Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (8)

8.

Бътън Гуинет се превръщаше в проблем. Почеркът му бе ситен и надраскан, а буквата „Г“ бе наклонена обратно. Изминаха няколко часа преди Бил Долара да се реши да прехвърли подписа му върху двата останали пергамента. През дните, които последваха, той опита петдесет и шест различни мастила и множество комбинации на смяна на натиска при изрисуване на буквите, преди да бъде удовлетворен с Луис Морис, Ейбрам Кларк, Ричард Стоктън и Сийзър Родни. Но по лично негово мнение, шедьовърът му несъмнено беше Джон Хенкок — в размер, съответствие, нюанс на мастилото и прецизност в натиска.

Ирландецът завърши двете копия на Декларацията за независимостта четиридесет и осем дни след като бе позволил на Анжело Сантини да го почерпи с бира в онзи бар в Сан Франциско.

— Номер едно е идеално копие — каза той на Анжело, — докато при две има микроскопичен дефект.

Анжело изумен разглеждаше двата документа, безсилен да измисли думите, способни адекватно да предадат възхищението му.

— Когато през 1920 поискали от Уилям Дж. Стоун да направи копие, задачата му отнела близо три години — каза Бил. — И да не забравяме, че е работил с благословията на Конгреса.

— Ще ми кажеш ли каква е разликата между твоето копие и оригинала?

— Не, но ще ти кажа, че точно Уилям Дж. Стоун ме насочи да мисля в правилната посока.

— Добре, какво следва от тук нататък?

— Следва търпение — отговори майсторът, — защото малкото ни суфле има нужда от време, за да се надигне. — Бил внимателно сложи двата ръкописа на масата в центъра на стаята, където бе монтирал ксенонова лампа с водно охлаждане. — Това тук излъчва светлина като дневната, но с много по-голяма интензивност — обясни той, щракна ключа и стаята се озари като телевизионно студио. — Ако сметките ми са верни — продължи Бил, — по този начин за трийсет часа ще постигнем онова, което природата е направила за двеста години с оригинала. — Той се усмихна. — Време, повече от предостатъчно, за да се напием.

— Не още — колебливо каза Анжело. — Господин Кавали има още едно искане.

— И какво е то? — осведоми се Долара с мекия си гърлен ирландски изговор, после с интерес изслуша последната приумица на господин Кавали. — Хм… мисля, че при създалите се обстоятелства е редно да поискам двойна тарифа — бе единствената му реакция.

— Господин Кавали се съгласи да ти плати още десет хиляди долара — отговори Анжело.

Долара погледна двете копия, сви рамене и кимна.

 

 

Трийсет и шест часа по-късно президентът и изпълнителният директор на „Скилс“ се качиха на самолета за Вашингтон.

Имаха две задачи, преди да се върнат в Ню Йорк. Справеха ли се с тях, можеха да организират оперативка за екипа, който щеше да изпълни договора.

Ако обаче резултатът беше неудовлетворителен, Кавали щеше да се върне на Уолстрийт и щеше да направи две телефонни обаждания. Първото до Ал-Обайди, за да му обясни, че искането му е неизпълнимо, второто до сътрудника им в Ливан, за да го информира, че не са успели да се споразумеят с човека, настоял да му преведат в швейцарска сметка десет процента от сумата. Кавали дори щеше да даде номера на сметката, която сам бе открил в Женева на името на Ал-Обайди, и по този начин щеше да прехвърли вината за провала на операцията върху иракския заместник-посланик.

На летището ги чакаше кола, за да ги откара във Вашингтон. Минаха по моста при 14-а улица, продължиха по Конститюшън авеню и слязоха при Националната галерия — сграда, в която досега нито единият, нито другият бяха влизали.

Намериха Източното крило, седнаха на малката пейка пред грамадния мобайл^[1] на Калдер и зачакаха.

Шум от ръкопляскане привлече вниманието им и те се обърнаха. Група туристи отстъпи встрани, за да направи път.

Когато го видяха, двамата Кавали автоматично станаха. Охрана от бодигардове — двама от които Антонио веднага позна — водеше мъжа през човешкия коридор, докато той правеше опит да стисне ръцете на колкото може повече хора.

