Джефри Арчър
Професионалистът (10)

10.

Гутенбърг му подаде голям кафяв плик, съдържащ четири паспорта, три билета за самолет и пачка банкноти в различна валута.

— Не трябва ли да се разпиша за всичко това? — попита Конър.

— Не. Тъй като всичко стана малко неочаквано, ще се справим с формалностите, когато се върнеш. Щом пристигнеш в Москва, веднага иди в главната квартира на партията на Жеримски и представи акредитивните си писма на журналист на свободна практика от ЮАР. Ще ти дадат подробната му програма чак до деня на изборите.

— Ще имам ли връзка в Москва?

— Да. Ашли Мичел. — Гутенбърг за миг се поколеба. — Това е първата му голяма задача и бе информиран накратко за най-важните и необходими неща. Инструктиран е да се свърже с теб, ако има възможност. Ако се налага, Мичел ще ти достави оръжието.

— Чие производство и каква марка е?

— Обикновеният „Ремингтон 700“ по поръчка — отвърна Гутенбърг. — Но ако Чернопов излезе начело в предизборната борба, няма да се наложи да действаш. При това положение се връщаш във Вашингтон ден след изборите. Боя се, че тази мисия може да се окаже напразно разкарване.

— Да се надяваме — процеди Конър и тръгна, без да подаде ръка на заместник-директора.

 

 

— Нямаше как да откажа — каза Конър, слагайки още една синя риза в куфара.

— Трябваше да го направиш — възрази Меги. — Фактът, че започваш нова работа от първо число следващия месец, не е ли убедително извинение?

Тя замълча. След това запита:

— Каква бе реакцията на Бен Томпсън?

— Прояви голямо разбиране — отговори Конър, — няма да е проблем да започна месец по-късно. Изглежда декември винаги е доста спокоен.

Конър натисна дрехите, като се чудеше как ще смести и несесера си. Вече съжаляваше, че не позволи на Меги да приготви багажа му, но не искаше тя да се натъкне на някои неща, които не се връзваха с разказаната от него история. Седна върху капака на куфара. Меги щракна ключалката и двамата паднаха на леглото. Той я прегърна и я задържа дълго в обятията си.

— Всичко наред ли е, Конър? — тихо запита тя.

— Да, наистина, скъпа. — Той я освободи от прегръдката си.

Взе куфара и тръгна надолу по стълбата.

— Съжалявам, че няма да съм тук за Деня на благодарността. Нали няма да забравиш да кажеш на Тара, че с нетърпение очаквам да я видя за Коледа? — говореше той, докато Меги го следваше към вратата.

Спря до кола, която тя не бе виждала преди.

— Както и на Стюарт — напомни му тя.

— Да, разбира се — съгласи се той, докато слагаше куфара в багажника. — Хубаво ще е да го видя отново.

Още веднъж прегърна жена си. Този път я притисна до себе си за кратко.

— Мили боже, какво ще подарим на Тара за Коледа? — неочаквано каза Меги. — Дори не съм помислила за това.

— Ако видиш последната й телефонна сметка, не би говорила за никакви подаръци.

— Не съм виждала тази кола — каза Меги.

— На компанията е. Довиждане, скъпа — сбогува се окончателно Конър и зае мястото си зад волана.

Без нито дума повече, той натисна педала на газта и потегли. Мразеше да се сбогува с Меги и се опитваше да направи тези моменти възможно най-кратки. Погледна в огледалото за обратно виждане. Тя стоеше накрая на улицата и му махаше, когато колата зави на „Кеймбридж Плейс“ и се отправи към летището.

Щом стигна до края на „Дълес“, подмина автоматите за кратък престой на паркинга. Закара колата до рампата и прибра квитанцията от апарата, преди да паркира в дъното. Заключи колата и се отправи към входа на летището. Взе ескалатора за следващия етаж и се отправи към контролното гише на „Юнайтид еърлайнс“.

— Благодаря, господин Пери — каза униформената служителка, която провери билета му. — Полет 918 е почти готов за излитане. Моля ви, тръгнете към изход C7.

