Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (25)

25.

Когато се върна в Париж, Ал-Обайди взе багажа си от гардероба на летището — там впрочем приемаха за съхранение лични вещи за не повече от двайсет и четири часа — и чинно се нареди на опашката за такси.

Даде на шофьора адреса, без да споменава, че това е иракската пристройка към йорданското посолство, следвайки един от съветите в списъка на госпожица Саиб. Не беше предупредил никого в посолството, че пристига. Назначението на поста влизаше в сила едва след четиринайсет дни и ако бе имало свързващ полет същата нощ, той щеше да продължи за Йордания, само че нямаше. Веднага след като бе научил кой е „господин Рифат“, той бе осъзнал, че трябва да се върне в Багдад колкото може по-бързо. Процедурата изискваше да докладва на външния министър. Позицията му щеше да е сигурна едва когато го направеше, а това щеше допълнително да му гарантира, че президентът ще разбере кой точно е отговорен за разкриването на възможния нов заговор срещу неговата особа и може би щеше да научи, че новоназначеният от него посланик — с когото по изключение не го свързваха роднински връзки — не е пожалил усилия да разплете историята докрай.

Таксито остави Ал-Обайди пред входа на посолството в Ньой. Наложи се сам да извади куфарите си от багажника, тъй като шофьорът упорито отказа да слезе от колата.

Вратата на посолството се открехна на един пръст и миг по-късно бе широко отворена, а по стълбите надолу изтича около четиридесетгодишен мъж, следван от две момичета и младеж.

— Ваше Превъзходителство, Ваше Превъзходителство — завайка се мъжът, — страшно се извинявам, моля ви да ни простите, но нямахме представа, че идвате. — Младежът сграбчи двата най-големи куфара, а момичетата поеха грижа за останалите три.

Ал-Обайди не се изненада като разбра, че по-възрастният от двамата мъже е самият Абдул Канук.

— Казаха ни, че ще пристигнете едва след две седмици, Ваше Превъзходителство. Мислехме, че още сте в Багдад. Надявам се, няма да ни вземете за негостоприемни.

Ал-Обайди дори не опита да прекъсне сервилния словесен поток, който продължаваше да се излива засега без никакви признаци на отслабване: надяваше се, че в един момент човекът просто ще се изчерпи. Подозренията му, че Канук не е онзи, когото си струва да настройваш срещу себе си, започваха малко по малко да се оправдават.

— Ще пожелаете ли, Ваше Превъзходителство, да огледате посолството, докато камериерката приготви спалнята ви?

Имаше няколко въпроса, чиито отговори бяха нужни на Ал-Обайди, и той реши да се възползва от предложението. В резултат не само бе разведен из всички помещения, но и бе подложен на атака от нескончаеми клюки. Спря да слуша само след няколко минути, защото вниманието му бе насочено към далеч по-важни неща. Вече мечтаеше да се усамоти в спалнята си, за да има възможност да се съсредоточи. Първият полет за Йордания бе рано на следващата сутрин и той трябваше да обмисли нещата и да избере най-подходящия начин, по който да изложи наученото пред външния министър.

Разглеждаха предназначения за него кабинет с изглед към Париж — сумракът зад прозореца постепенно се насищаше с изкуственото сияние на уличното осветление — когато подсъзнанието му улови изречена от главния администратор интересна фраза, която бе пропуснал. Сепна се и си каза, че трябва да внимава.

— Със съжаление трябва да ви информирам, че секретарката ви е в отпуск, Ваше Превъзходителство. Както всички нас, и госпожица Ахмед не очакваше ранното ви пристигане. Доколкото ми е известно, тя възнамеряваше да се върне в Париж една седмица преди вас, за да може да подготви всичко.

— Това не е проблем — късо каза Ал-Обайди.

— Вие, разбира се, сигурно познавате госпожица Саиб — секретарката на заместник външния министър?

— Срещал съм се с нея, когато бях в Багдад — отговори Ал-Обайди. Главният администратор кимна и се поколеба за момент. — Бих искал да почина малко преди вечеря — възползва се от паузата посланикът.

