Джефри Арчър
Професионалистът (15)

15.

— Къде мислиш, че се намира сега? — попита Сергей.

— Ако го познавам добре, сигурно е наблизо, но едва ли ще го открием в тази тълпа — отвърна Джаксън. — Все едно да търсим игла в купа сено.

— Кой изобщо губи игли в купа сено?

— Престани да правиш глупави забележки и върши това, за което ти плащам — сряза го Джаксън. — Ще ти дам десет долара награда, ако го забележиш. Помни, вероятно ще е добре дегизиран.

Сергей започна да наблюдава тълпата с повишен интерес.

— Виждаш ли онзи мъж на горното стъпало в северния край? Който говори с полицая.

— Да — отговори Джаксън.

— Това е Владимир Болченков — шефът на полицията. Честен мъж, но е само вторият по могъщество човек в Санкт Петербург.

— А кой е първият? — попита Джаксън. — Кметът ли?

— Не, брат му Йосиф. Той е шеф на мафията в този град.

— Това не поражда ли конфликт в интересите им?

— Не. Ако не си от мафията, ще те арестуват. Ако си — няма.

— Откъде знаеш толкова много? — поинтересува се Джаксън.

— От майка си. Тя е спала и с двамата.

Джаксън се засмя, но не свали очи от шефа на полицията и униформения офицер. Щеше му се да чуе разговора им. Ако бяха във Вашингтон, ЦРУ щеше да запише думите им, дори да стояха с гръб.

— Виждате ли младежите около статуите? — запита старшият полицейски офицер, застанал до Болченков.

— Кои са те? — попита шефът.

— В случай, че се чудите защо не съм ги арестувал, те са част от екипа ми и оглеждат площада оттам. Погледнете зад вас — търговецът на хотдог, двамата продавачи на цветя и четиримата вестникари също са наши хора. На една пресечка оттук са паркирани дванадесет автобуса с униформени полицаи, които очакват заповедите ми. Още стотина цивилни се разхождат наоколо. Всеки изход е под наблюдение, за всеки, който разглежда площада, има по един от моите хора, който да го следи.

— Ако е толкова добър, колкото смятам, че е — разсъждаваше гласно шефът, — той е открил място, за което не сте се сетили.

 

 

Конър си поръча кафе и продължи да наблюдава. При все че имаше още половин час, преди кандидат-президентът да пристигне, площадът вече бе пълен с поддръжници на Жеримски и с обикновени зяпачи. Стана му смешно как продавачът на хотдог се опитва да прикрие факта, че е полицай. Горкият човек току-що бе получил оплакване — вероятно не бе сложил достатъчно кетчуп. Конър насочи вниманието си към далечната част на площада. Малката платформа, издигната за журналистите, бе единственото останало празно място. Чудеше се защо толкова много цивилни полицаи се разхождаха наоколо — много повече, отколкото бе необходимо за осигуряване на реда. Парна го смътно безпокойство. Горещото кафе, току-що поднесено, го разсея. Погледна часовника си. Жеримски трябваше да е приключил срещата си с Бородин досега. Резултатът щеше да се превърне във водеща новина тази вечер. Конър се чудеше дали ще отгатне по държането на Жеримски какъв е бил изходът.

Той повика сервитьора и поиска сметката, а докато чакаше, се концентрира върху площада за последен път. Никой професионалист не би сметнал, че това е подходящо място за убийство. Освен всички пречки, които бе установил, усърдието на шефа на полицията бе очевидно. Въпреки това Конър смяташе, че скрит в тълпата би могъл да наблюдава Жеримски отблизо — ето защо бе решил в този случай да не седи сред представителите на пресата.

Плати сметката си в брой, бавно отиде до момичето на гардероба и връчи номерчето си. Взе палтото и шапката си от нея и й даде банкнота от пет рубли. Бе чел някъде, че възрастните хора винаги дават малък бакшиш.

Присъедини се към група служители, излизащи от канцелариите на първия етаж. Явно им бяха разрешили да присъстват на митинга. Всеки директор, на километър от площада, навярно бе наясно, че няма да се свърши много работа този следобед. Двама цивилни полицаи, застанали на няколко метра от вратата, оглеждаха чиновниците, но поради студа хората се бяха загърнали така, че не се виждаше много от лицата им. Конър усети как тълпата го понесе.

Площадът на свободата вече бе пълен, когато Конър се опита да се промъкне между хората и да си проправи път към подиума. Бяха се събрали повече от седемдесет хиляди души. Знаеше, че шефът на полицията сигурно се моли за гръмотевична буря, но зимният ден бе типичен за Санкт Петербург — студен и ясен. Погледна към ограденото с въже място за пресата, около което кипеше трескава дейност. Усмихна се, като забеляза Мичел на обикновеното му място — на около десетина крачки от стола, на който най-често сядаше самият Конър. Не и днес, приятелю. Поне този път Мичел бе облечен с топло палто и подходяща шапка.

