Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (31)

31.

Генералът вежливо отговори на усмивката на Скот и каза:

— Няма да ви представям на госпожица Саиб, защото знам, че вече се познавате.

Скот безизразно изгледа загърнатата с черно фередже жена. Беше заобиколена от четирима гвардейци с извадени щикове.

— Трябва да сме особено благодарни на госпожица Саиб, защото именно тя ни доведе до вас, да не говорим за пощенската й картичка до госпожа Рубин, с чиято помощ вие така бързо намерихте Декларацията. Все пак се постарахме да облекчим нещата за вас максимално, не можете да го отречете.

— Не познавам госпожица Саиб — бе единственият отговор на Скот.

— О, професоре… или може би трябва да се обръщам към вас с „агент Брадли“? Възхищавам се на кавалерството ви, но ако твърдите, че не познавате госпожица Саиб, тогава сигурно познавате Хана Копец — иронично каза генералът и с един замах смъкна фереджето на Хана.

Скот невярващо се взря в нея.

— Аха, виждам, че си я спомняте. Как иначе, сигурно е трудно да забравиш човек, опитал се да те убие, нали?

Хана гледаше Скот с умолителен поглед.

— Колко трогателно, скъпа! Той май ти е простил. Опасявам се, че за разлика от него, аз не съм толкова сантиментален.

Дотича майор Саид и прошепна нещо в ухото на генерала, който го изслуша и кресна:

— Жалък глупак! — После се обърна към Скот. — Както изглежда, събирането ви с вашите приятели, което бях замислил, малко ще се отложи, защото макар да държим Крац в ръцете си, евреинът и кюрдът изменник са успели да избягат. Но не се съмнявайте, скоро ще ги заловим.

— Откога знаете? — тихо попита Хана.

— Госпожице Копец, вие, подобно на толкова много от враговете ни, допуснахте грешката да подцените нашия велик президент — отговори генералът. — Всъщност той контролира събитията в Близкия изток в много по-голяма степен, отколкото Горбачов контролира руснаците, Тачър — британците, или Буш — американския народ. Често се питам колко са заблудените граждани на Запада, които продължават да вярват, че съюзниците са спечелили Войната в Залива. Но да не се отклонявам… какво повече би могло да се очаква от вас, след като имахте глупостта да подцените неговия братовчед Абдул Канук, нашия новоназначен посланик в Париж? Изглежда, той не е бил чак толкова тъп, след като ви е проследил до апартамента на вашия любовник и търпеливо ви е чакал на улицата цяла нощ да излезете от леглото му и да се върнете в посолството. Именно той информира посланика ни в Женева каква всъщност е „госпожица Саиб“… Естествено, трябваше да сме сигурни, най-малко, защото сегашният ни заместник-министър на вътрешните работи не искаше да допусне мисълта, че един толкова верен негов служител може да е предател. Наивен човек. Както и да е, когато пристигнахте в Багдад, госпожа съпругата на посланика покани брат ви — имам предвид брата на истинската госпожица Саиб — на вечеря във вашата компания. Само че той — колко тъжно наистина — не ви позна. Това сложи край на легендата ви, както може би би се изразил някой по-вулгарен американски вестник. Примерно същият вестник, който патетично продължава да задава риторичния въпрос „Защо Мосад не вземе най-сетне да убие Саддам Хюсеин?“. Само да знаеха колко пъти вече Мосад се е опитвал да го направи и се е провалял. Онова, което полковник Крац не ви каза по време на обучението ви в Херзлия, е, че сте седемнайсетият агент на Мосад, опитал да се инфилтрира сред нас. И напълно естествено е „пропуснал“ да ви каже, че всички те завършиха по един и същ трагичен начин — онзи, който очаква и него самия. Но най-красивото в цялото упражнение е, че изобщо не се налага да признаваме, че сме убили когото и да било от вас. Нали разбирате — след Ентебе и Айхман еврейският народ не би искал да научава, че подобно нещо изобщо е възможно. Вие, професоре, едва ли ще пропуснете да отбележите красотата в тази логическа конструкция, нали?