— Сега ще намеря някой да ви заведе до стаите ви, Ваше Превъзходителство. Осем часът удобно ли е за вас?

— Благодаря — каза кратко Ал-Обайди, в опит да сложи по някакъв начин край на изтощителния разговор.

— Да прибера ли в сейфа паспорта и билетите ви, както винаги желаеше това предишният посланик?

— Прекрасна идея — въздъхна Ал-Обайди, доволен най-сетне да се отърве от досадния главен администратор.

 

 

Скот затвори телефона и се обърна към Декстър Хъчинс, който се бе изтегнал в удобния кожен стол зад бюрото си.

— И къде, казваш, са те? — попита Декстър.

— Крац не пожела да ми даде точното местоположение — смятам причините са очевидни — но поясни, че с поддържаната скорост ще стигнат йорданската граница след три дни.

— Тогава нека се молим иракското министерство на промишлеността наистина да е толкова неефикасно, колкото ни убеждават нашите експерти. Ако това е вярно, ще запазим стратегическо предимство поне още няколко дни. В края на краищата, ние се задействахме в мига, в който санкциите бяха отменени, а преди появата ти в Калмар Педерсон цели две години не бе чувал иракски глас.

— Съгласен съм. Но се безпокоя, че същият този Педерсон може да се окаже слабата брънка в плана на Крац.

— Когато се поемат подобни рискове, никакъв план не може да бъде стопроцентово надежден — каза Декстър. Скот кимна. — Щом Крац е на по-малко от три дни от границата, значи трябва да вземеш полета за Аман понеделник вечерта, стига О’Райли да е приключил с подписите дотогава.

— Според мен това вече не е проблем.

— Защо? Когато за последен път погледнах пергамента, му оставаха още доста имена.

— Не може да са чак толкова много — отбеляза Скот, — понеже тази сутрин от Вашингтон пристигна господин Менделсон, за да даде своята оценка, а това, изглежда, е единственото чуждо мнение, което вълнува Бил.

— Предлагам да се уверим сами — каза Декстър и стана.

Докато вървяха по коридора, Декстър попита:

— Какво става с „библията“ на Берта? Разлистих я наслуки тази сутрин и честно си признавам, че не мога да схвана как така червените индикатори светват в зелено.

— Само един човек на земята познава интимните вътрешности на Мадам Берта по-добре от мен и в момента той вехне от мъка по нея някъде в Скандинавия — успокои го Скот, докато изкачваха няколко каменни стъпала, водещи до ателието на Долара.

— Чух, че Чарлз ти бил скроил специален панталон — подхвърли Декстър.

— Няма да повярваш, но ми залепна — усмихна се Скот.

Когато стигнаха до вратата, Декстър бе готов да нахлуе в типичния си безцеремонен стил, но Скот сложи ръка на рамото му и го спря.

— Дали да не почукаме? Той може да е…

— Само не искай от мен да се обръщам към него със „сър“.

Все пак Декстър послушно почука и когато не чу отговор, предпазливо открехна вратата. Влязоха на пръсти и видяха надвесения над ръкописа с лупа в ръка Менделсон.

— Бенджамин Франклин, Джон Мортън и Джордж Клаймър — мърмореше под носа си главният уредник.

— Имах доста проблеми с Клаймър — проговори Долара, който гледаше през прозореца към залива. — Цялата трудност е във винетките, които трябваше да изпиша с едно гладко движение. Там, в кошчето, ще намерите поне стотина опита.

— Може ли… — обади се Декстър.

Долара се обърна и им махна да влизат.

— Добър ден, господин Менделсон. Аз съм Декстър Хъчинс, заместник-директор на ЦРУ.

— Какво ли друго би могъл да бъдеш — въздъхна Долара.

Без да обръща внимание на коментара и без да губи време в празни приказки, Декстър направо попита Менделсон:

— Какво е мнението ви, сър?

Долара продължаваше да гледа към залива.

— Това копие е точно толкова добро, колкото другото, което в момента излагаме в Националния архив.

