Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (4)

4.

Високият атлетичен мъж слезе от самолета на терминала на „Ю Ес Еър“ на вашингтонското национално летище. Носеше само ръчен багаж, така че не се наложи да чака на въртележката, където някой можеше да го познае. А той искаше да бъде разпознат само от един човек — шофьора, който трябваше да го вземе. Неговите метър и осемдесет и пет височина, разбърканата му руса коса, изваяните черти на лицето, светлосините джинси, кремавата риза и тъмносиният блейзър караха доста жени да се надяват, че по-скоро той би ги познал.

Задната врата на един незабележим черен форд се отвори в секундата, когато мъжът мина през автоматичната врата и се озова под яркото утринно слънце.

Той се качи в колата, без да казва нито дума, и се въздържа от всякакъв разговор с шофьора по време на двайсет и пет минутното пътуване в посока обратна на тази, в която се намираше столицата. Четиридесетминутният полет винаги му даваше достатъчно време, за да събере мислите си и да подготви превъплъщението си. Правеше това пътуване дванайсет пъти в годината.

Всичко бе започнало през детските години на Скот в родния му град Денвър, когато невръстното хлапе бе научило, че баща му не е уважаван адвокат, а престъпник, облечен в скъп костюм от „Брукс Брадърс“ — човек, който за подходяща цена винаги може да намери начин за заобикаляне на закона. Майка му бе прекарала години в терзания как да опази единствения си син от истината, но когато съпругът й бе задържан, обвинен и в крайна сметка осъден на седем години затвор, старото извинение „това трябва да е някаква грешка“ нямаше никакъв шанс да убеди никого.

Баща му бе издържал зад решетките цели три години, преди да умре от нещо, което в смъртния акт на патолога бе обяснено като сърдечен удар, без да има нито дума за следите около шията. Няколко седмици по-късно майка му почина от истински сърдечен удар. По това време Скот приключваше третата си година като студент по право в университета Джорджтаун. Веднага щом тялото й бе спуснато в гроба и първите буци пръст заудряха глухо по капака, той бе напуснал гробището и повече не бе споменал дори дума за семейството си.

Когато обявиха последните оценки и класираха випускниците по успех, Скот Брадли бе оглавил списъка, което бе дало основание на няколко университета и водещи юридически фирми да се свържат с него и недвусмислено да се поинтересуват от плановете му за бъдещето. За изненада на всички, които го познаваха, Скот кандидатства за преподавателско място в Бейрутския университет, като естествено не обясни на никого защо иска да скъса окончателно с миналото си.

Смаян от ниското ниво на студентите в университета и напълно разочарован от социалния живот, Скот започна да запълва свободното си време, като посещаваше курсове за всичко — от ислямските религии до историята на Близкия изток. Когато три години по-късно университетът му предложи пълна професура по американско право, Скот разбра, че е време да се връща в Съединените щати.

Деканът на юридическия факултет при Джорджтаунския университет му намекна в писмо, че е уместно да кандидатства за вакантна професорска длъжност в Йейл. Скот се вслуша, изпрати молбата си и когато получи потвърждение, без замисляне стегна багажа си.

Откакто встъпи на новата си длъжност, винаги когато някой го попиташе: „Какви са родителите ти?“, той просто отговаряше: „И двамата починаха. Аз съм единственото им дете“. Имаше категория момичета, които обожаваха подобни думи — те ги караха да вярват, че Скот непременно има нужда от майчина ласка. Няколко дори се озоваха в леглото му в желанието си да му дарят утеха, но никоя не можа да стане част от живота му.

Но той не скри нищо от хората, които искаха да го виждат дванайсет пъти в годината. Те не биха приели никаква измама, още повече че някои от тях таяха съмнения в искреността на мотивите му, след като бяха научили за криминалното минало на баща му. Каза им, че иска да изличи по някакъв начин срамното петно, лепнато от баща му, и направи пределно ясно, че повече не иска да дискутира тази тема.

Отначало не му повярваха. След време се научиха да го приемат какъвто е, но той знаеше, че трябва да минат години преди да го допуснат до поверителна информация. Едва когато започна да предлага решения на различни близкоизточни проблеми, с които компютърът се бе оказал безсилен да се справи, изглежда, спряха да се съмняват в искреността му. А когато на власт дойде администрацията на Клинтън, новият екип прие с готовност възможността да черпи от опита му.

