Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (26)

26.

Във вторник сутринта се състоя втората извънредна среща между външния министър и неговия заместник и обстоятелствата отново наложиха тя да стане по спешност. Този път въпросните обстоятелства се изчерпваха с неочакваното обаждане на президента, което буквално бе изстреляло двамата министри към двореца.

От няколкото телефонни обаждания в двете посоки тази сутрин Хана успя да долови единствено, че доведеният брат на Саддам се е обадил от Женева и от тази секунда насетне заместник външният министър направо бе забравил за доклада относно бомбардировката на сградата на „Мухбарат“ и бе изхвръкнал от кабинета си в такава паника, че бе зарязал секретната документация на бюрото си.

Хана остана на работното си място с надеждата да сглоби още малко от мозайката. По време на посещението на двамата министри в двореца тя продължи да преглежда материалите в архива. Знаеше, че вече разполага с достатъчно информация, за да запълни няколко кантонерки с папки в щаб квартирата на Мосад, но за съжаление нямаше с кого да се свърже.

Министрите се върнаха от двореца в късния следобед и заместникът не скри облекчението си, като видя, че Хана още не си е отишла.

— Искам да изготвя писмен доклад за онова, което бе решено тази сутрин при президента — каза той. — Затруднявам се да намеря думи, с които да изразя свръхсекретния характер на тази информация. Няма ни най-малко да преувелича, ако кажа, че ако това, което чуеш след малко, по някакъв начин стане публично достояние, и двамата ще изгнием в затвора, ако не ни се случи и нещо още по-лошо.

— Надявам се, господин министър — отговори Хана и сложи очилата си за по-внушително, — че досега не съм ви давала повод за подобни притеснения.

Министърът я изгледа втренчено, помълча и бързо започна да диктува:

— Президентът покани мен и външния министър на конфиденциална среща в двореца тази сутрин — сложи на тази паметна записка днешна дата. Баразан Ал-Тикрити, нашият доверен посланик в Женева, се е свързал през нощта с президента, за да го предупреди, че след седмици напрегнато проследяване е разкрил заговор на група ционисти, състоящ се в това да откраднат един сейф в Швеция и да го използват за нелегално проникване в Ирак. Сейфът е предстояло да бъде транспортиран до Багдад след вдигане на ембаргото, наложено с резолюция 661 на Съвета за сигурност към ООН. Президентът пожела на генерал Хамил да бъде дадена възможност да се справи с терористите — на Хана й се стори, че вижда раменете на заместник външния министър конвулсивно да потръпват, — а на външния министър бе наредено да разследва ролята в тази конспирация на един от неговите хора, а именно Хамид Ал-Обайди… Нашият посланик в Женева е научил, че Ал-Обайди е посетил инженерната фирма „Свенхалте АС“ в Калмар, Швеция, в понеделник, 28 юни, без това да му е било възложено от неговите началници. По време на тази визита е разбрал, че сейфът вече е на път за Багдад. След отиването до Калмар Ал-Обайди е преспал в Отдела в Париж, откъдето е имал всички възможности да информира Женева или Багдад за ционисткия заговор, но изобщо не е направил такъв опит… На следващата сутрин Ал-Обайди е отлетял от Париж и макар да се е качил на самолета за Йордания, още не е преминал границата. Президентът вече разпореди в мига, в който Ал-Обайди бъде забелязан на който и да било граничен пункт, да бъде арестуван и откаран направо при генерал Хамил в щабквартирата на Революционния команден съвет…

Моливът на Хана летеше по страниците на стенографския бележник.

