Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (24)

24.

Хана събра папките, от които заместник външният министър щеше да има нужда за заседанието на Революционния команден съвет.

Като работеше през часове от денонощието, за които обикновените хора не предполагаха, че съществуват, и се грижеше за неща, за които министърът не подозираше, че трябва да бъдат свършени, Хана постепенно бе станала незаменима. Винаги когато министърът потърсеше нещо, то вече бе на бюрото му — тя можеше да предугади всичките му нужди и никога не търсеше похвала за старанието си. Но изобщо не се бе приближила към задачата, която си бе поставила — контакт със Саддам. Съпругата на посланика се бе постарала да й създаде някакво подобие на социален живот и веднъж бе стигнала дори дотам да покани млад войник на вечеря. Войникът се бе оказал симпатично момче и даже неочаквано приятно, макар почти да не бе продумал цялата вечер. Беше изненадал всички, когато в един момент бе станал от масата и бе напуснал без обяснения. Хана реши, че сигурно цялото й същество излъчва нежелание да общува с мъже.

Бяха я викали на няколко заседания с участието на отделни министри, дори и с членове на Командния съвет, в това число прословутия доведен брат на Саддам, иракския посланик в Женева, но тя се бе доближила до Саддам точно толкова, колкото можеше да се надява да го постигне, безметежно пребивавайки в забравеното от бога кварталче Чок Фарм, Лондон. Започваше да губи търпение и се страхуваше, че това може да бъде забелязано от околните. Като антидот бе насочила бликащата в нея нервна енергия върху създаването на система от отчети за вътрешните разходи на отделите в министерството и бе създала схема за архивиране, която със сигурност би предизвикала завистта дори на заклетите бюрократи в Уайтхол. И все пак едно от многото неща, на които в Мосад се бяха постарали да я научат, бе винаги да има търпение и да бъде готова, защото рано или късно очакваната възможност все ще се открие.

Един четвъртък рано сутринта — време, когато по-голямата част от персонала в министерството вече бе започнала уикенда си — пред нея се откри първата възможност. Хана печаташе стенографските си записки от протокол на срещата предния ден между заместник-министъра и новоназначения шеф на Отдела за защита на иракските интереси в Париж, някой си Ал-Обайди, когато телефонът иззвъня. Мохамед Сайед Ал-Захияф, външният министър, желаеше да говори със своя заместник.

Секунди по-късно заместник-министърът изхвръкна от кабинета си и кресна на Хана веднага да го последва. Хана сграбчи бележник и тръгна да догонва по дългия коридор носещия се пред нея шеф.

Макар кабинетът на министъра да се намираше съвсем близо до работното й място — в дъното на коридора — досега тя не бе надниквала в него. Така че когато влезе вътре след началника си, се изненада колко сива е обстановката, разведрявана единствено от панорамната гледка към река Тигър.

Външният министър не се унижи да става, а само направи жест на заместника си бързо да сяда на стола пред бюрото му и обясни, че президентът е поискал пълен доклад по темата, обсъждана на заседанието на революционния команден съвет предната нощ. После обясни, че личната му секретарка се е прибрала у дома за уикенда, така че се налага госпожица Саиб да протоколира срещата им.

Хана не можеше да повярва на последвалата дискусия. Ако не знаеше прекрасно, че слуша двама министри, лоялни членове на Революционния команден съвет, щеше да вземе разговора им за скудоумна пропаганда. Доведеният брат на президента явно бе успял да открадне Декларацията за независимостта от Националния архив във Вашингтон и сега ценният документ висеше на стената в залата, където се провеждаха заседанията на Съвета.

Дискусията между двамата висши държавни служители трябваше да реши как точно да бъде разгласена пред света новината за този удар и коя дата би гарантирала максимално внимание от страна на медиите. Обсъждаха се подробности от рода на това на кой багдадски площад е най-добре президентът да произнесе речта си преди публично да изгори ръкописа и кой — Питър Арнет или Бърнард Шоу от Си Ен Ен — да получи разрешение да заснеме президента на фона на Декларацията в нощта преди церемонията.