Два пъти вече бе влизал в Държавния департамент, за да консултира Уорън Кристофър. След втората им среща господин Кристофър предложи в ранните вечерни телевизионни емисии решение на проблема с нарушаването на санкциите от Саддам и Скот се засмя — същия следобед лично бе посъветвал държавния секретар да го направи.

Колата отби от главен път 123 и не след дълго спря пред масивен железен портал. От караулката излезе въоръжен охранител и провери документите му.

— Добре дошли, професоре — поздрави го униформеният мъж и му отдаде чест.

Шофьорът продължи по алеята и спря пред безлична административна сграда. Скот слезе от колата и влезе в сградата. Мина през бариерата, провериха му документите още веднъж и пак му козируваха. След това пое по дълъг коридор с кремави стени, стигна до дъбова врата без надпис на нея, почука и влезе, без да чака отговор.

Секретарката вдигна поглед към него и се усмихна.

— Влизайте, професор Брадли, заместник-директорът ви очаква.

 

 

Колумбийският девически колеж в Кълъмбъс, Охайо, бе една от онези институции, които се гордеят с поддържаната дисциплина и преподаваните знания, при това в споменатия ред. Директорката обичаше да обяснява пред родителите, че второто е невъзможно без първото.

Нарушаването на вътрешния правилник според директорката бе възможно само в изключително редки случаи. Искането, което току-що бе получила, попадаше точно в тази категория.

Същата вечер випуск 93 трябваше да бъде поздравен от един от любимите възпитаници на Кълъмбъс — Т. Хамилтън Макензи, декан на медицинския факултет към щатския университет на Охайо. Той бе станал Нобелов лауреат за направения от него принос в сферата на пластичната и реконструктивна хирургия. Работата на Т. Хамилтън Макензи върху ветерани от войните във Виетнам и в Залива бе станала достояние на специалистите в целите Щати и вероятно във всеки американски град имаше хора, върнати към нормален живот само благодарение на неговия гений. Простосмъртните, имали шанса да работят под крилото му, използваха своите умения, за да правят някои жени над определена възраст по-красиви, отколкото бе замислил Създателят. Директорката на Кълъмбъс беше повече от уверена, че девойките с интерес ще се запознаят с делото на Т. Хамилтън Макензи, що се отнася до „нашите благородни герои от войната“, както сама се бе изразила.

Правилото, което директорката току-що бе отменила по конкретния повод, бе за облеклото. Беше се съгласила да позволи на Сали Макензи — председателка на ученическия комитет и капитан на отбора по лакрос — да се прибере у дома един час по-рано, да смени училищната униформа с нещо по-неофициално, но при всички положения подходящо, и да придружи баща си, когато той тръгне за лекцията си в колежа. В края на краищата миналата седмица директорката бе научила, че Сали е спечелила национална стипендия за колежа „Оберлин“, където да следва медицина.

Поръчана бе кола, която да дойде за Сали точно в четири следобед. Щеше наистина да изпусне един учебен час, но шофьорът потвърди, че така ще може да върне обратно бащата и дъщерята за началото на церемонията в шест.

Когато камбаната на параклиса удари четири, Сали вдигна поглед от тетрадката си. Предупредената учителка кимна и ученичката си събра учебниците, сложи ги в раницата, слезе по стълбището на входа и тръгна по дългата алея. Когато стигна на портала, с изненада забеляза, че единствената кола там е дълга черна лимузина модел „Линкълн Континентал“. До вратата на шофьора чакаше прав мъж в сива униформа и висока шапка. Подобна екстравагантност — Сали отдавна знаеше това — не бе в стила на баща й и определено бе напълно чужда на директорката.

Мъжът докосна с пръст козирката на шапката си и попита:

— Госпожица Макензи?

— Да — отговори Сали разочарована, че дългата извиваща се алея щеше да попречи на съученичките й да станат свидетелки на сцената.

Мъжът отвори задната врата. Сали се качи и потъна в скъпата кожена тапицерия.

Шофьорът скочи отпред, натисна някакъв бутон на таблото и стъклената преграда, разделяща купето на две части, бавно се плъзна нагоре. Сали чу невидимата ключалка да щраква.

Сали се намести по-удобно, погледна през матирания прозорец и започна да си фантазира, че точно това е онзи живот, който я чака извън Кълъмбъс.

