Джефри Арчър
Професионалистът (3)

3.

Фицджералд знаеше, че следващите двадесет минути ще решат съдбата му. Бързо прекоси стаята и погледна към телевизионния екран. Тълпата бягаше от площада във всички посоки. Шумните избиратели бяха изпаднали в паника. Двама от съветниците на Гусман стояха наведени над трупа.

Фицджералд върна празната гилза на мястото й вътре в кожения калъф. Дали собственикът на заложната къща ще разбере, че един от куршумите е изстрелян?

От другата страна на площада характерният вой на полицейски сирени заглуши писъците на тълпата. Този път полицаите се бяха отзовали много по-бързо.

Фицджералд откачи оптическия мерник и го постави на мястото му. Разви цевта, прибра я в калъфа и накрая прикладът също легна в гнездото си.

Погледна към телевизора за последен път и видя как местните полицаи плъзват като мравки по площада. Взе кожения калъф, грабна кибрита от пепелника върху телевизора и се отправи към вратата.

Огледа се в празния коридор, сетне тръгна бързо към товарния асансьор. Натисна малкия бял бутон на стената няколко пъти. Преди да тръгне за заложната къща бе отключил прозореца, от който се излизаше на противопожарната стълба, но знаеше, че ако планът му се провали, униформен полицай щеше да го чака долу, в подножието й. Нямаше да има хеликоптер в стил „Рамбо“, с който да излети, докато куршумите свистят покрай ушите му, но го оставят невредим. Тук беше истинският свят.

Тежките метални врати бавно се отвориха и Фицджералд застана срещу млад сервитьор в червено сако, който носеше препълнена табла. Очевидно не му бяха дали да гледа мача този следобед.

Сервитьорът не успя да скрие изненадата си при вида на госта, застанал пред кабината на товарния асансьор.

— Не, сеньор, не може да се качите, извинете! — опита се да обясни той, но Фицджералд бързо профуча край него.

Натисна бутона с надпис „Затваряне на вратите“ и вратите се затвориха много преди младежът да успее да му обясни, че точно този асансьор води в кухнята.

Когато се озова в приземния етаж, Фицджералд мина пъргаво покрай металните маси, отрупани с ордьоври, готови да бъдат поднесени, и бутилки шампанско, очакващи да бъдат отворени, в чест на победата. Стигна за секунди до далечния край на кухнята, бутна летящите врати и изчезна, преди персоналът в бели престилки да запротестира. Затича по слабо осветения коридор — той бе махнал по-голямата част от крушките предишната вечер — към тежката врата, която водеше до подземния гараж на хотела.

Затвори вратата след себе си и я заключи с голям ключ, който извади от джоба на якето си. Отправи се към малък черен фолксваген, паркиран в най-тъмния ъгъл. Взе втори, по-малък ключ от джоба на панталона си, отключи, вмъкна се зад волана, постави кожения калъф под съседната седалка и запали мотора. Колата моментално оживя, въпреки че не бе използвана през последните три дни. Натисна педала на газта за няколко секунди, преди да освободи ръчката за първа скорост.

Фицджералд започна внимателно да маневрира между редиците паркирани коли и подкара по наклонената рампа навън към улицата. Спря на върха на наклона. Видя полицай да отваря с шперц паркирана кола без изобщо да погледне в неговата посока. Фицджералд зави наляво и бавно се отдалечи от площад „Боливар“.

Тогава чу виещите сирени зад себе си. Погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че двама полицаи мотоциклетисти му правят знак да спре. Фицджералд отклони колата и спря. Мотоциклетистите и линейката, в която се намираше безжизненото тяло на Гусман, прелетяха с пълна скорост покрай него.

Той зави в следващата пряка и започна да обикаля из улиците по посока на заложната къща, често минавайки по два пъти през едно и също място. Двадесет и четири минути по-късно той влезе в малката уличка и паркира зад голям камион. Извади кожения калъф изпод седалката и остави колата незаключена. Възнамеряваше да се върне зад волана след не повече от две минути.

Хвърли бързо поглед на уличката. Наоколо нямаше никой.

