Джефри Арчър
Професионалистът (18)

18.

Президентът Жеримски важно влезе в стаята. Приближените му моментално станаха от местата си около дългата дъбова маса и заръкопляскаха, докато той сядаше на стола под портрета на Сталин, изваден отново от хранилището на музея „Пушкин“, където бе захвърлен през 1956 година.

Жеримски бе облечен в тъмносин костюм, бяла риза и червена копринена вратовръзка. Изглеждаше доста по-различно от седналите около масата мъже. Те все още ходеха със старите, лошо скроени дрехи, с които бяха и на предизборната кампания. Посланието бе повече от ясно — всеки от тях трябваше да посети шивач още на следващия ден.

Жеримски позволи на ръкоплясканията да продължат още известно време, преди да вдигне ръка, сякаш се намираше на митинг.

— Въпреки че официално ще встъпя в длъжност следващия понеделник — започна той, — има една-две области, където възнамерявам да направя незабавни промени.

Президентът се вгледа в поддръжниците си, подкрепяли го по време на борбата. Те трябваше да бъдат възнаградени за лоялността си. Много от тях бяха очаквали този момент цял живот.

Вниманието му бе привлечено от нисък, широкоплещест мъж, с безизразно лице. Йосиф Плесков бе повишен от обикновен телохранител в член на Политбюро в деня, когато бе застрелял трима мъже, опитали се да убият Жеримски по време на посещението му в Украйна. Плесков притежаваше едно чудесно качество, което Жеримски смяташе, че е необходимо за всеки министър от кабинета му — да изпълнява заповедите безпрекословно.

— Йосиф, стари приятелю — обърна се към него Жеримски. — Ти ще бъдеш моят министър на вътрешните работи.

Няколко души около масата се опитаха да прикрият изненадата или разочарованието си — повечето от тях бяха уверени, че са далеч по-квалифицирани за тази работа от бившия украински докер, а неколцина дори се съмняваха, че той може да напише правилно думата „вътрешни“. Лицето на ниския, набит мъж грейна в усмивка, приличаше на дете, на което неочаквано е подарена играчка.

— Първото ти задължение, Йосиф, ще бъде да се справиш с организираната престъпност. Смятам, че трябва да започнеш с арестуването на Николай Романов — така наречения Цар. Докато аз съм президент, в Русия няма място за царе, императори и други такива.

Едно или две лица, намусени допреди миг, неочаквано се ободриха. Доста от събраните в стаята с желание биха заловили Николай Романов, но никой от тях не вярваше, че Плесков може да се справи с това.

— В какво да го обвиня? — невинно попита Плесков.

— В каквото пожелаеш — от измама до убийство — отвърна Жеримски. — Само се постарай обвинението да е достоверно.

Усмивката на Плесков внезапно угасна. Щеше да е по-лесно, ако шефът просто му бе наредил да убие човека.

Жеримски огледа хората си.

— Лев — отправи той поглед към един от най-преданите си привърженици, — ще те натоваря с останалата част от моята законодателна програма.

Лев Шулов стана нервен, явно не бе сигурен дали да бъде благодарен за предложението.

— Ти ще си моят министър на правосъдието.

Шулов се усмихна успокоен.

— Нека ти бъде ясно, че сега по съдилищата е пълен хаос. Назначи нови съдии. Постарай се да са дългогодишни членове на партията. Обясни им, че имам само две изисквания по отношение на законите и реда — кратки дела и дълги присъди. Имам желание още през първите няколко дни, след като поема властта, недвусмислено да се реши съдбата на всички, които са се изпречвали на пътя ми. Нека послужат като пример за назидание.

— Имате ли конкретно някого предвид, господин президент?

— Да — отвърна Жеримски без колебание. — Помниш…

На вратата тихо се почука. Всички се извърнаха да видят кой смее да прекъсва първото заседание на президента. Дмитрий Титов влезе безшумно. Беше рискувал, защото знаеше, че Жеримски ще се ядоса още повече, ако не бъде уведомен навреме. Президентът забарабани с пръсти по масата, докато Титов изминаваше разстоянието до масата. Секретарят се наведе и прошепна нещо в ухото му.