— Сейфът — продължи междувременно заместник външният министър — в момента пътува със стар военен камион и се очаква да се появи на границата с Йордания по някое време през следващите четиридесет и осем часа… На всички митнически служители е разпратена директива, в която изрично се подчертава, че сейфът е лична собственост на президента и като такъв трябва да бъде пропуснат да продължи за Багдад с приоритет в мига, в който стигне границата… Посланикът ни в Женева, след провеждането на изчерпателен разговор с някой си господин Педерсон, е стигнал до убеждението, че придружителите на сейфа са агенти на ЦРУ, Мосад и може би дори на английските Специални сили. Подобно на президента, посланикът смята, че главната цел на инфилтраторите е да бъде върната Декларацията за независимостта. Президентът заповяда тя да не бъде местена от стената в заседателната зала на Командния съвет, понеже това би дало повод на възможните агенти сред нас да предупредят терористичната група да не влиза в страната… Двайсет души от личната гвардия на президента вече са на път за границата с Йордания — продължи министърът. — Те ще бъдат отговорни за контрола върху придвижването на сейфа и ще докладват директно на генерал Хамил… След като агентите на Запада бъдат задържани и хвърлени в затвора, световната преса ще бъде уведомена, че целта на идването им тук е да бъде убит президентът. Президентът ще се яви лично на публично място, за да се види, че е жив, и ще направи изявление по телевизията, в което ще осъди американските и ционистки подпалвачи на война. Сайеди е убеден, че нито американците, нито израелците някога ще признаят истинската цел зад тази операция, както и че те няма да могат да отхвърлят неговото обвинение. Според Сайеди този епизод на тайната война може да бъде превърнат в триумф на нашата политика и че ако за провалилия се политически атентат бъде съобщено в деня, в който той публично ще изгори Декларацията за независимостта, това ще блокира до максимум намерението на американците да си отмъстят… Считано от утре, президентът иска развитието на ситуацията да му бъде докладвано всяка сутрин в девет и вечер в шест. Външният министър и аз трябва да се явяваме пред него лично. Щом Ал-Обайди бъде заловен, президентът трябва да бъде уведомен за това независимо дали е ден или нощ…

Вече близо двайсет минути моливът на Хана не бе спирал. Когато началникът й най-сетне стигна до края на паметната бележка, тя се опита да прецени важността на информацията, до която случайно се бе докоснала.

— Искам копие от този доклад колкото се може по-скоро и това копие трябва да бъде в единствен екземпляр. Нищо не трябва да остава на лента или на хартия и твоите записки трябва да бъдат унищожени с машината за нарязване на документи в секундата, в която ми донесеш доклада.

Хана кимна, а той вдигна вътрешния телефон и набра номера на своя началник.

Хана се върна в стаята си и се залови бавно да отпечатва диктовката, като се стараеше да запомни най-съществените моменти от нея. Четиридесет и пет минути по-късно единственото копие от доклада лежеше на бюрото пред шефа й.

Той прочете преписа внимателно и направи една-две малки корекции. Когато се увери, че написаното отговаря максимално точно на случилото се по време на срещата, излезе и тръгна по коридора към кабинета на външния министър.

Хана се върна на бюрото си. Беше сигурна, че екипът, съпровождащ сейфа от Калмар до Багдад, неумолимо се приближава към заложения от Саддам капан. Но ако получеха пощенската й картичка…

 

 

Когато най-сетне кацна в Йордания, Ал-Обайди просто не можеше да сдържи в себе си усещането за пълен триумф.

След минаването през митницата на летище „Кралица Алия“ той излезе навън и си избра най-луксозното такси, което можа да намери. Старичкият шевролет, модел от 70-те, нямаше климатик и километражът на таблото му показваше, че е навъртял триста хиляди километра. Той нареди на шофьора да тръгва към иракската граница и да кара колкото е възможно по-бързо.

Само че колата така и не напусна най-дясната лента на шосето, а на всичко отгоре разбитата настилка не даде на Ал-Обайди възможност да мигне за повече от няколко минути по време на шестчасовия път. Когато най-сетне излязоха на магистралата, шофьорът отново не можеше да вдигне скоростта заради масло, разлято от камионите, превозващи стока, натоварена нелегално в Басра, с цел да бъде продадена четирикратно по-скъпо в Аман. Стока, за която Ал-Обайди многократно бе уверявал Генералната асамблея на ООН, че е илюзия в предубеденото съзнание на западните политици. Колона камиони, натоварени с храна, пътуваше в обратна посока; всеизвестно бе, че храната ще бъде продадена на черния пазар много преди да има шанса да стигне до Багдад.