Срещата продължи два часа. След това Хана се върна заедно със заместник-министъра. Без да я поглежда, той й заповяда да напечата протокола от срещата с взетите решения.

Отне й цялата сутрин да изготви първата чернова, която началникът й незабавно прегледа. След като нанесе някои дребни поправки и подсили някои формулировки, той й нареди да отпечата окончателния вариант за представяне пред външния министър с препоръката, ако бъде одобрен, да бъде поднесен и на самия президент.

Хана си тръгна за вкъщи по пустите багдадски улици. Изпитваше угнетяващо чувство на безпомощност. Чудеше се по какъв начин да предупреди американците. Те несъмнено обмисляха някакви контрамерки, за да си върнат Декларацията и може би щяха да предприемат някакви ответни действия, стига да знаеха за кой ден е насрочено публичното изгаряне.

Но знаеха ли къде е Декларацията в момента? Беше ли информиран Крац? Бяха ли се обърнали към Мосад за консултация по замисляната от година операция? Опитваше ли се някой да влезе във връзка с нея в този момент? Какво би очаквал от нея Саймън, ако беше жив?

Тя спря пред една будка и купи три пощенски картички, изобразяващи Саддам Хюсеин, произнасящ реч пред Революционния команден съвет.

По-късно, вече в спалнята си, написа едно и също нещо до Етел Рубин, Дейвид Крац и професора по арабистика в Лондонския университет. Надяваше се поне един от тях да разгадае скрития смисъл на датата в горния десен ъгъл и малкия, пълен със звезди правоъгълник, който нарисува до главата на Саддам на лицевата страна на картичката.

 

 

— Кога излита самолетът за Стокхолм? — попита той.

— След малко — неопределено отговори момичето зад гишето на скандинавската авиолиния на летище „Шарл дьо Гол“. — Самолетът току-що кацна по вътрешен полет, така че не бих могла да ви кажа по-точно.

„Поредната възможност да се откажа“ — помисли си Ал-Обайди. Но след разговора с шефа на Държавна сигурност, а на следващата сутрин и със заместник външния министър, той се бе уверил, че и двамата гледат на онова, което им бе казал, като на рутинна проверка. Ал-Обайди изкусно бе вмъкнал в разговора факта, че ще ползва полагаемия му се отпуск преди да поеме новия си пост в Париж.

Взе куфарите си от лентата и остави на багаж всичко, с изключение на обемистото дипломатическо куфарче. Избра си място в ъгъла на салона за заминаващи и се замисли над действията си през последните няколко дни.

Шефът на Държавна сигурност не му бе казал нищо съществено. Истината бе — не че той бе готов да я признае — че той имаше достатъчно главоболия в страната, за да се безпокои и за онова, което става навън. Беше дал на Ал-Обайди загубила своята актуалност инструкция за предпазните мерки, които пребиваващите в Европа иракчани би следвало да вземат, сред които имаше препоръки от рода на това да не се пазарува в магазините на „Маркс енд Спенсър“ или да не се осъществяват безразборни контакти с чужденци. Второто, което му бе дал, бе остаряла колекция от снимки на активни агенти на Мосад и ЦРУ, действащи на континента. Ал-Обайди бе прегледал набързо фотографиите и по външния вид на хората бе заключил, че повечето от тях сигурно отдавна са се пенсионирали или може би дори са умрели от старост.

Заместник външният министър се бе държал любезно, но съвсем не приятелски. Беше му дал няколко полезни съвета как да се държи в Париж, бе споменал кои от посолствата там биха проявили склонност да осъществят някакво съдействие, въпреки неопределения статут на Отдела, и го бе предупредил кои няма да си мръднат и пръста. Когато разговорът им се пренесе върху йорданското посолство и иракската пристройка към него, той набързо бе споменал по няколко думи за всеки от действащия персонал там. От разказа му се разбра, че е оставил госпожица Ахмед с указания да осъществява минималните функции, без които Отделът можеше да бъде затворен. Описа я като съвестна и изпълнителна. За готвача каза, че бил ужасен, но общителен, а шофьора окачестви като глупав, но смел. Завоалирано го предупреди да внимава с Абдул Канук, главния администратор — прекрасна титла, твърде слаба, за да изрази истинската му роля там, и спомена, че единственото му достойнство била далечната му роднинска връзка с президента. Като дипломат от кариерата заместник външният министър се въздържа да изкаже в явна форма по-определено лично мнение, но погледът му каза на наблюдателния Ал-Обайди всичко, което му трябваше да знае. Когато си тръгна, секретарката госпожица Саиб му връчи папка, оказала се извор на безценна информация как да се оправя в Париж без приятели, кои места може да посещава и да бъде добре приет, и кои да избягва на всяка цена.

