Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (23)

23.

Бъртил Педерсон, главен инженер на „Свенхалте АС“, чакаше на портала на фабриката в Калмар, за да посрещне господин Рифат и господин Бернстром. Предния ден бе получил факс от Обединените нации с потвърждение на полетите им до Стокхолм.

Когато двамата слязоха от колата, Педерсон пристъпи напред, здрависа се с тях и се представи.

— Радваме се да се запознаем най-сетне с вас, господин Педерсон — каза по-ниският от двамата, — и сме ви благодарни, че намерихте възможност да ни приемете почти без време за някаква подготовка.

— Ще ви призная, господин Рифат, аз наистина се изненадах, че Обединените нации са сметнали за възможно да вдигнат ембаргото от Мадам Берта.

— „Мадам Берта“?

— Така наричаме сейфа тук във фабриката. Мога да ви уверя, господа, че макар да бе пренебрегвана толкова дълго, тя си остава добро момиче. Много хора са идвали да й се възхищават, но никой не я е докосвал. — Господин Педерсон се засмя на двусмислието. — Но сигурен съм, че след толкова дълго пътуване дотук изгаряте от желание да я видите, господин Рифат.

Възниският тъмнокос мъж кимна и двамата последваха Педерсон, който го поведе през двора.

— Реагирахте много бързо на изненадващата благосклонност към вас, господин Рифат — не се сдържа да коментира Педерсон след кратко мълчание.

— Да, в мига, в който ембаргото бе вдигнато, нашият водач нареди сейфът незабавно да бъде доставен в Багдад.

Педерсон отново се засмя.

— Е, опасявам се, че това няма да е толкова лесно. Мадам Берта, както сами ще се убедите, не е конструирана за скорост.

Продължиха към голяма, видимо стара постройка и Педерсон мина през отвор, в който навремето може да бе имало врата. Вътре беше толкова тъмно, че двамата чужденци не можеха да видят по-далеч от носовете си. Педерсон щракна ключа на осветлението и въздъхна с въздишката на ненаситен любовник.

— Позволете ми да ви представя Мадам Берта. — Двамата изгледаха масивната конструкция, величествено издигаща се в центъра на стария склад. — Преди да премина към официалното представяне — продължи Педерсон, — нека първо ви запозная с основните й параметри: висока е два и седемдесет, широка е два и десет и е дълбока два и четиридесет. По-дебелокожа е дори от политик, по-конкретно стоманените й стени са дебели петнайсет сантиметра. Тежи над пет тона. Конструирана е от специален проектант и е построена от трима техници и осем инженери. Времето от нейното зачатие до раждането й е точно осемнайсет месеца. От друга страна — прошепна той, — това е напълно естествено, понеже тя има габаритите на слон. Снижавам глас само защото може да чуе всяка моя дума, а аз не бих желал да я обидя. — Педерсон не забеляза изненадата, която предизвикаха у двамата посетители последните му думи, и продължи: — Господа, досега можахте да я огледате само отвън, но аз ви обещавам, че тя може да ви предложи много интересни неща под кожата си… Първо, искам да ви кажа, че Мадам Берта не позволява на никой да… хм, да проникне в нея, без да й е лично представен. Тя, господа, не проституира, независимо от приказките, които сигурно са ви наговорили за шведките. Така че преди да ви разкрие вътрешните си тайни, тя има нужда да знае три неща за вас.

Озадачението не слизаше от лицата на гостите, но те не прекъсваха гладкото изложение на Педерсон.

— Като начало, господа, погледнете гръдния й кош. Ще видите три червени индикатора над тези три малки диска. Ако знаете шестцифрените кодове, които трябва да се наберат върху трите диска, ще можете да превключите един от червените индикатори в зелено. Позволете ми да ви демонстрирам. Значи, първото число набираме надясно, второто наляво, третото надясно, четвъртото наляво, петото надясно и шестото наляво — с алтернативно сменяне на посоката. За първия диск числата са 2-8-0-4-3-7.

— Рождената дата на Сайеди — каза високият русокос посетител.