Жеримски изведнъж избухна в смях. Останалите също искаха да се присъединят, но не се осмелиха, преди да чуят каква е шегата. Той вдигна поглед към колегите си.

— Президентът на САЩ е на телефона. Изглежда, има желание да ме поздрави.

Сега всички се разсмяха бурно.

— Следващото ми политическо решение очевидно ще е дали да го оставя да чака през следващите три години…

Всички отново започнаха да се смеят, с изключение на Титов.

— … или да приема обаждането.

Никой не изрази мнение.

— Да разберем ли какво иска? — попита Жеримски.

Всички кимнаха. Титов вдигна слушалката на телефона до себе си и я подаде на шефа си.

— Господин президент — обади се Жеримски.

— Не, сър — дойде незабавният отговор. — Казвам се Анди Лойд. Аз съм главен секретар на Белия дом. Може ли да ви свържа с президента Лоурънс?

— Не, не може — ядосано отговори Жеримски. — Кажи на твоя президент, следващия път, когато се обажда, да бъде лично на телефона, защото не обичам да имам работа с посредници.

Той тресна слушалката и всички отново се засмяха.

— За какво говорех?

Шулов се отзова:

— Казвахте ни, господин президент, как да дадем пример за нов ред и дисциплина в правосъдието.

— А, да — промълви Жеримски и усмивката се върна на лицето му в мига, в който телефонът отново иззвъня.

Жеримски направи знак на Титов да вдигне слушалката.

— Ще бъде ли възможно да говоря с президента Жеримски?

— Кой се обажда? — попита Титов.

— Том Лоурънс.

Титов подаде слушалката на шефа си.

— Президентът на САЩ — бе всичко, което каза той.

Жеримски кимна и пое слушалката.

— Вие ли сте, Виктор?

— Президентът Жеримски. С кого разговарям?

— Том Лоурънс — отвърна президентът на САЩ, повдигайки вежди към Анди Лойд, който слушаше разговора.

— Добро утро. Какво мога да направя за вас?

— Обадих се просто, за да се присъединя към останалите поздравления, които трябва да сте получили след вашата впечатляваща — Лоурънс искаше да каже „неочаквана“, но секретарят го бе посъветвал да не употребява тази дума — победа след напрегнатата изборна борба. Но всички в политиката преживяват подобни неща от време на време.

— Това не е нещо, което ще преживея отново — каза Жеримски.

Лоурънс се засмя, предполагайки, че това е шега. Не би го направил, ако можеше да види каменното лице на Жеримски.

Лойд прошепна:

— Продължавайте.

— Първото ми желание е да се опознаем по-добре, Виктор.

— Тогава е редно да започнете с осъзнаване на факта, че само майка ми ме нарича Виктор.

Лоурънс погледна към бележките, разпръснати по бюрото му. Очите му се спряха върху пълното име на Жеримски — Виктор Леонидович. Той посочи „Леонидович“, но Лари Харингтън поклати отрицателно глава.

— Съжалявам, как бихте желали да ви наричам?

— По същия начин, по който бихте очаквали да се обърне към вас човек, когото не познавате.

Въпреки че можеха да чуят само едната страна на този разговор, хората около масата в Кремъл се наслаждаваха на първия сблъсък между двамата лидери. Обратно, присъстващите в Овалния кабинет не се радваха.

— Опитайте друга тактика, господин президент — предложи Лойд с ръка на своята слушалка.

Том Лоурънс погледна към подготвените от Анди въпроси и прескочи една страница.

— Надявам се, че скоро ще намерим възможност да се срещнем. Като се замисля, струва ми се доста странно, че не сме се засичали преди.

— Не е чак толкова странно — възрази Жеримски. — При последната ви визита в Москва през юни, вашият посланик пропусна да покани мен или някой от колегите ми на вечерята във ваша чест.

Около масата се разнесе шепот на одобрение.

— Сигурен съм, че много добре знаете, подобен вид посещения на високо равнище зависят до голяма степен от организацията на място…

— Би ми било интересно да разбера кои от местните чиновници смятате, че трябва да бъдат подменени, след такъв фундаментален пропуск. — Жеримски направи пауза. — Може би трябва да започнем с вашия посланик.

