Джефри Арчър
Професионалистът (24)

24.

Меги дойде час по-рано на летището. Този неин навик винаги ядосваше Конър. След като погледна таблото, тя със задоволство забеляза, че полетът от Сан Франциско пристига навреме.

Купи си „Вашингтон Поуст“, след което се насочи към най-близкото кафене, седна на висок стол до бара и поръча черно кафе с кроасан. Не забеляза двамата мъже в срещуположния ъгъл. Единият държеше същия вестник и се правеше, че го чете. Трети мъж, който се интересуваше повече от нея, отколкото от електронното табло с полетите, което тя от време на време поглеждаше, беше пък съвсем извън обсега на вниманието й. Той обаче забеляза двамата в ъгъла.

Меги изчете целия вестник и нетърпеливо погледна часовника си. Докато пиеше второто си кафе, тя вече беше погълната от статия, посветена на Русия, където се посочваше, че президентът Жеримски скоро пристига във Вашингтон. Когато стигна до фразата „комунистически лидер“, Меги направи гримаса, защото изразът лъхаше на старост и плесен.

Двадесет минути преди кацането на самолета, тя бе изпила третото си кафе. Слезе от стола и се запъти към най-близкия телефон. Двамата мъже я следваха по петите. Третият се движеше след тях, прикривайки се, за да не го забележат.

Меги набра един телефонен номер, чудейки се дали някой ще отговори.

— Добро утро, Джеки — обади се тя, когато чу заместника си. — Проверявам наред ли е всичко.

— Меги — отвърна глас, който правеше усилие да се овладее. — Сега е седем часа сутринта, аз още спя. Нали си спомняш, че ми звънна вчера? Университетът е във ваканция, до четиринадесети януари няма да се появи жива душа. След тригодишен стаж като твой заместник, не се ли справям със служебните задължения, когато отсъстваш?

— Извинявай, Джеки — взе да се оправдава Меги. — Не съм искала да те събудя. Забравих, че е толкова рано. Обещавам скоро да не те безпокоя.

— Дано Конър си дойде скоро, а Тара и Стюарт да ангажират вниманието ти през следващите няколко седмици — пожела й не съвсем любезно Джеки.

— Желая ти Весела Коледа и се надявам да те забравя поне до края на януари — завърши Меги патетично.

Тя постави слушалката на мястото й, разбрала, че само си губи времето и въобще не трябваше да безпокои Джеки. Меги мислено се укори и реши на всяка цена да го остави на мира до Нова година.

Тя тръгна бавно към вратата за пристигащи полети, присъединявайки се към увеличаващата се тълпа от хора, надничащи през остъклените прегради към пистите, където кацаха или излитаха самолети. Сред посрещачите обаче имаше трима мъже, които не се интересуваха от емблемите на пристигащите самолети. Те наблюдаваха Меги. Тя гледаше електронното табло и чакаше потвърждение на полет 50 от Сан Франциско. Когато най-сетне надписът светна, тя се усмихна. Единият от тримата натисна единадесет пъти бутоните на мобифона си и предаде информацията на шефа си в Лангли.

Меги пак се усмихна, щом в залата се появи първият пътник — един мъж с бейзболна шапка на „49-те“. След десет минути на изхода се появиха Тара и Стюарт. Дъщеря й изглеждаше много щастлива. Меги не я помнеше такава. В мига, в който Стюарт я видя, той я дари с широка усмивка — същата, която помнеше от ваканцията в Австралия.

Меги ги прегърна. Пое един от куфарите на Тара и ги поведе към главния изход.

Един от мъжете, които я следяха, вече чакаше на паркинга, заел пасажерското място в транспортьор марка „Тойота“, натоварен с единадесет нови коли. Другите двама тичешком пресичаха паркинга.

Меги, Тара и Стюарт се озоваха навън, под поривите на хладния утринен ветрец, и се запътиха към колата на Меги.

— Майко — шеговито започна Тара, — не ли време да смениш този куп железа с нещо по-модерно? Когато я купи, още учех в гимназията, и отгоре на това беше на старо.

— Чети „Кънсюмър рипортс“, ще се убедиш, че тойота е най-сигурната кола на шосето — поучително заяви Меги.

— Няма кола на тринадесет години, която да е сигурна по шосетата — отвърна Тара.

— Както и да е — продължи Меги, без да обръща внимание на подигравките на дъщеря си, — баща ти е на мнение, че трябва да я задържим, поне докато го назначат на новото място. Тогава ще ползва кола на фирмата.

Споменаването на Конър накара всички да замълчат неловко.

— Лично аз очаквам с нетърпение отново да видя съпруга ви, госпожо Фицджералд — мило отбеляза Стюарт, настанявайки се на задната седалка.

На Меги й се искаше да каже нещо от рода на: „И аз горя…“, но вместо това каза:

— Значи това е първото ти идване в Америка?

— Да — отговори Стюарт. — Освен това вече съм убеден, че няма никога да се върна в Австралия.