— Да, и аз се досетих, господин Бернстром — потвърди Педерсон. — За втория диск имаме 1-6-0-7-7-9 — и той набра последното число.

— Датата, на която Сайеди стана президент.

— Да, господин Рифат, досетихме се и за това. Но признавам, че третата комбинация ме обърка напълно. Вие несъмнено знаете какви са намеренията на нашия клиент за тази дата. — И господин Педерсон набра 0-4-0-7-9-3 и погледна с надежда Бернстром, който сви рамене и го излъга:

— Не знам.

— Предполагам, забелязахте, господа, че след набирането на трите комбинации с помощта на трите диска ние постигнахме превключването в зелено само на първия от трите индикатора. Останалите два упорито продължават да светят в червено. Сега обаче, след като сте показали, че знаете част от нейните тайни, Мадам Берта ще гледа малко по-благосклонно на вас. Сигурно сте забелязали вече, че под трите диска има малък бял квадрат с размера на човешка длан. Сега гледайте внимателно! — Педерсон направи крачка напред и плътно опря дясната си длан върху белия квадрат. Задържа я така няколко секунди и вторият от индикаторите светна в зелено. — Макар да е проверила линиите на дланта ви, тя още не е готова да ви разкрие сърцето си. Не преди да съм й казал да го направи. Ако се взрете по-внимателно, господа, ще видите, че белият квадрат скрива фина мрежа, в която е монтиран активатор чрез глас.

Двамата пристъпиха напред, за да видят сами.

— В настоящия момент Мадам Берта е програмирана да реагира само на моя глас. Няма значение какво ще кажа, но в мига, в който разпознае гласа ми, третият индикатор ще се превключи в зелено. Но помнете, че тя ще ме слуша само ако вече съм превключил първите два индикатора, иначе няма да ми обърне никакво внимание. — Педерсон се приближи до сейфа и постави устни пред мрежата на микрофона: — Двама господа са дошли от Америка, за да те видят, и желаят да разберат как изглеждаш отвътре. — Не беше завършил изречението, когато и третата червена светлинна светна в зелено. В същия момент се разнесе звук от преместващи се железни части. — Сега, господа, стигнахме до онази част от демонстрацията, с която моята компания особено се гордее. Вратата — тя впрочем тежи над тон — може да се отвори и от малко дете. Компанията ни е разработила лагери от фосфорен бронз, които изпреварват конкуренцията с поне десетилетие. Моля ви, господин Рифат, защо не опитате сам?

Мъжът пристъпи напред, хвана здраво дръжката на вратата и я дръпна. Трите индикатора мигновено превключиха в червено и отвътре отново се разнесе тракането на метални части.

— Видяхте ли! — доволно се засмя Педерсон. — Ако не ви познава лично, Мадам Берта се затваря в себе си и ви връща пак при червените фенери. — Педерсон явно изпитваше наслаждение от собствените си шеги, които несъмнено бе казвал много пъти. — Ръката, която отваря сейфа, трябва да е същата, чиято длан е издържала теста преди това. Отлична предпазна мярка, съгласни сте, нали?

Двамата възхитено кимнаха, а Педерсон набързо повтори манипулациите преди опита за отваряне. Червените индикатори един по един превключиха в зелено.

— Сега тя е готова да ми позволи, но само на мен, на никой друг, да я отворя. Така че гледайте внимателно. Както споменах, вратата може да тежи един тон, но се отваря с един пръст. — Педерсон дръпна масивната врата с не повече усилие, отколкото би използвал, за да отвори вратата на собствената си къща. После скочи вътре и се завъртя с разперени ръце, за да демонстрира, че не може да докосне стените, ако се намира в центъра. След това ги вдигна нагоре и показа, че не стига тавана. — Но моля ви, влезте и вие, господа, настоявам! — извика той.

Двамата се присъединиха към него.

