Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (36)

36.

Изтичането започна през нощта в неделя, 4 юли, в мазето на номер 21 — домът на семейство Престън, заминали на почивка в Малибу.

Когато мексиканската им домашна прислужница отвори на позвъняването няколко минути след полунощ, жената се бе примирила с възможно най-лошото. Всеки незаконно пребиваващ мексиканец без зелена карта живее в постоянен страх от посещението на представител на имиграционните служби.

Така че облекчението й бе лесноразбираемо, когато се оказа, че стоящите на прага служители са само представители на газовата компания. Поради създалата се психологическа обстановка жената с готовност се съгласи да придружи техниците до мазето на тухлената къща и да им покаже къде са монтирани газомерите.

Веднъж попаднали където трябва, на хората им бяха необходими секунди, за да свършат работата. Разхлабването на два вентила доведе до изпускане на малко количество газ, чиято миризма обаче бе предостатъчна, за да стресне всеки здравомислещ неспециалист. Експертът по експлозиви бе уверил своя началник, че няма никаква опасност, стига нюйоркската противопожарна служба да се отзове на обаждането за не повече от двайсет минути.

Старшият „техник“ спокойно помоли прислужницата да се обади по телефона в пожарната и да предупреди дежурния там, че на номер 21 има изтичане на газ, което създава предпоставки за експлозия. Каза й да даде служебния му номер, за да няма съмнения в истинността на информацията.

Мексиканката позвъни на 911, изчака да я прехвърлят на пожарната, обясни криво-ляво проблема и уточни, че става дума за 21 номер на Източна 75-а улица, между „Парк“ и „Медисън“.

— Изведете всички от сградата — каза дежурният. — Идваме веднага.

— Да, сър — прошепна жената и без да чака повече покани, изхвръкна на улицата.

Експертът затегна обратно вентилите, но миризмата естествено, си остана.

За тяхна чест седем минути по-късно с вой на сирените на 75-а улица се появиха колите на пожарната. Старшият по смяна огледа мазето и се съгласи със служителя на газовата компания — в интерес на истината, никога не го бе виждал — че в името на безопасността се налага да евакуират живущите на номера 17, 19, 23 и 25, особено след като се разбра, че в този квартал тръбата на газовата инсталация минава успоредно на градската отходна канализация.

Заместник-директорът на ЦРУ се изтегли на отсрещната страна на улицата, за да наблюдава как пожарната си върши работата. Понеже сирените бяха събудили всички заспали, не беше трудно да накарат живущите в застрашените домове да излязат на улицата.

Декстър Хъчинс запали пура и зачака. Веднага след приключване на съвещанието в Белия дом той бе сформирал екип от подбрани агенти и два часа по-късно ги бе инструктирал в наета по спешност стая в луксозен нюйоркски хотел… или по-точно им бе дал само най-нужното за изпълнение на задачата. Всъщност след като бяха чули от устата на своя началник, че става дума за операция с гриф на секретност „Ниво 7“, старите кучета и сами се бяха досетили, че ще им бъде казана само част от цялата истина… и то далеч не най-пикантната част.

Нови два часа по-късно вече имаха за какво да се захванат: един от агентите откри, че Престънови от номер 21 са на почивка. Няколко минути след полунощ самият Декстър Хъчинс и неговият експерт стояха на прага на дома им. Появилата се мексиканка без зелена карта бе само една от онези щастливи случайности, които се усмихват на онзи, който ги търси.

Заместник-директорът запали изгасналата си пура, без да откъсва поглед от входа, който го интересуваше. Не можа да сдържи въздишката на облекчение, когато видя оттам да излизат Тони Кавали и баща му, придружавани от иконома. Реши, че в името на благоразумието е редно да изчака няколко минути преди да поиска от пожарникарите разрешение за оглед на номер 23.

Всъщност цялата операция можеше да влезе в ход няколко часа по-рано, но Колдър Маршал бе онемял от искането да изнесе фалшификата от хранилището на Националния архив и да го предостави на разположение на Декстър Хъчинс. Преди да отстъпи пред натиска, на който бе подложен, главният архивар бе поставил две твърди условия: ако ЦРУ не съумее да смени копието с оригинала преди десет часа на следващата сутрин, подадената от него оставка с дата 25 май да влезе в сила поне един час преди президентът или държавният секретар да направят своето изявление.