След като мина през контрола за сигурност, Конър взе автобусчето до терминала. В чакалнята седна в далечния ъгъл и когато повикаха пътниците, той се качи на самолета и зае обичайното си място до прозореца в задната част на самолета. Двадесет минути по-късно той слушаше обясненията на капитана, че няма да излетят навреме, но за сметка на това, като по чудо, ще пристигнат по разписание.

В чакалнята млад мъж в тъмносин костюм набра номер на клетъчния си телефон.

— Да? — обади се глас.

— Агент Съливан се обажда. Птичката отлетя.

— Добре. Обади се отново, веднага щом изпълниш останалата част на задачата.

Линията прекъсна.

Младият мъж изключи телефона си и взе ескалатора към приземния етаж. Отиде до колата в дъното на паркинга, отключи я, плати на изхода и се насочи на запад.

Тридесет минути по-късно предаде ключовете в автобазата и се подписа в дежурната книга. Там бе отбелязано, че колата е взета на негово име и е върната от него.

 

 

— Абсолютно ли си сигурен, че няма да има никаква следа, че изцяло ще заличим неговото съществуване? — попита Декстър.

— Напълно — отвърна Гутенбърг. — Не забравяй, че на първо място той никога не е фигурирал в списъците на управлението.

— Ами съпругата му?

— Защо би заподозряла нещо? Месечният му чек със заплатата е преведен в общата им сметка. Не би й дошло наум за нас. Според нея той е напуснал сегашното си място и ще започне да работи за „Вашингтон провидънт“ от първи януари.

— А бившата му секретарка?

— Прехвърлих я в Лангли, така че да я държа под око.

— В кой отдел?

— Ами в отдела за Средния изток.

— Защо точно Средния изток?

— Защото трябва да бъде в офиса по време на техните работни часове от шест вечерта до три сутринта наше време. И през следващите осем месеца смятам да я товаря с толкова много работа, че да не може да мисли за нищо друго, освен да мечтае за времето, когато ще се пенсионира.

— Добре. Къде се намира Фицджералд сега?

Гутенбърг погледна часовника си.

— Някъде насред Атлантика. Ще се приземи в „Хитроу“ след около четири часа.

— А колата?

— Вече е върната в автобазата, ще бъде пребоядисана и ще й сложат нови номера.

— Какво ще стане с кабинета му на улица „Ем“?

— Ще бъде опразнен през нощта, а в понеделник някаква Агенция по недвижими имоти ще заеме целия етаж.

— Изглежда си помислил за всичко, освен за това, какво ще се случи, когато той се върне във Вашингтон — каза директорът.

— Той няма да се върне във Вашингтон — заяви Гутенбърг.

Конър застана на дългата опашка пред гишето за контрол на паспортите. Когато накрая редът му дойде, служителят провери паспорта му и каза:

— Надявам се да прекарате добре в Англия, господин Пери.

В малкото квадратче за отговор на въпроса: „Колко време възнамерявате да останете в Англия?“, Пери бе написал „Четиринадесет дни“. Но на следващата сутрин щеше да се върне на летището като господин Лилистранд.

Двама мъже го наблюдаваха, докато той напусна летището и се качи на автобуса на спирка „Виктория“. Четиридесет и две минути по-късно същите двама мъже го видяха да застава край колонка за такси. Поотделно те проследиха черното такси до хотел „Кенсингтън“, където единият от тях вече бе оставил пакет на рецепцията.

— Някакви съобщения за мен? — попита Конър, докато попълваше регистрационната бланка.

— Да, господин Лилистранд — отвърна администраторът. — Един господин остави това за вас тази сутрин.

Той му подаде огромен кафяв плик.

— Номерът на стаята ви е 211. Носачът ще отнесе багажа ви.

— Мога да се справя сам, благодаря — каза той.

Веднага щом влезе в стаята, отвори плика. Вътре имаше билет за Женева на името на Теодор Лилистранд и сто швейцарски франка. Съблече сакото си и легна на леглото, но въпреки умората, не успя да заспи. Включи телевизора и започна да превключва каналите — Тара го наричаше „сърфинг по каналите“ — но и това не помогна.

Никога не бе обичал играта на изчакване. Точно тогава го обхващаха съмненията. Продължаваше да си напомня, че това е последната му мисия. Започна да мисли за коледното тържество с Меги и Тара — е, и Стюарт естествено. Не му беше приятно, че не може да носи снимки със себе си, винаги трябваше да си представя лицата им. Още повече мразеше, че няма право да вдигне слушалката и да говори с тях, когато бе в чужбина.