— Е, това определено не е онзи случай, когато казват, че трима били много — засмя се той отново на шегата си. — И може би ще ви е приятно да научите, че е невъзможно да се самозаключа вътре. — Той хвана дръжката от вътрешната страна на вратата и я затвори. — Двамата посетители очевидно не намираха тази част от демонстрацията за много забавна. — Както сами виждате, господа — подчерта Педерсон, без да скрива задоволството си, — Берта просто не позволява на никого да я заключи, щом на дръжката отвън не стои моята ръка. — Той леко бутна вратата, тя се отвори и Педерсон изскочи навън, следван по петите от двамата си клиенти. — Веднъж ми се наложи да прекарам заключен в нея цяла нощ, но това бе по време на настройка на системата. — Той бутна вратата, трите индикатора светнаха в червено и отново се разнесе металното тракане. Педерсон се обърна към двамата мъже. — И така, господа, запознахте се с Мадам Берта. Сега, ако бъдете така добри да ме последвате в моя офис, ще ви издам документ за собственост и, което е по-важното, ще получите „Библията“ на Берта.

Докато вървяха през двора, Педерсон обясни на двамата си посетители, че инструкцията за работа се разглежда в компанията като свръхсекретен документ. Обясни, че имало две книжки: едната на шведски, която компанията щяла да съхранява в собствените си сейфове, и другата на арабски, която той с удоволствие щял да им връчи лично.

— Библията е 108 страници, но е лесна за разбиране, ако сте инженер, завършил с отличие. — Той отново се засмя. — Ние, шведите, сме много обстоятелствени. — Посетителите не виждаха смисъл да спорят на тази тема. — Ще искате ли някой от нас да придружава Мадам Берта по пътя? — попита Педерсон с надежда в очите.

— Не, благодаря — беше незабавният отговор. — Мисля, че ще се справим сами с проблемите по транспорта.

— В такъв случай имам един последен въпрос към вас — каза Педерсон, когато влязоха в офиса му. — Кога смятате да я вземете?

— Надявахме се да можем да вземем сейфа този следобед. От потвърдителния факс, който изпратихте в Обединените нации, разбрахме, че разполагате с кран, способен да я повдигне, и имате платформа, с която да я премествате.

— Прави сте, че имаме кран и платформа, специално конструирана, за да може Мадам Берта да предприема кратки пътувания. Уверен съм, че ще можем да я подготвим за следобеда. Но това не изчерпва проблема с транспорта.

— Ние вече имаме собствено транспортно средство, което чака в Стокхолм.

— Отлично, тогава всичко е наред — възкликна Педерсон. — Единственото, което трябва да направя във ваше отсъствие, е да изтрия данните за моята длан и моя глас, за да можете да я програмирате с тези на лицето, което ще ме замести. — За миг в гласа му прозвуча нещо като тъга. — Е, очаквам да ви видя отново днес следобед, господа.

— Ще дойда само аз — каза Рифат. — Господин Бернстром трябва да се върне в Америка.

Педерсон кимна и изпрати двамата мъже до колата. После, без да бърза, се върна в офиса си. Телефонът на бюрото му звънеше.

Той вдигна слушалката и изслуша онова, което му казаха. Остави слушалката на бюрото си и изтича до прозореца, но колата вече се бе скрила от погледа му. Върна се при телефона:

— Съжалявам, господин Ал-Обайди, двамата джентълмени, които бяха дошли, за да видят сейфа, току-що си заминаха, но господин Рифат ще се върне този следобед, за да го вземе. Да му кажа ли да ви се обади?

 

 

В Багдад Ал-Обайди се замисли над току-що наученото по време на разговор, започнал като рутинна проверка.

Като заместник-посланик на Ирак към Обединените нации, едно от задълженията му бе да актуализира списъка на стоките, подлежащи на ембарго. Беше се надявал до най-много седмица да предаде папката на все още неопределения му заместник на този пост.

През последните два дни, прекарани в борба с неработещи телефони, неотговарящи номера и отсъстващи от работните си места държавни служители — които дори ако не отсъстваха, бяха достатъчно неспособни да отговорят дори на най-елементарните му въпроси — той вече бе на прага да изготви последния вариант на списъка.

