Джереми Робинсън
Ефектът на близнака (10)

8.
Перспектива

2005 г.

23:00

Аризона

Дейвид се спотайва в пустошта цял час, за да се увери, че никой няма да го види. Осъзнаваше последствията, ако някой — мъж или жена — види и чуе светлинното и звуково представление, което създаваше пътуването във времето: току-виж взели да създадат някоя нова религия. Докато зараждащата се теория не бъдеше доказана в бъдещето, той нямаше намерение да рискува ненужно.

Клечеше в някакъв гъсталак и се мъчеше да изработи план. Уредите, от които се нуждаеше, се намираха в Приемна зона Алфа в „ЛайтТек“. Но прозорецът между времето, когато се бе появило оборудването, и кражбата на часовника от Том бе твърде малък. Почти всеки час преди или след тези събития щеше да разкрие действията му на „ЛайтТек“ и вероятно да влоши положението им с безмилостния капитан Робъртс.

Внезапно му хрумна нещо и той се усмихна. Разбра точно къде и кога да отиде — защото вече го беше направил! Второто нарушаване на времето, което бе засечено, когато Том бе откраднал часовника! Дейвид осъзна, че самият той е бил онзи, който е причинил второто нарушаване, и че от него сега го делят само секунди. Бързо въведе настройките в часовника си: указа датата, часа и точното местоположение за технологично най-модерната кражба в историята.

Винаги му се ходеше до тоалетната преди събития, подобни на сегашното, когато възнамеряваше да се впусне в нещо опасно — ала в момента бе необичайно спокоен. Защото знаеше изхода. Знаеше, че ще успее — защото вече бе успял. Щеше да влезе и да излезе от „ЛайтТек“ с оборудването, от което се нуждаеше, и щеше да надхитри всички. А след това неговото бъдещо/минало аз щеше да посъветва да не се извършва разследване на събитието! Ухили се до уши. От гъсталака излетяха подплашени птички, когато натисна последния бутон и изчезна към бъдещето.

Материализира се сред проблясък, после приемната зона отново потъна в мрак. През последните няколко часа лабораторията беше стояла затворена, но сутрешната смяна скоро щеше да дойде в помещението, включително Том. Дейвид падна на пода и този път се сдържа да не повърне. Всяко оставено доказателство бързо щеше да бъде открито и изследвано.

Замайването отмина и той стана и претърси помещението, осветено само от мътната червена светлина на контролната зала. Бързо откри уреда, от който имаше нужда, един апарат, за който бе разбрал, че е устройство за записване на време. Имаше вид на модерен външен твърд диск и за голяма радост на Дейвид като че ли бе съвместим със серийните портове на обикновените компютри. От малкото, което бе прочел в бележките от своето бъдещо аз, Дейвид знаеше, че уредът за записване на времето прави именно това. Ако бе настъпила пълна или частична промяна във времето, запаметяващото устройство на уреда, което бе изолирано от времевото пространство, щеше да съхрани нещата такива, каквито са били преди. Дейвид възнамеряваше да достигне до информацията, записана на уреда, и да се опита да установи малките или големи нарушения, които двамата с Том може би вече бяха направили, без дори да забележат. Сега трябваше да отмъкне уреда, без да го усетят.

Спря, преди да набере нови координати. Беше планирал нещата до този момент, но не и по-нататък. Нямаше представа къде ще отиде. Реши, че най-логичното място е собственият му дом, но в кое време? Ако отидеше през настоящето, със сигурност щяха да го открият. Охраната беше затегната след поредица прониквалия преди три години. Съзнанието му направи логически скок.

Имаше един период… преди десет години. Беше заминал на почивка за един месец в Израел, да посети роднините си. Когато се върна, установи, че някой е влизал в къщата му. Храната му беше изядена, рибката му Франклин — предполагаше, че ще я намери умряла, бе хранена, а компютърът му бе използван. Дейвид съобщи за инцидента в полицията, но тъй като нямаше никакви следи от насилствено влизане, пък и не липсваше нищо, освен храната, полицаите решиха, че няма смисъл да продължат разследването. Освен това, който и да бе влизал, бе спасил рибката му. Сега Дейвид заподозря, че крадецът всъщност е бил настоящият той.

Набра датата и времето на часовника, но преди да успее да натисне последния бутон, някой влетя в помещението. Стиснал уреда за записване на времето, Дейвид се шмугна зад една отрупана с апаратура маса. Влезлият беше Том — запрепъва се из помещението, мърмореше за Дейвид и Меган и си повтаряше: „Не съм пиян! Мога да шофирам!“.