Конър остана в леглото, докато не мръкна. Тогава излезе да хапне нещо. Купи си „Ивнинг стандарт“ от павилиона на ъгъла и бавно се отправи към малък италиански ресторант на Хай стрийт, който бе наполовина празен.

Сервитьорът му посочи тиха маса в ъгъла. Светлината бе оскъдна, едва успя да прегледа вестника. Поръча си диетична кола с много лед. Англичаните явно не разбираха какво означава „много лед“, защото сервитьорът се завърна с висока чаша, в която плуваха три малки кубчета лед и тънък резен лимон.

Поръча си канелони^[1] и салата. Чудно как избираше любимите ястия на Меги, винаги когато бе в чужбина. Вършеше всичко, напомнящо му за нея.

 

 

— Задължително е да откриеш свестен шивач, преди да си намериш нова работа — бе му казала Тара, когато говориха за последен път. — Бих искала да дойда с теб, за да избера ризите и вратовръзките ти.

Новата работа. Отново си спомни за писмото. „Със съжаление трябва да ви информираме, че…“ Колкото и пъти да го препрочиташе, не можеше да открие причината Томпсън да промени решението си. Просто нямаше логика.

Започна да чете първата страница на вестника — девет кандидати се състезаваха в избора на главен кмет на Лондон. „Странно, помисли си той, нямат ли си кмет — ами Дик Уитингтън?“ Погледна към снимките на кандидатите и техните имена, но те не му говореха нищо. Един от тях щеше да ръководи столицата на Англия след няколко седмици.

Плати сметката в брой и остави бакшиш, който не би привлякъл вниманието на сервитьора. Когато се върна в хотелската стая, пусна телевизора и няколко минути гледа една комедия, но тя не го накара да се засмее. След като напразно опита да задържи вниманието си с няколко филма, той се унесе в неспокойна дрямка. Удоволствие му доставяше единствено мисълта, че поне е по-добре от двамата мъже, които стояха на улицата — те нямаше да спят тази нощ. Бе ги забелязал няколко мига след приземяването в Хитроу.

Погледна часовника си. Няколко минути след полунощ — няколко минути след седем във Вашингтон. Чудеше се какво ли ще прави Меги тази вечер.

 

 

— Как е Стюарт? — попита Меги.

— Все още се мотае — отвърна Тара. — Пристига в Лос Анджелис след петнадесет дни. Едва издържам вече.

— Ще дойдете ли направо тук?

— Не, мамо — отклони поканата Тара, като се стараеше да прикрие раздразнението си. — Вече няколко пъти ти казах, че ще наемем кола и ще пътуваме по Западното крайбрежие. Стюарт никога не е идвал в Америка и иска да види Лос Анджелис и Сан Франциско. Спомняш ли си?

— Ще караш внимателно, нали?

— Майко, шофирам от девет години, без да са ме глобили. Престани да се тревожиш, по-добре ми кажи какво ще правиш тази вечер?

— Ще слушам Пласидо Доминго в „Бохеми“. Реших да изчакам, докато баща ти замине, защото той заспива преди края на първото действие.

— Сама ли ще ходиш?

— Да.

— Добре, бъди внимателна, майко, и се опитай да не сядаш на първите шест реда.

— Защо? — невинно запита Меги.

— Защото някой богат и привлекателен мъж може да скочи от ложите и да те похити.

Меги се засмя.

— Добре, прочете ми конското.

— Защо не помолиш Джоан да дойде с теб — така ще можете да си говорите цяла вечер за татко.

— Търсих я в службата, но, изглежда, телефонът има някаква повреда. Ще се опитам да й позвъня у дома по-късно.

— До скоро, мамо, ще се чуем утре — сбогува се Тара.

Знаеше, че майка й ще се обажда всеки ден, докато Конър е в чужбина.