Проблемните области бяха: земеделски машини, за половината от които Комитетът по санкциите към ООН смяташе, че са военно оборудване, маскирано под невинно име; консумативи за болниците, в това число фармацевтични материали, към които ООН бе възприела по-либерално отношение; храна, която по правило им позволяваха да закупят, макар част от продукцията, пресякла границата, да се отклоняваше към черния пазар много преди да стигне до масите на багдадските домакини.

Най-сетне имаше един четвърти списък, озаглавен „Разни“, където фигурираше и някакъв масивен сейф, който за изненада на Ал-Обайди се оказа почти с размерите на стаичката, в която той работеше. Сейфът, според доклад за вътрешна употреба, бил поръчан преди планираното освобождаване на Деветнайсетата провинция и сега чакаше на склад някой да го вземе от производителя в Калмар. Шефът на Ал-Обайди в ООН сподели неофициално с него изненадата си, че Комитетът по санкциите е свалил ембаргото върху сейфа, което не му попречи да увери външния министър, че това е станало в резултат на настойчиво преговаряне от негова страна.

Ал-Обайди остана да седи пред задръстеното си с документи бюро, обмисляйки следващия си ход. След малко дръпна бележника си и състави следния къс списък:

МП

Държавна сигурност

Зам. външния министър

Калмар

Остави химикалката и спря погледа си на първа точка — МП. Беше запазил връзката си със свой състудент от времето в Лондонския университет, който междувременно се бе издигнал до ранга на постоянен секретар в Министерството на промишлеността. Ал-Обайди смяташе, че старият му приятел ще намери начин да му даде нужната информация, без да заподозре в мотивите му нещо съмнително.

Набра номера на постоянния секретар и приятно се изненада, когато той отговори на позвъняването му.

— Надим, обажда се Хамид Ал-Обайди.

— Хамид, разбрах, че си се върнал от Ню Йорк, Чувам слухове, че ще ти поверят останките от нашето посолство в Париж. Но кой вярва на слухове в този град?

— Е, по изключение този път са верни — призна Ал-Обайди.

— Поздравления тогава. Какво мога да направя за вас, Ваше Превъзходителство?

Ал-Обайди осъзна, че макар и с ясно доловима доза сарказъм, приятелят му е първият, който се обръща към него с новата му титла.

— Санкциите на ООН.

— И ти твърдиш, че си ми приятел?

— Не, става дума за обикновена проверка. Трябва да оправя батака преди да сдам на заместника си. До момента всичко е наред, с изключение на това, че не успях да науча нищо смислено за един гигантски сейф, изработен за нас в Швеция. Известно ми е само, че сме го платили, но не разбрах какво е станало с доставката му.

— Попаднал си на грешен адрес, Хамид. Преди година на папката се появи надпис „Висше командване“ и случаят ни беше иззет. От личен опит знам, че така постъпват със стоки за лична употреба от президента.

— Но все пак някой би следвало да бъде натоварен с транспорта от Калмар до Багдад — отбеляза Ал-Обайди.

— Единственото, което ми е известно, е, че ми беше наредено да изпратя папката с документацията в офиса ни към ООН в Женева, понеже нямаме посолство в Стокхолм. Изненадан съм, че не го знаеш, Хамид — би трябвало аз да ти задавам тези въпроси.

— Тогава ще трябва да се свържа с Женева, за да разбера какво са направили там — каза Ал-Обайди, без да допълва, че Ню Йорк и Женева рядко се информираха за детайлите в работата си. — Благодаря ти за помощта, Надим.

— За теб винаги съм на разположение. Успех в Париж, Хамид. Казвали са ми, че жените там били страхотни и въпреки всичко обичали арабите.

Ал-Обайди затвори телефона и отново се загледа в списъка пред себе си. Трябваше да направи второто обаждане, но не можеше да събере смелост.

Коректният начин на действие с информацията, която притежаваше, бе да позвъни в Женева, да предупреди посланика там за своите подозрения и да даде възможност на доведения брат на Саддам още веднъж да заслужи похвала за нещо, за което не си е мръднал пръста. Ал-Обайди погледна часовника си. В Швейцария беше обедно време. Нареди на секретарката си да го свърже с Баразан Ал-Тикрити, знаейки отлично, че тя записва в дневник всеки телефонен разговор.

