Албер Камю
Митът за Сизиф (2)

Абсурдът и самоубийството

Има един-единствен действително сериозен философски проблем — самоубийството. Да преценим дали си струва, или не, да бъде живян животът, означава да отговорим на основния въпрос на философията. Останалото, дали вселената има три измерения, дали духът има девет или дванадесет категории, идва по-късно. То е само забава; по-напред трябва да се отговори. Ако е истина, както твърди Ницше, че един философ, за да заслужи уважение, трябва да убеждава с пример, става ясно значението на този отговор, защото той трябва да предшествува окончателното решение. Това са очевидни дадености, разбираеми за сърцето, но които трябва да бъдат задълбочени, за да станат ясни и за разума.

Ако се запитам как да преценя дали един въпрос е по-неотложен от друг, отговарям, че значението му се съдържа в постъпките, които ще предизвика. Никога не съм виждал някой да умира с онтологически аргумент. Галилей, който поддържа една научна истина с голямо значение, се отрича от нея с най-голяма лекота, щом тя поставя живота му в опасност. В известен смисъл постъпва правилно. Тази истина не си е заслужавала кладата. Дали Земята се върти около Слънцето, или Слънцето около Земята, е съвършено безразлично. Казано накратко, това е дребен въпрос. В замяна на това аз виждам много хора да умират, защото смятат, че не си струва животът да бъде живян. Познавам и други, които се оставят да бъдат убити парадоксално в името на идеи и илюзии, представляващи за тях смисъл на живота (това, което приемаме като основание за живот, е в същото време великолепно основание за смърт). Ето защо считам, че смисълът на живота е най-неотложният въпрос. Как да отговорим на него? За всички основни проблеми — подразбирам тези, които подтикват към смърт, или тези, които подсилват жаждата за живот — вероятно има само два начина на мислене — на Ла Палис^[1] и на Дон Кихот. Равновесието между очевидността и лиризма е единственото, което може да ни позволи да стигнем отведнъж до емоцията и до яснотата. При наличието на субект, едновременно така прост и тъй изпълнен с патетичност, научната и класическа диалектика трябва очевидно да отстъпи място на по-скромна духовна нагласа, която води началото си едновременно от здравия смисъл и от влечението.

Самоубийството винаги е било разглеждано като социално явление. Напротив, тук преди всичко става дума за връзката между индивидуалната мисъл и самоубийството. Подобна постъпка се подготвя в дълбините на сърцето, както и една велика творба. Дори човек сам не я съзнава. Някоя вечер той стреля или се хвърля във водата. Разказаха ми веднъж за някакъв самоубил се управител на недвижими имоти, който загубил дъщеря си преди пет години, че оттогава много се изменил и тази история просто го „разнищила“. Не може да се пожелае по-точен израз. Да започнеш да мислиш, означава да започнеш да се разнищваш. Обществото няма особено влияние в тези начални стъпки. Червеят се е загнездил в човешкото сърце. Там трябва да го търсим. Тази смъртоносна игра, която води от ясното и съзнателно съществуване до бягството от светлината, трябва да се проследи и да се разбере.

Има много причини за едно самоубийство и в повечето случаи най-очевидните не са най-съществените. Човек се самоубива рядко (все пак подобна хипотеза не е изключена) след размисъл. Трудно е да се проследи това, което поражда кризата. Вестниците често говорят за „вътрешна драма“ или „неизлечима болест“. Това са уважителни обяснения. Но би трябвало да се помисли дали същия ден някой приятел на клетника не му е говорил с безразличен тон. Тогава той е виновникът. Това може да се окаже достатъчно, за да ускори всички неотприщени чувства на злоба и безнадеждност.

Но ако е трудно да се определи точният момент, онази специфична стъпка, в която разумът е заложил на смъртта, по-лесно е да се извлекат от самото действие последиците, които то предполага. В известен смисъл да се самоубиеш е както в мелодрамата — да се разкриеш. Това означава да признаеш, че си надмогнат от живота, че не го разбираш. Все пак да не прекаляваме с тези аналогии, а да се върнем към по-обикновените неща. Това означава само да си признаем, „че не си струва труда“. Естествено, никога не е лесно да живеем. Човек продължава да извършва движенията, наложени му от съществуването, по много причини, първата от които е навикът. Да умреш доброволно предполага, че си прозрял, макар и инстинктивно, смехотворната същност на този навик, отсъствието на каквато и да било по-дълбока причина да живееш, безсмислието на това всекидневно движение и безполезността на страданието.

И тъй, кое е това непонятно чувство, което отнема на разума необходимата за живота сънливост? Свят, който може да бъде обяснен, ако ще би с неправилни доводи, е близък. Обратно, в една вселена, внезапно лишена от илюзии и светлина, човек се чувствува чужденец. Това изгнание е безнадеждно, понеже е лишено от спомените за изгубеното отечество или от надеждата за обетована земя. Именно това разделяне на човека от неговия живот, на актьора от неговия декор, е усещането за абсурд. Ако се замислят за собственото си самоубийство, всички здрави хора ще стигнат без повече обяснения до заключението, че има пряка връзка между това усещане и стремежа към небитието.

Темата на това есе е именно връзката между абсурда и самоубийството, точната мяра, в която самоубийството се превръща в разрешаване на абсурда. Може да се изведе като принцип, че онова, в което истински вярва един добросъвестен човек, трябва да направлява неговата дейност. Следователно вярата в абсурдността на съществуването трябва да ръководи неговото поведение. Естествено е да полюбопитстваме, да се запитаме ясно, без фалшива патетичност дали подобно заключение изисква колкото може по-бързо да излезем от едно неразбираемо положение. Тук говоря, разбира се, за хора, предразположени да вникват в себе си.