Мина известно време преди седемнайсетгодишната девойка да разбере, че лимузината изобщо не я откарва към дома й.

 

 

Ако задачата бе поставена в учебна форма, Т. Хамилтън Макензи вероятно бързо щеше да открие оптималния начин на действие. В края на краищата, нали живееше „по правилата“, както обичаше да казва пред студентите си. Но понеже в случая ставаше дума за проблем от реалния живот, той бе напълно изваден от релси.

Ако се бе консултирал с някой от старшите психиатри в университета, той несъмнено охотно щеше да му обясни, че в създалата се ситуация много от така старателно потисканите в душата му тревоги, простичко казано, са изплували на повърхността.

Фактът, че Макензи обожава единствената си дъщеря Сали, бе пределно ясен за всички около него. Както впрочем и фактът, че от много години напълно е загубил интереса към жена си Джони. Тя не само му бе втръснала до болка, но бе започнала и да му досажда. Но констатацията, че не се държи на ниво извън операционната зала — личната му малка империя — бе нещо, с което никога не би се съгласил.

Така че Т. Хамилтън Макензи първо се подразни, после изпита чувство на абсолютна безпомощност и накрая откровено се вбеси, когато дъщеря му този следобед закъсня. Всъщност Сали никога не бе закъснявала, поне не в случаите, които имаха някакво отношение към него. Идването с кола от Кълъмбъс не би следвало да отнеме повече от трийсетина минути, дори с отчитане на задръстванията в пиковия час. Трябваше да я вземе Джони, ако не си бе уговорила час при фризьора за толкова късно. „Джулиан нямаше никаква друга възможност“, обясни тя. Истината обаче бе, че имаше навика да оставя всичко за последната възможна минута. В резултат в 16:50 следобед Т. Хамилтън Макензи се обади в Девическия колеж, Кълъмбъс, за да провери дали не е настъпила някаква промяна в графика в последния момент.

„Кълъмбъс“ не променя плановете си — би искала да каже директорката на нобелиста, но се ограничи с уверението, че Сали е тръгнала от училище в 16:00, както и че час преди това от компанията за обслужване с лимузини са се обадили да потвърдят, че ще я чакат пред портала на колежа.

Междувременно Джони не спираше да повтаря с южняшкия си акцент, доставял му някога такова наслаждение: „Ще си дойде всеки момент. Нашата Сали никога не би ни подвела“.

Един друг мъж, който седеше в хотелска стая на другия край на града и слушаше всяка разменена между тях реплика, си наля бира.

Към пет часа Т. Хамилтън Макензи вече надничаше през прозореца на спалнята през няколко минути, но на пътеката, водеща до дома им, сякаш напук не се появяваше никой.

Беше се надявал да тръгне за колежа не по-късно от 17:20, за да пристигнат с няколко минути резерв. Ако дъщеря му не се появеше всеки момент, щеше да се наложи да потегли сам. Предупреди жена си, че нищо не би могло да го спре да тръгне точно в 17:30.

В 17:20 Т. Хамилтън Макензи събра бележките за лекцията си от масата в хола и нетърпеливо закрачи из хола. В 17:25 все още бе сам и прословутото му хладнокръвие бе спаднало до опасно ниво.

Джони бе избрала тоалета си най-грижливо и не можа да скрие разочарованието си, когато слезе в хола, но мъжът й не обърна внимание как се е облякла.

— Ще трябва да тръгнем без нея — бе единственото, което каза той. — Ако Сали наистина иска един ден да стане доктор, ще трябва някак да осъзнае факта, че хората, дявол да го вземе, могат да умрат, ако ги караш да те чакат.

— Дали да не й дадем още минутка-две, мили? — попита Джони.

— Не — излая той и без да се поинтересува дали жена му го следва, тръгна към гаража.

Джони забеляза забравените бележки за лекцията на холната маса и предвидливо ги натъпка в чантата си, преди да дръпне входната врата и да я заключи. Когато стигна до пътя, мъжът й вече чакаше зад волана и нетърпеливо барабанеше с пръсти по лоста на скоростите.

Без да проронят дума, те поеха към Девическия колеж. Т. Хамилтън Макензи оглеждаше всяка идваща насреща им кола и се взираше да види дали дъщеря им не е на задната седалка.

Малка група посрещачи, предвождана от директорката на колежа, ги чакаше на каменното стълбище пред централния вход. Директорката тръгна напред, за да се здрависа със знаменития хирург, който слезе от колата, следван от Джони Макензи. Погледът й потърси зад тях Сали и тя въпросително повдигна вежда.