— Може ли да говоря с господин посланика? — вежливо попита той, когато го свързаха.

— Той е в заседание — последва очакваното извинение. — Да го обезпокоя ли?

— Не, не, недейте. Все пак предайте му, че се е обаждал Ал-Обайди от Багдад, и го помолете да бъде така любезен да ми позвъни.

— Да, сър — обеща гласът и Ал-Обайди прекъсна разговора. Беше действал по процедурата.

Отвори класьора с документацията по ембарговите стоки и написа на листа за сейфа: „Министерството на промишлеността е изпратило материалите по тази точка в Женева. Позвъних на посланика там, но не успях да се свържа с него. По тази причина не мога да направя нищо повече, докато той не ми се обади. Хамид Ал-Обайди“.

Обмисли следващия си ход крайно внимателно. Проблемът бе в това, че ако решеше да предприеме нещо, действията му трябваше да изглеждат като напълно естествени и в рамките на неговите задължения и пълномощия. Всяко, дори нищожно отклонение от нормата в град, който се хранеше с клюки и параноя, щеше да заведе на бесилката него, а не доведения брат на Саддам.

Ал-Обайди спря поглед на втора точка в списъка. Позвъни на секретарката си и й нареди да го свърже с генерал Сабави Ал-Хасан, шеф на Държавна сигурност. На този пост през последните три месеца се бяха сменили трима души. Генералът беше на мястото си — доказателство, че в Ирак има повече генерали, отколкото посланици.

— Добро утро, посланик. Възнамерявах сам да ви позвъня. Ще трябва да поговорим преди да поемете новото си назначение в Париж.

— Четете ми мислите — каза Ал-Обайди. — Честно казано, нямам представа кой все още ни представя в Европа. От доста време не съм наминавал из тази част на света.

— Доста рехаво е там, признавам. Повечето от най-добрите ни дипломати бяха експулсирани, да не говорим за така наречените „студенти“, на които в миналото можехме безусловно да разчитаме. Както и да е, това не е разговор за по телефона, така че защо не дойда да се видим?

— Свободен ли днес следобед между четири и пет часа?

Кратка пауза и генералът потвърди:

— Мога да бъда при вас към четири, но трябва да се върна в моя офис преди пет. Ще ни стигне ли това време?

— О, сигурен съм, че ще можете да ме инструктирате, генерале. — И Ал-Обайди затвори след поредното рутинно обаждане.

Идваше ред на трета точка от списъка и той имаше усещането, че този път няма да може да блъфира.

Отдели няколко минути да преповтори въпросите си преди да набере сам вътрешния номер. Обади се някоя си госпожица Саиб.

— Мога ли да попитам за какво по-конкретно желаете да разговаряте със заместник външния министър? — попита тя.

— Нищо специално — побърза да я увери Ал-Обайди. — Обаждам се по негово искане. В края на тази седмица ми се полага кратък отпуск, а заместник-министърът изрично пожела да ме инструктира преди да се явя на работа в Париж.

— Ще ви позвъня веднага щом обсъдим обаждането ви с министъра — обеща госпожица Саиб.

Ал-Обайди остави за пореден път слушалката. Съмняваше се, че е събудил нечии съмнения. Погледна бележника пред себе си и допълни на последния ред въпросителна, две стрелки и нова дума:

Калмар←?→Женева.

Разполагаше с четиридесет и осем часа, за да реши в коя от двете посоки да тръгне.

 

 

Първият въпрос, който Крац зададе на Скот по обратния път от Калмар за Стокхолм, бе за значението на числовата комбинация 0-4-0-7-9-3. Въпросът му изтръгна Скот от въртящата се в съзнанието му картина, в която той спасяваше Хана, и го върна в света около него, където нещата не изглеждаха толкова розови.

— Четвърти юли тази година — отговори той. — Има ли по-добра дата от тази, ако Саддам възнамерява да унижи публично американската нация и в частност новия президент?