 

 

— Хубав ден за джебчиите — отбеляза Сергей, оглеждайки тълпата.

— Би ли рискувал при толкова много полицаи? — запита Джаксън.

— Винаги можеш да намериш ченге, когато не се нуждаеш от него — отвърна Сергей. — Вече видях няколко бивши пандизчии да си отиват с портмонета, но полицията, изглежда, не се интересува от това.

— Сигурно си имат достатъчно проблеми с тази тълпа от поне сто хиляди души и с Жеримски, който ще пристигне всеки момент.

Очите на Сергей се спряха върху шефа на полицията.

 

 

— Къде е той? — питаше Болченков един сержант с радиотелефон.

— Тръгнал е от срещата с Бородин преди осемнадесет минути, сега минават по улица „Прейли“. Ще пристигне след около седем минути.

— Значи след седем минути започват проблемите ни — отбеляза шефът на полицията и погледна часовника си.

— Не смяташ ли, че е възможно нашият човек да се опита да стреля по Жеримски, докато е в колата?

— Едва ли — отвърна шефът. — Имаме работа с професионалист. Той не би си помислил да стреля по движеща се мишена, особено в блиндирана кола. Във всеки случай, няма да е сигурен в коя кола е Жеримски. Не, нашия човек е някъде в тълпата, просто го усещам. Не забравяйте, че последният път, когато е стрелял, е било по неподвижна мишена на открито. Така е изключено да не улучи, а в такава голяма тълпа шансът да избяга, е доста голям.

 

 

Конър все още си пробиваше бавно път към платформата. Огледа се наоколо и забеляза още няколко цивилни полицаи. Жеримски едва ли щеше да има нещо против — така хората на митинга ставаха повече. Нали целта му бе да получи повече гласове от Чернопов.

Конър разучи покривите. Дузина стрелци наблюдаваха тълпата с бинокли. Не можеха да бъдат по-очебийни, дори ако бяха облечени в жълти спортни екипи. Поне неколкостотин униформени полицаи пазеха около площада. Шефът на полицията явно вярваше, че демонстрацията на сила ще разубеди желаещите да създават неприятности.

Прозорците на сградите наоколо бяха потъмнели от хора, които се опитваха да видят какво става долу. Още веднъж Конър вдигна очи към платформата, определена за пресата, където журналистите започваха да заемат местата си. Полицията проверяваше внимателно документите им — в това нямаше нищо необичайно, освен че накараха неколцина да свалят шапките си. Спираха само мъже, и то високи. Това го накара да се закове на място. Сетне, с крайчеца на окото си, забеляза Мичел на крачки от себе си в тълпата. Намръщи се. Как го бе разпознал младият агент?

Неочаквано зад него се разнесоха силни викове, сякаш на сцената се бе появила рок звезда. Той се обърна и видя колоната от коли бавно да напредва. Минути по-късно тя спря в северозападния край на площада. Тълпата аплодираше ентусиазирано, въпреки че не виждаше кандидат-президента. Стъклата на колите бяха затъмнени. Вратите на лимузините се отвориха, но бе трудно да се разбере къде е Жеримски. Дребната му фигура се губеше сред твърде многото едри телохранители.

Когато накрая кандидатът се изкачи по стъпалата, тълпата заръкопляска още по-силно. Възторгът й достигна връхната си точка, щом ораторът застана на сцената. Жеримски спря и поздрави, с ръка първо в едната посока, сетне в другата. Конър вече знаеше точно колко крачки ще направи, преди отново да спре и да вдигне ръка.

Хората подскачаха, за да го видят по-добре, но Конър не обръщаше внимание на лудницата около себе си. Бе приковал очи в полицаите, повечето от които не гледаха към сцената. Те търсеха нещо или някого съвсем целенасочено. През ума му мина една мисъл, но той веднага я отхвърли. Не, беше невъзможно. Усети как го сграбчва страхът. Веднъж един агент ветеран му бе казал, че параноята е най-силна при последната задача. Но появи ли се съмнение, правилото винаги е едно и също — веднага се махни от опасната зона. Той огледа площада, бързо преценявайки накъде да се оттегли. Хората се поуспокоиха, докато чакаха Жеримски да заговори. Реши да се придвижи към северния край, щом започнат продължителни ръкопляскания. По този начин вероятността да го забележат, че се измъква бе по-малка. Огледа се почти по навик и видя Мичел. Стоеше на няколко крачки от дясната му страна, със сигурност по-близо, отколкото последния път.

