние да поеме предизвикателството да се занимава с нашите парични средства. — Том се усмихна, като се опита да прикрие сарказма си зад твърдението, че Юда не се развивал. Почувства се смешно, докато го казваше, но изглежда Исус се отнесе сериозно към молбата му, защото извика Матей и му каза:

— Матее, дай ми парите.

Матей му подаде кожена торба, пълна с монети.

— Оттук насетне Юда ще се занимава с парите — каза Исус. — За него това ще е добре.

— Сигурен ли си? — попита Матей.

Исус кимна.

Матей се усмихна и се върна при другите ученици, които вече се бяха смесили с навалицата, струпала се на брега на езерото. Исус се обърна към Том и рече:

— Ако не си станал по-милостив, каква облага печелиш от днешните си добри дела?

Том погледна към Юда, който все още седеше на пясъка с наведена глава, и отвърна:

— Печеля приятел.

— Така е… — каза Исус и му подаде торбата с монетите. — Иди и кажи на Юда добрата вест.

Том се усмихна и рече:

— Благодаря ти.

Исус го погледа как се отдалечава, после прекрачи борда на лодката и стъпи на мокрия пясък.

 

 

Самуил извъртя глава толкова рязко, че насмалко да си прекърши врата, и Греагор потръпна. Очите на лудия се бяха облещили, като че ли щяха да изскочат. А после той изведнъж спря да трепери и бавно и механично извъртя глава на изток, към Гергеса.

Греагор стисна дръжката на меча — Самуил се изправяше. Какво, в името на Нептун, беше намислил? А може би в долината дебнеше лъв? На Греагор му се прииска това да е причината. Нека зверовете сами се избият.

Самуил се вцепени и като че ли се вслуша в нещо. Греагор също погледна на изток, но не видя нищо. И все пак беше сигурен, че ще стане беля, така че щракна с пръсти да привлече вниманието на хората си, и кимна към Самуил. Всички изтеглиха оръжията си.

Самуил направи стъпка напред, но веригите, с които бе вързан, се изопнаха и го спряха. Той ги погледна с отвращение и изръмжа. Бавно отпусна дясната си ръка назад, като позволи на веригата да се охлаби, а после замахна рязко напред. Прас! Веригата се скъса, като че ли беше от тесто.

Греагор бавно пристъпи напред, с вдигнат щит, другите бяха плътно зад него.

— Сядай! — заповяда той.

Самуил се извърна към тях, стисна зъби и изсъска:

— Не ще го сторим!

Прас! Самуил скъса и веригата на лявата си ръка. Сега само краката му бяха оковани. Греагор бе наясно, че щом Самуил освободи и краката си, той и мъжете му ще изгубят предимството си.

— Напред! — изкрещя той и вдигна меча си към синьото небе.

Четиримата войници се втурнаха, готови да проливат кръв.

Самуил се обърна към тях и се ухили.

 

 

Том и Юда се разхождаха по многолюдните улици на Гергеса. Юда се бе усмихнал до ушите, облечен в новата си роба, и гордо стискаше кесията с парите. Почти два часа бяха обикаляли многобройните магазини и вече трябваше да се връщат. След десетминутния спор с Дейвид относно това да отиде сам в града с Юда, Том бе наясно, че Дейвид ще прати да ги търсят, ако не се върнат навреме. А и знаеше още, че двамата с Дейвид в момента са единствените на света с часовници, така че Дейвид щеше да знае точно колко е часът и колко време ги е нямало.

— Трябва да се връщаме на брега. Сигурно вече се чудят къде сме — каза Том.

— Само още малко. Тези фурми изглеждат много вкусни — отвърна Юда; гледаше кошница фурми, изложени за продан от някакъв едър мъж.

Том внимателно погледна часовника си — престори се, че се почесва по китката. Имаха още десет минути. Реши да използва това време, за да опознае Юда малко по-добре.

— Какво ти стана във водата?

— Какво искаш да кажеш? — попита Юда и заби поглед в земята.

— След като падна. Водата беше дълбока само до колене, можеше да се изправиш и сам.

— Аз… не знам. Случва ми се понякога. Аз… плаша се. Паникьосвам се. Не знам защо. Вода, паяци, змии, дори кози… има толкова много опасни неща. Понякога се случва дори преди да съм сигурен, че има опасност.

— Екстрасензорна чувствителност — без да се замисли, изтърси Том.

— Какво? — попита Юда.

— Нищо… Виж, опитай да не се тревожиш толкова много. Сега си сред приятели, тринадесет приятели. Някой от нас винаги ще е до теб, за да те издърпа от водата — искрено рече Том.