— В такъв случай знаем крайния срок — замислено каза Крац.

— Да, но ни остават само единайсет дни. Както и да ги броим.

— Поне най-сетне имаме Мадам Берта — отбеляза Крац, за да разведри партньора си.

— Така е — съгласи се Скот. — И къде смяташ да я изведеш на първата й среща?

— Надявам се да стигнем до края — въздъхна Крац. — С други думи, до Йордания, където ще очаквам да се присъединиш към нас. Всъщност екипът ми вече е в Стокхолм, за да я поеме, преди да потеглим за Багдад. В Лангли са поели документацията, така че не очаквам задръжка по пътя. Първият ни проблем ще бъде пресичането на йорданската граница, но след като получим всички пътнотранспортни документи, изисквани от ООН, няколко долара рушвет, даден комуто трябва, ще ни обезпечат необходимия печат в паспортите.

— Колко време имаш по график за пътуването до Йордания? — попита Скот и си помисли за собствената си пределно сгъстена програма.

— Шест-седем, най-много осем дни. Разполагам с екип от шестима агенти, всички със значителен опит. Никой от тях няма да шофира по-дълго от четири часа, след които се полагат шестнайсет часа почивка. По този начин няма да ни се налага да спираме никъде, освен за зареждане с гориво.

Минаха под табела, показваща, че до Стокхолм остават десет километра.

— Значи имам една седмица — каза Скот.

— Да, и нека се надяваме, че това време ще е достатъчно на Бил О’Райли да изработи ново перфектно копие на Декларацията.

— Втория път би трябвало да му е значително по-лесно — отбеляза Скот. — Особено след като всяко от исканията му бе удовлетворено буквално за часове. Даже деветте нюанса на черно мастило пристигнаха от Лондон още на следващата сутрин.

— Хубаво щеше да е, ако можехме да натоварим на самолета Мадам Берта.

Скот се засмя.

— Разкажи ми повече за твоя екип.

— Най-добрият, с какъвто съм разполагал — каза Крац. — Всички имат боен опит в по няколко официални и неофициални войни. Петима са израелци, един е кюрд. — Забелязал, че Скот повдига въпросително вежда, Крац продължи: — Малцина знаят, че в Мосад има арабска секция, вярно, с малочислен състав, но след като обучихме хората в нея, само гурките^[1] остават по-добри убийци от тях. Истинската проверка ще бъде дали ще успееш да го разпознаеш.

— Колко от тях ще прекосят границата с нас?

— Само двама. Не можем да си позволим да изглеждаме като армия. Един инженер и един шофьор. Поне така ще бъдат вписани в пътния лист, но за мен тези хора имат една-единствена задача и тя е да те вкарат в Багдад и да те изведат оттам с Декларацията за възможно най-кратко време.

Скот гледаше право пред себе си.

— А Хана? — попита накрая той.

— Ако имаме късмет, това ще бъде премия за усилията ни, но не е част от дадените ми заповеди. Според мен шансовете да се засечете с нея в Багдад са минимални — каза Крац в мига, в който минаха под окачена над пътя табела „Добре дошли в Стокхолм“.

Скот нетърпеливо заудря „Библията“ на Берта в коляното си.

— По-внимателно с това — обади се Крац. — Ще трябва да я преведем, иначе няма да можеш да се представиш на Берта по очаквания от нея начин. В края на краищата, тя ще разкрие сърцето си само пред твоята длан и твоя глас.

Скот погледна книжката и се запита колко ли време ще му потрябва, за да овладее тайните на сейфа, та макар и след като преведяха ръководството на английски.

Без предупреждение Крац рязко отби от пътя и пое по пуста улица, минаваща успоредно на изоставена железопътна линия. Единственото, което Скот виждаше пред себе си, беше тунел, който не водеше за никъде.

Когато наближиха на стотина метра от входа на тунела, Крац провери в огледалото дали не ги следват. Удовлетворен, че са сами, той светна трикратно с фаровете. Секунда по-късно получи ответен сигнал от тъмната дупка на тунела. Намали скоростта и навлезе в тунела с изгасени фарове. Единственият им ориентир оставаше светлата точка на фенерчето пред тях. Крац приближи до него и спря.