Ал-Обайди погледна часовника си. Ако шофьорът не натиснеше педала, щяха да стигнат на митницата след затварянето й в полунощ.

 

 

Скот също кацна на летище „Кралица Алия“, само че по-късно същия ден, и първото му впечатление, когато стъпи на пистата, бе 35-градусовата жега. Макар да бе само по риза, джинси и платнени обувки, се почувства буквално изпечен още преди да се е добрал до залата на летището. Когато влезе в нея, с облекчение установи, че е климатизирана. Изненада се и че чантата му излезе на лентата за багаж почти толкова бързо, колкото биха го направили в Щатите.

Служителят на паспортния контрол не бе виждал много шведски паспорти, но понеже и баща му беше инженер, той дружелюбно махна на господин Бернстром да минава и му пожела успешна командировка.

Скот избра зеления изход, понеже наистина нямаше нищо за деклариране, но бе спрян от митничар, който лениво дъвчеше нещо. Служителят нареди на чужденеца да отвори обемистата си пътна чанта. След дълго ровене из нея единственото, което събуди интереса му, бе дълга тънка картонена тръба, която бе заклещена на дъното на чантата. Скот отвинти капачката в единия край на тръбата, изсипа съдържанието й и разви голям плакат, чието изображение смая ленивия служител до такава степен, че той дори спря да дъвче. Накрая махна на Скот да минава.

Скот излезе през централния изход и тръгна към булеварда, за да намери такси. Огледа с известно объркване пъстрата колекция коли, паркирани до тротоара. В сравнение с тях всеизвестните нюйоркски жълти таксита биха изглеждали луксозни лимузини.

Качи се на задната седалка на едно и нареди на шофьора да го откара до Римския амфитеатър в центъра на града. Двайсеткилометровото пътуване им отне четиридесет минути и когато слезе пред амфитеатъра, датиращ от трети век, той даде на шофьора две банкноти по десет динара — сума, достатъчна според експертите от Лангли, да покрие цената на пътуването, но явно недостатъчна, за да подобри настроението на шофьора.

Отново погледна часовника си. Нямаше да закъснее за срещата. Мина покрай някакъв исторически паметник, който според туристическия справочник си заслужавал отбиването, и като следваше дадените му от Крац указания, продължи три преки на запад. Често се налагаше да слиза от тротоара, за да избегне сблъсъка с безкомпромисните пешеходци. Когато стигна бензиностанцията на „Шел“, зави надясно. Шумната тълпа остана зад гърба му. След малко зави наляво, след това пак надясно. Улиците ставаха все по-безлюдни, а пътната настилка — все по-разбита. Нов завой наляво и веднага надясно и той се озова в глуха улица. Беше стигнал където трябваше. В дъното на улицата имаше изоставено автомобилно гробище. Гледката, пред която се изправи, го накара да се усмихне.

 

 

Ал-Обайди стигна границата посред нощ. Всичките три ленти, водещи към митническия контрол, бяха задръстени с чакащи коли и камиони, покрити с платнища. Шофьорът на таксито спря пред бариерата и обясни на своя клиент, че ще трябва да се прекачи на иракско такси, когато премине границата. Ал-Обайди му благодари и му даде щедър бакшиш, след което се нареди на опашката пред навеса на митническата служба. Измъчен служител го изгледа с продължителен празен поглед и с нежелание му обясни, че през нощта границата се затваря. Ал-Обайди показа дипломатическия си паспорт и служителят побърза да му удари печата и да го пусне — отлично знаеше, че в тези паспорти никога няма услужливо „забравени“ банкноти. Ал-Обайди тръгна по пътя през буферната зона, разделяща двете митници. След километър и половина ходене стигна до нова опашка, извади паспорта си за втори път и получи поредна усмивка от следващия митничар.

— Чака ви кола, господин посланик — каза му служителят и посочи голямата лимузина, паркирана до изхода към магистралата. До нея чакаше изправен усмихнат шофьор. Той докосна почтително козирката на фуражката си и услужливо отвори задната врата.