Когато Конър пътуваше или играеше бридж с отец Греъм, Меги наваксваше с работата си в Университета. Занимаваше се с всичко, от зеления патрул, на който тя бе учредител, до обществото „Живата женска поезия“ и часовете по ирландски танци, където преподаваше. Гледката на танцуващи младежи, с изправени стойки и пъргави крака, й припомняха за Диклан О’Кейси. Сега той бе известен учен, професор в Чикагския университет. Той никога не се ожени и й изпращаше картичка за всяка Коледа, и друга без подпис за Деня на влюбените. Старата пишеща машина с изкривено „е“ обаче го издаваше.

Тя вдигна слушалката отново и набра номера на Джоан в дома й, но никой не отговори. Приготви си лека салата, сетне тръгна с колата към центъра „Кенеди“. Бе лесно да се сдобиеш с един билет, колкото и известен да бе тенорът.

Меги така се развълнува от първото действие на „Бохеми“, че пожела с нея да има някой, с когото да сподели преживяното. Когато завесата падна, тя се вля в тълпата, насочила се към фоайето. Щом стигна до претъпкания бюфет, на Меги й се стори, че зърна Елизабет Томпсън. Спомни си нейната покана на кафе, която повече не се повтори. Тогава се изненада, защото Елизабет Томпсън й се бе сторила съвсем искрена.

Когато Бен Томпсън се обърна и я видя, Меги се усмихна и тръгна към тях.

— Радвам се да те видя, Бен — каза тя.

— И аз вас, госпожо Фицджералд — отвърна той, но топлотата в гласа му, която си спомняше отпреди две седмици, липсваше. И защо не я нарече Меги?

Тя продължи безстрашно:

— Доминго е великолепен, не смяташ ли?

— Да, имахме невероятен късмет да подмамим Леонард Слаткин от Сейнт Луис — отзова се любезно, но хладно Бен Томпсън.

Меги бе изненадана, че той не й предложи нещо за пиене, а когато си поръча портокалов сок, бе още по-озадачена, че той не направи опит да го плати.

— Конър с нетърпение очаква да започне работа във „Вашингтон провидънт“ — каза тя, отпивайки от сока си.

Елизабет Томпсън я погледна изненадано, но не каза нищо.

— Той ти е много благодарен, Бен, че му позволи да отложи работата си за месец, така че да завърши един договор за старата си фирма.

Елизабет се канеше да каже нещо, когато прозвуча звънецът, напомнящ, че антрактът е към края си.

— Е, по-добре да се върнем по местата си — нетърпеливо предложи Бен Томпсън, въпреки че жена му не бе допила питието си. — Радвам се, че се видяхме, госпожо Фицджералд. — Той хвана здраво ръката на жена си и я поведе към залата. — Надявам се да се насладите на второто действие.

Но Меги не успя да му се наслади. Не бе в състояние да се концентрира, разговорът във фоайето продължаваше да се върти в ума й. Но колкото повече си го повтаряше, толкова по-малко разбираше какво се е случило с Томпсънови само за две седмици. Ако знаеше как да се свърже с Конър, тя би нарушила правилото и би му се обадила. Но понеже не можеше да го намери, тя направи най-разумното в това положение нещо. Когато се прибра у дома, тя отново позвъни на Джоан Бенет.

Телефонът даваше свободно в отговор.

 

 

На следващата сутрин Конър стана рано. Плати сметката си в брой, нае такси и вече бе на път за Хитроу, преди дежурният портиер да разбере, че е напуснал хотела. В седем и четиридесет той се качи на борда на самолета на „Суис еър“, полет 839, за Женева. Полетът отне по-малко от два часа и той нагласи часовника си на десет и половина, когато колелата на самолета докоснаха земята.

По време на престоя той се възползва от предложението на „Суис еър“ да вземе душ. Влезе в банята с „изключителни удобства“, описана в бордовото списание, като Теодор Лилистранд, инвестиционен банкер от Стокхолм, а четиридесет минути по-късно оттам излезе Пие дьо Вилие, репортер от „Йоханесбург Мъркюри“.

Въпреки че разполагаше с цял час, Конър не влезе в нито един от безмитните магазини, а си поръча само кроасан и чаша кафе в един от най-скъпите ресторанти на света.

