Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (27)

27.

Двама гвардейци от президентската охрана завлякоха Хамид Ал-Обайди в заседателната зала на Съвета и го стовариха на стол, предвидливо изтеглен на няколко метра от дългата маса.

Той вдигна глава и огледа дванайсетте души, влизащи в състава на Революционния команден съвет. Никой от тях не пожела да го погледне в очите — с изключение на държавния обвинител.

Какво бе направил, че тези хора бяха пожелали да бъде арестуван на границата, окован в белезници, хвърлен в затвора, оставен да спи на студения каменен под и дори възпрепятстван да отиде до тоалетната?

Все още беше с костюма, с който бе преминал границата, но седеше в собствените си изпражнения.

Саддам вдигна ръка и държавният обвинител се усмихна.

Но Ал-Обайди не се страхуваше от Накир Фарар. Той не само бе невинен срещу всяко измислено обвинение, но и разполагаше с информация, която им бе необходима. Държавният обвинител бавно се надигна от стола си.

— Казваш се Хамид Ал-Обайди, нали?

— Да — отговори Ал-Обайди и дръзко погледна държавния обвинител право в очите.

— Обвинен си в държавна измяна и в кражба на държавно имущество. Признаваш ли се за виновен?

— Невинен съм и нека Аллах ми бъде свидетел.

— Ако той ще е твоят свидетел, сигурен съм, че няма да възрази да ти задам няколко прости въпроса.

— Ще бъда щастлив да отговоря.

— Когато в началото на този месец се върна от Ню Йорк, ти беше възложено да работиш във външното министерство, така ли беше?

— Да.

— И едно от задълженията ти беше да провериш положението по отношение на санкциите на ООН?

— Да, това бе част от работата ми като заместник-посланик към ООН.

— Точно така. И докато си правел проверката, си разбрал, че ембаргото над някои от поръчаните стоки е вдигнато. Прав ли съм?

— Да.

— И в списъка имаше включен сейф.

— Имаше — потвърди Ал-Обайди.

— Какво направи, когато разбра това?

— Обадих се по телефона в шведската компания, изработила сейфа, за да проверя докъде са стигнали нещата там, с цел да впиша в доклада си само проверени факти.

— И какво откри?

Ал-Обайди се поколеба за момент, защото се затрудняваше да прецени какво е известно на държавния обвинител.

— Какво откри? — настоя Фарар.

— Че сейфът е бил взет същия ден от някой си Рифат.

— Познаваш ли го?

— Не, не го познавам.

— Какво направи по-нататък?

— Обадих се в Министерството на промишлеността, понеже имах впечатлението, че те движат сделката със сейфа.

— И какво ти казаха те?

— Отговориха ми, че документацията била иззета.

— Казаха ли ти кой е поел отговорността?

— Не си спомням.

— Е, нека тогава ти освежа малко паметта… или може би е по-добре да се обадя на постоянния секретар, с когото си разговарял онази сутрин по телефона?

— Мисля, той спомена, че папката вече не била при тях — отговори Ал-Обайди.

— Не ти ли каза на кого е прехвърлен надзорът по сделката? — повтори въпроса си обвинителят.

— Мисля, че каза, че според него била изпратена в Женева.

— Ще ти е интересно да научиш, че този служител даде писмено обяснение, в което потвърждава това. — Ал-Обайди наведе глава. — И какво направи, след като научи, че документацията е изпратена в Женева?

— Обадих се в Женева и там ми казаха, че посланикът в момента отсъства. Настоях да му предадат, че съм звънил — уверено отговори Ал-Обайди, — и помолих да му предадат да ми се обади.

— Очакваше ли наистина той да ти се обади?

— Надявах се, че ще го направи.

— Надявал си се значи? И какво написа по този повод в доклада си за състоянието по санкциите?

— В доклада? — не разбра Ал-Обайди.

— Да, в доклада. Нали си подготвял отчет за състоянието на проблема. Каква информация си сметнал за нужно да му предадеш?

— Не помня — каза Ал-Обайди.