В съзнанието на Дейвид избухна разгорещен спор. Можеше да приключи всичко тук и сега, да спре Том и да прекрати това безумие. Или да остави Том да тръгне и да рискува с промяната на миналото. Но не можеше да го спре, не и преди да се увери със сигурност, че времето е било променено. Не и докато не узнаеше дали Том не е този, който подозираше, че е. Гледаше как Том взема един от деветте останали часовника и го закопчава на китката си. Том набра някакви координати и с ярка светлина и трясък изчезна в миналото, където предстоеше да се сприятелява с Исус Христос.

— Доктор Гудман? Вие ли сте?

Дейвид замръзна. Беше Спенсър. Бяха го хванали! Извърна се и застана лице в лице със Спенсър. Не си спомняше Спенсър да е споменавал за тази среща… но пък беше направил онзи коментар, какво беше казал тогава? „До скоро виждане в миналото.“ Помисли си, че тази среща вече се е случила. Отново се ухили — явно, без да иска, си оставяше трохички хляб, по които да намира пътя.

— Да, аз съм — каза и се изправи.

— Знаете ли какво стана? Компютрите засякоха времева флуктуация. Някой да не е направил скок в миналото? — Спенсър беше превъзбуден и изпълнен с енергия.

— Какво правиш тук, Спенсър? Трябва да си на работа след цели четири часа — каза Дейвид, опитваше се да отклони разговора към по-безопасни теми.

— Аз… аз не си отидох вкъщи. Реших да свърша още малко работа на спокойствие. Отидох да си налея кафе и когато се върнах, компютрите бяха… Съжалявам. Трябваше да ви кажа, че ще остана. — Спенсър го гледаше разтревожено.

— Не се притеснявай. Амбицията ти е похвална. Ще станеш истински учен, сигурен съм — рече Дейвид.

— Вие… вие защо сте облечен така?

Дейвид пристъпи към него, хвана го за раменете, погледна го в очите и рече:

— Спенсър, слушай ме много внимателно…

 

 

Миналото омая Дейвид и го плени. Вместо да провери теорията си, която, ако се окажеше вярна, щеше да успокои нервите му и да прочисти съзнанието му от надвисналата над целия свят опасност, той прекара следобеда да тършува из собствената си къща. Изследваше чамовите шкафчета, които сега бяха от череша, и се зачуди как е могъл да живее с под, покрит с линолеум, което беше типично за шейсетте. Къщата миришеше различно, но беше позната, носеше вълни от спомени и емоции, свързани със събитията от живота му през това време. Беше удивително преживяване.

В хладилника намери двулитрова бутилка „Чери Кола“. „Чери Кола“? Спомни си, че по онова време „Чери Кола“ беше единственото безалкохолно с черешов вкус, което можеше да се намери. Не беше любимата му „Чери Пепси“, но беше сладка и той с удоволствие отпи. После насочи вниманието си към храната и унищожи едно огромно парче ябълков пай — спомни си, че преди десет години насмалко да го остави да се развали. Даде на Франклин достатъчно храна за цяла седмица, а после разгледа няколко снимки, които в албума му в бъдещето бяха избледнели, но тук, в това време, си бяха току-що извадени.

Преглеждаше образи на себе си и Том — как работят върху мечтата си за пътуване във времето, как позират до новосъздадения полупроводник с усмивки на лицата. Изглеждаха толкова млади, толкова възторжени, толкова отдадени. Ако знаеха докъде ще стигнат, дали биха продължили с работата си?

Накрая се качи по стълбите и влезе в оскъдно обзаведения си кабинет. Килимът беше кафяв, а стените — покрити с тъмна ламперия: само след година с Том щяха да я изкъртят. Къщата се бе променила много през годините, но все още носеше атмосферата на дом.

Кабинетът бе безупречно чист и скучен, отбеляза Дейвид. С годините манията му за чистота беше отстъпила на творческия безпорядък и липсата на време за подреждане. Дейвид вдигна капака на 200-мегахерцовия Пентиум I, който през онази година беше последният писък на персоналните компютри, и включи уреда за записване на времето. Той пасна идеално в свободния сериен порт от задната част на компютъра. Дейвид се молеше остарялата оперативна система „Windows 3.1“ да успее да засече и използва уреда от бъдещето. И в момента, в който посегна да натисне бутона за стартиране, осъзна, че изобщо няма представа какво ще последва.