— Сали не се прибра — обясни доктор Макензи.

— Сигурно ще дойде тук всеки момент, ако вече не е дошла — обади се жена му.

Директорката прекрасно знаеше, че Сали не е на територията на колежа, но прецени, че не е проява на гостоприемство да поправя съпругата на почетния гост, особено след като току-що й бяха позвънили от таксиметровата компания с новина, заслужаваща някакво обяснение.

В шест без четиринайсет минути всички влязоха в кабинета на директорката, където млада девойка на възрастта на Сали предложи на гостите да изберат между сухо шери и портокалов сок. Макензи внезапно си спомни, че в суматохата около закъснението на дъщеря им е забравил бележките за лекцията си на масата в хола. Погледна часовника си и прецени, че няма достатъчно време да прати жена си да ги вземе. Всъщност нямаше никакво желание да разкрива този свой досаден пропуск пред толкова много хора. Дявол да го вземе! От опит знаеше, че тийнейджърите са възможно най-трудната аудитория, а пък само момичета бяха най-лошият вариант. Опита се да подреди наум лекцията си точка по точка.

В шест без три, макар Сали още да я нямаше, директорката предложи да тръгнат към аулата.

— Не можем да караме момичетата да чакат — опита се да обясни тя. — Това би било ужасен прецедент.

Точно когато излизаха от кабинета й, Джони се сети за бележките, извади ги от чантичката си и ги подаде на съпруга си. За пръв път от 16:50 насам на лицето му се изписа облекчение.

В шест без една минута директорката изведе почетния гост на подиума и четиристотин момичета станаха от местата си и почнаха да го аплодират, както би се изразила директорката, „по достоен за млади дами начин“.

Когато ръкоплясканията заглъхнаха, директорката направи жест, за да покаже, че девойките следва да заемат местата си отново, нещо, което те направиха почти безшумно. После се отправи към катедрата и без да прави справка с никакви бележки, изнесе възхвално слово за Т. Хамилтън Макензи, което сигурно би впечатлило и самия Нобелов комитет. Спомена за Едуард Зеир — основателя на съвременната пластична хирургия, напомни за Дж. Р. Уолт и Вилхелм Краузе, а после информира възпитаничките си, че Т. Хамилтън Макензи е вървял по пътя на тези титани, за да изведе на нови висоти тази все още възникваща наука. Не каза нищо за Сали и нейните постижения в училище, макар първоначално това да бе влизало в намеренията й. Беше на мнение, че дори да си получила национална стипендия, все още като нищо можеш да отнесеш едно наказание за нарушаване правилника на колежа.

Когато директорката се върна на мястото си в центъра на подиума, Т. Хамилтън Макензи на свой ред се насочи към катедрата. Погледна за миг конспекта си, прокашля се за всеки случай и започна тържествената си лекция:

— Много от вас сигурно мислят, че пластичната хирургия се занимава с изправяне на носове, отстраняване на двойни брадички и премахване на торбички под очите. Това, позволете ми да ви уверя, е не пластична, а козметична хирургия. Пластичната хирургия — продължи той, според жена му за разочарование на голяма част от присъстващите — е нещо по-различно…

След което посвети четиридесет минути на зет-пластиката, хомоприсаждането, вродените малформации и изгарянията трета степен, без да вдигне глава нито веднъж.

Когато накрая седна на мястото си, ръкоплясканията съвсем не бяха толкова енергични както при посрещането му. Т. Хамилтън Макензи реши, че това е защото младите дами се боят да не покажат истинските си чувства по неприсъщ за нравите на колежа начин.

Върнаха се в кабинета на директорката и първото нещо, което Джони направи, бе да попита секретарката дали има някакви новини за Сали.

— Не, нищо — отговори жената. — Според мен тя като нищо може да си е била в залата.

Само че по време на лекцията — версии на която вече бе слушала стотици пъти досега — Джони бе огледала лице по лице цялата аудитория и не бе видяла дъщеря си.

Пиха още шери и след известно време Т. Хамилтън Макензи обяви, че е време да си тръгват. Директорката кимна в знак на съгласие и придружи гостите си до колата. Там благодари на хирурга за проникновената лекция и изчака на стълбището, докато колата не се скри от погледа й.