— Готов съм да сключа сделка с вас — проговори Скот.

— Трогвате ме, професоре, със западните си морално-етични норми, но се опасявам, че не притежавате нищо, с което да преговаряте.

— Ще ви върнем госпожица Саиб, ако освободите Хана.

Генералът избухна в искрен смях.

— Професоре, изглежда, че освен на логиката вие сте ценител и на абсурда. Все пак няма да ви обиждам с предположението, че не разбирате душата на арабина. Позволете ми да ви обясня. Вие ще бъдете убити и никой няма да възроптае дори с дума, понеже, както вече обясних, Западът е твърде горд, за да признае, че съществувате. За разлика от вашите хора, ние тук, на Изток, ще вдигнем ръце и ще запитаме защо Мосад е отвлякъл една обикновена и абсолютно невинна секретарка на път за Париж и я задържа против волята й в Тел Авив. Та ние дори знаем адреса, на който я държат. И вече сме се погрижили да разпратим нейни снимки до големите западни вестници, а разстроената й майка и брат вече от няколко седмици са ухажвани от вашите собствени информационни агенции да разкажат историята на семейната трагедия. Ще се погрижим хората на „Амнести Интернешънъл“ да протестират срещу този нечовешки акт пред израелските посолства по света.

Скот само го гледаше. Нямаше какво да каже.

— Бедната госпожица Саиб ще бъде освободена след няколко дни. От друга страна, вие двамата ще умрете, без никой да знае, да възроптае и да ви оплаче. И всичко това за някакъв лист хартия! Впрочем, докато сме на тази тема, професоре, нека ви освободя от грижите по Декларацията. — Четиримата гвардейци пристъпиха напред и насочиха щиковете си към гърлото на Скот, а генералът издърпа картонения цилиндър от пръстите му. — Справихте се добре, професоре, разменихте ги за някакви си две минути — продължи Хамил. — Но бъдете сигурен, че намерението ни е да изгорим публично оригинала на 4 юли и аз съм уверен, че по този начин ще изпепелим и крехката репутация на Клинтън, доколкото я има. — Генералът доволно се изсмя. — Знаете ли, професоре, от години изпитвам удоволствие да убивам хора, но вашата смърт ще ми достави особено наслаждение, заради уникалния начин, по който ще напуснете този свят.

Войниците избутаха Скот и Хана към задната врата и през късия коридор. Генералът ги следваше. Групата спря пред отворената врата на сейфа.

— Позволете ми — продължи генералът — да ви информирам за един параметър, който вие, професоре, пропуснахте да споменете, когато ми разказвахте за това постижение на инженерната мисъл. Може би не ви е бил известен, макар според мен да сте си приготвили домашното съвсем съвестно. И все пак, нека ви попитам: известно ли ви е, че човек, заключен в сейф с тази габарити, а именно обем от около тринайсет и половина кубични метра, може да оцелее не повече от шест часа? Още не знам точно колко време могат да издържат двама заключени, които ще разполагат със същото количество кислород. Но скоро ще узная.

Той извади от джоба си хронометъра и махна на войниците, които изтласкаха първо Скот, а след него и Хана, във вътрешността на сейфа. Генералът се усмихваше. Войниците бутнаха масивната врата и тя се затвори. Индикаторите светнаха в червено.

Генералът щракна копчето на хронометъра.

 

 

Колата спря. Крац прецени, че са пътували около километър и половина. Чу вратата да се отваря и един от седящите до него го блъсна, за да му покаже, че са пристигнали и трябва да слиза. Избутаха го нагоре по три каменни стъпала, след което влязоха в някаква сграда и тръгнаха по някакъв коридор. Крачките му отекваха по дървен под. После го насочиха наляво през невидима за него врата, натиснаха го да седне на стол, завързаха го за него и му запушиха устата с парцал. Вратата се затвори и той усети, че е сам.

Измина дълго време — не беше сигурен колко — преди вратата да се отвори. Гласът, който чу, бе на генерал Хамил.

— Махнете му парцала — нареди той.