— Ще трябва пак да ти опресня паметта — въздъхна престорено обвинителят, взе от масата пред стола си тъничка папка и зачете: — „Министерството на промишлеността е изпратило материалите по тази точка в Женева. Позвъних на посланика там, но не успях да се свържа с него. По тази причина не мога да направя нищо повече, докато той не ми се обади. Хамид Ал-Обайди.“ Ти ли си писал това?

— Не си спомням.

— Не можеш да си спомниш какво ти е казал постоянният секретар, не можеш да си спомниш какво си написал в собствения си доклад, макар да е имало съмнения, че може да е открадната държавна собственост или дори още по-лошо… Но към това ще се върнем по-нататък. Може би ще пожелаеш да потвърдиш, че това е твоят почерк? — насмешливо подметна държавният обвинител, стана и завря папката под носа на Ал-Обайди. — Твоят почерк ли е?

— Да, моят. Но аз мога да обясня.

— И това долу в края на страницата е твоят подпис, нали? Да или не?

— Да — спокойно отговори Ал-Обайди.

— Същия следобед си посетил генерал Ал-Хасан, шеф на Държавна сигурност, нали?

— Не, той ме посети.

— А, добре, грешката е моя. Той те е посетил.

— Да.

— Спомена ли пред него, че има вероятност чужд агент да пътува към Багдад, открил начин да премине границата с намерението може би да се опита да убие нашия лидер?

— Това не ми беше известно.

— Но сигурно си заподозрял, че става нещо нередно, нали?

— Тогава не бях сигурен в това.

— Сподели ли с генерал Ал-Хасан поне част от своята несигурност?

— Не, не споделих.

— Може би защото си изпитвал някакво недоверие към него?

— Аз не го познавах. Виждахме се за пръв път. Предишният… — Ал-Обайди съжали, че се бе изпуснал.

— Какво се готвеше да кажеш? — усети грешката му обвинителят.

— Нищо.

— Разбирам. Добре, нека се прехвърлим на следващия ден, когато си посетил — сигурен съм, че този път не е било обратното — заместник външния министър. — Иронията не остана незабелязана от присъстващите и предизвика усмивки, но Ал-Обайди не забеляза това.

— Да, това бе рутинно посещение, с цел да обсъдим някои подробности по мисията ми в Париж. В края на краищата, той беше предишният ни посланик там.

— Съвсем вярно. Но не беше ли той освен това и прекият ти началник?

— Да — съгласи се Ал-Обайди.

— В такъв случай сигурно си споделил с него своите подозрения. — Обвинителят повиши тон.

— Не, не го направих.

— И защо? И на него ли нямаше доверие? Или може би и него не си познавал достатъчно добре?

— Не бях сигурен. Имах нужда от повече доказателства.

— Това било значи. Искал си още доказателства. Какво направи по-нататък?

— Заминах за Париж — отговори Ал-Обайди.

— На следващия ден?

— Не — отговори Ал-Обайди след кратко колебание.

— Може би на по-следващия ден тогава? Или на още последващия?

— Може би.

— Междувременно сейфът вече е пътувал за Багдад. Така ли беше?

— Да, но…

— А ти си продължавал да пазиш тази информация за себе си. Това също е вярно, нали? — И понеже Ал-Обайди не отговори, Фарар този път извика: — Това също е вярно, нали?

— Да, но имаше достатъчно време, за да…

— За какво?

Ал-Обайди отново наведе глава.

След кратка пауза, за постигане на максимален драматичен ефект, разпитът продължи:

— За да се скриеш на безопасно място в Париж?

— Не — отговори Ал-Обайди. — Аз пътувах за…

— Да? — мигновено реагира Фарар. — За къде?

Ал-Обайди разбра, че се е хванал в поставената му клопка.

— Да не би да е в Швеция?

— Да… Но само защото…

— Искал си да се увериш, че сейфът вече е на път, нали? Или, ако решим да повярваме на обяснението ти пред външния министър, защото си бил в отпуск?

— Не, но…

— „Да, но… Не, но…“ Бил ли си през отпуската си в Швеция, или не? Или си ходил там като представител на държавата?

— Представлявах държавата.

— Тогава защо си пътувал в туристическа класа и защо не си поискал да ти бъдат възстановени разходите?