Президентът и изпълнителният директор пристъпиха напред, за да видят по-добре какво става. Гледката беше забележителна: широката усмивка, осанката, походката, дори извъртането на главата. Когато спря пред тях и се наведе, за да каже няколко думи на едно малко момченце, те бяха склонни да повярват на очите си… ако не знаеха каква е истината.

Мъжът излезе на стълбите пред централния вход и бодигардовете го поведоха към третата лимузина от шестте, които чакаха там. Секунди по-късно сирените на ескорта вече заглъхваха в далечината.

— Това двеминутно упражнение ни струваше сто хиляди долара — отбеляза Тони.

Докато минаваха през въртящата се врата, момченцето възбудено изтича покрай тях, като викаше с цяло гърло:

— Видях президента! Видях президента!

— Е, струва си до последния цент — отговори бащата на Тони. — Остава само да разберем дали Бил Долара е на нивото на репутацията си.

 

 

Обадиха се на Хана, че се налага да участва във важна среща в посолството, макар да й оставаха още четири месеца обучение. Тя естествено предположи най-лошото.

На изпитите Хана изкарваше най-високи бележки от шестимата агенти, които все още бяха в Лондон. И не искаше дори за миг да приеме мисълта, че на тази напреднала фаза някой може да й каже, че не е подходяща.

Извънредната среща с културния аташе — евфемистична титла за полковник Крац, най-старшия служител на Мосад в Лондон — беше насрочена за шест вечерта.

На сутрешните занятия Хана не можа да се съсредоточи върху делата на пророка Мохамед, а по време на следобедните й беше още по-трудно да се съсредоточи върху историята на британската окупация на Ирак от периода 1917–32. Когато стана пет, беше доволна, че се измъква, без да й дадат допълнително домашно.

През изтеклите два месеца израелското посолство бе забранена територия за всички обучаващи се агенти с едно изключение — ако изрично не ги повикаха там. Само че повикаха ли те, това означаваше едно: „Събирай си багажа, ето ти билета, вече не си ни нужен и сбогом“, макар по̀ късметлиите да заслужаваха „Благодаря“. Всъщност двама от агентите вече бяха поели обратния път.

Хана бе виждала посолството само веднъж, в деня на пристигането си в столицата, когато бе минала покрай него с таксито. Даже не бе съвсем сигурна къде точно се намира. След справка с картата на Лондон тя разбра, че адресът му е Пелис Грийн, Кенсингтън, малко по-навътре от улицата.

Няколко минути преди шест Хана излезе от метростанцията на Хай стрийт Кенсингтън, тръгна по тротоара към Пелис Грийн, стигна до филипинското посолство и зави към израелската мисия. Усмихна се на двамата полицаи и се изкачи по стъпалата пред централния вход.

Съобщи името си на пропуска и обясни, че има насрочена среща с културния аташе.

— Първи етаж. Като излезете на стълбищната площадка, зелената врата отсреща.

Хана изкачи стъпалата бавно, опитваше се да се овладее. Но когато почука, беше изпълнена с тревожно предчувствие. Вратата незабавно се отвори.

— Удоволствие е да се запозная с теб, Хана — каза един млад мъж, когото тя виждаше за пръв път. — Казвам се Крац. Извинявам се, че те извиках по спешност, но имаме проблем. Моля те, седни — покани я той и посочи тапицирания стол от другата страна на голямо бюро.

„Не е човек, който си пада по празните приказки“ — бе първото впечатление на Хана.

Тя седна на стола без да се обляга, и се загледа в мъжа пред себе си — беше прекалено млад за поста си. После се сети за истинската причина за командироването на полковника в Лондон. Крац имаше ведро топло лице и ако не бе ранната му плешивина отпред, можеше да мине дори за красив.

Едрите му ръце бяха отпуснати на бюрото пред него. Той седеше и откровено я разглеждаше. Погледът му не я изпускаше дори за миг и тази безцеремонност започваше да я дразни.

Стисна юмруци. Ако я откомандироваха, поне трябваше да й дадат право на последна дума, за което се бе приготвила.

Дипломатът се поколеба, като че ли затруднен как да й съобщи онова, което имаше да й казва. Но на Хана й се искаше всичко да свършва по-бързо. Чувстваше се по-неприятно дори отколкото да чака резултата от изпит, на който си знаеше, че е скъсана.