Генералът започна да обикаля около стола, без да промълви нито дума повече. Крац се съсредоточи. Знаеше, че въздействието на хапчето е пресметната за около два часа. По съвсем груба преценка смяташе, че са изминали между четиридесет и петдесет минути от момента на арестуването му пред щабквартирата на Баас.

— Полковник Крац, от доста време чакам с надежда най-сетне да се запознаем. Ще ви призная, че отдавна се възхищавам на работата ви. Вие сте перфекционист.

— Спестете си глупостите — отговори Крац, — защото аз не съм поклонник на вашата работа.

Беше готов да посрещне първия удар с ръкавица през лицето си или юмрук в челюстта, но генералът само продължаваше равномерно да обикаля около стола.

— Не бъдете разочарован — каза генералът. — Сигурен съм, че след онова, което сте чували за нас, вероятно вече очаквате мъчения с електрически ток, китайското изтезание с капеща вода… поне разпъване. Е, опасявам се, че за разлика от Мосад, полковник, когато имаме работа с хора от вашия ранг, ние отдавна сме забравили за тези примитивни методи. Те вече не са модерни и за нас са останка от миналото. Най-лошото, разбира се, е, че не носят резултат. Вие, ционистите, сте корави и добре тренирани. Малко от вас проговарят, много малко. Затова се наложи да прибегнем към изтръгване на информация с по-научни методи. — „Ако все още не е изминал час — помисли Крац, — значи съм пресметнал времето добре.“ — Една най-обикновена инжекция ще ни позволи да научим всичко, което искаме да знаем — продължи генералът, — а след като се сдобием с нужната ни информация, просто ще ви убием. Много по-ефективно, отколкото навремето, и по-чисто, ако решим да се съобразяваме с нароилите се групи за опазване на околната среда, нали? Макар че — не сте стеснявам да ви го призная — старите методи ми липсват. Сега може би ще разберете защо заключих госпожица Копец и професор Брадли в сейфа. В края на краищата, те не са се виждали толкова отдавна.

Някой натисна ръката на Крац към дръжката, за която беше завързана, нечии пръсти затърсиха вена, после той почувства убождането от иглата и макар да бе подготвен, трепна. Започна да брои: едно, две, три, четири, пет, шест…

Предстоеше му да разбере на свой гръб дали твърденията на един от водещите европейски биохимици, че е намерил противодействие на най-новия серум на истината, използван от иракчаните са верни. Мосад вече бе открил австрийския им доставчик.

… трийсет и седем, трийсет и осем, трийсет и девет…

Медикаментът все още бе в изпитателна фаза и предстоеше да се изпробва в извънлабораторни условия. Ако някой успееше да запази контрол над волята си, оставяйки впечатление, че е под хипноза, това щеше да е успех.

… една минута, една минута и една секунда, една и две, една и три…

Истинското изпитание щеше да дойде, когато му биеха втората инжекция, а те можеха да го направят когато пожелаеха. Номерът беше да не реагира по никакъв начин, защото дори лекото трепване щеше да разкрие на генерала, че първата инжекция не е имала необходимия ефект. Тренировката за „реалистично поведение“ не бе популярна сред обучаващите се агенти и макар Крац да се бе подлагал на „боцването“ — агентите умираха да измислят всевъзможни имена — веднъж месечно през последните девет месеца, той добре съзнаваше, че при така наречените „извънлабораторни“ условия човек има един-единствен шанс да провери дали е издържал изпита.

… една трийсет и седем, една трийсет и осем, една трийсет и девет…

Първата инжекция трябваше да подейства след две минути, така че на всеки агент бе казано да очаква следващата, преди да изтече втората минута, затова бе и броенето.

… една петдесет и шест, една петдесет и седем…

„Отпусни се, ще стане всеки момент. Отпусни се…“

Изведнъж усети иглата да влиза в палеца на левия му крак, но дори не трепна. Дори дишането му остана равномерно. Беше спечелил Голямата израелска награда за актьорско изпълнение. В Мосад се шегуваха с всичко.