Намираха се пред нещо, наподобяващо стар армейски камион.

Полковникът скочи от колата и Скот го последва. Зрението му бавно се приспособяваше към царящия полумрак. След малко той различи трима души, застанали от двете страни на камиона. Най-близкият до тях отдаде чест и поздрави:

— Добро утро, господин полковник.

— Свободно за всички ви, Фелдман, и елате да ви представя професор Брадли — каза Крац.

Скот едва не се изсмя на нелепо звучащата му сред тези хора академична титла, но никой от шестимата, които се приближиха, не се усмихваше.

След като стисна ръцете на всички, Скот обиколи камиона и недоверчиво попита:

— Вярвате ли, че тази бракма наистина може да откара Мадам Берта до Багдад?

— Сержант Коен? — каза само Крац.

— Сър? — отзова се глас в мрака.

— Като автомеханик на групата, обяснете на професор Брадли.

— Слушам, сър.

Пред тях се появи нова фигура. Скот не можеше да различи чертите на човека добре, може би защото беше изцапан с грес, но по акцента му позна, че е прекарал по-голямата част от живота си в Лондон.

— Тежкотоварният мобилен тактически камион, известен като ТМТК, е построен в Уисконсин. Има пет скорости — четири предни и една задна. Пригоден е за използване на всякакъв терен и при всякакви атмосферни условия на всеки континент. Тежи двайсет тона и има товароподемност до десет тона, но с този товар не бива да се движи с повече от петдесет километра в час. При скорост над тази няма да може да спре, а иначе, ако настъпите педала, ще вдигне до двеста километра в час.

— Благодаря, Коен. Е, полезна машина, не си ли съгласен? — каза Крац на Скот. — Молим се безрезултатно за поне една такава от години, и ето ти чудо: появяваш се ти и ден по-късно Чичо Сам доброволно ни предлага последния си прототип. От друга страна, при цена от милион долара пари на данъкоплатците, човек може да разбере известна придирчивост, когато става дума да се предостави някому на заем.

— Ще обядвате ли с нас, професоре? — попита мъжът, представен като Фелдман.

— Само не ми казвайте, че ТМТК може и да готви — засмя се Скот.

— Не, сър, налага се да разчитаме на кюрда за това. Азиз е специалист по хамбургери и пържени картофи. Ако не сте опитвали подобно нещо през живота си, може да ви се стори вкусно.

Осмината насядаха по турски на земята. Една разтворена и обърната на обратно табла им служеше за маса. Скот отхапа първата си хапка и не можа да си спомни друг случай в живота си, когато едно прегоряло кюфте да му се е струвало толкова вкусно. Радваше се на възможността да поговори с мъжете, с които щеше да участва в провеждането на операцията. Крац започна да говори за резервните варианти, разработени за непредвидени случаи по пътя към границата между Ирак и Йордания. На Скот му бяха нужни няколко минути да разбере какви изключителни професионалисти са тези хора, които не скриваха горещото си желание да участват във финалната фаза на операцията. Вече започваше да се чувства по-спокоен — Крац определено бе подбрал екипа си много удачно.

След третия хамбургер Скот развали настроението на Крац с предупреждението, че има полет, който не може да си позволи да изпусне, стана и благодари на готвача за запомнящото се ястие.

— Довиждане до Йордания, сър — каза на изпращане сержант Коен.

— Довиждане до Йордания — сбогува се Скот.

Пътуваха към аерогарата, когато Скот погледна Крац и го попита:

— Как ще избереш двамата за Багдад?

— Те сами ще решат. Това няма нищо общо с мен, аз съм само техен командир.

— Не разбирам.

— Ще играят всеки срещу всеки в турнир по табла по пътя до Йордания. Двамата финалисти получават за награда екскурзия до Багдад с платени дневни разноски.

— А загубилите?

— Ще получат пощенска картичка с текст: „Бих искал да си тук“.