— Не съм се сблъсквала с подобно възмутително поведение през целия си живот — заяви тя на секретарката си. — Моля те кажи на госпожица Макензи да се яви при мен утре сутринта преди службата в параклиса. Нямаш представа колко искам да разбера защо е отменила колата, която бях поръчала.

 

 

И Скот Брадли изнесе лекция същата вечер, но само пред аудитория от шестнайсетима, нито един от които не беше под трийсет и пет години. Всички без изключение бяха старши служители на ЦРУ с телосложение, на което би завидял и футболен защитник. Думата „логика“ от устата им звучеше съвсем различно и бе пълна с практически нюанси, отсъстващи на лекциите на Скот пред младите студенти в Йейл.

Тези мъже действаха на опънатата по целия глобус фронтова линия. Професор Брадли често правеше паузи и настояваше всеки да анализира пред него и останалите в най-големи подробности решенията, взети под натиск, и да прецени сега на спокойствие дали тези решения са донесли очакваните резултати.

Хората не се колебаеха да признаят грешките си. Всъщност не можеше да става и дума за някаква лична гордост — за тях единствената достойна за споменаване гордост бе, че работят за Фирмата. Когато в началото бе разбрал за това отношение, Скот бе помислил, че е поза, но след девет години работа с момчетата както в класната стая, така и в залата за физическа подготовка, бе променил мнението си.

Близо час Скот им даваше казуси за разрешаване, като им подсказваше как да мислят логично и наблягаше на това, че най-важното е винаги да подлагат известните факти на субективната си преценка и едва след това да правят изводи.

Истината бе, че през тези девет години той също се бе учил от тях. И все пак най-голямо удоволствие му доставяше да им помага в решаването на чисто практически проблеми с помощта на огромните си познания. Често му бе минавала мисълта, че би било много хубаво да провери способностите си в реална обстановка, а не само от катедрата пред подбраната си публика.

Когато приключиха, Скот отиде с момчетата във фитнес залата. Имаше нужда да се пораздвижи. Няколко часа заедно се катериха по въжета, вдигаха щанги, отработваха карате техники и нито за миг те не се отнесоха към него по друг начин, освен като към пълноправен член на екипа. Никой не смееше да се държи покровителствено с гостуващия професор от Йейл, защото последиците можеха да бъдат много сериозни.

По време на вечерята — никакъв алкохол, само слаба бира — Скот попита заместник-директора може ли да разчита някой ден да натрупа и малко реален опит.

— Това не е работа за през годишния ти отпуск, нали се сещаш — отговори му Декстър Хъчинс, докато палеше пура. — Зарежи Йейл, ела при нас на пълен работен ден и тогава можем да обсъдим взаимната полза от това да те пуснем навън от класната стая.

— Предстои ми едногодишен академичен отпуск — напомни Брадли.

— Ами тогава замини най-сетне за Италия. След тези вечери в твоя компания през последните седем години мисля, че знам за Белини толкова, колкото ми е известно и за балистиката.

— Не разчитай, че някога ще се откажа от желанието си да се опитам на оперативна работа, Декстър. Просто не се заблуждавай.

— Ще го направиш като станеш на петдесет, защото тогава искаш или не, просто ще те пенсионираме.

— Но аз съм само на трийсет и шест…

— Видя ли, впрягаш се прекалено лесно, за да станеш някога добър агент — каза заместник-директорът и дръпна с наслаждение от пурата си.

 

 

Когато Т. Хамилтън Макензи отвори входната врата, телефонът звънеше, но той не му обърна внимание, а извика високо:

— Сали? Сали? — Но не получи отговор. Гневен, той грабна телефона. — Сали, ти ли си?

— Доктор Макензи? — вежливо попита глас, далеч по-спокоен от неговия.

— Да — отговори той.

— Ако се питате къде е дъщеря ви, мога да ви уверя, че тя е добре и в безопасност.

— Кой се обажда? — викна Макензи.

— Ще ви позвъня пак по-късно тази вечер, доктор Макензи, за да ви дам време да се поуспокоите — каза спокойният глас. — Междувременно въздържайте се от обаждане в полицията или в някоя частна агенция. Направите ли го, ние ще разберем веднага и това ще ни постави пред единствената възможност да върнем прекрасната ви дъщеря… в ковчег. — И телефонната линия заглъхна.

Т. Хамилтън Макензи пребледня и след секунда се обля в пот.