Ал-Обайди също се усмихна. Явно главният администратор бе уведомил когото трябва, че бъдещият му началник ще премине през границата тази нощ. Той благодари на митничаря и се качи в лимузината. Там имаше още някой, който, изглежда, също го очакваше. Ал-Обайди направи нов опит да се усмихне, но в същия миг здрава ръка се стрелна към гърлото му и го събори на пода на лимузината. Преди да разбере какво става, ръцете му бяха извити за гърба и той замаяно чу щракване на белезници.

— Как си позволявате? — възмутено извика Ал-Обайди. — Аз съм посланик! — кресна той в лицето на човека, който безцеремонно го вдигна на седалката. — Знаете ли кой съм аз?

— Да, знам — чу се в отговор. — Арестуван си за държавна измяна.

 

 

Скот трябваше да признае, че ТМТК-то, превозващо Мадам Берта, изглежда съвсем на място сред накамарените една връз друга стари американски коли и камиони, струпани в автомобилното гробище. Той изтича при камиона и влезе в кабината от дясната страна. Здрависа се топло с Крац и му стана приятно като видя, че той посреща появата му с облекчение. Когато видя кой седи на шофьорската седалка, Скот каза:

— Радвам се да ви видя, сержант Коен. Значи вие сте експертът по табла?

— Два марса на финала нямаше как да не ми донесат победата, професоре. Но не ме питайте как кюрдът успя да се класира на полуфинала — усмихнато отговори Коен и завъртя стартера. — А понеже ми е приятел, останалите се оплакват, че съм „щипел“ заровете.

— Къде е Азиз сега? — поинтересува се Скот.

— Отзад при Мадам Берта — каза сержантът. — Там му е мястото. Но не се заблуждавайте от това — той познава кривите улички на Багдад така, както аз познавам свърталищата в Брикстън, така че може да ни бъде много полезен.

— А останалите?

— Фелдман и другите се промъкнаха тайно през границата тази нощ — обясни Крац. — Би трябвало вече да ни чакат в Багдад.

— Дано се опазят — въздъхна Скот. — Защото след бомбардировката миналата неделя смъртта може да се окаже най-малкият от проблемите им.

Крац не сметна за нужно да коментира забележката му. Сержантът изведе машината през портала на автогробището и зави по улицата. С всеки следващ завой улиците ставаха все по-широки.

— Валиден ли е още планът от Стокхолм? — попита Скот.

— С две уточнения — отговори Крац. — Вчера загубих цяла сутрин в опит да се свържа с Багдад. На седмия път най-сетне попаднах на някой в Министерството на промишлеността, който бе чувал за сейфа, но оказва се, че арабите направо са забравили за него. Ако не видят проклетото нещо с очите си, няма да повярват, че наистина съществува.

— Значи първата ни спирка трябва да бъде в министерството — заключи Скот.

— Така изглежда — потвърди Крац. — Все пак поне вече знаем, че наистина разполагаме с нещо, което им трябва. Което ми напомня да те попитам носиш ли онова, което не им трябва?

Скот дръпна ципа на чантата си и извади оттам картонения тубус.

— Не изглежда като нещо, за което си струва да рискуваш живота си — промърмори Крац, когато Скот прибра тубуса.

— А второто уточнение? — напомни му Скот.

Без да проговаря, Крац извади от вътрешния си джоб пощенска картичка. На нея бе изобразен Саддам, говорещ пред Революционния команден съвет. На стената до главата му с химикалка бе изрисувано квадратче, пълно със звезди. Скот обърна картичката. На гърба с болезнено познат почерк бе написано: „Бих искала да си тук“.

Няколко секунди Скот бе неспособен да проговори.

— Обърна ли внимание на датата?

Скот погледна горния десен ъгъл: 4.7.93.

— Сега знаем къде се намира и кога Саддам планира да обяви пред света своята тайна.

— Коя е Естел Рубин? — попита Скот. — И как попадна в ръцете ти тази картичка?