— Как се разбираш със семейство Рубин? — поинтересува се накрая Крац.

— Прекрасно, благодаря — отговори Хана, без да се впуска в подробности. Беше решена да не му пречи да стигне до целта на повикването.

— А как върви обучението? — Хана неопределено сви рамене. — Иска ли ти се вече да се върнеш в Израел?

— Само ако има нещо, за което си струва да се върна — отговори Хана и се ядоса, че така леко се хваща на въдицата. Беше готова да даде всичко само и само Крац най-сетне да отмести тежкия си поглед от нея поне за малко.

— Ами… — проточи той — има възможност да не се върнеш в Израел. — Хана си позволи да се намести на стола. — Искам да кажа, не веднага — побърза да допълни той. — Може би следва да обясня. Макар да ти остават още четири месеца обучение — той отвори лежащата пред него папка, — твоят наставник ни информира, че най-вероятно ти ще се представиш най-добре от всички агенти на финалния изпит. Предполагам, че за себе си ти си сигурна в това. — За пръв път чуваше да я наричат „агент“. — При това положение ние вече взехме решение да бъдеш включена в окончателния екип — каза Крац, предугаждайки въпроса й. — Но, както често се случва в нашата професия, случайно се откри възможност, от която според нас следва да се възползваш като най-квалифициран от агентите ни тук.

Хана се наведе напред.

— Но аз мислех, че ме обучават за работа в Багдад.

— Именно. И след време ще попаднеш там, но точно в момента искаме да те прехвърлим на вражеска територия. Всъщност едва ли има по-добра проверка на умението ти да се справяш под натиск.

— Какво имате предвид? — попита Хана, неспособна да скрие радостта си.

— Париж.

— Париж? — Не можеше да повярва на ушите си.

— Да. Получихме информация, че шефът на Отдела за защита на иракските интереси е помолил своето правителство за втора секретарка. Момичето е избрано и след десет дни трябва да отпътува от Багдад за Париж. Ако пожелаеш да заемеш мястото й, тя така и няма да слезе на летище „Шарл дьо Гол“.

— Но те ще ме разкрият само след няколко минути.

— Едва ли — каза Крац, извади някаква дебела папка от бюрото си и прелисти няколко страници. — Въпросното момиче е получило образование в гимназията в Путни, след това е изучавало английски в университета „Дърам“ — и в двата случая на издръжка на иракското правителство. Искала е да остане в Англия, но е била принудена да се върне в Багдад преди две години, когато са отменили студентските визи.

— Но семейството й…

— Баща й е убит по време на войната с Иран, а майка й е отишла да живее при сестра си, недалеч от Кербала.

— Братя и сестри?

— Брат в Републиканската гвардия, сестри няма. Всичко това го има в досието й. Имаш няколко дни да изучиш миналото й, за да вземеш правилното решение. В Тел Авив са убедени, че шансовете да те внедрим успешно на нейно място са сериозни. Фактът, че добре познаваш Париж, е голям плюс. Очаква се да останеш там от три до шест месеца.

— А после?

— Обратно в Израел за последна подготовка преди Багдад. Между другото, ако решиш да поемеш тази задача, основната ни цел не е да те използваме като шпионин. Вече имаме агент в Париж. Искаме просто да асимилираш всичко около себе си, да свикнеш да живееш в обкръжение на араби и да започнеш да мислиш като тях. Няма да водиш никакви бележки и ще разчиташ само на паметта си. Когато те изтеглим, ще бъдеш подложена на обстоен разпит. Никога не забравяй, че основната ти задача — следващата — в перспектива е много по-важна за Израел, отколкото тази някога би могла да бъде. — Той се усмихна за пръв път. — Може би ще поискаш няколко дни, за да помислиш.

— Не, благодаря — каза Хана. Този път Крац се обезпокои. — Ще бъда щастлива да приема задачата, но имам проблем.

— Какъв? — попита Крац.

— Не мога да пиша на машина, да не говорим за такава с арабски букви.

Младият мъж се засмя.