Последва дълго мълчание, докато тримата мъже в Овалния кабинет усърдно преглеждаха подготвените въпроси. Дотук те не бяха предвидили нито един от отговорите на Жеримски.

— Мога да ви уверя — добави Жеримски, — че няма да позволя на никого от моите служители — местни или не — да не изпълнява личните ми заповеди.

— Късметлия! — спонтанно възкликна Лоурънс, отказвайки се да се тревожи с подготвените отговори.

— Късметът е фактор, който никога не съм взимал под внимание — заяви Жеримски. — Особено когато си имам работа с моите опоненти.

Лари Харингтън започна да се отчайва, но Анди Лойд написа един въпрос в бележника си и го постави пред президента. Лоурънс кимна.

— Вероятно ще е хубаво да се опитаме да организираме скоро една среща, за да се опознаем по-добре.

Триото в Белия дом очакваше предложението да бъде категорично отхвърлено.

— Ще го обмисля сериозно — отвърна по-сговорчиво Жеримски, с което изненада и двете страни. — Защо не кажете на господин Лойд да се свърже с другаря Титов, който отговаря за организирането на моите срещи с чуждестранни лидери.

— С положителност ще го сторя — изрече Лоурънс с облекчение. — Ще помоля Анди Лойд да се обади на господин Титов през следващите няколко дни.

Лойд написа бързо нещо в бележника и му го подаде.

— И, разбира се, с удоволствие ще посетя Москва.

— Довиждане, господин президент — сбогува се почти любезно Жеримски.

— Довиждане, господин президент — отвърна Лоурънс.

Когато Жеримски затвори телефона, той спря неизбежните ръкопляскания с бърз жест и се обърна към Титов:

— Лойд ще се обади с предложение да посетя Вашингтон. Приеми го.

Титов, изглежда, се изненада.

— Твърдо съм решил — обяви президентът, обръщайки се към всички, — Лоурънс да разбере колкото е възможно по-скоро, с какъв човек си има работа. Нещо още по-важно, ще ми се американците също да го проумеят. Възнамерявам да направя всичко по силите си неговия законопроект за съкращаване на въоръжението да се провали в Сената. Не мога да измисля по-подходящ коледен подарък за… Том.

Този път позволи за кратко да му ръкопляскат, преди отново да им направи знак с ръка да замълчат.

— Но да се върнем към нашите проблеми, които са далеч по-неотложни. Виждате ли, смятам, че е важно нашите граждани също да получат ясна представа за моите намерения. Иска ми се да им дам пример, та никой да не се съмнява какво ще се случи с онези, които ми се противопоставят.

Всички очакваха да научат кого е избрал Жеримски за тази цел.

Той погледна към новоназначения министър на правосъдието.

— Къде е наемникът на мафията, който наскоро се опита да ме убие?

— Затворен е в „Разпятието“ — докладва Шулов. — Където, предполагам, ще искате да остане до края на живота си.

— Определено не желая това — възрази Жеримски. — Доживотната присъда е доста снизходителна за подобно престъпление. Той е идеалният човек, когото да изправим пред съда. С него ще дадем пример на останалите.

— Страхувам се, че полицията още не се е добрала до доказателства…

— Тогава ще произведете такива — отсече Жеримски. — На неговия процес ще присъстват само верни на партията членове.

— Разбирам, господин президент — подчини се новият министър на правосъдието. Той се поколеба: — Какви са намеренията ви?

— Бърз процес, ръководен от един от новите ни съдии, а съдебните заседатели да са само наши партийни другари.

— А присъдата, господин президент?

— Смърт, естествено. Когато процесът приключи, ще информирам пресата, че ще присъствам на екзекуцията.

— И кога да стане това? — попита министърът на правосъдието, записвайки си всяка дума на Жеримски.

Президентът прелисти няколко страници от бележника си и започна да търси петнадесетминутен „прозорец“.

— В осем сутринта следващия петък. Сега нещо далеч по-важно — моите планове за въоръжените сили.

Той се усмихна на генерал Бородин, който бе седнал от дясната му страна, и който още не бе проговорил.

— За вас, вицепрезидента, най-голямата награда е…