Може би госпожица Саиб бе трябвало да включи Швеция в списъка на последните.

Ал-Обайди не бе тръгнал на път с особени безпокойства, понеже не бе възнамерявал да остава в Швеция повече от няколко часа. Вече бе осъществил контакт с главния инженер на „Свенхалте АС“, който го бе уверил, че не е споменавал за обаждането му по телефона пред господин Рифат, когато той се бе появил за втори път във фабриката. Този човек освен това бе потвърдил, че Мадам Берта — той упорито продължаваше да нарича сейфа с това странно име — вече е на път за Багдад.

 

 

— Моля пътниците за Стокхолм…

Ал-Обайди стана, проби си път към обявения изход, показа бордната си карта и намери мястото си до прозореца в салона за туристическа класа. Не можеше да си позволи да пътува в обичайния за дипломат лукс на бизнес класата, понеже не смяташе да декларира разходите за билета като служебни.

По време на полета над Северна Европа мислите на Ал-Обайди се отклониха от Багдад и се насочиха към уикенда, прекаран заедно с майка му и сестра му. Точно те му бяха помогнали да вземе окончателното решение. Майка му никога не бе показвала дори най-малко желание да изостави уютния си малък дом в покрайнините на Багдад и за нея мисълта да се премести в Париж бе направо абсурдна. Така Ал-Обайди бе осъзнал, че няма никакъв шанс да избяга, следователно бъдещето му беше в Ирак, значи трябваше да се стреми към назначаване на сигурна високопоставена длъжност в рамките на Външно министерство. В душата му нямаше и грам съмнение, че е в уникалното положение да окаже на президента неоценима услуга, която би го издигнала в очите му и, кой знае, може би дори би му дала шанса да е следващият външен министър. В края на краищата сегашният заместник трябваше да се пенсионира само след две-три години, а в Багдад никой не се изненадваше на внезапните повишения.

Когато самолетът кацна в Стокхолм, Ал-Обайди слезе и този път се възползва от изхода за дипломати, за да се спаси от навалицата.

Пътуването до Калмар с такси отне малко над три часа, по-голямата част от които новоназначеният посланик прекара в разглеждане на пейзажа, където преобладаваха непривичните за окото му безкрайни зелени хълмове и сиво небе. Когато най-сетне спряха пред входа на „Свенхалте АС“, Ал-Обайди се зарадва на посрещналия го мъж в дълго кафяво палто, който, изглежда, го чакаше от доста време.

Ал-Обайди не пропусна да забележи разтревоженото изражение на мъжа. Но когато видя посланика да слиза от колата, мъжът широко се усмихна.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, господин Ал-Обайди — каза главният инженер на английски: езикът, който му се струваше приемлив и за двамата. — Казвам се Педерсон. Ще бъдете ли така добър да ме последвате в офиса ми?

След като Педерсон предложи кафе — „Какво наслаждение е вкусът на капучиното след толкова време“, помисли си Ал-Обайди — първият му въпрос издаде колко е обезпокоен.

— Надявам се, не сме сбъркали нещо?

— Не, не — побърза да го успокои Ал-Обайди и изпита странно облекчение от бликащата в думите на инженера тревога. — Уверявам ви, че става дума за най-обикновена проверка.

— Господин Рифат представи всички необходими документи, както от страна на ООН, така и от вашето правителство.

Ал-Обайди започна да осъзнава, че има работа с истински професионалисти.