Усети как ръката му натежава, докато я протягаше към бутона. Последните дни бяха изпълнени с толкова много открития, пробиви и случайности, че не беше сигурен дали е готов за информацията, която уредът може би щеше да му поднесе.

Натисна бутона и компютърът с бръмчене оживя. Дейвид въздъхна с облекчение… и внезапно рязко си пое дъх, обзет от паника. Компютърният екран проблясваше в ярки цветове и той се уплаши, че може да го е претоварил. Обаче пък си спомняше, че когато се бе прибрал от Израел, компютърът си беше наред.

Екранът за момент потъмня, след което на него изплува лице. Дейвид почти седна от изненада, когато собствените му поостарели и помъдрели очи се вторачиха в него.

— Дейвид, какво ли не бих дал да видя изражението ти, когато разбереш какво доказва този апарат. Той ще промени начина, по който възприемаме времето, и ще ти даде свобода да се впуснеш в едно невероятно приключение. — Гласът — неговият глас — се носеше от говорителите на компютъра.

Дейвид се загледа в собственото си лице, обсипано с бръчици и загоряло. Загоряло ли? Нима беше прекарвал време на слънце? Но нямаше време за подобни мисли — компютърният запис продължи едностранния си разговор.

— Знам какво си мислиш сега, Дейвид — каза Дейвид от бъдещето. — Ще изкараш малко повечко дни на слънце, отколкото си свикнал по принцип. Спомни си, че преди аз седях пред монитора на нашия стар компютър и се слушах как говоря на себе си. Е, мога да направя живота ти скучен, като ти кажа как ще се развият нещата, но това ще провали цялото удоволствие, нали така?

Образът на Дейвид се наведе напред и се ухили:

— Ще ти кажа обаче едно нещо…

Дейвид също се наведе напред към компютъра, като че ли щеше да научи някоя тайна.

— През следващото десетилетие медицината ще постигне удивителен напредък в областта на зъболечението, така че не се дразни от закачките, на които Том те подлага заради навика ти да пиеш безалкохолни.

Дейвид се облегна с усмивка. Беше забавен.

— Така че давай смело. — Бъдещото му аз му намигна.

А след това изчезна и екранът почерня. Две поредици числа се появиха и започнаха да се превъртат с все по-големи стойности, към милиарди. И двете спряха на 598 098 982 001. През средата на екрана се появиха две начупени линии с надписи „Действително време“ и „Настоящо време“. Линиите се протегнаха през екрана, спряха и после се застъпиха. Бяха станали идентични. Едно число, наречено „Времево различие“, се появи в долната част на екрана и започна да намалява стойността си от 100 назад. Дейвид наблюдаваше със затаен дъх, очакваше да види дали теорията му ще бъде доказана от машината, сътворена от бъдещото му аз. Цифрата спря на стойност 0,000000000000. Дейвид се усмихна, когато прочете появилото се на монитора съобщение: „Времево различие не е отчетено — времевият поток е цялостен“.

Отпусна се в стола успокоен — най-накрая знаеше без капка съмнение, че времето не може да бъде променяно. Но изведнъж стомахът му се сви. Той знаеше истината. Знаеше неизбежната развръзка на миналото и бъдещето на Том. Знаеше кога, къде и как ще умре Том, а да му го каже… нямаше да е от полза. Беше определено безусловно, записано в историята. Том щеше да загине хиляди години в миналото.

 

 

Том се чудеше къде е Дейвид. Беше тръгнал преди повече от пет часа, а времето не играеше роля тук. Дори да беше останал в бъдещето цяла година, пак можеше да се върне само секунди, след като беше тръгнал. Притесни се, че може да се е случило нещо, може би някаква повреда в устройството за пътуване във времето, може би Дейвид се нуждаеше от помощта му.

Мислите му бяха прекъснати от гръмкия смях на мъжете около него. Исус му беше отдясно, а другите около масата бяха част от единадесетте ученици. Том вече имаше план и тъкмо беше решил да го задейства, когато влезе Дейвид.

— Ела — каза развълнувано, като се приближи до масата. — Ела да ти кажа нещо!

— Този приятел ли ти е? — попита Матей, червендалест мускулест мъжага, който седеше срещу Том.

— Никъде не ходя без него. — Том се обърна към Дейвид. — Нали така?