Накрая се отправи към изход 23. Нямаше много хора за полета на „Аерофлот“ за Санкт Петербург. Когато минути по-късно повикаха пътниците, Конър се насочи към дъното на самолета. Замисли се за действията си на следващата сутрин, когато влакът спре на московската гара. Припомни си думите на заместник-директора и отново се учуди защо Гутенбърг няколко пъти бе повторил: „Не допускай да те заловят. Ако се случи, отричай, че имаш нещо общо с ЦРУ. Не се притеснявай, компанията винаги ще се грижи за теб“.

Само на неопитните новобранци така им повтаряха Единадесетата заповед.

 

 

— Самолетът за Санкт Петербург току-що излетя и багажът ни е на борда.

— Добре — рече Гутенбърг. — Нещо друго за докладване?

— Не — отвърна младият агент с леко неуверен глас. — Освен…

— Освен какво? Хайде, изплюй камъчето.

— Просто ми се стори, че човек, когото съм виждал преди, също се качи на самолета.

— Кой беше? — рязко запита Гутенбърг.

— Не си спомням името му и не съм много сигурен, че го познавам. Не можех да рискувам да отклоня очи от Фицджералд за повече от няколко секунди.

— Ако си спомниш кой е, незабавно ми се обади.

— Да, сър.

Младият мъж изключи телефона и се отправи към изход 9. След няколко часа щеше да се върне зад бюрото си в Берн, влизайки отново в ролята си на културно аташе в американското посолство.

 

 

— Добро утро. На телефона е Хелън Декстър.

— Добро утро, директоре — сковано отвърна Лойд.

— Сметнах, че президентът би искал незабавно да научи следното: мъжът, когото ме помоли да проследим в ЮАР, отново се е раздвижил.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Шефът на офиса ни в Йоханесбург току-що ни информира, че убиецът на Гусман е отпътувал със самолет на южноафриканските въздушни линии за Лондон преди два дни. Паспортът му е бил на името на Мартин Пери. Останал е в Лондон само една нощ. На другата сутрин е отлетял за Женева със „Суис еър“, използвайки шведски паспорт на името на Теодор Лилистранд.

Този път Лойд не я прекъсна. Така можеше да пусне записа, ако президентът пожелае да чуе точно какво бе казала.

— В Женева се е качил на самолет на „Аерофлот“ за Санкт Петербург. Този път е бил с южноафрикански паспорт на името на Пие дьо Вилие. От Санкт Петербург е взел нощния влак за Москва.

— Москва? Защо точно Москва? — учуди се Лойд.

— Ако добре си спомням — каза Декстър, — в Русия скоро ще се провеждат избори.

 

 

Когато самолетът се приземи в Санкт Петербург, часовникът на Конър показваше пет часа и петдесет минути. Той се прозя, протегна се и изчака самолета да спре напълно, преди да нагласи стрелките на часовника си по местното време. Погледна през прозореца към полуосветеното летище. Повечето електрически крушки липсваха. Валеше лек сняг, но не натрупваше. Стотици отегчени пътници трябваше да чакат двадесет минути, преди да пристигне автобус, за да ги откара до терминала. Някои неща наистина не се променяха, независимо дали КГБ, или организираната престъпност бяха на власт. Американците вече започнаха да ги наричат „руска мафия“, за да избегнат объркването с италианската.

Конър последен напусна самолета и последен слезе от рейса.

Мъжът, който бе пътувал в първа класа на същия самолет, се втурна към началото на опашката, за да бъде сигурен, че ще мине пръв през паспортния контрол и митницата. Той бе благодарен, че Конър се държи като по учебник. Веднъж слязъл от автобуса, мъжът не се обърна повече назад. Знаеше, че Конър винаги се оглежда.

Конър излезе от летището на изпълненото с дупки шосе, но чак след тридесет минути успя да вземе такси. Помоли да го откарат на гарата.

Пътникът от първа класа последва Конър в чакалнята, която повече приличаше на опера, отколкото на железопътна гара. Не го изпускаше от очи. Наблюдаваше напрегнато на кой влак ще се качи. Но Конър имаше още един преследвач. Той стоеше в сянка, но знаеше дори номера на купето му в спалния вагон.