— Споменахте, че са тръгнали оттук в сряда следобед? — запита той, налагайки си да говори с възможно най-спокоен глас.

— Да, точно така.

— Колко според вас ще им отнеме да стигнат в Багдад?

— Поне седмица… най-много десетина дни с онзи стар камион, ако изобщо не закъсат някъде по пътя.

— Стар камион? — озадачено го погледна Ал-Обайди.

— Да, дойдоха да вземат Мадам Берта със стар военен камион. Трябва обаче да призная, че двигателят му мъркаше като нов. Направих няколко снимки за личния си албум. Искате ли да ги разгледате?

— Снимки на камиона?

— Да, от този прозорец. Мисля, че хванах и господин Рифат на една, до сейфа. Те изобщо не забелязаха.

Педерсон отвори чекмеджето на бюрото си, извади няколко снимки и ги бутна към госта си с гордостта, с която някой би показал на непознат своето семейство.

Ал-Обайди разгледа снимките много внимателно. Няколко от тях бяха запечатали спускането на Мадам Берта с кран върху каросерията на камиона.

— Какво има? — тревожно попита Педерсон.

— Нищо — побърза да го увери Ал-Обайди и допълни: — Може ли да получа копия от тези снимки?

— Разбира се. Задръжте тези, аз ще си извадя други от негативите — успокои го главният инженер.

Ал-Обайди взе куфарчето си, отвори го, постави снимките в предната преграда и на свой ред извади оттам няколко снимки.

— Така и така съм дошъл, защо не ви помоля за една дребна услуга?

— Ама, разбира се.

— Това тук са няколко снимки на бивши държавни служители и ще ви бъда признателен, ако се опитате да си спомните дали някой от тях не е бил в групата на дошлите да вземат Мадам Берта.

За пореден път на лицето на Педерсон се изписа неувереност, но след кратко колебание той все пак взе пачката снимки и огледа всяка, без да бърза. Няколко пъти повтори на себе си „Не… не… не“, накрая стигна до една, която погълна цялото му внимание. Ал-Обайди се наведе заинтригувано напред.

— Да — каза накрая Педерсон. — Макар че тази сигурно е направена преди много години. Това е господин Рифат. Не е напълнял нито с килограм, но вече е поостарял и косата му е прошарена. Много, мнооого точен човек — сметна за необходимо да поясни той.

— Да, господин Рифат действително мисли за всичко — потвърди Ал-Обайди и прибра снимката, на гърба на която имаше пояснителен текст на арабски. — Лично за мен е истинско облекчение да науча, че именно господин Рифат ръководи тази операция.

Педерсон се усмихна за пръв път, а Ал-Обайди допи последната капка капучино в чашата си.

— Помогнахте ми много — каза посланикът, стана и допълни: — Уверен съм, че моето правителство ще има нужда от услугите ви и за в бъдеще. В името на това сътрудничество ще ви бъда признателен, ако не споменавате за срещата ни пред никого.

— Както желаете — увери го Педерсон и го придружи навън.

Усмивката не слезе от лицето му, докато наблюдаваше отдалечаващата се кола да отвежда високия гост към летището.

Но мислите в главата му нямаха нищо общо със застиналата на лицето му усмивка.

— Нещо не е наред — прошепна. — Този човек май не вярва, че Мадам Берта е в добри ръце, и съм сигурен, че не е приятел на Рифат.

 

 

Скот се изненада на симпатията, която почувства към Долара още от първата им среща. Но не се изненада на уважението, което изпита към професионализма на този човек, след като видя мостри от работата му.

Скот бе кацнал в Сан Франциско седемнайсет часа след като бе излетял от Стокхолм. На летището го чакаше кола на ЦРУ, която без бавене го откара в окръг Марин за по-малко от час и го остави пред вратата на конспиративната квартира.

Дремна няколко часа, за да се пребори по-лесно с разликата във времето, и стана за обед, надявайки се да види Долара колкото се може по-скоро, но за негово разочарование фалшификаторът изобщо не се показа.

— Господин О’Райли закусва в седем сутринта и не излиза, преди да стане време за вечеря — поясни икономът.