— Вие сте крайно великодушен, сър — каза Долара и най-сетне се присъедини към групата до масата.

— Все пак не разбирам защо сте изписали думата „британски“ както трябва, а не както е в оригинала — поинтересува се Менделсон и отново насочи вниманието си към пергамента.

— По две причини — обясни Долара под изпитателния поглед на три чифта очи. — Първо, ако размяната успее, Саддам няма да може да заяви, че държи в ръцете си оригинала.

— Умно — призна Скот.

— А втората? — попита Декстър, който така и не бе успял да се освободи от подозренията си за мотивите на дребния ирландец.

— Това ще попречи на професора да се върне с това копие и да ни го представи за оригинала.

— Винаги мислиш като престъпник — разсмя се Скот.

— Няма да е зле, ако и ти мислиш като такъв през следващите няколко дни, в случай че искаш да надхитриш Саддам — напомни му Долара и в този момент в стаята влезе Чарлз със сребърен поднос, на който се мъдреше халба „Гинес“.

Долара му благодари, свали наградата си от подноса, отдалечи се в другия край на стаята и отпи на спокойствие първата си глътка.

— Защо отиде чак там? — започна Скот.

— Веднъж разлях благословения нектар над офорт на стодоларова банкнота, върху който бях работил цели три месеца.

— И какво стана? — попита Скот.

— Наложи се да използвам следващото по качество копие и това ми струваше пандиз за шест години. — Този път дори Декстър се присъедини към гръмкия смях на всички. — Но в този случай аз вдигам тост за Матю Торнтън — последния подписал този документ. Желая му добро здраве там горе, където и да е в момента.

— Значи мога да взема документа? — заключи Скот.

— Не още, млади човече — охлади ентусиазма му Долара. — Опасявам се, че ще трябва да изтърпиш компанията ми още една вечер — допълни той, остави халбата си на перваза на прозореца и се върна при масата. — Виждате ли, основният ми проблем е борбата с времето. Според господин Менделсон пергаментът оставя впечатление за 1830-а година, да кажем. Прав ли съм, сър?

Главният уредник кимна утвърдително и извинително разпери ръце, че се е осмелил да спомене такава дреболия.

— И какво може да се направи по въпроса? — попита Декстър Хъчинс.

Долара щракна един ключ, ксеноновите лампи над чертожната маса с пергамента блеснаха и стаята се превърна в декор за филмова сцена.

— Благодарение на това утре към девет сутринта пергаментът ще остарее и ще се приближи към 1776-а. Недостигът на време не ми позволява да постигна съвършенство, но съм сигурен, че в Ирак никой няма да може да забележи разликата, освен ако не разполагат с апаратура за датиране с въглерод-14 и знаят как да си служат с нея.

— Значи остава да се надяваме, че оригиналът още не е унищожен — каза Декстър Хъчинс.

— Невъзможно — възрази Скот.

— Кое ти дава тази увереност? — погледна го Декстър.

— Когато Саддам реши да унищожи този документ, той ще иска да го направи пред погледите на цял свят. В това съм абсолютно сигурен.

— В такъв случай е уместно да вдигнем тост — предложи ирландецът. — С любезното разрешение на моите домакини, разбира се.

— Тост, Бил? — изненада се зам.-директорът. — Какво имаш предвид?

— За Хана, където и да се намира тя — каза ирландецът.

— Откъде знаеш за нея? — удиви се Скот. — Не съм споменавал името й.

— Не е нужно, щом го пишеш несъзнателно на всичко, като се започне с гърба на пликове и се свърши с дъха по прозорците. Тя, изглежда, е много специална жена, професоре. — Той вдигна халбата си и повтори: — За Хана.

 

 

Главният администратор търпеливо изчака посланика да си легне.

След което изчака още два часа, за да се увери, че всички в посолството спят. Сигурен, че е единственият буден, той се върна на пръсти в кабинета си и потърси интересуващия го телефонен номер в Женева. Набра внимателно международния код, въоръжи се с търпение и зачака някой да се обади.