Ал-Обайди пак не отговори. Обвинителят се приближи до него и се наведе напред:

— Направил си го, защото не си искал да се разбере, че си бил в Швеция в момент, когато началниците ти са смятали, че се намираш в Париж, вярно ли е?

— Да, но смятах след време да…

— Когато може би е щяло да стане късно. Това ли се опитваш да ни кажеш?

— Не, не казвам това.

— Тогава защо просто не вдигна телефона и не се обади на нашия посланик в Женева? Той можеше да ти спести всичките тези разноски и главоболия. Да не би и на него да не си имал доверие? Или може би си знаел, че той няма доверие в теб?

— Не е вярно! — извика Ал-Обайди и скочи, но пазачите от двете му страни го хванаха за раменете и го смъкнаха обратно на стола.

— След като се справихме с нервните ти изблици — невъзмутимо отбеляза обвинителят, — можем да продължим, надявам се. И така, заминал си за Швеция и по-конкретно за Калмар, където си се уговорил предварително да се срещнеш с някой си Педерсон, с когото, изглежда, не си искал да разговаряш по телефона. — Обвинителят направи справка в папката. — Искам да ни кажеш каква беше целта на това посещение, след като вече, мисля, установихме, че не си бил в отпуск.

— Да се опитам да разкрия кой е откраднал сейфа.

— Или да се увериш, че сейфът е поел на път — пътя, планиран от теб?

— Това не е вярно — викна Ал-Обайди. — В крайна сметка не някой друг, а аз открих, че „Рифат“ е агент на Мосад на име Крац.

— Знаел си, че Рифат е Крац? — престорено се изненада обвинителят.

— Да, разбрах това, когато отидох в Калмар — потвърди Ал-Обайди.

— Но си казал на Педерсон, че Рифат е педантичен човек, на когото може да се вярва — подчерта Фарар, като погледна в бележките си. — Прав ли съм, или нещо бъркам? Значи най-сетне намерихме човек, на когото си сметнал за възможно да се довериш.

— Казах го просто защото не исках Педерсон да се досети какво съм научил благодарение на него.

— На мен ми се струва, че ти май не си искал никой да разбере какво си научил, и ще се опитам да го докажа. Какво направи по-нататък?

— Върнах се в Париж.

— И пренощува в посолството.

— Да, наложи се, защото нямаше полет същата вечер за Йордания.

— След малко ще стигнем и до пътуването ти до Йордания. Сега обаче искам да разбера, защо когато си пристигнал в Париж не си информирал незабавно посланика ни в Женева за наученото от теб? Защото посланикът този път не само си е бил в резиденцията, но дори е приел телефонно обаждане на друг служител в посолството, след като ти безгрижно си легнал да спиш.

Ал-Обайди внезапно осъзна, че Фарар знае… всичко.

— Единствената ми грижа бе да се върна колкото се може по-скоро в Багдад и да предупредя външния министър за възможната заплаха, която грози нашия водач.

— Например предстоящата ракетна атака на американците срещу сградата на Мухбарат.

— Нямах никаква представа за плановете на американците — отчаяно извика Ал-Обайди.

— Ясноо — проточи Фарар. — Значи това, че в този момент си лежал в безопасност в Париж, докато над Багдад се сипят ракети „Томахоук“, е било само щастлива за теб случайност?

— Но аз тръгнах за Багдад в секундата, когато научих за бомбардировката! — настоя Ал-Обайди.

— Може би нямаше да бързаш чак толкова, ако американците бяха успели да убият нашия водач?

— Докладът ми щеше да докаже, че…

— Къде впрочем е този доклад?

— Смятах да го напиша по пътя от Йордания до Багдад.

— Колко удобно. А сети ли се да посъветваш твоя доверен приятел Рифат да се обади в Министерството на промишлеността, за да провери дали някой го очаква?

— Не съм го правил — отрече Ал-Обайди. — Ако в това има някаква истина — допълни той, — защо ще полагам такива усилия, за да дам Декларацията в ръцете на нашия водач?

— Радвам се, че спомена за Декларацията — тихо каза държавният обвинител, — защото и аз съм малко озадачен от ролята ти в тази операция. Първо обаче нека те попитам довери ли се на нашия посланик в Женева да се погрижи Декларацията да стигне в Багдад?