Жеримски пристъпи към микрофона с високо вдигнати ръце, известявайки по този начин, че ще започне словото си.

 

 

— Видях иглата — заяви Сергей.

— Къде? — оживи се Джаксън.

— С лице към Жеримски на около двадесет стъпки от сцената. Косата му е с друг цвят и ходи като възрастен човек. Дължиш ми десет долара.

— Как го забеляза от такова разстояние? — попита Джаксън.

— Той е единственият, който се опитва да напусне площада.

Джаксън подаде банкнотата, когато Жеримски спря пред микрофона. Възрастният мъж, който го бе представил в Москва, седеше в дъното на сцената. Жеримски не допускаше два пъти една и съща грешка.

— Другари — започна той звучно, — за мен е голяма чест да застана тук, пред вас, като ваш кандидат. С всеки изминат ден все повече разбирам…

Конър огледа тълпата и отново забеляза Мичел. Бе направил още една крачка към него.

— Въпреки че някои от нашите граждани искат да върнат стария тоталитарен строй, огромното мнозинство…

„Сменил е някоя и друга дума“, помисли си Конър. Погледна надясно. Какво правеше Мичел?

— … искам да видя справедливо разпределение на благата, създадени с тежък труд.

Когато тълпата започна да вика и да ръкопляска, Конър бързо направи няколко крачки надясно. Щом шумът затихна, той замръзна на мястото си — не помръдна нито мускул.

— Защо онзи мъж следва приятелят ти? — попита Сергей.

— Защото е аматьор — отвърна Джаксън.

— Или професионалист, който знае точно какво прави — предположи Сергей.

— Мили боже, не ми казвай, че нищо не разбирам — засегна се Джаксън.

— Дотук той само дето не го целуна — отбеляза Сергей.

— Вижте улиците на Санкт Петербург, другари — продължаваше Жеримски. — Да, срещат се мерцедеси, БМВ-та и ягуари, но кой ги кара? Неколцина привилегировани…

Когато хората отново заръкопляскаха, Конър направи още няколко крачки към северния край на площада.

— Очаквам деня, когато в нашата страна семейните коли ще са повече от лимузините…

Конър хвърли поглед назад и откри, че Мичел е направил две или три крачки в неговата посока. Какво ли искаше да стори?

— … и където има повече швейцарски банкови сметки, отколкото болници.

Трябваше да му се изплъзне по време на следващите аплодисменти. Той се концентрира върху думите на Жеримски, за да е готов за следващия си ход.

— Мисля, че го забелязах — съобщи цивилен полицай, взирайки се през бинокъла.

— Къде, къде? — развълнува се Болченков, грабвайки бинокъла от ръцете му.

— Дванадесет градуса, петдесет метра назад, не помръдва. Застанал е пред една жена с червена кърпа. Не изглежда като на снимката, но когато има аплодисменти, той се придвижва доста бързо за мъж на неговите години.

Болченков започна да наглася бинокъла.

— Видях го — уведоми той, а след няколко секунди добави: — Да, вероятно е нашият човек. Кажи на онези двамата в един часа да се приближат и да го арестуват, и уведоми двойката, която се намира на двадесет метра пред него, да ги прикрива. Нека свършим с това колкото се може по-бързо.

Младият офицер изглеждаше разтревожен.

— Ако направим грешка — заяви шефът на полицията, — аз поемам отговорността.

— Нека никога не забравяме — продължаваше Жеримски, — че Русия отново може да се превърне в най-великата страна на света…

Мичел бе вече само на крачка от Конър, който старателно не му обръщаше внимание. След няколко секунди щеше да има продължително ръкопляскане, тъй като Жеримски щеше да каже на хората какво възнамерява да направи като президент. „Никакви банкови сметки, захранвани с подкупи от нечестни търгаши“ — това винаги предизвикваше бурни аплодисменти. Тогава щеше да се измъкне. По-късно щеше да се погрижи Мичел да бъде прехвърлен на работа в някое затънтено място, пълно с комари.

— … ще посветя живота си в служба на народа и ще бъда предоволен от президентската си заплата, не ми трябват подкупите на нечестни търгаши, чиято единствена цел е да грабят народните богатства.

Тълпата избухна в бурни ръкопляскания. Конър неочаквано се обърна и се придвижи надясно. Бе направил почти три крачки, когато първият полицай го хвана за лявата ръка. Секунда по-късно друг застана от дясната му страна. Бе хвърлен на земята и не направи опит да се съпротивлява. Правило първо — когато няма какво да криеш, не се противопоставяй на арестуването си. Извиха ръцете му назад и белезниците щракнаха около китките му. Хората наоколо оформиха малък кръг около тримата мъже. Сега бяха по-заинтересовани от това произшествие, отколкото от думите на Жеримски. Мичел леко се отдръпна и зачака неизбежното.