— Да, но в Щатите има вече доста нахакани адвокати и само ти липсваш — намеси се Тара, докато чакаха на опашката да платят таксата за паркинга.

Меги непрекъснато се усмихваше, скоро не се бе чувствала толкова щастлива.

— Стюарт, кога трябва да си обратно в Сидни?

— Мамо, ако намекваш, че вече ти омръзнахме, можем просто да се върнем, хващайки първия самолет за Австралия — закачливо се обади Тара.

— Не, не… Не, нямах това предвид, аз само…

Тара изрече през смях:

— А, да. Зная, че планираш нещата с години напред. Стюарт, ако майка ми имаше възможност, тя би увещавала студентите да се записват в университета в Джорджтаун още от детската градина.

— Защо ли не съм планирала и себе си — поде шегата Меги.

— До пети януари мога да отсъствам от кантората — съобщи Стюарт. — Дано ме изтърпите дотогава.

— Аз няма да й оставя друг избор, Стюарт — възкликна Тара и притисна ръката му.

Меги подаде десетдоларова банкнота на служителя в паркинга, след което потегли към магистралата. Тя погледна към огледалото за обратно виждане, но не забеляза безличния син форд, движещ се на сто метра зад нея, с приблизително същата скорост. Човекът, седнал до шофьора, вече уведомяваше шефовете в Лангли, че обектът е напуснал „Кърбсайд“ точно в седем и четиридесет и три и се насочва към Вашингтон, заедно с двата пакета.

— Хареса ли ти Сан Франциско, Стюарт?

— Много — отговори той. — На връщане ще прекараме още няколко дни там.

Меги пак погледна в огледалото. Съзря патрулна кола с инициалите на щата „Вирджиния“, чиито светлини проблясваха.

— Не ме следва, нали? Сигурна съм, че не превиших скоростта — неспокойно промълви Меги, но за всеки случай погледна километража.

— Мамо, тази кола е една антика и трябваше отдавна да е отишла за претопяване. Кой знае какво й е станало. Може да има проблем в светлините на стоповете или гумите да не са се харесали на ченгето. Защо просто не отбиеш.

Тара се извърна и погледна през задното стъкло.

— А когато дойде ченгето, не забравяй да го дариш с ослепителната си ирландска усмивка — инструктира Тара майка си.

Меги спря. В този момент синият форд се бе преустроил в централното платно.

„Мамка му!“, изруга шофьорът, когато видя обектът да спира.

Меги свали прозореца, защото двама полицаи бяха слезли от патрулната кола и се приближаваха. Първият се усмихна и каза вежливо:

— Моля, вашето свидетелство за правоуправление, госпожо.

— Разбира се, господине — отвърна Меги също с усмивка.

Тя се пресегна, отвори чантата си и започна да тършува в нея. Вторият полицай даде знак на Стюарт и той да свали стъклото на своя прозорец. На младежа тази заповед му се стори странна, тъй като не той шофираше, но след като се намираше в чужда държава, реши да изпълни разпореждането. Стюарт тъкмо смъкна стъклото и Меги намери шофьорската си книжка. Докато тя се обръщаше да я подаде, вторият полицай извади пистолет и стреля три пъти във вътрешността на колата.

Двамата светкавично се върнаха в патрулната кола. Докато единият я вля в трафика на магистралата, другият се обади по мобифона на човека, седнал на пасажерското място в синия транспортьор, и съобщи:

— Имаме повреда в колата и ни е нужна незабавна помощ.

Малко след като патрулната кола изфуча напред, транспортьорът, с единадесет нови тойоти, закова спирачки пред неподвижната кола. Човекът, седнал до шофьора, с бейзболна шапка с емблемата на „Тойота“ и сини работни дрехи, изскочи от кабината и се затича към спрялата кола. Той отвори предната врата, внимателно повдигна мъртвата Меги и я постави на съседната седалка, след това дръпна лоста за предния капак. После се наведе към проснатия възнак Стюарт, взе портфейла и паспорта от джоба на якето му и сложи на тяхно място друг паспорт и тънка книжка.

Човекът, който седеше зад волана на транспортьора, вдигна капака на старата тойота и се наведе над мотора. Бързо свали сигналното устройство, с което бяха следили Меги, след което тръшна капака. Колегата му вече бе застанал зад волана на колата. Той запали мотора, включи на първа скорост и бавно се качи върху платформата на транспортьора, заемайки празното място за дванадесета кола. След това изключи мотора, издърпа ръчната спирачка, подпря гумите на колата и пак се върна при шофьора в кабината. Цялата операция двамата извършиха за по-малко от три минути.

Транспортьорът продължи пътя си към Вашингтон, но след известно време той пое по отбивката за товарни коли, която водеше към багажното отделение на летището.

Агентите на ЦРУ в синия форд бяха излезли от магистралата още на първия разклон, след което се включиха в трафика към Вашингтон.

— А бе, онази май малко беше нарушила правилата — казваше шофьорът на спътника си. — Нищо чудно, с тази стара кола.

Другият доста се учуди, когато откри, че старата тойота вече не дава сигнал на монитора.