— Е, тогава ще се наложи да ти организираме експресен курс. Най-добре ще бъде веднага да се изнесеш от дома на Рубин и най-късно до утре вечер да се нанесеш в посолството. Няма да ти искат обяснение, така че не е необходимо да им казваш нищо. А междувременно прегледай това… — Той й подаде жълта папка с надпис „Карима Саиб“. — Имаш десет дни, за да научиш биографията си наизуст. Животът ти може да зависи от това. — Крац стана, заобиколи бюрото си и придружи Хана до вратата. — Едно последно нещо — каза той, докато отваряше. — Мисля, че това е твое.

И й подаде малко, охлузено куфарче.

 

 

На път за Джорджтаун Кавали обясни на баща си, че само на стотина метра от галерията лимузините са изключили сирените си и една по една незабелязано са се разпръснали по шестте следващи преки, за да се загубят окончателно в натоварения утринен трафик.

— А актьорът?

— Като си свали перуката и си сложи тъмните очила, никой не би погледнал Лойд Адамс втори път. Доколкото ми е известно, този следобед лети обратно за Ню Йорк.

— Умно.

— Шофьорите на шестте лимузини ще сменят номерата и ще бъдат върнати до ден-два на агенциите с оригиналните си нюйоркски регистрационни номера.

— Справил си се по най-професионален начин — одобри баща му.

— Да, но да не забравяме, че това е само генералната репетиция на една-единствена сцена, докато по план след четири седмици трябва да излезем с опера в три действия пред целия Вашингтон.

— Нека не забравяме все пак, че за този труд ни се плащат сто милиона долара — напомни му старецът.

— Ако се справим, възнаграждението ще си струва усилията — отбеляза Кавали, докато колата минаваше покрай хотел „Фор Сийзънс“. Шофьорът зави по една странична уличка и спря пред странно изглеждаща стара дървена къща. Анжело ги чакаше пред късо каменно стълбище на входа. Президентът и изпълнителният директор слязоха от колата и Анжело ги поведе, без да продумва.

Когато влязоха, Анжело ги представи на Бил О’Райли. Бил тръгна пред тях, спря до една заключена врата и превъртя ключа с такъв драматизъм, сякаш предстоеше да влязат в пещерата на Аладин. Отвори вратата, изчака секунда-две повече от нужното, завъртя ключа на осветлението и се отправи пред всички към масата в средата, където два ръкописа очакваха последния оглед. После обясни на посетителите си, че само единият е идеалното копие на оригинала.

Бил им подаде лупи и отстъпи, за да не пречи на инспекцията. Тони и баща му не бяха съвсем сигурни откъде да започнат, така че няколко минути внимателно разглеждаха документите, без да се придържат към някаква схема. Никой не проговаряше. Мина доста време и Тони се върна към началото на документа, започващ с „Когато в хода на човешката история…“. През това време баща му захласнато изучаваше подписите на Френсиз Лайтфут Лий и Картър Бракстън, на които колегите им от Вирджиния бяха оставили съвсем малко място в самия край на документа.

Мина доста време. Накрая бащата на Тони се обърна към дребничкия ирландец, върна му лупата и тържествено изрече:

— Маестро, единственото, което мога да кажа, е, че сам Уилям Дж. Стоун би се гордял да ви познава.

Бил Долара се поклони, приемайки върховния за един фалшификатор комплимент.

— И все пак, кое е идеалното копие и в кое е грешката? — попита Кавали.

— А… — въздъхна фалшификаторът. — Именно Уилям Дж. Стоун ме насочи да мисля в нужната посока, за да реша тази малка загадка. — Двамата Кавали търпеливо чакаха Долара да довърши обяснението си. — Виждате ли, когато през 1776 година Тимоти Матлок^[2] увеличил оригинала, той направил три грешки. Две от тях успял да коригира чрез вмъкване на пропуснатото. — Долара посочи думата „represtative“, в която липсваха буквите „en“, за да стане правилното „representative“, а след това думата „only“, изпусната няколко реда по-надолу. — И двете корекции били направени посредством символа за вмъкване ^. Но — завърши Долара — господин Матлок допуснал и една правописна грешка, която така и не забелязал, и тя останала некоригирана: на едно от копията ще намерите „I have“, вместо правилното „We have“.