Изказан ясно, този проблем може да изглежда едновременно прост и неразрешим. Но погрешно е да се предполага, че прости въпроси водят до също такива отговори и че очевидността съдържа в себе си очевидност. A priori и променяйки изказа на проблема, все едно дали някой се самоубива, или не се самоубива, изглежда, че има само две философски разрешения — „да“ и „не“. Това би било твърде хубаво. Но трябва да се вземат предвид тези, които, без да стигат до изводи, винаги питат. Тук, макар и иронично, трябва да се отбележи: става дума за мнозинството. Забелязвам също така, че тези, които отговарят „не“, действуват, сякаш мислят „да“. Действително, ако приема ницшеанския критерий, те мислят „да“ по един или по друг начин. Напротив, тези, които се самоубиват, често са убедени в смислеността на живота. Това са постоянни противоречия. Може дори да се каже, че те никога не са били така ярки, както по този пункт, в който логиката всъщност е толкова желателна. Обичайно е да се сравняват философските теории и поведението на тези, които ги проповядват. Но трябва да се каже, че между мислителите, които отричат смисъла на живота, никой освен Кирилов, който е излязъл от литературата, Перегринус, който се ражда от легендата^[2], и Жюл Льокие, близък до хипотезата, не развиват своята логика до отказ от живота. Цитират често на смях Шопенхауер, който възхвалявал самоубийството пред богата трапеза. Всъщност тук няма място за шега. Този начин, да не се приема сериозно трагичното, няма толкова голямо значение, но характеризира даден човек.

Трябва ли да се счита при тези противоречия и неясноти, че няма никаква връзка между мнението, което човек има за живота, и действието, с което го прекратява? Да не преувеличаваме нищо в този смисъл. В привързаността на човека към живота има нещо, по-силно от всички неприятности на света. Решенията на плътта са не по-малко важни от решенията на духа, а плътта отрича унищожението. Ние добиваме навик да живеем, преди да придобием навика да мислим. В този порив, който ни приближава с всеки изминал ден, стъпка по стъпка, към смъртта, плътта запазва неотменима преднина. И най-сетне същественото в това противоречие се заключава в онова, което ще нарека отбрана, защото тя е малко или повече развлечение, така както го разглежда Паскал. Отбрана срещу смъртта, третата тема на това есе, е надеждата. Надежда за друг живот, който трябва да бъде „заслужен“, или хитруване на тези, които живеят не заради самия живот, а за някаква голяма идея, която го надхвърля, възвисява го, дава му смисъл и го представя лъжливо.

Така всичко помага да се омесят картите. Ненапразно досега са прибягвали към игрословици и към престорената вяра, щото отрицанието на смисъла на живота неизменно води до твърдението, че не си струва труда той да бъде живян. В действителност няма никаква задължителна съизмеримост на тези две преценки. Трябва само да се стремим да не се оставим да бъдем заблудени от неяснотите, разединенията и непоследователностите, отбелязани дотук. Трябва всичко да бъде отстранено и да се върви към сърцевината на истинския проблем. Човек се самоубива, защото животът не си струва да бъде живян, ето една несъмнена истина — безспорно безплодна, защото е изтъркана. Но дали това отхвърляне на съществуването, това оскърбление, което му се нанася, идва от факта, че то няма смисъл? Изисква ли неговата абсурдност да му убягваме чрез надежда или самоубийство, ето какво трябва да се изясни, да се проследи и да се отрази, като се отстрани всичко останало. Ръководи ли абсурдът смъртта — този проблем трябва да излезе пред всички други извън различните начини на мислене и игрите на безпристрастния разум. Оттенъците, противоречията, психологията, които един „обективен“ разум винаги умее да вмъква във всички проблеми, нямат място в това изследване и в тази страст. Необходима е само несправедлива мисъл, тоест логична. Това не е лесно. Винаги е удобно да бъдеш логичен. Почти невъзможно е да бъдеш логичен докрай. Така хората, които загиват от собствената си ръка, следват до края си низходящата линия на своето чувство. Разсъждението върху самоубийството ми дава възможност да поставя единствения проблем, който ме интересува: има ли логика по пътя към смъртта? Не мога да го установя по друг начин, освен като проследя без излишна разпаленост, единствено в светлината на очевидността, разсъждението, чийто произход определям тук. Това именно аз наричам абсурдно разсъждение. Мнозина са почвали да се занимават с него. Не знам дали са го довели докрай.

Когато Карл Ясперс, откривайки невъзможността светът да бъде разгледан като единство, възкликва: „Тази ограниченост ме води към самия мен, там, където вече не се оттеглям зад обективна гледна точка, каквато мога само да си представя, там, където нито аз, нито съществуването на друг може да стане обект за мен“, той припомня след мнозина други пустинните безводни места, където мисълта стига до своите предели. След толкова други, да, без съмнение, но колцина са забързаните да се измъкнат от това положение! Много хора са стигнали на този последен завой, където мисълта се колебае, между тях са и най-смирените. Те изоставят тогава това, което им е било най-скъпо, което е било техният живот. Други, първенци в разума, също са се отрекли, но те са осъществили в най-чистата форма на бунта самоубийството на собствената си мисъл. Напротив, истинско усилие е необходимо, за да я задържиш, доколкото е възможно, и да изследваш отблизо странната растителност на тези отдалечени области. Упоритостта и прозорливостта са привилегировани зрители в тази нечовешка игра, където абсурдът, надеждата и смъртта си разменят реплики. Тогава духът може да анализира фигурите на този танц, едновременно прост и изтънчен, преди да ги проучи и сам да се впусне в тях.