— Сигурно са път за Джорджтаун — предположи той. — Трябва да се обадим в Лангли, щом отново ги открием.

Докато двамата агенти пътуваха към Вашингтон, транспортьорът с товара си от дванадесет тойоти зави наляво по товарната алея на Дълес, където пътен знак с крещящи букви предупреждаваше: САМО ЗА ТОВАРНИ КОЛИ. След неколкостотин метра шосето се извиваше надясно, и транспортьорът мина през висока порта от бодлива тел, която двама работници от летището в работни комбинезони държаха широко отворена. Колата пое по изоставена писта към изолиран хангар. Самотна фигура им сигнализираше, сякаш този транспортьор беше току-що приземил се самолет.

Шофьорът на транспортьора закова спирачки в близост до микробус без отличителни знаци. Седем мъже в бели работни комбинезони бързо изскочиха от микробуса. Единият развърза веригата, с която старата тойота на Меги беше прикрепена към транспортьора. Друг седна на волана на колата, включи на първа скорост и излетя през входа на хангара, като че беше карал точно тази кола цял живот. В това време трите трупа се поставяха в предварително приготвени ковчези. Единият от мъжете в работно облекло разпореди:

— Не поставяйте капаците, преди да стигнете до самолета.

— Дадено, шефе — се чу отговорът им.

— След като товарното помещение се затвори, затворете и ковчезите.

Друг от мъжете кимна, а транспортьорът излезе от хангара на заден ход и пое по предишния маршрут, излизайки от преграденото място. Когато шофьорът достигна магистралата, зави наляво и се насочи към Лизбърг, където имаше поръчка на местен дилър да достави единадесет нови тойоти. През тези шест часа „извънреден труд“ той беше заработил достатъчно пари, за да купи една от тях.

Опасаната с бодлива тел врата вече беше заключена и залостена, а микробусът излезе от хангара и бавно се насочи към товарните рампи. Шофьорът премина край редици от товарни коли, след което спря зад един Боинг 747 на „Еър транспорт интернешънъл“. Товарното му отделение беше отворено и двама служители на митническите служби чакаха отстрани да проверят товара. Бяха започнали да гледат документацията, точно когато двамата агенти на ЦРУ пристигнаха на „Ейвън плейс“ №1648. След като огледаха района внимателно, агентите докладваха в Лангли, че нито колата, нито трите пакета са налице.

Старата тойота слезе от път 66 и се вля в магистралата за Вашингтон. Шофьорът натисна здраво газта и запраши към града. В слушалките той дочу инструкциите, дадени на двамата агенти във форда. Те трябваше да проверят кабинета на госпожа Фицджералд, да видят дали колата е на обичайното си място, паркирана зад сградата, наречена „Приемната“.

 

 

В същото време митническите служители стигнаха до заключение, че документите от моргата са в ред. Единият каза:

— Е, добре. Вдигни капаците.

Те внимателно провериха съдържанието на ковчезите, дрехите, джобовете, надникнаха дори в устата на труповете. Накрая поставиха печат на документите. Капаците бяха върнати на място, а хората в бели комбинезони понесоха един по един ковчезите по рампата и ги наредиха в самолета.

 

 

Докато старата тойота минаваше край църквата „Исус Спасител“, рампата се дръпна от боинга. Тойотата се насочи нагоре по хълма, а при „Дент плейс“ зави наляво.

Лекар проверяваше трите тела в самолета, а в същото време шофьорът влезе в къщата. Той се затича през голямата дневна, влезе в спалнята и отвори едно от трите чекмеджета на шкафа до леглото. Рови дълго сред ризи и други вещи и най-накрая измъкна кафяв плик, на който пишеше: „Да не се отваря преди 17 декември“. Бутна плика в джоба си. От надстройката на гардероба взе два куфара и бързо започна да тъпче дрехи в тях. След това извади от комбинезона си малък пакет, обвит с целофан, който постави в несесера за козметика. И него захвърли в куфара. Преди да излезе от къщата, той запали крушката в банята, след това друга в дъното на стълбището и накрая включи телевизора в кухнята, използвайки дистанционното. Нарочно усили звука.

Остави куфарите до задната врата, върна се в тойотата и отново активира устройството за проследяване.

 

 

Служителите на ЦРУ за втори път обикаляха паркинга на университета, когато на екрана се появи сигнал. Шофьорът зави и бързо се насочи към дома на Фицджералд.

Човекът с бейзболната шапка, на която пишеше „Тойота“, се върна зад къщата, взе куфарите и излезе от задната врата. Забеляза такси пред „Тюдър плейс“ и скочи вътре, тъкмо когато двамата агенти наближиха къщата откъм „Ейвън плейс“. Младият агент с облекчение съобщи, че тойотата е на обичайното си място, и от къщата долитаха шумове и говор от телевизора в кухнята. Не, в момента не можеше да даде обяснения защо устройството за следене не е работило близо час.

 

 

Шофьорът не обърна глава да види кой се качва в таксито. Но затова пък много добре разбра къде да закара господин Фицджералд и неговите куфари.