— Трябва да говоря с посланика — прошепна той в слушалката.

— Негово Превъзходителство е в леглото от няколко часа — уведоми го недружелюбен глас. — Ще се наложи да позвъните сутринта.

— Събудете го. Кажете му, че се обажда Абдул Канук от Париж.

— Ако настоявате…

— Настоявам.

Главният администратор чака дълго, докато накрая в ухото му прозвуча сънен глас:

— Дано си струва, Абдул.

— Ал-Обайди пристигна в Париж, без да предупреди… Две седмици предварително!

— И ти ме будиш посред нощ, за да ми съобщиш това?!

— Само че не пристигна от Багдад, Ваше Превъзходителство. По пътя е направил малко отклонение.

— Откъде знаеш? — Гласът прозвуча разсънено.

— Защото държа паспорта му в ръцете си.

— Той е в отпуск, глупако!

— Знам. Но защо е ходил в град, който не е обект на туристически интерес?

— Говориш със загадки. Ако имаш нещо за казване, казвай го.

— По-рано днес, Ваше Превъзходителство, Ал-Обайди е бил в Стокхолм, ако се съди по печата в паспорта му, и идва в Париж още същата вечер. Аз имам друга представа за отпуск.

— Стокхолм… Стокхолм… Стокхолм… — повтаряше гласът в слушалката. Пауза, след това: — Сейфът! Разбира се. Ходил е в Калмар, за да провери сейфа на Сайеди. Какво ли е научил, което не иска да сподели с мен, и знаят ли в Багдад с какво се занимава?

— Нямам представа, Ваше Превъзходителство — призна администраторът. — Но знам, че утре лети обратно за Багдад.

— Защо ще се връща в Багдад толкова скоро, щом е в отпуск?

— Може би не смята, че постът ръководител на Отдела за защита на иракските интереси в Париж е достоен за него, Ваше Превъзходителство. Дали не се е прицелил в нещо по-значително?

Настъпи дълга пауза, после гласът от Женева каза:

— Правилно си постъпил, че си настоял да ме събудят, Абдул. Утре сутринта при първа възможност ще се обадя в Калмар. При първа възможност — повтори той, сякаш за да не забрави.

— Бяхте ми обещали, Ваше Превъзходителство, че успея ли втори път да привлека вниманието ви върху…

 

 

Тони Кавали изчака Мартин да им налее по питие.

— Арестуван след сбиване в бар? — повтори баща му.

— Да — потвърди Кавали младши и сложи папката на масата пред себе си. — И което е най-странното, осъдили са го на трийсет дни.

— Трийсет дни? — не повярва баща му. — Какви инструкции си дал на Лаура?

— Наредих й да чака до 15 юли, когато трябва да освободят Долара.

— И къде са го прибрали този път? В окръжния затвор?

— Не. Според архива на областния съд във Феърмонт този път са го хвърлили в щатски затвор.

— За обикновена свада в скапан бар? — недоумяваше старецът. — Не мога да го разбера. — Той вдигна поглед към Декларацията за независимостта на стената зад бюрото си и известно време не проговори. — С кого разполагаме вътре?

Кавали разтвори папката и извади от нея лист хартия.

— Един старши надзирател и шестима затворници — каза той и подбутна към баща си продукта на своите проучвания, доволен, че е предугадил въпроса му.

Старецът прочете списъка и се замисли. След малко облиза сухите си устни.

— Най-подходящ е Едуардо Белати — каза той. — Ако си спомням правилно, осъден е на деветдесет и девет години, задето пръснал мозъка на изпречил се на пътя му съдия.

— Правилно, но по-важното е, че е щастлив да убие когото и да било за пакет цигари — каза Тони. — Така че ако се погрижи за Долара преди 15 юли, освен другото ще ни спести и четвърт милион долара.

— Нещо не е наред — промърмори баща му. Въртеше в ръка чашата уиски, от която така и не бе отпил. — Може би трябва да поразровим по-надълбоко.