— Да, естествено.

— И стигна ли тя в Багдад? — поинтересува се ненужно обвинителят и погледна стария пергамент, закован на стената зад Саддам.

— Да.

— Тогава защо не сподели със същия този човек наученото от теб за сейфа, още повече че, както сам спомена, си знаел, че отговорността е била прехвърлена на него?

— Това беше по-различно.

— Разбира се, че е било по-различно, и аз ще покажа пред Съвета в какво се състои разликата. Как беше платено за Декларацията?

— Не разбирам — обърка се Ал-Обайди.

— Добре, ще се опитам да бъда по-ясен. Как бяха разпределени договорените плащания?

— Десет милиона при сключване на договора и четиридесет милиона при предаване на Декларацията.

— Каква част от тези пари — нека напомня, тези държавни пари — запази за себе си?

— Нито един цент.

— Сега ще видим дали е така. Къде бяха срещите, при които бяха предадени тези огромни суми?

— Първото плащане трябваше да се направи в банка в Ню Джърси, а второто на „Дюмон и сие“, една от банките в Швейцария, с които работим.

— И ти си настоял първото плащане — говоря за десетте милиона долара — да бъде в наличност?

— Не беше така — оправда се Ал-Обайди. — Другата страна настоя за плащане в наличност.

— Колко удобно! Само че се налага да вярваме на твоята дума, че е било така. Правя това уточнение, защото според посланика ни в Ню Йорк ти си настоял плащането да е в наличност. Може би и той не е разбрал правилно думите ти. Добре, да преминем на второто плащане. Поправи ме, ако сбъркам нещо. — Къса пауза. — Сумата е била преведена изцяло и направо в „Франшар и сие“, така ли е?

— Точно така — потвърди Ал-Обайди.

— Ти получи ли… как му викат, комисиона ли беше, след всяко от двете плащания?

— Абсолютно не.

— Думата абсолютно наистина може да се използва, само че по отношение на факта, че след като първото плащане е било в налични, може да се твърди и едното, и другото. Що се отнася до второто плащане обаче… — Обвинителят направи пауза, за да се почувства значението на онова, което щеше да каже.

— Не знам за какво говорите! — отсече Ал-Обайди.

— Паметта, изглежда, често ти изневерява, защото по време на отсъствието ти, докато си се чудел как да се добереш възможно най-бързо от Париж в Багдад, с цел да предупредиш президента за възможната заплаха срещу неговия живот, та казвам, през това време си получил съобщение от „Франшар и сие“. Понеже писмото е било адресирано до посланика ни в Париж, то е препратено до заместник външния министър.

— Не съм кореспондирал с „Франшар и сие“.

— Не съм казал, че си го правил. Казах, че те са ти писали. Направили са го, за да ти изпратят последното извлечение по банковата сметка на името на Хамид Ал-Обайди, с дата 25 юни 1993, от което личи, че на 18 февруари 1993 година въпросната сметка е била кредитирана с кръгло един милион долара.

— Това не е възможно! — отрече Ал-Обайди.

— Не е възможно ли? — заплашително попита обвинителят и отново завря под носа на Ал-Обайди писмото.

— Мисля, че обяснението е ясно. Семейство Кавали се опитва да ми отмъсти, понеже не получиха първоначално обещаните им сто милиона долара.

— Да отмъсти, казваш?… И парите не са истински? Те не съществуват? Това тук е само лист хартия? Игра на нашето въображение?

— Да — потвърди Ал-Обайди. — Това е истината.

— Тогава сигурно няма да те затрудни да обясниш защо от сметката на твоето име са били изтеглени сто хиляди долара, и то именно в деня, когато си посетил „Франшар и сие“?

— Това не е възможно!

— И това ли не е възможно? Поредната игра на нашето колективно въображение? Значи не си виждал разписката за изтегляне на сумата, изпратена ти за подпис от банката няколко дни по-късно? Подписът на върнатата разписка обаче поразително наподобява подписа ти върху доклада ти за санкциите, който ти сам огледа преди малко и призна за свой. — Обвинителят поднесе двата документа толкова близко до лицето на Ал-Обайди, че те докоснаха носа му. Нещастникът погледна двата подписа и веднага разбра какво е направил Кавали. Обвинителят продължи с оформянето на смъртната му присъда, без да му даде възможност да обясни. — И сигурно ще поискаш от Съвета да повярва, че Кавали е подправил подписа ти?