— Естел беше хазайка на Хана по време на престоя й в Лондон. Съпругът й е представител на Мосад в Лондон по юридическите въпроси. Той е занесъл картичката направо в посолството в мига, в който са я получили на домашния си адрес, а оттам са я препратили с дипломатическата поща. Пристигнала е в Аман тази сутрин.

Вече бяха в покрайнините на града. Скот се загледа в каменистата местност, през която пътуваха. Камионът подскачаше по неравното шосе.

— Съжалявам, че се налага да пътуваме толкова бавно, професоре — каза Коен, — но ако набия спирачки при висока скорост, Мадам Берта сигурно ще пожелае да пропътува поне още стотина метра, преди да можем да спрем.

Докато наближаваха границата, Крац се залови да преговаря всички възможни усложнения, за които можеше да се сети, като приключи анализа си с описание на вътрешното разпределение на помещенията в щабквартирата на Баас.

— Алармената система? — подсети го Скот, когато полковникът най-сетне млъкна.

— Единственото, което ти трябва да знаеш, е, че червените бутони до ключовете на осветлението активират алармата и блокират изходите.

Скот кимна, помълча и зададе следващия си въпрос:

— Хана?

— Няма промяна. Основната ми задача е да те вкарам и изведа с оригиналния документ. Тя… тя остава малко вероятна премия към евентуалния успех на операцията. Предполагам, вече й е известно какво става.

Замълчаха. Сержант Коен отби от магистралата и влезе в просторен паркинг за тирове, задръстен с коли. Паркира по такъв начин, че само най-любопитните да могат да видят какво правят, скочи от кабината, изтича отзад, хвана се за капака на каросерията, набра се на мускули и се усмихна на кюрда, който седеше, подпрян на сейфа. Двамата поиздърпаха платнището, покриващо масивната метална конструкция. Скот и Крац също се качиха в каросерията.

— Как ви изглежда, професоре? — попита Азиз.

— Ами… не ми изглежда отслабнала, поне това е сигурно — отговори Скот и се усмихна.

Трите индикатора над белия квадрат светеха в червено. Първо набра чрез дисковете на ключалките комбинациите, известни само на него и на още един човек в Швеция. Сложи дясната си ръка върху белия квадрат, опря устни до него и тихо каза: „Казвам се Андреас Бернстром. Когато чуеш този глас, само този глас и ничий друг, ще отключиш вратата“. Огледа се — тримата му другари чакаха заинтригувани. Той завъртя дисковете. Трите индикатора оставаха червени.

— Сега ще проверим дали съм разбрал правилно инструкцията за работа — каза Скот, прехапа устна и повтори процедурата: отново завъртя дисковете, но този път с комбинацията, избрана от Саддам: 0-4-0-7-9-3. Първият индикатор светна в зелено.

Азиз се усмихна. Скот сложи длан върху белия квадрат и я остави там няколко секунди. И вторият индикатор смени цвета си.

Чу Крац да затаява дъх, когато пристъпи по-близко до скрития микрофон. Опря устни върху фината мрежа: „Казвам се Андреас Бернстром. Време е сейфът да се…“. Преди да беше довършил започнатото изречение, третият индикатор светна в зелено и ключалката на сейфа щракна. Коен не се сдържа и радостно възкликна.

Скот хвана дръжката и дръпна. Тежката един тон стоманена врата се отвори съвсем леко.

— Не е зле — възхити се Коен. — Какво ще изпълниш на бис?

— Ще те използвам вместо морско свинче — отговори Скот.

— Защо не опиташ да затвориш вратата, сержант?

Коен пристъпи крачка напред и тласна вратата с две ръце. Трите индикатора мигновено замигаха в червено.

— Какъв е проблемът? — озадачено попита той.

Скот се усмихна и отново отвори вратата с един пръст. Коен изумено изгледа индикаторите, които отново светнаха в зелено.

— Не бъркай тази червена светлина с фенерите от кварталите на проститутките — обясни Скот, — защото Берта признава само един мъж. Никой, освен мен не може да отвори или затвори вратата на сейфа.

— Аз пък си мислех, че и той ще успее. Нали е евреин — обади се Азиз.