Юда се усмихна:

— Благодаря.

— Да тръгваме вече. Давид ще се разбеснее, ако закъснеем.

— Давид не ме харесва… — И изведнъж Юда замръзна, очите му започнаха да се стрелкат като на подплашено животинче.

— Какво има? — запита Том.

— Не знам… — отвърна Юда. Ръцете му трепереха.

Юда изпадаше в паника. Това именно беше, което му бе обяснявал… но къде беше опасността?

— Аййй! — писна някаква жена.

Том и Юда се обърнаха натам. Развикаха се още хора, разбягаха се, навалицата се разделяше на две като морето пред Моисей. Том присви очи и видя някакъв човек, който идваше към тях. Целият този народ да бяга от един човек?

Обърна се, за да попита Юда какво става, ала Юда беше изчезнал, беше се скрил някъде. Том се огледа. Беше останал сам на улицата. Какво толкова знаеха тези хора? Мъжът наближи и Том видя, че накуцва. Освен това носеше меч. Том реши, че ще е най-разумно да последва примера на останалите, огледа се, видя Юда от другата страна на пътя и отиде при него.

— Какво става? — попита една жена, която се бе присвила до тях.

— Това е Самуил! Обладаният! — прошепна тя.

— Обладан ли? От какво? От демон ли?

— Тихо! — изсъска тя. — Пазачите му сигурно са мъртви. Ако те чуе, ти може да си следващият! — И се шмугна в близката уличка и избяга.

Том вярваше в демони толкова, колкото и в Исус, Рая или Ада. Всичко това бяха суеверни глупости. Том се изкуши да предизвика мъжа и да докаже на тези невежи хора, че той не е обладан, но реши да остане на сигурно място. Все пак мъжът си беше въоръжен.

Когато Самуил се приближи, изплашеният народ се смълча. Том вече чуваше тежкото му дишане. Без да обръща внимание на настойчивите дърпания на Юда, който искаше да го спре, Том се подаде, за да огледа Самуил, но веднага се отдръпна и почти падна върху хората отзад.

Самуил бе оплискан с кръв, по устата му бе избила пяна като на бясно куче, ръцете му бяха в рани. На китките и глезените му подрънкваха пранги. Том погледна меча и видя, че е римски. Жената беше споменала пазачи… нима този човек бе успял да убие с голи ръце римски войници, докато е бил окован за скала? Ако се съдеше по кръвта, полепнала по тялото на Самуил, май бе точно така.

Самуил вървеше и си мърмореше високо; Том успя да чуе какво казва:

— Исус… Исус… Ще го убием. Да, да. Да, ще го убием — говореше Самуил с нескрита омраза.

Том загледа как Самуил върви надолу по улицата… към брега… Извърна се към Юда и възкликна:

— Исус!

— Махна ли се? — попита Юда, все още трепереше.

— Тръгнал е към Исус! — каза Том и изскочи на улицата. — Хайде!

Втурна се към брега, после се извърна към Юда:

— Ако ние ще ти се притичаме на помощ, Юда, ти също ще трябва да помагаш! Да вървим!

Юда се разтрепери. Беше парализиран от страх, но Том беше прав. Може би щяха да изпреварят лудия, да стигнат на брега първи и да предупредят Исус за опасността. Трябваше да бързат, но при цял живот, изкаран в бягство от страховете си, Юда знаеше как да е бърз. Изхвръкна от скривалището си и се завтече по улицата след Том. Да, щяха да спасят Исус!

 

 

От началото на тяхното приключение Дейвид не бе имал много възможности да говори с Исус насаме. Така че бе благодарен, когато той го покани да се разходят, докато учениците се занимаваха с множеството, което се бе събрало на брега. По време на разходката Исус говореше на Дейвид за бъдни неща, за вече случили се неща и за времето. По никакъв начин не показа да знае, че Дейвид е от бъдещето. А пък изглеждаше така, сякаш Исус се чувства по-добре с него, отколкото с дванадесетте си ученици. Разбираха се. Дейвид си мислеше, че за Исус сигурно е голямо облекчение да има до себе си човек, който да разбира, например двама квантови физици, като него и Том.

Докато се връщаха, Дейвид загледа множеството, вече много по-голямо, което се бе събрало пред учениците. Вероятно бяха поне три хиляди души.

— Май се очертава още един дълъг ден — каза Исус.

— Да — съгласи се Дейвид и изведнъж го обзе странно чувство. Още един дълъг ден ли? Никога не си бе представял, че Исус може да се е изтощавал, да е усещал умора от хората или пък стрес от живота. Но вече почваше да вижда нещата по друг начин. Исус бе човек, беше човешко същество като него, като Том, като всички, и цялата тази дейност, всичките тези хора го изцеждаха.