Членовете на Съвета се разсмяха, но Ал-Обайди имаше чувството, че държавният обвинител знае, че току-що е изрекъл истината.

— Мисля, че е предостатъчно — проговори единственият в залата, който смееше да прекъсне държавния обвинител.

Ал-Обайди вдигна поглед в последен опит да привлече към себе си вниманието на президента, но с изключение на държавния обвинител всички останали гледаха вожда и кимаха в знак на съгласие.

— Съветът има да обсъжда по-важни дела. — И вождът махна с ръка, сякаш искаше да прогони от лицето си досадна муха.

 

 

— Е, оказа се много по-лесно, отколкото очаквах — призна Коен, когато ги пропуснаха през контролния пункт от иракската страна на границата.

— Май наистина беше прекалено лесно — съгласи се Крац.

— Най-сетне разбрахме, че сред нас има един оптимист и един песимист — пошегува се Скот.

Коен вече беше излязъл на магистралата, но се въздържаше да вдига над осемдесет километра в час. Камионите, идващи срещу тях и отиващи към границата, рядко бяха с пълен комплект фарове, поради което можеха да бъдат сбъркани от разстояние с мотоциклети, така че всякакви опити за изпреварване бяха крайно опасни. Но не само насрещното движение даваше повод за опасения, същото бе положението и с камионите пред него: наличието дори на един стоп тук явно се считаше за ненужен лукс.

Още при началното планиране на операцията Коен бе преценил, че изминаването на петстотинте километра от границата до Багдад е прекалено голяма хапка, така че бе решил да спрат за почивка на шейсетина километра от иракската столица. Скот попита Коен кога ще стигнат до предварително избраното място.

— Ако по някакво чудо не се натреса на някой от изоставените по пътя камиони или не изчезнем в някоя от тези кошмарни дупки в пътното платно, ще бъдем там към четири, най-късно пет сутринта.

— Никак не ми харесват тези военни камиони по пътя. Защо са тук според теб? — неспокойно попита Крац, който не бе дремнал и за секунда, откакто бяха преминали през границата.

— Някакъв батальон се изнася според мен, сър. Не ми се струва толкова необичайно, а и не мисля, че следва да се безпокоим, още повече че те се движат в обратна на нашата посока.

— Може и да си прав — въздъхна Крац.

— Едва ли щеше да ги забележиш, ако бяхме преминали границата с чисти мисли — отбеляза Скот.

— Възможно е… И все пак… Сержант — обърна се Крац към Коен, — искам да ме известиш в мига, в който зърнеш нещо, което заслужава втори поглед.

— Като красива жена например?

Крац се въздържа от коментар и се обърна да попита нещо Скот, но забеляза, че той отново се е унесъл. Завиждаше на Скот за способността му да спи винаги и навсякъде, особено под стрес.

Сержант Коен караше напред в нощта, невинаги по права линия, защото често се налагаше да заобикаля поредния изгорял резервоар или яма от снаряд, останала от войната. Минаваха през малки градчета и привидно необитаеми селца. Малко след четири часа Коен отби от магистралата и пое по черен път — толкова тесен, че по него бе немислимо да се разминат две превозни средства. Продължиха така двайсетина минути и накрая спряха, защото пътят просто свърши в надвиснал скален откос.

— Тук не може да ни намери дори лешояд — заяви Коен и изгаси двигателя. — Разрешение за цигара и малко сън, полковник?

Крац кимна. Коен скочи от кабината и предложи на Азиз цигара. Крац се отдалечи на десетина крачки, огледа околността и се съгласи с думите на Коен. Когато се върна при камиона, Азиз и сержантът вече спяха дълбоко, а Скот седеше на ръба на скалния перваз и наблюдаваше изгряващото над Багдад слънце.

— Колко мирна гледка — прошепна той, когато Крац седна до него. — Само Господ може да измисли толкова красив изгрев.

— Нещо не е наред — промърмори Крац.