Алармата отново се задейства, когато Фицджералд влезе в сградата. Но този път той не се разтревожи, знаеше, че патрулна кола няма да пристигне скоро — по-голямата част от полицията бе заета или с охраната на стадиона, където мачът щеше да започне след тридесет минути, или с арестуването на всеки, озовал се около площад „Боливар“.

Фицджералд затвори след себе си задната врата на заложната къща. Отново премина бързо през складовата част на магазина, отметна завесата от мъниста и спря зад щанда. Провери за случайни минувачи, преди да върне протрития кожен калъф на мястото му във витрината.

Когато Ескобар дойде в понеделник, колко ли време ще му бъде необходимо да открие, че един от шестте куршума е бил изстрелян и само гилзата е на мястото си? Дори тогава, би ли си направил труда да информира полицията?

Фицджералд се върна зад волана на фолксвагена след деветдесет секунди. Още чуваше звънтящия писък на алармата, когато излезе на главната улица и се отправи към летище „Ел Дорада“. Никой не му обръщаше внимание. Все пак мачът щеше да започне всеки момент. А и каква ли можеше да бъде връзката между алармата на заложната къща в Сан Викторина и убийството на кандидат-президента на площад „Боливар“?

Фицджералд излезе на магистралата, намери място в средното платно и нито веднъж не надвиши позволената скорост. Няколко полицейски коли профучаха покрай него по посока на града. Дори ако някой от патрулите го бе спрял, за да провери документите му, щеше да види, че всичко е наред. Куфарът на задната седалка не съдържаше нищо необичайно за бизнесмен, дошъл в Колумбия, за да продава минни съоръжения.

Фицджералд напусна магистралата при отклонението за летището. След петстотин метра неочаквано зави надясно и спря на паркинга пред хотел „Себастиан“. Отвори жабката и извади паспорта си, изпълнен с многоцветни печати. С кибрита, който бе взел от хотел „Белведере“, той запали паспорта на Дирк ван Ренсберг. Когато огънят едва не изгори пръстите му, Фицджералд отвори вратата на колата, хвърли горящите останки на земята и стъпка пламъците с крака, въпреки че южноафриканският кръст все още си личеше. Сложи кибрита на мястото до водача, грабна куфара от задната седалка и затръшна вратата, оставяйки ключовете на таблото. Тръгна към главния вход на хотела и хвърли остатъците от паспорта на Дирк ван Ренсберг и голям, тежък ключ в кофата за боклук в долния край на стълбите.

Фицджералд мина през въртящата се врата след група японски бизнесмени и заедно с тях се насочи към асансьора. Той бе единственият пътник, който слезе на третия етаж. Отправи се към стая 347, където извади друга пластмасова карта и отключи. Стаята бе резервирана на друго име. Хвърли куфара на леглото и погледна часовника си. Час и седемнадесет минути до излитането.

Свали сакото си и го хвърли на единствения стол, сетне отвори куфара и извади несесер, с който се оправи в банята. Изчака известно време, докато водата стане достатъчно топла, за да напълни мивката. Докато чакаше, изряза ноктите си, а после изтърка ръцете си като хирург, подготвящ се за операция.

Бяха му необходими двадесет минути, за да премахне напълно едноседмичната си брада, както и няколко шепи шампоан, втрити под горещия душ в косата му, за да й възвърне обичайния вид — чуплива и с пясъчен цвят.

Фицджералд се изсуши колкото можа по-добре с тънката хотелска кърпа, върна се в стаята и обу чисти боксерки. Отиде до скрина в другия край, отвори третото чекмедже и пипнешком откри пакета, който бе залепил за дъното на горното чекмедже. Въпреки че не бе живял в стаята от няколко дни, бе сигурен, че никой не би открил тайника му.

Фицджералд разкъса кафявия плик и бързо провери съдържанието му. Нов паспорт с ново име. Петстотин долара в употребявани банкноти и билет първа класа до Кейптаун. Бягащите убийци не пътуваха с първа класа. Пет минути по-късно той напусна стая 347 — мръсните му дрехи бяха разхвърляни по пода. На дръжката от външната страна висеше табелка с надпис „Моля не ме безпокойте“.