— Ха-ха! Добре си дошъл! — извика Матей на Дейвид и после още по-мощно към гостилничаря: — Пиене за нашия приятел!

И ловко метна към гостилничаря монета, а той я хвана още по-ловко и я прибра в джоба си. Дейвид се накани да каже нещо, но Том не му даде тази възможност:

— Давиде, запознай се с Матей.

— М… Матей ли? — По-късно Дейвид щеше да осъзнае колко шашнат вероятно е изглеждал. Ето го тук, запознава се с учениците и с бъдещите автори на евангелията. Зяпна. Не че Матей забеляза това.

— Драго ми е да се срещнем! — избоботи той и мощно плесна Дейвид по гърба, като почти изкара въздуха от дробовете му.

После се извърна и посочи един дребен мъж с миши черти.

— Този срамежлив наш побратим е Юда.

Юда помаха с ръка.

— Юда? Самият Юда?! — Дейвид не можеше да повярва и това явно се бе изписало на лицето му.

— По вида ти изглежда, че го познаваш. Може би вече си срещал Юда — попита Исус.

— Не… не, не съм го срещал — отвърна Дейвид.

Петър, мъжът, който седеше до Исус, протегна дълга кльощава ръка към Дейвид.

— Аз съм Петър.

Този път Дейвид с всички сили се опита да потисне смайването си — все пак знаеше, че ще преживее още осем пъти същото.

— Ъъъ, здрасти… — каза той, като се здрависа с Петър. После се обърна към Том. — Ела, трябва да поговорим. Много е важно.

— Тук си сред приятели, Давиде. Няма защо да се страхуваш от нас. Кажи си какво те тревожи — рече Исус.

— Да, какво толкова важно има? — добави Том.

Дейвид беше притиснат в ъгъла, мъчеше се да намери подходящите думи.

— Аз, хм, само исках да те поздравя, че си станал един от дванадесетте апостоли… ъ-кхм, исках да кажа ученици де! Ученици!

— Кръчмарю, отменям поръчката! — извика Матей. — Тоя вече доста си е пийнал!

Том се усмихна и каза:

— Е, благодаря ти, че се отби… Утре потегляме към Галилейското море. Искаш ли да дойдеш с нас?

Дейвид се вцепени. Виждаше, че Том се наслаждава на момента. Всички погледи се втренчиха в него, всички го чакаха да отговори. Той се усмихна. Време беше да го върне на Том:

— Да, разбира се.

Върху лицето на Том се изписа объркване.

— Отлично! — заключи Матей.

Дейвид се обърна към Исус и каза:

— Дали може… дали може да пътувам с вас? С учениците?

Исус помисли за малко, после отвърна:

— Можеш да пътуваш с мен и с дванадесетте, но някои мои учения не са за твоите уши. Разбираш ли ме?

В стомаха на Дейвид запърхаха пеперуди. Той говореше с Исус, човека, за когото вярваше, че е самият Бог. Със сигурност Исус знаеше кой е той, откъде и откога идва. Дали този коментар, този въпрос беше насочен към него като към човек, който знае какво ще се случи в идните години, човек, който вече е вярващ?

— Разбирам — отвърна Дейвид.

— Добре — каза Том. — Ходенето ще ти повлияе благотворно. Трябва да потренираш тия твои отпуснати старчески мускули!

Всички дружно се разсмяха. Дори и Дейвид, който вече не беше обзет от страховете за катастрофални промени в хода на времето, се закиска заедно с тях.

— Не се присмивай — каза Исус. — Той е в отлична форма… за човек на неговите години!

Всички отново избухнаха в смях, а най-силно се смееше самият Дейвид. Том също се смееше, но малко насила и в очите му имаше страх. Беше чул и видял достатъчно, за да е наясно, че животът тук не е просто забава. Дори беше започнал да премисля намерението си да остава. Може би беше твърде рисковано? Може би щяха да променят бъдещето? Прокле се, че не стана да поговори с Дейвид, когато той го повика. Очакваше Дейвид да го удари с юмрук, да го завлече навън и да настоява да си тръгват. Какво знаеше Дейвид и защо се бе съгласил да останат?

Не можеше да намира логика в нещата, откакто Исус го посочи за свой дванадесети ученик. Единствените мисли, които си повтаряше непрекъснато, бяха: „Как се случи всичко това, по дяволите? И защо Дейвид само влошава положението?“.