— Какво има, мили? — попита Джони.

— Сали е отвлечена — отвърна й той ужасен и се сгромоляса на дивана. — Казаха ми да не звъня в полицията. Щели да се обадят пак по-късно. — И се загледа като хипнотизиран в телефона.

— Сали е отвлечена! — повтори Джони. Не вярваше на ушите си.

— Да — отсече съпругът й.

— В такъв случай трябва незабавно да позвъним в полицията! В крайна сметка, мили, нали за това им плащат.

— Не, не трябва да го правим. Предупредиха ме, че ако го направим, щели веднага да разберат, и тогава щели да ни я върнат в ковчег.

— Ковчег? Сигурен ли си, че ти казаха така? — спокойно попита Джони.

— Дявол да го вземе, естествено, че съм сигурен! И освен това ми казаха, че нищо нямало да й се случи, стига да не се свързваме с полицията. Нищо не мога да разбера… аз не съм богат.

— И все пак, струва ми се, че трябва да се обадим. В края на краищата началник Диксън ни е личен приятел.

— Не, не! — изкрещя Макензи. — Как не разбираш! Обадим ли се, ще я убият.

— Единственото, което разбирам, е, че ти не си в състояние да се справиш със ситуацията и че дъщеря ни е в голяма опасност. — Тя замълча за секунда, после решително каза: — Трябва веднага да позвъниш на началник Диксън.

— Не! — повтори съпругът й. — Защо не се опиташ да разбереш?

— Разбирам, и то много добре — заяви Джони със забележително спокоен глас. — Разбирам, че възнамеряваш да играеш едновременно ролите на началник на полицията в Кълъмбъс и на декан на медицинския факултет, въпреки че това изобщо не е по силите ти. Интересно как би реагирал ти самият, ако в операционната ти нахълта морски пехотинец, наведе се над един от пациентите ти и поиска скалпел?

Т. Хамилтън Макензи изгледа жена си със смразяващ поглед и реши, че ирационалното й поведение се обяснява със стреса.

Двамата, които слушаха този разговор някъде в другия край на града, се спогледаха. Мъжът със слушалките каза:

— Хубаво е, че ни се налага да имаме работа с него, а не с нея.

Когато час по-късно телефонът отново иззвъня, Т. Хамилтън Макензи и жена му скочиха едновременно, сякаш някой ги бе докоснал с оголения край на жица под напрежение.

Макензи изчака няколко позвънявания, мъчейки се да събере остатъците от хладнокръвието си. После взе слушалката.

— Макензи слуша.

— Слушайте ме внимателно — прозвуча в ухото му тихият глас — и не ме прекъсвайте. Отговаряйте само когато ви наредя. Ясно ли е?

— Да — отговори Макензи.

— Добре постъпихте, че не се обадихте в полицията, както искаше жена ви — продължи тихият глас. — Вашата преценка е по-добра от нейната.

— Искам да говоря с дъщеря си — не се стърпя Макензи.

— Гледали сте по телевизията много филми до късно през нощта, доктор Макензи. В реалния свят няма героини… или ако щете герои. Опитайте се да го проумеете. Ясен ли съм?

— Да — послушно отговори Макензи.

— С вашите прекъсвания загубихте прекалено много от времето ми — въздъхна тихият глас. И разговорът прекъсна.

Мина над час преди телефонът отново да позвъни и през това време Джони се опита още веднъж да убеди своя съпруг, че трябва да се обадят в полицията. Този път Т. Хамилтън Макензи вдигна слушалката без забавяне.

— Ало? Ало?

— Успокойте се, доктор Макензи — чу се тихият спокоен глас. — И този път просто слушайте. Утре сутринта в 8:30 ще излезете от дома си и ще тръгнете с колата към болницата, както го правите всеки ден. По пътя ще се отбиете в „Олентанги Ин“ и ще седнете на свободна маса в ъгъла на салона. Масата да е за двама. След като се уверим, че никой не ви следи, при вас ще дойде един от моите колеги и ще ви даде подробни указания какво ще правите по-нататък. Разбрахте ли ме?

— Да.

— Един грешен ход, доктор Макензи, и никога повече няма да видите дъщеря си. Ще ви бъде от полза да запомните, че вие може и да се занимавате с това да продължавате човешкия живот, но нашата професия е… да го скъсяваме.

И разговорът пак прекъсна.