Фицджералд взе асансьора за гости на хотела до партера, уверен, че никой не би обърнал внимание на петдесетгодишен мъж, облечен в синя дънкова риза, спортно сако и сиви панталони. Излезе от кабината и прекоси фоайето, без да си направи труда да се обади на рецепцията, че освобождава стаята. Когато пристигна преди осем дни, плати в брой за престоя си в хотела. Не се докосна до минибара и нито веднъж не се възползва от обслужването по стаите, не проведе никакъв външен телефонен разговор и не гледа нито един платен филм. Нямаше допълнителни разходи към сметката му в хотела.

Трябваше да почака малко, докато автобусът спре пред входа. Погледна часовника си. Четиридесет и три минути до излитането. Не бе разтревожен, че може да изпусне полет 63 за Лима. Бе убеден, че днес всичко върви по график.

След като слезе от автобуса на летището, той бавно се отправи към отделението за регистрация и не се учуди, когато го информираха, че полетът до Лима е задържан за повече от час. Неколцина полицаи оглеждаха всеки пътник в препълнената зала за заминаващи и въпреки че го спряха и разпитваха неведнъж, а куфара му прегледаха два пъти, в крайна сметка му позволиха да продължи към изход 47.

Намали крачка, когато видя как охраната на летището влачи неколцина туристи с раници. Мимоходом се зачуди колко ли невинни небръснати бели мъже ще прекарат нощта, разпитвани в ареста, заради неговите действия в ранния следобед.

Когато Фицджералд застана на опашката пред гишето за контрол на паспортите, той тихо повтори новото си име. Беше третото за този ден. Офицерът в синя униформа отвори новозеландския паспорт и внимателно разгледа снимката, която безспорно приличаше на добре облечения мъж, застанал пред него. Върна паспорта и Алистър Дъглас, инженер от Кристчърч, се отправи към залата за заминаващи. След още едно отлагане, накрая полетът бе разрешен. Стюардесата поведе господин Дъглас към мястото му в отделението на първа класа.

— Мога ли да ви предложа чаша шампанско, сър?

Фицджералд поклати глава.

— Не, благодаря. Предпочитам чаша обикновена вода — добави той, опитвайки новозеландския си акцент.

Закопча предпазния колан, облегна се и се престори, че чете списание, докато самолетът започна бавно да се движи по пистата. Поради големия брой самолети, очакващи да излетят преди тях, Фицджералд имаше достатъчно време да направи избор от листа с менюто, както и да посочи какъв филм ще гледа по време на полета, преди „Боинг 727“ да започне да набира скорост. Когато накрая колелата се отлепиха от пистата, Фицджералд за пръв път през деня се отпусна.

Щом самолетът достигна очакваната за полета височина, той затвори очи и започна да обмисля действията си след кацането в Кейптаун.

— Говори вашият капитан — произнесе толкова напрегнат глас, сякаш имаше да оповести нещо особено важно. — Трябва да направя съобщение, което вероятно ще ви разтревожи.

Фицджералд се изправи на седалката. Единственото, което не бе предвидил, бе непланирано завръщане в Богота.

— Съжалявам, но трябва да ви уведомя, че в Колумбия днес се разигра национална трагедия.

Фицджералд леко стисна страничната облегалка и се постара да диша равномерно. Капитанът се поколеба за миг:

— Приятели мои — мрачно заяви той, — Колумбия претърпя ужасна загуба. — За миг се възцари мълчание. — Нашият отбор бе победен от Бразилия, с два на един.

През самолета премина стон, сякаш хората биха предпочели да се ударят в най-близката планина, отколкото да понесат загубата. Фицджералд позволи на едно подобие на усмивка да прекоси устните му.

Стюардесата отново се появи.

— Мога ли да ви предложа питие, след като вече летим, господин Дъглас?

— Благодаря — отвърна Фицджералд. — Мисля, че вече съм в състояние да изпия чаша шампанско.