 

 

На следващата сутрин Ал-Обайди се събуди рано. Изгаряше от нетърпение да се върне в Багдад, за да може да информира външния министър за направените разкрития. Там щеше да напише пълен отчет за действията си. Започна да съставя наум конспекта на този доклад.

Първо, щеше да обясни на външния министър как в процеса на рутинна проверка е научил, че сейфът, поръчан някога от президента, вече е на път за Багдад. Като разбрал това, се усъмнил, че врагове на държавата могат да замислят опит за покушение върху живота на президента. Понеже не знаел на кого може да има доверие, решил да прояви инициатива и да вложи от собственото си време и пари с единствената цел да установи кой лежи в основата на заговора. Знаеше, че минути след като докладът попадне в ръцете на външния министър, Саддам ще научи за съдържанието му и после несъмнено ще разбере кои са заговорниците и ще се поинтересува кой от службата за сигурност не е свършил работата си.

Почукване на вратата прекъсна мислите му.

— Влез — извика той и в стаята влезе прислужничка с поднос, на който се виждаха две прегорели филийки и чаша турско кафе. Когато тя излезе, Ал-Обайди стана, взе студен душ и бързо се облече. Изля кафето в умивалника и забрави за филийките.

Излезе от стаята си и слезе по стълбището в кабинета си, където намери главния администратор да чака прав до писалището му. Дали не беше седял на стола му допреди секунди?

— Добро утро, Ваше Превъзходителство — поздрави го той. — Надявам се, че сте спали добре. — Ал-Обайди за малко не изпусна нервите си, но следващият въпрос на Канук го изненада. — Информираха ли ви за бомбардировката над Багдад, Ваше Превъзходителство?

— Каква бомбардировка? — мрачно попита Ал-Обайди, който мразеше да го хващат неподготвен.

— Агенциите съобщиха, че в два часа тази сутрин американците са изстреляли няколко ракети „Томахоук“ срещу щабквартирата „Мухбарат“ в центъра на града.

— И какъв е резултатът? — тревожно попита Ал-Обайди.

— Убити са няколко граждани — отговори с безразличие главният администратор, — но сигурно с облекчение ще научите, че нашият обичан водач не е бил в града по това време.

— Това наистина е добра новина — въздъхна Ал-Обайди. — Значи е още по-наложително да се върна в Багдад колкото се може по-бързо.

— Вече получих потвърждение на самолетната ви резервация, Ваше Превъзходителство.

— Благодаря — изсумтя Ал-Обайди и погледна през прозореца към Сена.

Канук се поклони ниско.

— Ще имам грижата този път да ви посрещнат на летището, когато се върнете, Ваше Превъзходителство, и бъдете уверен, че ще се подготвим следващия път да ви посрещнем както подобава. А сега, ако ме извините, ще отида да ви донеса паспорта.

Ал-Обайди седна зад писалището си. Питаше се колко ли дълго щеше да остане ръководител на Отдела за защита на иракските интереси, след като Саддам научеше кой е спасил живота му.

 

 

Тони набра номера по частния си телефон.

Обади се заместникът на старшия надзирател, който потвърди в отговор на първия въпрос на Тони, че е сам. После изслуша втория му въпрос внимателно и след кратък размисъл отговори:

— Ако Долара изобщо е в този затвор, значи го охраняват по изключителен начин.

— Но в архива на окръжния съд е записано, че през нощта на 16-и юни е докаран при вас за излежаване на присъда.

— Може да пише всичко, но тук не се е вясвал — каза дрезгавият глас в слушалката. — И ще ти кажа, че от Съдебната палата в Сан Франциско дотук се стига за по-бързо от осем дни, освен ако не са се върнали към практиката да оковават престъпниците и да ги карат да извървяват разстоянието пеша. Знаеш ли… тази идея никак не е лоша — разсмя се той.

Но Кавали не се засмя.

— Добре, дръж си устата затворена и ми се обади в секундата, в която научиш нещо ново — нареди той и затвори.

Остана зад бюрото си цял час, след като секретарката му си тръгна в края на работния ден. Мислеше за онова, което трябваше да се свърши.