Дейвид огледа брега, после погледна часовника. Том закъсняваше, но пък това си бе характерно за него. Не че Дейвид му нямаше доверие, че ще се справи сам в града. И двамата вече се бяха вградили в обществото и можеха добре да се оправят сами. Но не искаше Том и Юда да си влияят. Бе сравнително наясно как щяха да се развият нещата, но пък имаше толкова много неизвестни относно това минало, които не бяха отразени в Библията. Той често се чудеше дали приятелството му с Том ще устои на годините, прекарани в живеене сред обстоятелствата, които ги бяха разделяли най-силно. През изминалите няколко месеца усещаше как Том се отдръпва, как се вманиачава в задачата си да изобличи Исус, но сега… сега Том се сприятеляваше с Юда… А какво добро можеше да излезе от това?

— Исусе! — чуха виковете на Юда, който търчеше към тях. — Пази се! Един обладан от бесове мъж с меч идва за тебе!

— Откъде иде? — попита Исус.

На Юда не му бе останал дъх, но успя да посочи една улица, която се спускаше по склона към тях.

— Къде е Тома? — попита Дейвид разтревожено.

— Идва… Аз… го задминах… той бяга… бавно — отвърна Юда.

Вой от върха на хълма отвлече вниманието им от Юда. Самуил стоеше на билото и размахваше меча си.

Дейвид никога не го бе виждал, но мястото и обстоятелствата опресниха паметта му.

— Легион…

Исус го стрелна с поглед. Беше го чул. Дейвид бе произнесъл името още преди то да стане известно. Дейвид се дръпна назад и прехапа устна. Учениците вече идваха към тях заедно с множеството. Той се надяваше, че глупавото му бърборене ще бъде забравено.

Самуил изкрещя пронизително и се спусна към брега, към Исус. Мнозина от насъбралите се побягнаха, други, сред които учениците и Дейвид, просто се отдръпнаха.

— Стойте зад мен и не бойте се от този мъж — произнесе Исус. Изобщо не помръдна от мястото си.

Самуил приличаше на товарен влак с меч. Изглеждаше невероятно огромен, като че ли можеше да пробие бетонна стена. И въпреки това Исус не помръдваше. Легион бе само на три метра от Исус, когато…

— Исусе! Пази се!

И Том се хвърли върху Самуил отстрани и двамата паднаха на земята. Множеството ахна. Мечът изхвърча от ръката на Самуил, но той се изправи и закрачи към Исус. Том също скочи и се приготви за втори опит.

— Том, недей! — извика Дейвид, ала бе твърде късно.

Том скочи на гърба на Самуил и се вкопчи в него като маймунче за майка си. Самуил изръмжа и мощно се отърси. В училище Том бе тренирал борба, дори по едно време насмалко да влезе в израелския олимпийски отбор. Знаеше, че блокажът, с който бе заключил врата на Самуил, е непробиваем и че до минута трябва да го накара да изпадне в несвяст. Стига да можеше да удържи толкова…

Самуил се засили назад и се стовари в стената на една рибарска колиба. Том изстена от болка, стисна зъби и стегна захвата си още повече. Нямаше намерение да пуска този мъж.

Самуил извъртя тялото си на едната и на другата страна и размята краката на Том във въздуха. Вече бе изтекла цяла минута, откакто Том го бе стиснал — и с всяка съпротива, която Самуил оказваше, затягаше хватката. Ала лудият не се предаваше, а ръцете на Том почваха да изтръпват. Том стисна с последните останали му сили, надяваше се, че мъжът най-накрая ще поддаде.

И като че ли се получи. Самуил бавно залитна, после спря. Том не го пусна. И изведнъж усети една ръка върху китката си… а след това смазваща сила. Простена от болка. Самуил бавно и методично сваляше ръката му, сякаш разполагаше с цялото време на света и нямаше нужда от кислород. След секунди смъкна ръцете на Том от врата си.

Самуил извъртя глава към Том и го хвана за робата.

— Ние ще те запомним — каза. Пронизващият му поглед се вряза в паметта на Том завинаги.

След миг Том хвърчеше във въздуха, запокитен от яките ръце на Самуил. Прелетя над тълпата и пльосна във водата. Исус го погледна, после се извърна към Самуил, гледаше го право в очите. Самуил замръзна, ръцете му бяха на педя от врата на Исус.

— Излезте от него — каза кротко Исус.