— Кой е този човек?

— Убиец на мафията — прошепна Мичел в ушите на най-близо застаналите.

Той тръгна обратно към мястото, определено за пресата, периодично мърморейки: „Човек на мафията“.

— Нека не остава никакво съмнение, добри граждани, че ако ме изберете за ваш президент, можете да бъдете сигурни в едно…

— Вие сте арестуван — отсече третият мъж, когото Конър не можеше да види. Носът му бе забит в земята.

— Отведете го — разпореди същият властен глас и Конър бе повлечен към северния край на площада.

Жеримски забеляза безредието, но като опитен политик го игнорира.

— Ако Чернопов бъде избран, американците ще се интересуват повече от Мексико, отколкото от Русия — продължи той, без да се запъва.

Джаксън не откъсваше очи от Конър. Тълпата бързо се раздели, правейки път на полицията.

— Приятели мои, остават още шест дни, преди хората да решат…

Мичел бързо се отдалечаваше от мястото на ареста и се насочваше към подиума на пресата.

— Не го правете заради мен. Не го правете дори за комунистическата партия. Направете го заради бъдещото поколение на Русия…

Полицейската кола, заобиколена от четирима мотористи започна да се изтегля от площада.

— … дайте им шанс да бъдат част от най-великата нация на света. Моля ви само за едно — за честта да поведа тези хора.

Този път той замълча, за да привлече вниманието на всички присъстващи на площада, преди да завърши тихо с думите:

— Другари, предлагам себе си за ваш слуга.

Той отстъпи назад и воят на полицейски сирени бе заличен от рева на сто хиляди гласове.

Джаксън погледна към подиума на пресата. Видя, че журналистите са далеч по-заинтригувани от изчезващата полицейска кола, отколкото от повтарящите се речи на Жеримски.

— Наемник на мафията — информираше турската журналистка свой колега.

Тя бе чула това от някого в тълпата и вероятно по-късно щеше да го цитира като „авторитетен източник“.

Мичел вдигна поглед към телевизионните камери, проследили изчезващата полицейска кола със светеща синя лампа. Очите му се спряха върху един от журналистите. Изчака търпеливо Клифърд Саймъндс да се обърне към него и му даде знак, че желае да разговарят незабавно. Репортерът на CNN бързо отиде при американското културно аташе.

Жеримски остана в центъра на платформата, обект на обожанието на тълпата. Нямаше намерение да си тръгне, докато хората все още бурно изразяваха своето одобрение.

Саймъндс слушаше внимателно думите на Мичел.

Трябваше да е в ефир след дванадесет минути. Усмивката на лицето му ставаше все по-широка с всяка изминала секунда.

— Абсолютно сигурен ли си? — попита той, щом Мичел свърши.

— Лъгал ли съм те някога? — отговори с въпрос Мичел, опитвайки се в тона му да прозвучи обида.

— Не — извини се Саймъндс. — Никога не си го правил.

— Но запомни, че тази информация не си получил от посолството.

— Бъди спокоен. Но кого да посоча като мой източник?

— Съобразителната и усърдна руска полиция. Това е последното нещо, което шефът на полицията ще отрече.

Саймъндс се засмя:

— По-добре да се връщам при продуцента, ако искам пръв да съобщя това в утринния блок на новините.

— Добре — съгласи се Мичел. — Само запомни — направи всичко възможно да не могат да проследят източника.

— Разочаровал ли съм те някога? — възмути се на свой ред Саймъндс.

Той се обърна и затича обратно към мястото на пресата.

Мичел тръгна в обратната посока. Имаше още едно възприемчиво ухо, на което трябваше да съобщи новината, и това трябваше да стане преди Жеримски да напусне сцената.

Защитна линия от бодигардове преграждаше пътя на прекалено ентусиазираните поддръжници на кандидат-президента. Мичел видя секретаря по пресата на няколко метра от себе си. Той се наслаждаваше на овациите, които получаваше лидерът му.

Мичел каза на един от служителите на чист руски език с кого иска да разговаря. Телохранителят се обърна и извика секретаря. Ако Жеримски бъдеше избран, помисли си Мичел, Русия нямаше да се радва на интелигентно управление. Прессекретарят направи знак да доведат американеца. Мичел влезе в ограденото място и се отправи към един от партньорите си на шах. Бързо му разказа, че дьо Вилие се е дегизирал като възрастен човек, осведоми го и кой хотел е бил видян да напуска, преди да отиде в ресторанта.

В края на деня и Фицджералд, и Джаксън щяха да са наясно, че си имат работа с истински професионалист.