Американското културно аташе в Санкт Петербург бе се отказал от покана за балета „Киров“ тази вечер, за да може да информира Гутенбърг кога Фицджералд се е качил на влака за Москва. Не бе необходимо да го придружават във влака, тъй като Ашли Мичел, културно аташе в столицата, щеше да чака Конър на перон 4 следващата сутрин, за да потвърди, че е пристигнал на местоназначението си. На петербургското аташе ясно бе дадено да разбере, че операцията е на Мичел.

— Едно място първа класа в спален вагон до Москва — обърна се Конър към касиера на английски.

Мъжът плъзна билета по дървения плот на гишето и явно се разочарова, когато пътникът му подаде банкнота от десет хиляди рубли. Бе се надявал да припечели нещо от обмяната на парите. Това бе втората му възможност тази вечер.

Конър провери билета, преди да се отправи към експреса за Москва. Прекоси претъпкания перон, мина покрай няколко стари зелени вагона, които изглеждаха сякаш са отпреди революцията през 1917 г., спря пред вагон „К“ и подаде билета си на кондукторката, застанала до отворената врата. Тя го перфорира и отстъпи встрани, за да му даде възможност да се качи вътре. Конър тръгна по коридора, търсейки купе номер 8. Когато го намери, запали лампата и се заключи — не защото се страхуваше да не го оберат, както често пишеха в американската преса, а защото трябваше да промени идентичността си още веднъж.

Бе видял младока, застанал под информационното табло за пристигащи самолети в Женева, и се чудеше откъде ги намират такива. Не си направи труда да открие агента в Санкт Петербург — знаеше, че има някой, който да потвърди пристигането му, както и че някой друг щеше да го чака на перона в Москва. Гутенбърг вече го бе информирал за агент Мичел, описал го бе като новак, без представа за ранга на Фицджералд.

Влакът тръгна от Санкт Петербург точно минута преди полунощ и лекото ритмично потракване на колелата скоро накара Конър да се унесе. Внезапно се стресна и се събуди — погледна часовника си — четири и тридесет и седем. Най-дългото спане за последните три нощи.

Сетне си припомни какво бе сънувал. Седеше на пейка на площад „Лафайет“, с лице към Белия дом, и говореше с някого, който не гледаше към него. Срещата му със заместник-директора от предишната седмица започваше да се повтаря дума по дума, но той не можа да си спомни какво в разговора го обезпокои. Точно когато Гутенбърг стигна до фразата, която Конър искаше да чуе отново, той се събуди.

Не бе стигнал до никъде в тълкуването на съня, когато влакът навлезе в гарата. Беше осем и тридесет и три сутринта.

 

 

— Къде сте? — попита Анди Лойд.

— В една телефонна кабина в Москва — отвърна Джаксън. — Следвах го през Лондон, Женева и Санкт Петербург. Веднага щом слезе от влака, той ни въвлече в бясна гонитба. Успя да се освободи от човека на ЦРУ в Москва след около десет минути. Ако аз не бях го обучавал на тези техники, той щеше и от мен да се отърве.

— Къде отиде? — попита Лойд.

— Настани се в малък хотел в северната част на града.

— Там ли остана?

— Не, излезе час по-късно, но бе така добре предрешен, че и аз самият едва не го изпуснах. Познах го по походката му, иначе сигурно щеше да ми се изплъзне.

— Къде отиде?

— Отново тръгна да обикаля, но накрая влезе в предизборния щаб на Виктор Жеримски.

— Защо ли точно Жеримски?

— Все още не зная, но излезе от сградата, натоварен с материали от кампанията. Сетне си купи карта от един павилион за вестници и обядва в близък ресторант. След обяда нае малка кола и се върна в хотела. Оттогава не го е напускал.

— О, мили боже! — неочаквано възкликна Лойд. — Значи този път ще е Жеримски.

Настъпи дълга пауза, преди Джаксън да изрече:

— Не, това е невъзможно.

— Защо?

— Никога не би се заел с подобна задача, освен ако заповедта не идва директно от Белия дом. Познавам го достатъчно дълго, за да съм сигурен в това.

— Опитай се да не забравяш, че приятелят ти имаше същата задача в Колумбия. Несъмнено Декстър го е убедила, че операцията е одобрена от президента.

— Възможно е да има алтернативен сценарий — промълви Джаксън.

— Какъв именно?

— Планират да убият не Жеримски, а Конър.

Лойд записа името на жълтия лист от бележника си.