— И как издържа без храна толкова дълго? — попита Скот.

— В дванайсет му нося шоколад и голяма чаша вода, а в шест си позволява халба „Гинес“.

След като обядва без да бърза, Скот прочете доклад за направеното от Държавния департамент по време на неговото отсъствие и прекара остатъка от следобеда в оборудваната с уреди стая за фитнес в мазето. Излезе от нея залитайки чак в пет часа. Мускулите го боляха след дългото изтезание, а на всичко отгоре имаше и един-два отока след спаринга с инструктора по джудо. „Не е зле за трийсет и шест годишен“, снизходително бе казал той, макар сам да изглеждаше само малко по-млад.

Скот напълни ваната с гореща вода, седна в нея и разтвори „библията“ на Мадам Берта. Документът вече бе преведен от шестима експерти по арабски, подбрани от шест различни университета. Всеки от арабистите бе получил по две непоследователни глави от книгата. Виждаше се, че Декстър Хъчинс не обича да губи време.

Когато най-сетне слезе за вечеря все още леко вдървен, Скот намери Долара да седи в дневната с гръб към огъня в камината и да отпива от чаша с вода.

— Какво ще пиете, професоре? — попита вездесъщият иконом.

— Много слабо шенди^[1] — отговори Скот и се представи на Долара.

— Тук сте, защото няма какво друго да правите, професоре, или ви арестуваха за шофиране в пияно състояние? — бе първият въпрос на Долара. Той и инструкторът по джудо явно се бяха наговорили да изтезават Скот до изнемога.

— По собствен избор, опасявам се — отговори Скот с усмивка.

— От отговора ви мога да заключа — продължи Долара, — че преподавате или мъртъв предмет, или такъв, от който живите смъртни не се нуждаят.

— Чета лекции по конституционно право, но тясната ми специалност е логиката — поясни Скот.

— Значи съм познал и в двете си предположения — заключи Долара.

В същия момент в стаята влезе Декстър Хъчинс.

— Джин-тоник за мен, Чарлз — каза той и топло се здрависа със Скот. — Извинявам се, че идвам едва сега, но онези от Департамента просто не ми дадоха възможност да се откъсна от телефона.

— Има много причини човек да се отнася с подозрителност към тези като вас — отбеляза Долара, — и фактът, че си поръчахте джин-тоник, само потвърждава две от тях.

Чарлз се върна със сребърен поднос с бренди и джин-тоник.

— Когато учих в университета, предмети като „логика“ просто не съществуваха — продължи Долара, след като Декстър Хъчинс предложи да отидат в трапезарията за вечеря. — „Тринити Колидж“, Дъблин, никога не би включил такова чудо в учебната програма. И честно казано, не мога да се сетя дори и за един-единствен случай в историята на Ирландия, когато някой от моите сънародници се е осланял на логиката.

— Не разбрах какво сте учили — поинтересува се Скот.

— Изучавах задълбочено Флеминг, незадълбочено Джойс и съвсем отгоре Платон и Аристотел, но опасявам се, че не успях да оставя у изпитната комисия незабравими впечатления за себе си.

— Каква е ситуацията с Декларацията? — попита безцеремонно Декстър, който сякаш не се интересуваше за какво разговарят.

— Господин Хъчинс, професоре, е върл поклонник на трудовата дисциплина — обясни Долара, докато поставяха пред него купичка супа. — И отбележете, ако обичате, че той е човек, който би заложил на логиката като пътеводител във всяко заплетено положение. И понеже на света няма такова нещо като безплатен обяд, аз ще се опитам да отговоря на въпроса на моя затворнически надзирател. Днес завърших работата над текста в оригиналната версия на Тимоти Матлок, помощник на Секретаря на Конгреса. На него, както е известно, задачата му е отнела седемнайсет часа. На мен, опасявам се, ми беше необходимо много повече време.

— И колко още ще ви трябва, за да приключите и с имената? — попита Декстър.

— Вие сте по-лош и от папа Юлиан Втори, който е проглушил ушите на Микеланджело с единствения въпрос кога най-сетне ще свърши с тавана на Сикстинската капела — престорено въздъхна Долара.