Самуил започна да се гърчи, като че ли го пробождаха хиляди иглички. Падна на колене. От мощния звяр вече нямаше и помен. За миг бе сведен до жалка паплач личности.

— Какво искаш от нас, Исусе, сине Божий? Молим те! Не ни измъчвай!

— Как е името ви? — попита Исус така, сякаш говореше на незначимо и низше създание.

— Ние сме Легион. Молим те, не ни връщай в бездната! Милост! Да, милост! Имай милост към нас, тъй както бе по време на бунта! Милост, милост! Ето! Изпрати ни в тях! — викна Самуил и посочи свинете, които ровеха по склона.

— Свинете! Да! Да! Прати ни в тях! Милост! Милост!

— Вървете — рече Исус.

Главата на Самуил се изви към небето, устата му се разтвори, звуците на петдесет виещи гласа се изтръгваха от дробовете му. Когато и последният глас замлъкна, Самуил се свлече и Исус го подхвана.

Том се изправи и се хвана за лодката. Беше чул крещящите гласове да молят Исус за милост, но не можеше да разбере какво се бе случило и как този мъж бе успял да го хвърли толкова надалеч. Ребрата му бяха натъртени, главата му се пръскаше. Бяха минали години, откакто за последно беше тичал толкова бързо и толкова дълго, а после се беше бил. Остаряваше.

Стената от хора, която му пречеше да вижда, мълчеше, така че той предположи, че каквото и да се е случило, вече е свършило и няма нужда от неговата помощ. Не че можеше да окаже някаква помощ. Ала какво беше това? Шум в далечината, който се усилваше… Сякаш пищяха хора… само че беше по-зле.

Тълпата започна да се разделя като завеса. Сега пък какво ставаше? Том стоеше във водата на два метра от брега — каквото и да се случеше, щеше да е на сигурно място тук. И без това в тази епоха никой не можеше да плува по начин, по-различен от кучешкото пляскане.

Когато и последният човек от навалицата, който му препречваше погледа, се разкара, Том видя нещо, което смяташе, че може да се случва само в страшните приказки. Стадо угоени квичащи свине търчеше надолу към брега. Нямаше къде да избяга, къде да се скрие. Беше точно на пътя на стадото и нямаше къде да отиде. Покатери се в лодката и се хвана здраво.

Свинете се втурнаха във водата. Квичаха, плуваха, давеха се. Квиик! Едно прасе скочи в лодката, зурлата му беше разпенена, а след това също толкова бързо изскочи — право над главата на Том. Той изкрещя и се изправи. Вцепени се като статуя.

Водата вече утихваше. Цялото стадо свине се носеше мъртво във водата. Том затисна устата си с ръка, видя пролука към сушата и се промъкна през нея. Дейвид го посрещна на брега.

— Какво стана, по дяволите? — възкликна Том.

— Внимавай с езика! — прошепна Дейвид.

— „По дяволите“ изобщо не е псувня, по дяволите!

— Говориш на английски!

Том млъкна, стегна се и продължи на арамейски:

— Та какво стана?

— Този мъж, когото се опита да спреш, беше обладан от легион демони. Исус ги изпрати в стадото свине — обясни Дейвид. — Ти добре ли си?

— Това някаква шегичка ли е, ха-ха, или просто върховна глупост? — попита Том.

— Те не мислят, че е шегичка — каза Дейвид и посочи тълпата; хората стояха безмълвно и гледаха Исус, който все още придържаше Самуил.

Том свъси вежди.

Самуил вече можеше да стои и сам, но все още се подпираше на Исус. Един едър мъж пристъпи напред и каза:

— Моля те, върви си. Ние… не те искаме тук.

Мнозина от тълпата започнаха да се разбягват, обзети от страх от Исус, така както се бяха страхували от Самуил. Том знаеше, че да се плашиш от непознатото е присъщо на човешката природа, а точно сега Исус бе въплъщение на това непознато. Но Самуил не се страхуваше от него.

— Моля те, Учителю, нека дойда с тебе — рече той.

— Това не е за теб. Върни се в дома си и разкажи колко много стори Бог за теб — отвърна Исус и го пусна.

— Да, Господи — каза Самуил, обърна се и се отдалечи.

И останалите от насъбралите се хора се разбягаха, когато Самуил ги приближи, и четиринадесетимата останаха сами на брега.

Исус се обърна към езерото и загледа залязващото слънце. Дейвид и Том застанаха до него.

— Може би утре няма да бъде толкова дълъг ден? — каза Дейвид с усмивка.

Исус кимна и тримата загледаха мъртвите прасета, които бавно се поклащаха в светлината на залеза.