— И второто ви условие, господин Маршал? — поинтересува се президентът.

— На господин Менделсон да бъде разрешено да присъства през цялото време на операцията като пазител на останалото копие, така че да бъде свидетел на намирането на оригинала.

Декстър Хъчинс бе разбрал, че ще трябва да се примири с компанията на Менделсон. И ето че заместник-директорът стоеше и гледаше главния уредник, който на свой ред чакаше застанал на тротоара срещу номер 23 между Скот и експерта по експлозивите. Всъщност Декстър Хъчинс трябваше да признае поне пред себе си, че Менделсон се вписва в ролята на служител на газовата компания много по-убедително от всеки друг член на екипа.

В секундата в която видя двамата си агенти да излизат от номер 19, Декстър Хъчинс хвърли пурата си, стъпка фаса и тръгна през улицата към даващия своите разпореждания командир от пожарната. Тримата му „колеги“ го следваха на няколко крачки.

— Можем ли да проверим номер 23? — спокойно попита той.

— Аз нямам възражения — отговори пожарникарят, — но собствениците настояват да го направите в присъствието на техния иконом.

Хъчинс кимна. Икономът тръгна начело на групата от четирима през фоайето, към мазето и направо към шкафа, в който бе монтиран разпределителят на газовата инсталация. Увери ги, че не е усетил и намек за миризма на газ, когато си е легнал, тоест доста време след като собственикът на дома си бил легнал.

Експертът по експлозивите свърши работата си с ловкостта на фокусник и няколко секунди по-късно в мазето вече миришеше на газ. Хъчинс препоръча на иконома да излезе на улицата, ако държи на живота си. Сложил кърпичка върху устата и носа си, Мартин неохотно се съгласи и остави „техниците“ да локализират и отстранят изтичането.

Докато експертът възстановяваше нещата, Скот и Декстър се заловиха да претърсят всяка стая в сутерена. Скот пръв попадна на кабинета на Кавали и веднага забеляза окачения на стената пергамент — точно на мястото, посочено от Долара. Секунди по-късно всички дотичаха при него. Менделсон любовно съзерцаваше документа. Първата му работа, преди да откачи покритата със стъкло рамка от стената и да я отнесе на масата в заседателната зала, бе да провери изписването на думата „британски“. Скот дръпна ципа на обемистата чанта за инструменти, подготвена от един от агентите, в която имаше отвертки от най-различен вид и размер, комплект ножове с всякакви дължини, длета с различна широчина и дори портативна дрелка — всъщност имаше всичко, което би могло да потрябва на професионален крадец на картини.

Уредникът огледа гърба на рамката и поиска отвертка със среден размер. Скот избра една и му я подаде.

Бавно и методично Менделсон отви осемте винта, които придържаха две стоманени пластини към задната страна на рамката, и все така внимателно намести рамката по лице.

Без да забелязва нетърпението на заместник-директора, който не можеше да разбере защо този човек не проумява необходимостта да се поразбърза, той порови из чантата, избра нужното му длето и вмъкна върха му в горния десен ъгъл на сандвича от двете ламинирани стъклени плоскости. През това време Скот извади от донесения от Менделсон тубус копието на Декларацията, съхранявано в Националния архив само допреди няколко часа.

Когато уредникът повдигна горния край на ламината, усмивката на лицето му ясно издаваше вярата му, че държи в ръцете си оригинала.

— Хайде! — изпъшка Декстър. — Онези отвън ще се усъмнят.

Но Менделсон бе глух за неговите безпокойства. Той провери за сетен път изписването на „британски“, после огледа петте „Джо“ и едното „Джордж“ и едва тогава насочи вниманието си към останалата част на документа. Но усмивката така и не напусна лицето му.

Все така безмълвен уредникът бавно нави на руло оригинала, а Скот постави на негово място между стъклата копието от Националния архив. Менделсон намести плоскостите една върху друга, нагласи пластините и ги затегна с осемте винта.

Докато Скот окачваше рамката на стената, Менделсон прибра тубуса в чантата.

Декстър Хъчинс измъчено въздъхна и изръмжа:

— За бога, хайде най-сетне се махаме оттук!

И в този миг шестима полицаи с извадени пистолети нахлуха в стаята и ги заобиколиха.

— На място! — извика един от тях.

Менделсон припадна.