Икономът взе празната му купичка.

— Имената — настоя Декстър.

— „О, нетърпеливий и лишен от всякаква изтънченост човече!“

— Шоу — вметна Скот.

— С всяка следваща минута започвате да ми харесвате все повече и повече — погледна го Долара.

— Имената — упорито повтори Декстър.

Чарлз сложи на масата дълбок съд. Без подкана Долара си сипа пръв и каза:

— Сега вече схващам защо сте заместник-директор. Не разбирате ли, господине, че върху оригиналния документ са изписали имената си петдесет и шестима и всяко едно от тях, повтарям, всяко едно без изключение, представлява едно малко произведение на изкуството? Нека ви го демонстрирам, ако ми бъде разрешено. Хартия, Чарлз, настоявам за хартия.

Икономът взе бележника от масичката с телефона и го остави до О’Райли. Долара извади от вътрешния си джоб писалка и започна да пише. След малко показа на двамата си сътрапезници какво бе написал: „Г-н О’Райли има правото да ползва служебния хеликоптер, когато пожелае“.

— И какво, ако смея да запитам, доказва това? — осведоми се Декстър.

— Търпение, господин Хъчинс, малко търпение — отговори Долара, откъсна нов лист от бележника и се разписа първо с подписа на Декстър Хъчинс, а после смени писалката и написа „Скот Брадли“.

А след това им подаде листа за оглед.

— Но как… — запъна се Скот.

— Във вашия случай, професоре, нищо по-лесно. Трябваше ми само един поглед в книгата за посетители на входа.

— Само че аз не се разписвам в нея — подчерта Декстър.

— Съгласен съм, че това би изглеждало странно за заместник-директора на ЦРУ — каза Долара, — макар че когато става дума за човек като вас, не би ме изненадало нищо. И все пак, господин Хъчинс, вие имате вбесяващия навик да се разписвате върху всяка закупена от вас книга. Предполагам, че когато става дума за първи издания, това ви дава възможно най-дискретния шанс да постигнете известност. — Той направи кратка пауза и продължи: — Но нека продължа по същество. Заповядайте да добиете лична представа за мащаба на задачата, пред която съм изправен. — Без предупреждение Долара сгъна салфетката си, стана от масата, забравил за ястието, и излезе от стаята.

Сътрапезниците му скочиха и без да кажат нито дума, го последваха в западното крило, изкачиха късото каменно стълбище и влязоха в приспособеното за ателие помещение.

На голяма чертожна маса под ярката светлина на настолна лампа бе разпънат пергаментът. Двамата прекосиха стаята, наведоха се над масата и внимателно разгледаха завършения документ. Под изписания текст бе оставено голямо празно място, където с кръстчета бяха маркирани местата на петдесет и шестте подписа.

Скот изпита искрено възхищение от работата.

— Как така не сте… — започна той и се запъна, търсейки подходящите думи.

— Как не съм се захванал с достойна работа? — попита Бил Долара, досещайки се какъв е недоизреченият въпрос. — За да свърша един ден като училищен директор в Уексфорд или може би замаян от висотата на адвокатска кариера в Дъблин? Не, сър, по-скоро съм готов да излежавам по някоя присъда в затвора, но не и да бъда смятан за посредствен от онези, които ме познават!

— Кога заминаваш? — попита Декстър Хъчинс Скот.

— Крац ми се обади днес следобед — отговори Скот. — Каза, че снощи са се качили на ферибота Трелеборг-Сасниц. Сега пътуват на юг с надеждата да преминат през Босфора не по-късно от понеделник сутринта.

— Което означава, че трябва да бъдеш на границата с Ирак следващата сряда.

— Най-доброто време в годината за прекосяване на Босфора — намеси се Долара. — Особено ако се надяваш да се срещнеш с прелестно момиче, което те чака на другия бряг — допълни той. — Такаа… както разбирам, трябва да съм готов с Декларацията в понеделник, нали така, професоре?

— Най-късно — подчерта Хъчинс, докато Скот гледаше в очите дребничкия ирландец.