Скот се усмихна, затвори вратата, завъртя трите диска и трите индикатора светнаха в червено.

— Да вървим — подкани ги Крац и в гласа му прозвуча леко раздразнение… или може би за пръв път показваше, че е напрегнат.

Продължиха в мълчание пътя към границата, но когато видя колоната камиони пред тях, Коен не се сдържа и изруга.

— Ще има да висим цяла нощ!

— И както изглежда, по-голямата част от сутринта — допълни Крац. — Така че нека се примирим с този факт. — Камионът изпълзя до края на опашката и спря.

— Дали да не опитам да ги изпреваря и да ги блъфирам на бариерата? — замислено каза Коен. — Няколко долара могат да…

— Не — каза Крац. — Не ни трябва излишно внимание до момента, когато пресечем тази граница в обратна посока.

През следващия час, по време на който камионът се придвижи напред с не повече от двеста метра, Крац отново припомни целия план и се спря на вариантите, разработени в случай на възникване на предвидените усложнения по пътя към Багдад.

Измина втори час и Скот с благодарност усети първия хладен повей, който му позволяваше да дремне. Знаеше, че не след дълго ще се наложи да вдигнат прозорците, ако не искат да измръзнат от нощния студ в пустинята. Унесе се. Мислите му скачаха от Хана към Декларацията. Питаше се в просъница кое от двете би отнесъл обратно у дома, ако го оставеха да избира. Знаеше, че Крац няма никакви съмнения за мотивите му да участва в операция с такива нищожни шансове за успех.

— Ама какво иска този нещастник, не мога да разбера — театрално прошепна Коен.

Скот мигом се разсъни и бързо насочи вниманието си към униформения служител, който разговаряше с шофьора на камиона пред тях.

— Това е митничар — търпеливо обясни Крац. — Прави предварителна проверка дали шофьорите имат нужните за преминаване през границата документи.

— В повечето случаи въпросните документи се изчерпват с две късчета червена хартия с размер осем на дванайсет сантиметра — язвително отбеляза Коен.

— Идва към нас — каза Крац. — Покажи му, че ти е по-скучно, отколкото на него.

Митничарят се приближи до кабината, мушна ръка през сваления прозорец и дори не благоволи да погледне Коен.

Коен подаде подготвените от експертите на ЦРУ документи. Служителят бавно ги разгледа и също толкова бавно обиколи камиона. После се върна при шофьора и излая някаква заповед, която никой не успя да разбере.

Коен безпомощно погледна към Крац, но в същия миг откъм каросерията се разнесе спасителен глас:

— Казва да прередим опашката.

— Защо? — подозрително присви очи Крац.

Азиз повтори въпроса му на служителя.

— Ползвали сме се с предимство, заради заповед, подписана лично от Саддам.

— И на кого трябва да благодарим за нея? — попита със съмнение Крац.

— На Бил О’Райли — отговори Скот, — който страшно съжаляваше, че не може да дойде с нас. Отказа се едва когато разбра, че няма никакъв шанс да намери наливна „Гинес“ в цял Ирак.

Крац кимна и сержант Коен се подчини на заповедта, зави в лентата за насрещно движение и измина така над три километра до началото на колоната. Всички законно движещи се срещу тях коли, пътуващи в посока на Аман, трябваше да отбиват на банкета, за да избегнат челния сблъсък с Мадам Берта.

Докато Коен изминаваше последните метри до бариерата, от митничарската кабина изскочи гневен служител и му се закани с юмрук. Азиз отново се намеси в подходящия момент и препоръча на Крац да покаже писмото.

Беше достатъчен само един поглед и юмрукът чудотворно се превърна в отдаване на чест.

— Паспорти — бе единственото, което каза служителят.

Крац подаде паспортите — три шведски и един иракски — с по две червени банкноти, хванати с кламери към вътрешната страна на корицата на всеки. „Никога не надвишавай обичайния бакшиш — многократно бе напомнял той на участниците в екипа си. — Това само ги прави по-подозрителни.“

След малко документите им бяха подпечатани и камионът бавно пое по пътя между двата гранични пункта.